Карън Робърдс
Детето на Маги (15)

15

— Почакайте малко, хора. Ако си въобразявате, че имам намерение и аз да се пързалям надолу по тази планина, нещо сте в грешка. Не-е, господа.

Гласът на Линк, натежал от неодобрение, достигнал до тях откъм приклекналия му силует на ръба на скалата, ги извади рязко от унеса им. Когато Ник откъсна поглед от нея, за да го насочи нагоре към брат си, Маги се почувства странно объркана. Странно зашеметена. Като че ли бе пътешествала из някакъв друг свят, а сега се намери внезапно и грубо върната в действителността.

— Той се страхува от високото — каза й Ник, но толкова ясно, че да го чуе и Линк.

— Защото съм умен, ето защо — изръмжа в отговор Линк. — Само един болен от любов глупак като тебе, който си е загубил съвсем акъла, може да се хвърли с главата надолу по тази скала, просто защото малката му е казала да направи така. Ами, човек може да не улучи козирката и тогава трябва да се прости с живота си, нали?

— Казах ти, страх го е от високото — обърна се Ник отново към Маги.

— Проклет да си, Ники, не можеш да ме накараш да се засрамя от себе си, за да ме подмамиш да скоча там? Аз ще те чакам в колата.

— Но, Линк, ние ще се забавим вероятно два часа — предупреди го Маги през смях.

— Значи, ще отскоча някъде за един сандвич и после ще се върна. Колата ще бъде на същото място.

— До скоро виждане, братле! — викна му Ник, явно не особено разочарован.

Линк измърмори нещо в отговор. След това се изправи и се скри от погледите им.

Маги внезапно осъзна, че сега бе останала съвсем сама с Ник. Почувства се нервна от този факт.

— Да вървим тогава — побърза да каже тя, обърна се и тръгна към северния край на козирката, където мястото се стесняваше и продължаваше надолу в камениста пътека. Пътеката, не по-широка от две стъпки, бе издълбана в скалата с общите усилия на природата и човека преди около сто години — според думите на Хърд, който я бе показал на Маги през лятото, последвало раждането на Дейвид. Тя се виеше надолу във формата на буквата „S“ и завършваше само на десетина стъпки от кея, където бе закотвена „Лейди Дансър“.

— Исусе Христе, това е самоубийство! — промърмори Ник.

Маги погледна през рамо. Не успя да сдържи усмивката си, когато го видя да я следва предпазливо и внимателно. Той притискаше лявата страна на тялото си неотлъчно до скалата, а очите му не се отделяха нито за миг от земята пред краката му.

— По-безопасно е, отколкото ти се струва. Аз винаги минавам оттук.

— Винаги съм знаел, че си малко откачена.

След тази реплика последва няколкоминутно мълчание, през което Маги продължаваше спокойно и уверено да крачи по така добре познатия й път, а Ник колебливо я следваше, опипвайки стъпките си инч по инч. После Маги отново погледна през рамо.

— Защо Линк те нарече „болен от любов глупак“? — попита Маги, но зададе въпроса си неволно, без да се замисля. Първо съжали, но после си каза, че не би взела думите си обратно дори и да можеше, защото наистина искаше да знае причината — нещо повече, изпитваше остра необходимост да разбере отговора.

Ник я погледна за миг, преди да забие отново поглед в краката си.

— Защото аз му се подигравах, а той искаше да си го върне.

— Да, но защо непременно с „болен от любов глупак“?

Ник отново я погледна. Сега тя се бе обърнала съвсем към него и очите им се срещнаха. Кракът му попадна на един камък, който се разклати. Ник изруга и се вцепени на място, когато камъкът се търкулна през ръба и полетя надолу в пропастта.

— Магдалена, не виждаш ли, че съм увиснал поне на шестдесет метра във въздуха и между мен и вечността е застанала само една тъничка, камениста пътечка? Не можем ли да говорим за това, когато стъпим на здрава земя?

— О, разбира се.

