Карън Робърдс
Детето на Маги (17)

17

— Никога, никога повече не си позволявай да ме докосваш така! — гласът й прозвуча рязък и чуплив като стъкло.

Ник сключи вежди.

— След като не искаш, няма — каза след минута той. Очите му не изпускаха лицето й. — Лошо ли удари китката си?

— Не.

Маги отпусна надолу превързаната си ръка. Постоя нерешително малко, без да отклонява изпълнените си с подозрение очи от неговите и изчака, докато паниката й я напусне окончателно. Не пое подадената му ръка и бавно седна на мястото си. Понечи да хване руля и се дръпна като жегната, когато ръката й едва не докосна неговата. С онази част от разума си, която функционираше логично, тя разбираше, че пред нея беше Ник, а Ник никога не би й причинил зло. Но оня току-що пробуден спомен, бе твърде силен, твърде, твърде страшен, за да се подчини на простата логика. Погребан от години в подсъзнанието й, винаги съвсем съзнателно избягван от нея, той все пак продължаваше да живее. Чувствеността на ласките на Ник го беше съживила сега и той внезапно зае първостепенно място в мислите й — атавистичен и заплашителен.

Маги чувстваше, че ако точно в този миг трябваше да докосне Ник или който и да е друг мъж, щеше да се разболее, да припадне.

— Аз ще поема руля — каза хладно тя.

Той й го отстъпи без коментар. Тя не го погледна, когато сложи ръката си там, където до преди миг бе лежала неговата, въпреки че усещаше, как той я наблюдаваше. Вместо това, тя насочи вниманието си към бреговата ивица на Индиана, докато коригираше курса на лодката. Трябваше й време, за да успокои разтърсените си чувства, за да прогони ужасяващите динозаври от миналото си обратно в тресавището на забравата. Трябваше й време, за да си спомни, че мъжът до нея беше Ник…

Но време нямаше. Ник я наблюдаваше с очакване. Тя усещаше погледа му върху себе си, въпреки че бе извърнала лице. Той щеше да поиска обяснение от нея — а тя не би могла да му разкаже какво се бе случило преди толкова много години, дори ако животът й зависеше от това.

Тя потръпна, но не от нощния хлад. Какво щастие, че къщата на тиа Глория бе зад следващата извивка на брега и вече я наближаваха.

— Магдалена… — гласът на Ник прозвуча колебливо. Един от редките случаи, когато той се беше колебал.

— Остави тази тема. Моля те — прекъсна го сковано Маги.

— Нямах намерение да те изплаша.

— Не си ме изплашил.

— Напротив. И го разбираме и двамата. Въпросът е, защо?

— Не искам да говоря за това! — отвърна рязко Маги.

Когато най-после се обърна с гневен поглед към него, тя се сепна, когато го видя да я изучава внимателно така, както учен изучава рядък екземпляр. Колко още време щеше да му бъде нужно, за да стигне той до опасно близки заключения за истината? Той винаги бе проявявал прекалено остра проницателност и то не за негово добро. В случая, не и за нейно.

Изражението на лицето му й помогна да се овладее. Тя не беше готова за онова, което щеше да се случи, ако той дори заподозреше причината, която я бе накарала да промени отношението си към секса и да я направи такава, каквато бе сега.

— Просто не ми е приятно да ме опипват, това е всичко. Прийомите на пещерните хора не ме възбуждат — добави бързо тя с гордо вдигната брадичка.

— Разбирам — отговорът на Ник прозвуча безпричастно, но очите му блестяха, изпълнени с подозрение.

Почувствала се неудобно, тя погледна отново към реката. „Лейди Дансър“ плавно сви по завоя на реката, и на брега най-после се показа къщата на тиа Глория.

