Карън Робърдс
Детето на Маги (12)

12

Апартаментът на Вирджиния се състоеше от всекидневна, две спални, малка кухня и баня. Тапицерията на всички мебели бе в свеж английски кретон, а килимът „Савонери“ във всекидневната, бе в кремаво, розово и светло синьо. Високите прозорци гледаха към задната поляна. Сега пред тях бяха спуснати тежки златистожълти завели, изпъстрени с розови цветя. Вирджиния, облечена в розова сатенена роба, се бе отпуснала в малък, удобен фотьойл, поставен точно пред тях. Върху краката й бе метнато светло синьо ангорско одеяло. Тя четеше на светлината на една-единствена лампа, издигната на поставка на пода до нея, но вдигна поглед, когато Маги влезе. Останалата част на апартамента, бе тъмна и тиха.

— Дейвид легна ли си вече? — попита, оглеждайки се, Маги. Дейвид никога не си лягаше преди девет, което бе вече причина да се разтревожи.

Вирджиния поклати глава, но изглеждаше малко изненадана.

— Той ще остане у семейство Трейнър тази нощ. Мислех, че знаеш.

Митчъл Трейнър бе най-добрият приятел на Дейвид. В действителност, Маги нямаше нищо против синът й да нощува в неговия дом — но никак не й хареса това, че не бяха поискали мнението й.

— Не, не знаех.

— Митчъл позвъни и покани Дейвид веднага, след като той се върна от Клуба днес след обяд и тогава Дейвид се обади по телефона на Лайл. Лайл му разреши да отиде.

— И Лайл просто не сметна за нужно да уведоми мен.

Вирджиния я изгледа напрегнато.

— Мъжете понякога са недосетливи.

Маги й отвърна с кратък, невесел смях:

— Нали?

Вирджиния сбърчи чело, сведе за миг поглед към книгата си, после отново погледна към Маги:

— Ти се върна много рано. Къде е Лайл? Да не би нещо… да се е случило?

Маги отвърна с точно толкова сериозен поглед на свекърва си и за част от секундата бе обзета от изкушението да разкъса най-после булото на преструвките, което винаги бе стояло между тях двете и да й каже точната, неподправена истина. Думите сами напираха на върха на езика й, готови да заклокочат навън, но тя стисна устни. Вирджиния бе много остаряла и беше с крехко здраве, а освен това, истината в действителност не я интересуваше.

При това, Вирджиния не бе в състояние да направи нищо, за да й помогне — а дори и да не одобряваше някои от постъпките на Лайл, тя бе по принцип на негова страна, за сметка на Маги, разбира се, както и на който и да е друг, опитал се да се изпречи на пътя му. Маги познаваше достатъчно добре свекърва си, за да знае, че всяка евентуална критика, която би изказала пред нея по отношение на Лайл, най-вероятно би достигнала обратно до ушите му — например, когато майка му, с цел да го смъмри, го попиташе дали думите на Маги бяха верни. Вирджиния несъмнено би го направила само с най-добри намерения, но всъщност, щеше да причини огромни неприятности.

Затова, Маги й отговори леко и без да предизвиква усложнения:

— Почувствах се зле, нищо повече. Не исках да развалям вечерта на останалите и затова се прибрах у дома. Тъй като се оказва, че Дейвид не е тук, мисля, че просто ще взема едно хапче за сън и ще си легна. Би могла да кажеш това на Лайл, като се върне, за да не ме събужда. Тези таблетки ме пренасят в царството на мъртвите.

Лайл винаги отиваше да види майка си, когато се прибираше вечер. В началото, Маги намираше този негов навик за очарователен, но по-късно, когато се сблъска с бруталното му безразличие към самата нея — неговата съпруга — той й бе станал неприятен. Сега просто го приемаше и дори понякога се възползваше от тази негова привичка. Защото така имаше възможност да комуникира със съпруга си, без да се налага да се изправя лице в лице срещу него, а индиректно, чрез майка му.

Погледът на Вирджиния отново я прониза.

— Ще му кажа. Как е китката на ръката ти?

— По-добре, благодаря.

— Маги…

— Да?