Продължиха пътя си в мълчание. Маги всъщност не съжаляваше за прекратения разговор. Тя разбираше добре, че бе подхванала нещо, което бе по-разумно да не обсъжда, но подобно на Пандора, с нейната кутия, почти й бе невъзможно да устои на изкушението. А и защо да не разговаря с Ник на тема чувства? Поне само през тази единствена нощ?

Защото чувствата, както спомените, бяха нещо, с което бе твърде опасно да се играе — строго си напомни тя.

Маги стигна до залива и се обърна, за да изчака Ник. Загледа го, напредващ надолу по пътеката, бавно и внимателно, опрял плътно рамо в отвесната скала. Лунната светлина се отразяваше в косата му, добавяйки синкави отблясъци в гъстите му, тъмни къдрици. Обливаше в сребро острите, подчертани извивки на лицето му. Така, в елегантния си костюм и леко извърнато в профил лице, той изобщо не приличаше на нейния Ник, на някогашния приятел.

Но да, напомни си тя — той и без това не беше вече „неин“. Бе престанал да бъде „нейният Ник“ преди цели дванадесет години.

Той най-после стъпи на земята. Вдигна поглед и й се усмихна, когато видя, че тя го наблюдаваше. Маги срещна погледа му и осъзна една непоклатима истина: в единственото нещо, което имаше значение, Ник не бе се променил изобщо — той все още заемаше определено място в сърцето й, което никога, никога не можеше да принадлежи на друг.

— Имам само един въпрос — каза той, когато застана до нея. — Как по дяволите ще се върнем после горе?

Маги решително потисна чувствата, които отново се бяха опитали да вземат връх у нея. Ако си позволеше да се влюби отново в Ник, то тази любов непременно щеше да възпламени бомбата, способна да разруши целия й живот. Както и живота на Дейвид. Не трябваше да забравя Дейвид!

— О, ще се изкачим по другата пътека. Онази долу край залива, после край стената и през гората — горда, че бе успяла да овладее чувствата си, Маги му отговори едва когато вече бе тръгнала по тесния черен път, по който понякога до кея достигаха малки товарни коли.

— Искаш да ми кажеш, че има и друга пътека, така ли? Такава, по която не се налага оня почти самоубийствен скок от скалата?

— Да — Маги му се усмихна лъчезарно през рамо. — Но тази тук е най-кратката.

— Проклятие! Следващият път аз ще мина по обиколната.

Той вървеше плътно зад нея. Маги не му отговори, но не намери сили да прикрие усмивката си. Достатъчно беше да не забравя да си напомня, че Ник вече не можеше да бъде нищо друго за нея, освен един много скъп стар приятел и тогава нямаше защо да се тревожи за присъствието му.

— И така, ти искаш да си поговорим по въпроса защо Линк си мисли, че съм болен от любов глупак? — гласът на Ник прозвуча почти до ухото й, когато тя бе стигнала само на няколко крачки от края на пристана. Маги подскочи уплашено, после се обърна с лице към него и отстъпи назад, поклащайки глава.

— Не, не искам.

Той присви очи.

— Направих грешка, че те попитах — продължи припряно тя, обвивайки ръце около тялото си, сякаш за да се предпази от него, въпреки че той отново не бе направил никакъв опит да я докосне. Бе пъхнала ръце в джобовете си. — Това, че съм с теб… събужда някогашни спомени. За стари времена. Ти знаеш. Оня танц… — тя си пое дълбоко дъх. — За известно време там на дансинга аз просто забравих, че съм омъжена. И че имам дете.

Маги добави последното по-скоро заради себе си. За да си напомни отново. Дейвид. Дейвид — той беше причината, заради която не трябваше да променя нищо от настоящия си живот, причината, поради която не трябваше да позволи на бомбата да експлодира.

— Значи искаш да ми кажеш, че предпочиташ стария Лайл, така ли? Независимо дали го обичаш, или не? — думите на Ник прозвучаха изненадващо меко. Тя срещна погледа му, после сведе очи. Ник изглеждаше замислен, а не ядосан, но нейното сърце простена от болка.