Тя беше мъничка и някак комична, разположена само на двадесетина стъпки от водата. На първия й етаж имаше всекидневна, кухня и баня, а на втория две малки спални. Всичките пет стаи бяха вмъкнати в конструкция, дотолкова асиметрична, колкото бе възможно, за да позволи на къщата да се задържи права. Погледнат отвън, вторият етаж изглеждаше по-широк от първия. Прозорците имаха всевъзможни форми — кръгли, осмоъгълни, триъгълни, квадратни — и бяха разположени безредно по стените така, сякаш архитектът се бе привел над чертожната си схема, бе хвърлил нагоре във въздуха парченца хартия, представляващи бъдещите прозорци и после бе вградил действителните образци там, където бяха паднали листчетата. Самата къща бе изградена от дърво, което не бе боядисвано никога и с течение на времето бе придобило сребристо сив оттенък. Скосеният наклон на дървения покрив бе зашеметяващо стръмен, а от единия му край стърчеше под опасен ъгъл нескопосано прикрепеният черен метален комин. Къщата бе издигната на около дванадесет стъпки над земята, като за опори й служеха разрязани на четири телефонни стълбове и така се предпазваше от евентуалното покачване на нивото на реката, което наистина ставаше поне веднъж годишно. Маги й бе дала прякора „Изкривената къща“ още в мига, в който я бе видяла, защото й напомняше за едно любимо детско стихотворение:

Имало един изкривен мъж,

който вървял по една изкривена пътека

и намерил една изкривена паричка

до един изкривен стобор.

Той си купил една изкривена котка,

която уловила една изкривена мишка

и те всички заживели заедно

в една малка, изкривена къща.

— Ето я там — каза тя на Ник, посочвайки къщата.

— Онази ли? — докато лодката тихичко приближаваше брега, Ник се загледа с недоумение към тъмния силует на подобната на птичарник постройка. Очертана на фона на нощното небе, тя се издигаше над храсталака точно до тинестия бряг и очите му се разшириха от учудване.

— Ние я наричаме „Изкривената къща“ — и тя му издекламира стихотворението.

— Името й подхожда.

— На папи страшно му харесваше.

Ник неочаквано се засмя.

— Сигурно. На него винаги му харесваха необичайните неща. А той обичаше и реката. Оттам горе гледката трябва да е прекрасна — при последните си думи той застана сериозен и малко смутено я погледна. — Щях да се върна тук за погребението му, но научих за него с два месеца закъснение.

В гласа му нямаше обвинение, но въпреки това Маги усети, че се изчервява. Тогава трябваше да уведоми Ник, защото Хорхе винаги го бе считал за част от семейството им. Но не знаеше къде е, а дори и да знаеше, вероятно не би имала куража да се свърже с него. Пречката в лицето на Лайл й се бе струвала непреодолима.

— Стана… много внезапно. Сърдечен удар. тиа Глория е била при него, но не можела да направи нищо. Двамата вечеряли на балкона, разговаряли и гледали залеза… и той просто паднал. Починал, преди да стигнат до болницата.

— Трябва да ти е било много тежко. Зная колко го обичаше.

— Да — Маги пое дълбоко въздух, за да не заплаче. Тя никога вече не плачеше, не за баща си. Мъката й заради загубата му бе все още в нея и щеше да остане там за цял живот, но с течение на времето бе притъпяла и бе изместена от любими спомени за него и от съзнанието, че той бе по-щастлив сега, когато отново бе намерил майка й в отвъдния свят. Защото не беше истински щастлив след смъртта на Мери. Присъствието на Ник събуди остро спомените й за Хорхе, а с това се поднови и болката за него. В дните, когато Ник и Магдалена бяха неразделни, Хорхе бе обичал Ник почти като свой син.

Но ако заплачеше сега, Ник щеше да поиска да я утеши, а тя не би понесла допира му.

— А твоята майка… как е тя?

— Добре. Живее в Детройт, със съпруга си номер четири. Миналата година Линк и аз прекарахме Деня на благодарността при нея. Роб, новият й съпруг, не е много лош. Отнася се добре с нея и тя е щастлива.

— Радвам се, че е така.