— Нищо — Вирджиния изведнъж й се стори много, много стара и изморена. Тъмните сенки, които от известно време непрекъснато се виждаха под долните й клепачи, сега станаха като че ли още по-подчертани и обграждаха очите й като в сива рамка. На ярката светлина на лампата до нея, прекалено бялото й лице заприлича на изсъхнала, ситно изтъкана паяжина от бръчки. Устните й бяха обтегнати и почти безцветни. Шията, подаваща се от острото деколте на робата, бе толкова тънка, че можеше да се нарече измършавяла. Маги плъзна поглед по ключиците й и се изненада, когато забеляза колко силно бяха изпъкнали под тънката й като хартия кожа.

Сериозно загрижена, Маги попита:

— Добре ли си, Вирджиния?

Вирджиния махна с ръка във въздуха, сякаш опитвайки се с жеста си да прогони въпроса.

— Добре съм. Малко изморена, но добре. Защо вече не се приготвиш за лягане, след като си се върнала в къщи именно за това? Искам да продължа да чета книгата си — тонът й граничеше с рязкост.

Маги не се почувства обидена. Тя знаеше как Вирджиния, която бе спортувала активно през целия си живот, мразеше да признае физическата ри слабост, така очевидна при сегашното й състояние. Болестта й бе факт, който я смущаваше. Затова, Маги й отвърна с топла усмивка:

— Точно това ще направя. Разбира се, само ако си убедена, че нямаш нужда от нищо.

— Нищо не ми трябва. А и винаги мога да извикам Луела — тонът й се смекчи, когато срещна погледа на снаха си. — Но благодаря за вниманието. Лека нощ, Маги.

— Лека нощ.

Маги вдигна ръка за довиждане, обърна се и напусна апартамента. Когато затвори вратата зад себе си, почувства моментна тъга. Защото винаги бе таила в себе си съжаление заради отношенията между нея и Вирджиния. Мислеше, че ако бракът й се бе развил по друг начин, двете можеха да бъдат добри приятелки.

Но при създадената обстановка, тя не можеше да направи нищо за Вирджиния, точно както и Вирджиния не можеше да направи нищо за нея. Напомняйки си отново това, докато крачеше из безкрайните, извиващи се коридори обратно към центъра на къщата, Маги успя да изхвърли от съзнанието си мислите за свекърва си.

Когато се заизкачва по стълбището към втория етаж, стъпките й станаха по леки. Още само няколко минути и щеше да бъде свободна! Едва не й се зави свят при радостното предчувствие за това — почувства се като затворник, комуто предстоеше след миг да бъде освободен от затвора. Разбира се, щеше да разполага само с два-три часа свобода. После трябваше да се върне. И рано или късно, да се изправи пред Лайл. При мисълта за последното се разтрепери от страх, но успя да го потисне бързо, не му позволи да помрачи повишения й дух. Щеше да се наслади докрай на момента, а да се тревожи за бъдещето, едва когато то станеше реалност.

Ако Лайл разбереше как Маги прекарваше понякога нощите си, след като се бе оттеглила рано, под предлог, че е взела таблетка за сън, той просто би побеснял от ярост — но при добър късмет, никога нямаше да научи. Той почти никога вече не идваше в спалнята й. Дори ако по някаква ужасна случайност я потърсеше през една от ония нощи, когато нея я нямаше там, тя си мислеше — надяваше се! — че след като почукаше на вратата й и не получеше отговор, просто щеше да си отиде. Но тя знаеше много добре колко ядосан бе тази вечер и нямаше да рискува — щеше да успее да се прибере, преди той да се е върнал от празненството и щеше да е заключила вратата си с всички резета отвътре. Лайл нямаше да си позволи да предизвика шумна сцена, за да я накара да му отвори по това време на нощта, а на сутринта тя винаги можеше да се извини с това, че не го е чула заради сънотворното. Той нямаше ключ за вътрешното резе, което тя бе поръчала да монтират на вратата на спалнята й под претекст за по-голяма безопасност, но в действителност с единствената цел, да не допуска при себе си Лайл през нощта. Всъщност, тя по-скоро предполагаше, че той няма ключ — с Лайл никога не можеше да има сто процента сигурност. Какво щастие, че успя да се върне от тържеството сама. Ако той я беше придружил, нищо нямаше да може да я спаси от гнева му.