— Да, искам да кажа точно това. И… мисля, че е по-добре да отида сама при тиа Глория. Ако побързаш, вероятно ще успееш да намериш Линк, преди да е отишъл за сандвича си.

— Но аз не съм те докоснал дори с пръст, нали така? — изтъкна й съвсем логично той.

— Аз… Не, не си.

— И тогава за какво се тревожиш? От това, че стоиш тук и разговаряш с мен в нощта не може да се извади заключение, че си невярна съпруга, нали?

— Да — той се изплъзваше от същността на въпроса, както бе правил винаги, щом пожелаеше. Ник можеше да заблуди в разговора всекиго. Само преди миг тя бе толкова сигурна какво трябва да направи. А сега…

— С теб сме стари приятели, спомняш ли си? На практика, като брат и сестра. А сега ти ми позволяваш да дойда с теб само за да видя още един член от семейството ни. Какво лошо има в това?

— На Лайл това никак няма да му хареса — забележката се отрони от устата й отново неволно. Тя зачака Ник да каже: „По дяволите с Лайл!“, както бе казал преди. Всъщност, това щеше да й даде повод за един нов скандал с него, който сега би посрещнала с радост. Защото след скандал щеше да й бъде по-лесно да се раздели с него.

Обаче Ник отвърна:

— Тогава не му казвай — и я лиши напълно от подобна възможност. Маги нацупи устни.

— Е, ще отидем ли да видим тиа Глория, или не? Трябва да се отървеш от подаръка си, не забравяй!

Очите на Маги се разшириха от изненада и ръката й автоматично се стрелна към джоба, където беше пакетът.

— Как се досети?

— Мога да те чета като отворена книга, Магдалена, забрави ли? — той й се усмихна и добави: — Освен това напипах пакета, когато те сграбчих там горе, в гората.

— Измамник! — но тя също се усмихна.

— Е? — Ник повдигна въпросително вежди. — Отиваме ли или не?

Маги се поколеба.

— Не се безпокой, мила девице, с мен си в безопасност — театралният шепот на Ник отново я разсмя.

— Ти си невъзможен. Хайде — каза тя и се обърна към брега с пълното съзнание, че вече бе направила грешка.

Но просто сега нямаше повече сили и воля — и време — за да се разправя с Ник. Той беше целеустремен като булдог, щом станеше въпрос за нещо, което си бе наумил да направи, а тя се чувстваше емоционално слаба — само в този миг, само сега! — когато ставаше въпрос за нещо, свързано с него. Освен това, трябваше да отнесе касетата и снимките на безопасно място и да успее да се върне в къщи, преди някой да забележи отсъствието й.

Въпреки че шансът за последното бе не повече от едно на милион. Но с Лайл не й се искаше са залага дори на такава минимална вероятност.

Тихият ромон на реката на около четиристотин метра надолу от пристана и малко по-шумното плискане на вълните на залива почти до краката й заглушаваха всички други звуци на нощта. Когато погледна наляво, Маги едва различи в мрака тъмните очертания на мощната Охайо, забързана покрай устието на залива Уилоу Крийк. Въздухът бе наситен с непогрешимите признаци за близостта на реката — миризмата на риба, влажността на бриза, изсвирването на корабна сирена в далечината.

Луната се бе издигнала високо и сега плуваше под четиридесет и пет градусов ъгъл спрямо хоризонта, очертана на фона на среднощно синьото кадифе на небето. Отразяваше се в тъмното огледало на водата заедно с дузините мънички, блещукащи звезди, създавайки илюзията, че нощното небе се простираше наистина безкрай.