Някога бащата на Маги бе построил мъничък док за „Лейди Дансър“. Приближавайки се до него сега, Маги намали оборотите и лодката съвсем забави ход. С натрупания през всичките години опит, бе само въпрос на минути да пристане до мостика, да завърже въжето и да спре двигателя.

— Хайде — каза тя, без да погледне към Ник. Озова се с пъргав скок на моста преди той да успее да й отговори, или — както се опасяваше — да се опита да я докосне.

— Изглежда, че тя си има компания — отбеляза Ник, излизайки тромаво след нея, приковал поглед към близо половин дузината коли, паркирали върху застланата с чакъл алея, извиваща се зад гърба на къщата.

Маги погледна за миг към неясната, едва мъждукаща светлина, процеждаща се през един от осмоъгълните прозорци на иначе затъмнената къща и кимна, явно не изненадана.

— Вероятно провежда сеанс.

— О! — въпреки че странното изявление на Маги положително би учудило някой непознат, Ник го прие нормално. Той някога бе познавал добре тиа Глория — самозваната пророчица, гадателка и познавачка на мистичното. — Тарифата й още ли е по десет долара на глава?

— Не — Маги вече бе тръгнала по покритата с чакъл алея, която водеше към стълбите на предния вход.

— Престана да се занимава с професията си, когато се нанесе тук с папи. Сега сигурно е събрала приятелите си.

— Фантастично.

Маги остави без коментар не особено ентусиазираното му възклицание и бързо се изкачи по стълбите.

— Какво ще направим сега? Ще почукаме ли? Те може да си помислят, че сме духове — Ник бе с две стъпала зад нея, когато тя стигна до терасата, опасваща цялата къща.

— Имам ключ — Маги пъхна ръка в джоба си и извади ключа. — Шшт! Не искам да ги прекъсваме, ако са по средата на някой сеанс.

Много внимателно тя отключи вратата и направи знак на Ник да влезе преди нея в малката кухня. Вътре бе съвсем тъмно, ако се изключеше бледата лунна светлина, процеждаща се зад гърбовете им, защото въртящата се врата, отделяща кухнята от всекидневната, бе затворена. Под тази врата се прокрадваше лъч призрачно мъждукаща светлина.

— Чувствам се като крадец — прошепна Ник, когато Маги затвори входната врата. Без лунната светлина мракът стана почти непроницаем. Из кухнята се носеше тръпчивата миризма на изгоряло, която накара Маги да сбърчи нос.

В съседната стая засвири погребална музика.

— Викам духовете… Аз викам духовете… — дочу се някакъв протяжен, странно извисен глас, в който Маги с мъка разпозна гласа на тиа Глория. — Викам духа на един скъп за нас мъртвец, чийто все още жив родственик присъства в тази стая. Викам духа на Алис Канапел. Алис Канапел, яви се да говориш с племенницата си!

След драматичния апел настъпи гробна тишина, нарушавана само от погребалната музика. Тайнствената призрачна атмосфера подейства странно дори на Маги и тя се спря нерешително, когато вече бе протегнала ръка, за да натисне копчето на мъничката лампа, спускаща се от тавана в кухнята. Остана заслушана за миг, преди да се сепне и да поклати укорително глава за собствената си наивност.

— Слава, слава, слава… — внезапно се разкъса тишината от дрезгав глас, прозвучал съвсем наблизо. Маги подскочи, обърна се светкавично, но не можеше да види нищо друго, освен Ник недалеч зад нея, явно застинал на място от същия звук. С разтуптяно сърце и леко разтреперана ръка, тя заопипва стената за ключа на лампата.

— Какво, по дяволите… — изръмжа Ник, вече преодолял първичното си вцепенение. Тя сега го почувства застанал плътно зад нея, готов да я защити. И къде се беше дянал този ключ! Тя продължи да опипва стената и усети в гърдите й да се надига истеричен смях.

— … Велики Боже Всемогъщи… — набираше сила тържественият химн.

— Чуваш ли това?

— Беше любимият химн на леля Алис!