Засега, срещата се отлагаше за сутринта, но и тогава сигурно би намерила някакъв начин да избегне оставането насаме с него. Например, първо щяха да отидат на църква заедно с другите, а после — на обяд в Клуба. След това той щеше да остане да играе голф с приятелите си и с още малко късмет, тя пак щеше да успее да се заключи в спалнята си, преди да се е прибрал вечерта.

Но сега, следващите няколко часа си бяха само нейни. Както и през другите десетина нощи, които си бе позволявала всяка година, тя щеше да пусне резето, да загаси лампите и да се измъкне навън през прозореца.

Вече броеше секундите, които я деляха от мига на днешното й бягство.

Но тази вечер й предстоеше и една важна мисия. Трябваше да изрови от гората „подаръка“ на Ник и да го отнесе в единственото безопасно място на света — в единственото място, където всички бяха на нейна страна — къщата на тиа Глория.

Маги бе купила къщата за баща си. Дори сега, почти девет години след смъртта му, тя намираше известна утеха, когато се замисляше, че независимо от всички страдания, които се бе наложило да понася заради катастрофалната си женитба, то тя поне й бе дала възможност да осигури достатъчен комфорт на баща си през последните две години от живота му. Малко след раждането на Дейвид, успявайки да изтегли авансови суми срещу кредитните си карти и с помощта на спестените джобни пари, с които Лайл така щедро я бе обсипвал в еуфорията си заради детето, Маги бе имала възможност да набави сумата, необходима й, за да купи една малка, донякъде занемарена къща на брега на реката откъм щата Индиана — къща, в която знаеше, че баща й просто щеше да се влюби. С нотариалния акт в ръка, тя бе отишла да го вземе от квартала с общинските жилища в Луисвил, където бе израснала самата тя и където все още живееше той. Той се бе разплакал, когато му бе връчила акта — и никога повече не беше се връщал в оня квартал.

Така баща й, Хорхе Луис Гарсия, първият член от фамилията си, роден като истински гражданин на Съединените щати, бе станал собственик на къща. Мечтата на живота му се беше сбъднала.

Син на наемни селскостопански работници, които се бяха промъкнали незаконно през мексиканската граница, за да опитат късмета си в Щатите, Хорхе бе прекарал целия си живот в условия на безкрайна мизерия. Сезон след сезон, семейството му бе бродило, обикаляйки в кръг от щат на щат, търсейки работа из портокаловите гори на Флорида, после във фъстъчените полета на Джорджия, след това в тютюневите ниви на Кентъки — и обратно с новия сезон. С изминаването на годините родителите му бяха оставяли вече отрасналите си деца на всяка спирка по пътя си и те на свой ред бяха създавали семейства, за да поемат по собствения си път. Накрая, след като бяха починали в щата Джорджия в разстояние на три месеца един след друг, родителите му бяха погребани в червената глинеста земя на този щат. Останал сам, Хорхе, най-младият им син, бе продължил да пътува от щат на щат, следвайки сезоните на реколтата, докато едно лято, когато го бяха наели на работа в тютюневите ниви в централната част на Кентъки, не се бе влюбил безумно в третата от петте дъщери на собственика на фермата. Мери Креймър бе само на седемнадесет години, когато двамата избягаха и се ожениха, а Хорхе на двадесет и пет.

Ако бащата бе успял да ги намери тогава, Хорхе сигурно щеше да бъде линчуван до смърт.

Магдалена Роуз бе резултатът от този брачен съюз. Тя бе родена след по-малко от година.