Отсрещният бряг на залива бе горист, притихнал и равен, без хълм и скала като тези, върху които бе построена къщата на Уиндърмиър. Той бе част от друго обширно десетдекарово имение, наречено Хогънс Блъф, но огромната му тухлена къща бе разположена много навътре от залива, а и без това сега там не живееше никой. Старата г-жа Хаган, вдовица, бе починала в началото на есента. Имението скоро щеше да бъде обявено за продажба. Растителността по брега бе гъста и непроходима, явно с години недокосвана от човешка ръка, ако се изключеше пътечката, изсечена през храсталака към малкия, но модерен кей. Г-жа Хаган имаше внук-тийнейджър, чиято страст бяха лодките и затова се бе грижила кеят да бъде винаги добре поддържан. Там все още имаше две закотвени лодки — едната подобна на „Лейди Дансър“, а другата малко по-голяма. И двете бяха нови и модерни и пластмасовите им корпуси блестяха ярко на лунната светлина. Сравнена с тях, „Лейди Дансър“ изглеждаше като окаяна развалина.

Частният кей откъм брега на Уиндърмиър бе скован от дъски и почти напълно срутен, защото съществуването му се дължеше единствено на постоянните усилия на Хърд. Мостчето навлизаше на около десет стъпки навътре във водата и „Лейди Дансър“ се полюшваше, привързана към края му. Заливът бе около петнадесет метра широк и водите му не бяха особено дълбоки, но все пак даваха възможност на един петметров плавателен съд като „Лейди Дансър“ да навлиза почти безпрепятствено в реката.

Маги, следвана от Ник, стигна до самия край на мостика.

— Скачай вътре — каза тя, стараейки се да използва приятелски, но съвсем безличен тон. Когато се наведе да отвърже въжето, задържащо „Лейди Дансър“ към една от опорните греди.

Но Ник не изпълни нареждането й. Напрегнат, с присвити очи, той плъзна несигурен поглед към лодката, после към Маги, след това отново към лодката.

— Да скачам вътре?

— Да, скачай.

— Ами ти?

— Ще скоча след теб. Не искам да освободя лодката от въжето, преди да си влязъл в нея, защото от тежестта ти тя ще се отдалечи от кея. Така че, щом ти влезеш, отвързвам въжето и скачам. Разбра ли? — за да му покаже нагледно, тя разхлаби обкования с метал край на въжето, но остави средата му омотана около пилона, за да придържа лодката.

Той продължи да се колебае.

— Ник, ще влезеш ли най-после?

Той направи гримаса, после се реши.

— Добре, ще ти се доверя, Магдалена, но гледай да оправдаеш доверието ми.

— Браво, храбро момче!

Ник прекрачи доста тромаво вътре, стиснал боязливо борда на „Лейди Дансър“, която се заклати под краката му. Точно както бе предрекла Маги, от тежестта на тялото му тя се отдалечи малко навътре от пристана, но все още увитото около пилона въже я задържа на няколко стъпки от него.

— Магдалена… — Ник, приклекнал на кърмата, прошепна името й с малко разтреперан глас и в очите му проблесна тревога, когато вдигна поглед и я видя все така изправена на моста.

— Идвам. Дръж се здраво — Маги освободи въжето, уви го около ръката си и скочи. Приземи се точно в средата на лодката и присви колене, за да запази равновесие, когато „Лейди Дансър“ се залюля под тежестта й. Ник, стиснал вече здраво двата борда, измърмори нещо разгорещено под носа си, докато Маги съвсем невъзмутимо се изправи и се придвижи към кърмата с ловкостта на котка.

— Сигурна ли си, че знаеш какво вършиш? — попита той.

— Просто стой на мястото си и не мърдай. След минута инерцията ще ни отнесе до средата на залива и тогава ще мога да запаля двигателя. За пръв път ли се качваш на лодка? — попита го на свой ред тя, без да се обръща към него.

— Не — краткият му отговор произведе двустранен ефект — накара Маги да млъкне, но й напомни и това, в какъв квартал бяха израсли двамата с Ник. Ако не беше се омъжила за Лайл, тя също вероятно нямаше да се е качвала в лодка. Лодките не бяха в изобилие в западните квартали на Луисвил.