— И миризмата!

— Сяра!

— Божичко, Глория! Ти май наистина го направи! Ти най-после влезе във връзка с истински дух!

— Какви ги приказваш, стари глупчо? Аз винаги влизам в контакт с истински духове! — при какофонията от възбудени гласове от съседната стая Маги най-после напипа ключа на лампата.

— … Господ с трите си лица…

Лампата, нищожна жълта електрическа крушка със силата на една-единствена свещ, накрая светна. И светлината й се оказа достатъчна, за да освети певеца… и лицето на Ник.

Ник бе вперил поглед в нея с пребледняло лице и разширени от ужас очи, докато призрачният химн продължаваше да изпълва малката къща и източникът му се оказа на по-малко от три стъпки зад гърба му.

— … Благословена Троица! — този триумфален завършек, от който биха се разхвърчали керемидите, ако на покрива имаше керемиди, бе незабавно последван от оглушителен, подигравателен смях.

Ник вече бе започнал да се обръща, когато Маги каза тихо, с едва сдържана усмивка:

— Погледни зад себе си.

Той погледна и видя познатата му голяма метална клетка, в която гордо се разхождаше папагалът с разрешените си жълто-зелени пера и буйно клатеше глава. Ник гневно измърмори нещо под нос.

— Здравей, Хорацио! — Маги, усмихната широко, се плъзна край Ник и се насочи към клетката.

— Проклета птица! Трябваше да се досетя! — Ник пъхна ръце в джобовете си, смутен от неочакваната руменина, разляла се по лицето му.

— В кухнята свети!

— Вътре има някой!

— Сигурно е леля Алис!

— По-вероятно някой крадец.

— Усещате ли миризмата? Да не би да е… миризмата от отвъдното?

— Прилича ми по-скоро на нещо изгоряло.

Глъчката от възбудени гласове от съседната стая бе придружена от скърцането на краката на столовете по пода, докато гостите явно забързано ставаха от местата си. Музиката внезапно спря. Дочуха се приближаващи стъпки.

Маги успя само да размени един поглед с Ник, преди вратата към всекидневната да се отвори с трясък и на прага да се появи един застаряващ джентълмен, размахал бастуна си със сребърна дръжка и пет дами около шестдесетте — едната въоръжена с разтворен чадър, а друга с масивен месингов свещник, насочен заплашително към тях. За миг всички застинаха на място.

После се чу един умиротворителен възглас:

— Магдалена! — и армията от потенциални гладиатори почтително отстъпи крачка встрани, за да даде път на тиа Глория. С добре закръгленото си тяло, облечено в пурпурно червена туника и шалвари, украсени със сребърни полумесеци, вдигнала високо глава с платинено русата си, сресана в стил „нео-пчелен кошер“ коса, тиа Глория се понесе към Маги с широко разтворени за прегръдка ръце. Маги, почти задушена от облака силен парфюм „Хлое“, отвърна жарко на прегръдката. Двете нямаха кръвна връзка, но ги свързваше взаимна обич. През повечето години от детството си, Маги бе считала тиа Глория за най-близката приятелка на семейството им и бе разбрала истината за интимните отношения между нея и баща й, едва когато тиа Глория се бе нанесла да живее в къщата с него. Независимо колко много бе обичал съпругата си, мъжките желания на Хорхе бяха останали да живеят след смъртта й. Глория бе задоволявала тази негова нужда. Хорхе бе изпитвал привързаност към нея, но тя от своя страна го бе обичала дълбоко. Тя бе имала една голяма цел в живота си — да го убеди да я направи негова съпруга номер две.

Хорхе бе починал преди Глория да успее да осъществи единственото си желание. След това, по настояване на Маги, тя бе останала да живее в къщата. Въпреки че оттогава бяха изминали почти десет години, Глория никога не бе пожелала да замести Хорхе с друг.