Обезнаследена от родителите, шокирана от грубата действителност на смазващата бедност, последвала незабавно фантастичната еуфория на любовта й, Мери Креймър Гарсия все пак не се огъна, а запретна ръкави и се зае да върши всичко онова, което трябваше да се върши. След един-единствен сезон по пътищата, тя разбра, че скитническият живот не бе за нея и настоя пред Хорхе, че трябва да се откажат от него. Малкото им семейство се засели в Луисвил — Мери не можеше да устои на зова на родния си щат — и вдъхновен от обичта на съпругата си и на дъщеря си, Хорхе започна работа на две места: нощем в един млекозавод, а денем като уличен метач. Мери също припечелваше по нещо, като переше в къщи чуждо пране, а освен това се грижеше за Магдалена. Единственият визуален спомен на Маги за майка й бе образът на една червенокоса, бледа жена, облегната изморено на примитивната перална машина и изстискваща безкрайно, час след час и ден след ден белите чаршафи, излизащи от нея. И до ден-днешен, дори при най-неуловимата миризма на прах за пране, Маги си спомняше неизменно за майка си.

Мери бе блъсната от кола и загина, когато Маги бе на четири години. Хорхе бе съсипан от мъка и именно тогава потърси утеха в бутилката. Преди да измине и година, го изхвърлиха и от нощната и от дневната му работа, както и от малката им къщичка, заради неплатени наеми. Ако не бяха получили съдействието на оня състрадателен свещеник, Маги и баща й щяха неминуемо да се окажат на улицата. Но отец Джон се бе съжалил над тях тогава и бе уредил да се настанят в едно от общинските жилища. Винаги прекалено горд, за да приема милостиня преди Хорхе сега я бе приел, защото искаше Магдалена да има покрив над главата си. А по-късно, когато гордостта му бе вече окончателно удавена в алкохола, Хорхе не изрази никакъв протест, когато отец Джон им осигури и месечните помощи от Социални грижи.

Хорхе никога не превъзмогна болката от загубата на съпругата си. До самия край на живота му Маги не можеше да си спомни да го е виждала трезвен поне в два последователни дни. И никога не беше се съмнявала, че той също я обичаше безумно. Проблемът му бе, че просто не можеше да преодолее болката си.

Маги нямаше представа как би съумяла да оцелее, ако не беше я срещнал Ник през оня така далечен ден, когато тя, едва шестгодишна, беше ровила за храна в кофата за отпадъци до един снекбар.

Тя все още си спомняше ясно съвсем първите думи, казани й тогава от Ник: „Хей, хлапе, излизай от тоя боклук! Не знаеш ли, че там е пълно с плъхове?“

Отдавна се беше стъмнило и сигурно бе малко след единадесет часа, защото барчето за хамбургери малко по-надолу по улицата, където тя живееше, току-що бе затворило, въпреки че червено-жълтата му неонова реклама във формата на една гигантска буква „М“ все още светеше. Беше топло, значи трябва да е било лято. Избелялата, умаляла рокля на Маги достигаше едва до коленете й, а прекалено тесните ръкави пристягаха ръцете й неудобно над лактите. Тя се бе покачила върху нестабилно наредените една върху друга празни каси в един от тъмните ъгли на паркинга и се бе навела силно напред, докато търсеше из кофата изхвърлените пластмасови кутии от храна, проверявайки дали не е останало нещо в тях. Вече бе намерила един сандвич със сирене, който си беше съвсем наред, както и половин пакетче чипс.

Това щеше да стигне за нейната вечеря, но трябваше да нахрани и баща си, който в момента лежеше на пода в апартамента им, съвземайки се от последното си, продължило цяла седмица пиянство:

— Гледай си твоята собствена, проклета работа! — бе му се озъбила тя, но едва след като му бе хвърлила един бърз, в началото изплашен поглед, от който й бе станало ясно, че заплахата изобщо не можеше да се нарече заплаха, а бе само едно кльощаво, чернокосо момче, не много по-голямо от самата нея. Тя се бе заела отново с работата си, обръщайки му гръб и бе продължила да рови из боклука, отдадена изцяло на задачата си.

— Имаш дупка на гащите си. Мога да видя дупето ти през нея! — бе неговият присмехулен отговор.

Сега вече, това посегателство върху честта и гордостта й, й бе дошло твърде много. Маги бе сграбчила първото попаднало в ръката й подходящо оръжие — една голяма, почти пълна с кока-кола картонена чаша, все още със затворен капак и щръкнала през отвора му сламка — и с яростен вик се бе обърнала, за да я запрати по мъчителя си.

При което улучи, и то право в целта.