Маги завърза въжето за лебедката, предвидливо монтирана за тази цел от Хърд, и се приближи до двигателя. „Лейди Дансър“ бе едва ли не допотопен плавателен съд, но бе изработена от солидно дърво и някога, при предишното поколение Форест бе служила за превозване на пътниците между семейната яхта и брега. Когато яхтата бе продадена, „Лейди Дансър“ се бе оказала ненужна и тогава Хърд бе получил разрешение да я използва като своя собственост. Той я бе преоборудвал като рибарска лодка, изваждайки всичко ненужно отвътре и сега в лодката имаше само две дървени пейки — една на кърмата и една на носа. Управляваше се с рул, монтиран отзад. За да се запали двигателят, трябваше да се издърпа един кабел, прикрепен към мотора — точно както се пускаше двигателят на малка сенокосачка, например.

Маги дръпна кабела сега — веднъж, два пъти, три пъти — и моторът заработи.

— Сядай долу! — извика тя на Ник, който се бе изправил, когато двигателят не пое от първия път и явно бе решил да се приближи до нея, за да й помогне. Той седна доста рязко на пейката до носа, обърнат с лице към нея, когато „Лейди Дансър“ започна да набира скорост и се понесе плавно по водите на Уилоу Крийк, насочвайки се към устието на реката. След началния грохот, който винаги съпътстваше запалването на мотора, шумът затихна до равномерно боботене.

— Сигурна ли си, че с това нещо можем да излезем по реката? Вижда ми се доста студено за евентуално нощно къпане — в леко повишения глас на Ник се долавяше съмнение, а очите му недоверчиво се плъзнаха по прастарото оборудване на „Лейди Дансър“.

— Тя е отлично пригодена за плаване по реката. Разчитай на мен.

— Непрекъснато ми повтаряш това. Питам се защо все пак не можеш да ме убедиш?

— Защото не можеш да понесеш мисълта, че не ти си човекът, който командва положението:

Ник се усмихна:

— Познаваш ме толкова добре.

— Вярно.

Около устието плаваха пънове и клони, а някои от тях се бяха забили в тинята по дъното и преминаването от залива в реката не беше много лесно. Маги неведнъж бе засядала сред тях през първите години, когато, бе започнала да излиза с лодката сама. Но след като два пъти й се бе наложило да скочи през борда и да измъква „Лейди Дансър“ оттам потънала до шия в калната вода, тя се бе научила да поддържа курс съвсем мъничко вдясно от средата на канала. Тук водата бе най-дълбока.

— В една от преградите под борда от лявата ти страна има електрическо фенерче. Моля те, извади го, включи го и го закрепи в скобата на носа.

Ник я изгледа с подозрение.

— Защо?

— Защото нямаме светлини, а без светлини не може да ни види никой. Неразумно е да се движим невидими по реката през нощта — заради баржите и всичко останало. Не зная как мислиш ти, но на мен никак не ми се иска да се окажем на пътя на някоя баржа.

— Исусе! — измърмори Ник, но изпълни молбата й, а Маги се постара да прикрие усмивката си.

Лъчът на фенерчето не бе достатъчно мощен, за да помага при управляването на лодката, но предназначението му по принцип не беше такова. Дори в най-тъмните нощи реката отразяваше достатъчно светлина, за да може лесно да се следва курса. Хърд бе монтирал скобата за фенерчето на носа, само за да може да осигури сигнална светлина, в случай че той или някой друг решеше да използва „Лейди Дансър“ през нощта. Но самият Хърд никога не излизаше по реката нощем — правеше го само Маги, доколкото й бе известно.

Те се измъкнаха от канала на залива и навлязоха без проблеми в обширната, тъмна Охайо.

Острият вятър, който постоянно духаше по реката, предизвикваше вълнение, но то не бе толкова силно, колкото при някои други пътувания на Маги оттук. Вълните не застрашаваха сигурността на лодката с белите си гребени, а вятърът не беше толкова бурен, че да наруши североизточния им курс, придържането, към който, съчетано с нормалното отклонение поради постоянното течение, щеше да ги отведе точно там, където се бяха насочили.