— Ето, ти си получила съобщението ми — каза тиа Глория, като отстъпи крачка назад, за да се усмихне лъчезарно на Маги. На тези, които я слушаха, можеше да им бъде простено, ако допуснеха, че ставаше въпрос за съобщение, направено по телефона или писмено. Но Маги знаеше, че не става въпрос за това. Тиа Глория имаше предвид телепатично съобщение, което бе изпратила на Маги и което бе очаквала тя да приеме също телепатично. Тъй като имаше дълъг опит с ексцентричностите на тиа Глория, Маги просто кимна.

— Баща ти беше тук и заръча да ти предам нещо. Да, но къде ли оставих бележката? — Глория се заоглежда учудено, като че ли очакваше въпросната хартийка да се появи от само себе си. Маги, зърнала неволно за миг изражението на лицето на Ник, не се сдържа и се усмихна. Той отдавна не беше виждал тиа Глория. Очевидно бе забравил за страстта й към паранормалното.

— Тази миризма… — една от жените подуши въздуха.

— Сладкишите ми изгоряха! — изплака друга жена и се спусна към печката.

— Казах ти, че не е от отвъдното — обърна се към трета жена възрастен джентълмен.

— Хххм — отвърна му дълбокомислено последната, докато втората припряно отвори вратата на фурната и извади от там една тава със съвсем почернели сладкиши.

— Край на чая със сладкиши — промърмори джентълменът.

— Нищо не ни пречи да изпием чая си — с разгорещено достойнство отвърна разговорчивата му партньорка и му обърна гръб.

тиа Глория изчака края на дебата им с безразличие и отново насочи вниманието си към Маги.

— Довела си ми гост, както виждам. Очаквах да направиш това. Спомняш ли си, когато преди два месеца ти казах, че в живота ти скоро ще навлезе един висок и тъмнокос красавец? И това е точно този господин, нали? И ти ми го доведе да се запознае с мен, точно както бяха казали те. Духовете никога не лъжат. — Тя внезапно млъкна и се загледа сепнато в Ник. — Небеса… вярно ли е това? Ник? Ник Кинг, наистина ли си ти? — тиа Глория разтвори широко очи, зяпна от почуда и се хвърли да прегръща Ник.

— Наистина съм аз тиа — каза Ник и я притисна в обятията си. тиа Глория изглеждаше съвсем ниска и дебела, изправена почти до двуметровото му, мускулесто тяло. Тя се закикоти, когато се надигна на пръсти, за да положи целувка върху потъмнялата му след сутрешното бръснене буза, а после се наложи да изтрие с кърпичката си следата от аленото червило.

— Не съм те виждала от… от колко време? Години! Години! Ти, лошо момче! Хорхе страдаше, че те няма, а Магдалена имаше нужда от теб! Къде беше изчезнал?

— О, бях тук и там.

— Каза ли здравей на Хорацио?

— Казах някои неща на глупавата ти птица.

— Не го наричай така — скара му се тиа Глория. — Ще го обидиш. Той е много чувствителен.

— Лошо момче! Лошо момче! — закрещя обвинително птицата.

Маги се обърна наред с всички останали, за да види Хорацио вкопчил здраво крака в пръчките на решетката и вперил бързо премигващите си оранжеви очи право в Ник. Човката му се подаваше застрашително навън и като че ли се опитваше да повдигне резето на вратичката.

— Хорацио те помни! — радостно възкликна тиа Глория. — Ами да, нека да го пусна!

— Не! — видимо се стресна Ник.

Маги се разсмя, когато тиа Глория го изгледа с изненада.

— О, вярно, ти все се страхуваше от него, нали? Но сега вече си пораснал мъж! — продължи укорително тя. — Той няма да ти направи нищо лошо. Нали така, Хорацио?

— Лошо момче — каза Хорацио, продължавайки да се бори с резето. — Лошо, лошо момче.

— Не трябваше да хвърляш онази топка по клетката му — не пропусна да прошепне злъчно Маги. Погледът, с който Ник удостои забележката й, трябваше да я изпепели на място, но вместо това просто я разсмя.