Момчето изпищя, когато чашата се блъсна в челото му и се пръсна, обливайки го с ледена течност. Маги, ликуваща от победата, но съвсем наясно, че този път наистина бе попаднала в сериозна беда, скочи бързо от касите и хукна към дома.

Обаче един летящ снаряд я повали на земята. Маги падна на паважа и пред очите си видя звезди. Но по силата на необходимостта, тя се бе научила да се грижи за себе си. Започна да хапе, да дращи, да рита и пищи, успя да се обърне по гръб и се забори като малка тигрица.

Той накрая я победи, разбира се. Седна върху нея, притисна здраво ръцете й към земята и както си беше така — с полепнала по челото му мокра от кока-колата коса и кървяща лява буза, където ноктите й бяха оставили дълбоки следи — той съвсем неочаквано й се ухили.

— Ти се биеш доста добре… за момиче.

— Върви по дяволите!

— Живееш на „Паркуей плейс“, нали? Ние също — аз, майка ми и брат ми. Виждал съм те наоколо.

— Не е твоя работа къде живея.

— Гладна ли си?

— Не, не съм. Просто се ровя из боклукчийските кофи, защото ми е кеф.

— В къщи имам малко спагети, които мога да сготвя. Сега у нас няма никой. Майка ми е на работа — сервитьорка е, нощна смяна — а брат ми е излязъл някъде. Искаш ли спагети?

При думата спагети стомахът й се разбунтува шумно. Тя не беше яла нищо от предишната вечер, а много обичаше спагети.

— Трябва да занеса малко и в къщи за моя папи.

— Твоят какво?

— Моят татко. Той е… болен и трябва да се грижа за него.

— А, оня стар пияница, който непрекъснато пада по стълбите, той ли? Наложи се да го прескоча веднъж, защото беше „заспал“ точно пред входа на нашия жилищен блок.

— Папи не е пияница! — тя го изгледа свирепо и тялото й се стегна, готова да се сбие отново с него, а всичките й топли чувства, предизвикани от мисълта за спагетите, се изпариха мигновено.

— Мама също се напива. Не толкова често като твоя татко, но зная какво е. Но имаме много спагети и мога да направя достатъчно, за да занесеш и на него. Искаш ли да дойдеш?

— Не, докато не си вземеш обратно думите, с които нарече моя папи!

— Добре, вземам си ги обратно.

Маги малко си отдъхна. Момчето я освободи. Тя се изправи на крака и се обърна с лице към него, а неоновата светлина ги обливаше и двамата в червените си и жълти светлини. Просто не можеше да реши дали да остане, или да избяга.

— Е, искаш ли спагети?

В крайна сметка спагетите се оказаха примамка, на чиято сила Маги не бе в състояние да устои.

— Хм… да.

— Тогава хайде — момчето тръгна към блоковете с общинските жилища, струпани нагъсто към края на улицата. Обърна се да провери дали тя го бе последвала. Да, вървеше след него.

— Как се казваш? — попита той.

— Магдалена. А ти?

— Ник.

Ник. След тази тяхна първа среща той винаги се бе грижил за нея. До деня, в който тя го бе изоставила, за да се омъжи за Лайл.

Колко ли я бе мразил за това? Маги бе убедена, че самата тя непременно щеше да го намрази, ако той бе постъпил с нея така, както тя постъпи с него.

А сега Ник се беше върнал. Съвсем неканен, образът на лицето му отново изплува пред нея: тъмно, опасно, очарователно й малко властно. Лицето на един непознат, въпреки че носеше външна прилика с онова на момчето, което бе обичала някога. Да, тя трябваше непрекъснато да си напомня, че онова момче бе изчезнало завинаги — точно така, както бе изчезнала и някогашната Магдалена — и двамата бяха останали някъде много назад в миналото, бяха се стопили в мъглите на времето. Но все пак… може би не бяха изчезнали напълно? Може би у сегашния мъж все още живееше сянката на момчето и му напомняше за себе си. Точно както й напомняше за себе си и онази част у нея, където все още живееше някогашната Магдалена Гарсия.

Но спомените предвещаваха опасност. Тя трябваше да си напомня непрекъснато и за това.