В далечината се виждаха жълтите светлини на една баржа, отправена към устието, в посока обратна на тяхната. На разстоянието от четири-пет мили, отделящо ги от нея, Маги различаваше само огромния й тъмен корпус, плъзгащ се ниско по водата. Между баржата и „Лейди Дансър“ се издигаше островът „Сикс Майл“ — малък и сърповидно извит, разположен по-близо до брега на Индиана, отколкото Кентъки и където понякога през горещите летни дни приставаха туристически лодки, за пикници и плаж. С трите си тинести плажа, с надвисналите над тях лиани, използвани често вместо люлки и трамплини за скокове в реката, с многобройните си, прилежно иззидани от камъни кръгли площадки за често разпалваните за пикник огньове и с обширните си, непроходими гори, островът беше един от двата, издигащи се тук сред реката. По-големият му брат-близнак, островът „Туелв Майл“, беше, както подсказваше самото му име, с около шест мили по-близо до Синсинати. През лятото моторните лодки си устройваха състезания тук, надпреварвайки се да очертават осмици около двата острова, забавяйки ход в тесния канал между Индиана и „Сикс Майл“ и втурвайки се с рев и пълна скорост по реката след канала, готови за следващата осмица. Островът „Сикс Майл“ не беше сред предпочитаните места за развлечение на богатите от социалния кръг на семейство Форест. Но за младите семейства, които имаха достъп до лодки, но нямаха достатъчно пари, той бе любимо лятно убежище. Тази нощ тук не се виждаха закотвени лодки — поне не откъм страната на Кентъки — но това не беше изненадващо при хапливия пролетен хлад. Нощуването на открито в лодка бе определено лятно занимание.

— Ако нямаш нищо против, можеш да погледнеш в преградите край бордовете и вероятно ще намериш някои дрехи, които Хърд държи там в резерв. Разбира се, само в случай, че не искаш да отидеш на гости със скъсан панталон.

— Кой е Хърд? — Ник погледна към мястото, което Маги бе посочила и забеляза дървения шкаф, после внимателно се смъкна от мястото си и тръгна приклекнал към него, явно без особено желание да се движи из люлеещата се лодка.

— Градинарят.

Впечатлен, той свирна през зъби.

— Хм, богата работа.

— Нали? — Маги продължи да го наблюдава, докато той отвори преградата, порови се вътре и извади чифт джинси и едно допотопно военно яке.

— Мислиш ли, че ще ти станат? — попита тя, когато той ги вдигна, за да ги разгледа.

— Общо взето, да. Дали градинарят ти няма да има нещо против, ако ги взема назаем за известно време?

— Не.

— Защото му се пише лошо, ако възрази, а? Едно оплакване от негова страна и ще трябва да се раздели с главата си.

— Не — Маги се разсмя. — Форест считат Хърд и Луела — Луела е жена му, икономката — като част от семейството. Никога не биха си помислили да ги изгонят от работа, а дори и да решат да направят някога подобно нещо, Хърд и Луела просто ще откажат да си заминат. Те ще продължат да вършат работата си, както са правили винаги и спокойно ще изчакат момента, в който някой от семейство Форест най-после ще възвърне здравия си разум и ще разбере, че Уиндърмиър не може да съществува без тях двамата.

— Говориш за фамилия Форест така, сякаш ти не си една от тях — Ник вече се бе върнал на пейката си и сега събуваше елегантните си обувки.

— В действителност не съм. За тях съм външен човек и винаги ще си остана чужда. И не защото не съм се родила като член на фамилията, а защото по принцип не съм имала щастието да се родя като член на висшето им общество. Когато се омъжих за Лайл, аз… о, аз не можех да направя разлика между ножа за риба и ножа за стек, например. Неща от този род просто ги вбесяват.

— Искаш да кажеш, че те имат специални ножове за риба? Ами за фъстъчено масло? Имат ли си нож и за него? Или за „Чийз Уиз“? — Ник свали сакото си и разхлаби вратовръзката.

— Форест — заяви Маги с вирнат нос — не ядат нищо толкова плебейско като фъстъчено масло, а още по-малко като „Чийз Уиз“.

— Значи са скучна тълпа.

— Да — каза Маги, внезапно усмихната. — Да, скучни са.

— И особено за теб, бих казал — Ник дръпна ципа на панталона си. Шумът прозвуча странно отчетливо на фона на плисъка на малките вълни по корпуса и на боботенето на мотора. — Струваше ли си, Магдалена?

Той зададе въпроса си някак съвсем между другото — докато изхлузваше панталона си, а после седна отново за минута, вече само по бельо и я загледа в очакване на отговора й. Маги вдигна очи към него, плъзна поглед по едрите му, подчертано мъжествени ходила в строгите черни чорапи, по твърдите мускули, очертали леко окосмените оголени бедра, по снежнобялата риза, прикрила слабините му, по силните ръце и широката гръд, по мрачно красивото лице. И се оказа, че нямаше защо да се замисля за отговора. Бе готова незабавно да извика: Не! Не, не си струваше!

— Дали си е струвало кое? — попита хладно тя вместо това и извърна поглед към приближаващия се бряг на Индиана, когато Ник се изправи, за да облече джинсите на Хърд.

— Не ми прилагай номерата си, Магдалена.

Тя не се въздържа и го погледна тайно изпод вежди, докато той напъха единия си крак в джинсите, после другия, след това ги вдигна с привично, бързо движение. Зърна за миг тялото му, когато бе повдигнал ризата си — бели спортни слипове, както правилно бе предположила на брега преди — но този миг се оказа достатъчен, за да пробуди у нея нещо, което не се бе пробуждало дълго, много дълго време.

Мъничка, похотлива искрица на страст? Не, едва ли — Лайл я бе излекувал от това. Тя не бе изпитвала сексуални желания от години.

Тя насочи отново вниманието си към бреговата ивица на Индиана, докато той напъха ризата си, затвори ципа и прекара колана през гайките.

— Стават ли ти дрехите? — попита тя, вече овладяла почти напълно гласа си.

— Малко са къси, малко широки в талията, но ще свършат работа — тя чу изсвистяването на втори цип и когато се обърна, той бе сложил и военното яке и бе седнал, за да се обуе.

— И така, струваше ли си да се омъжиш за един старец заради милионите му?

Ник нямаше намерение да се предава. Маги го познаваше достатъчно добре, за да улови в гласа му онази нотка, която предвещаваше именно това.

— На времето си мислех, че си струва — гласът й прозвуча студено.

— А сега? — очевидно тонът й изобщо не го бе смутил. Но тя и без това не беше се надявала да стане така. Наистина познаваше Ник твърде добре.

Прииска й се да извика: Сега съм уловена в капан! Но думите, с които му отвърна, бяха: — Сега вече всичко е свършено.

— Но може да се промени.

— Не.

— Магдалена — Ник, вече напълно облечен, стана и се премести на пейката до нея. Разделяше ги само лостът на руля, върху който бе ръката й.

— Така лодката натежава откъм кърмата! — запротестира тя.

— Ти ме попита сутринта защо съм се върнал в Луисвил.

— Но сега би ли се върнал на мястото си на носа?

— Искаш ли да чуеш отговора?

— Не — но тя направи грешката да го погледне отново. Срещна очите му, застинали неподвижно върху лицето й — блестящо, котешки зелени на лунната светлина.

— Не ме лъжи, Магдалена. Знаеш, че никога не си успявала да ме излъжеш. Защото винаги разбирам, когато се опитваш. Искаш да научиш отговора. Просто се страхуваш.

Тя навлажни с език пресъхналите си устни, отметна глава, опита се да отмести погледа си — и разбра, че е безсмислен опит.

— Добре тогава, кажи ми. Защо се върна? — искаше въпросът й да прозвучи безгрижно, но не бе убедена, че се получи точно така.

Гласът на Ник бе много тих, когато й отговори:

— За теб, Магдалена. Върнах се за теб.