Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Maggy’s Child, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Михайлова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 60гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- amcocker(2011)
- Разпознаване и корекция
- debilgates(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Карен Робардс. Детето на Маги
ИК „Алекс Принт“, Варна, 1998
Редактор: Анелия Любенова
ISBN: 954–8261–28–6
История
- —Добавяне
11
Още не беше станало девет, когато Типтън остави Маги пред къщата — абсурдно рано да се връща от празненството. Тържествата по повод рождения й ден, обикновено продължаваха до ранните часове на следващата сутрин. Маги се измъкна от задната седалка на колата и се отправи към входа на къщата, без нито дума към Типтън, който остана да я наблюдава мълчаливо, докато влезе. Спазвайки заповедите на Лайл, несъмнено.
Първото, което Маги направи, бе да включи отново алармената инсталация. Едно от правилата на Лайл — непременно да я включва през нощта. Вероятното предназначение на сложната алармена система бе да предпазва домашните ценности от крадци, но в действителност Маги подозираше, че той бе наредил да се монтира, за да може да следи нея. До леглото му имаше монитор, който звънеше всеки път, когато се отвореше някоя врата или прозорец, както и компютър, отбелязващ точното време, в което системата се включваше и изключваше. Така, Лайл щеше да знае съвсем точно, кога бе пристигнала в къщи тази вечер и дали бе излизала отново.
Сваляйки палтото си и мятайки го небрежно на един стол в предверието — Маги бе разглезена в това отношение, защото знаеше, че Луела после щеше да го прибере, така че дори не се замисли по въпроса — тя се отправи към задното крило, където бе апартаментът на Вирджиния. Искаше да види Дейвид, преди да се заеме, с каквото и да е друго.
Къщата бе огромна, с двадесет и една стаи, сред които осем спални, снабдени с напълно оборудвана лична баня и малка всекидневна. Първият път, когато бе влязла тук, тя бе абсолютно впечатлена и не малко притеснена. Тогава бе осемнадесетгодишна и омъжена от три месеца за човек, когото, вместо да опознава по-добре, й изглеждаше все по-чужд с всеки изминал ден. Тя беше законната му съпруга, но имаше чувството, че изобщо не познаваше Лайл Форест.
Нещо по-лошо, бе започнала да се чувства чужда и на самата себе си. Един чужденец в страната на чужденци, така ли беше поговорката? Да, точно така се чувстваше. Нищо не й изглеждаше истинско — нито заобикалящата я среда, нито съпругът й, бременността й, или самата тя за себе си. Тя вече не беше дивото, безстрашно момиче от преди, вече не беше момичето, което се смееше свободно и казваше направо всичко, което й минаваше през ума. За пръв път в живота си, тя не знаеше коя е. Не беше вече Магдалена Гарсия — но не беше и Маги Форест, също.
Имаше чувството, че е нищо. Лайл безжалостно бе изхвърлил цялата й самоличност, точно както бе направил със старите й дрехи в един хотел — като бе наредил на камериерката да ги събере и изхвърли, докато тя спеше. После беше извикал един частен моделиер, който да подбере цял нов гардероб за нея от „Бергдорфс“ в Ню Йорк и независимо от раздразнението си заради неговото своеволие, тя трябваше да признае, че новите й дрехи и стояха прекрасно. За нещастие, тя бе открила, че не може да облече душата си в нови дрехи така лесно, както бе облякла тялото си. За своя изненада бе открила, че всъщност ценеше личността, която беше и бе както изненадана, така и наранена да разбере, че Лайл явно не бе я ценил.
Но все пак, преди дванадесет години тя бе все още твърде млада, изпълнена с твърде много желания и прекалено зашеметена от неочакваното й преобразяване от Пепеляшка в принцеса, за да мрази Лайл за онова, което й причиняваше. Бе живяла в такава бедност — и изведнъж бе станала богата. Парите за наема сега не бяха проблем. Парите за храна не бяха проблем. Парите просто не бяха проблем. Имаше ти много. Цели планини от тях, внезапно издигнати като преграда между нея и тежките реалности в живота. Тревогите, с които би трябвало да се справя всеки ден, вече не съществуваха. Лайл имаше къщи, и коли, и слуги, и капиталовложения. И като негова съпруга, ги имаше и тя. Чувството за сигурност от всичко това, просто замъгляваше разума й. Лайл се бе появил като Принца от приказката, бе я измъкнал от тъжния й живот и тя му беше благодарна. И ако нейният принц настояваше тя да се превърне в принцеса, достойна за него, то това изглеждаше достатъчно честно.
Но някои от нещата, които трябваше да прави, за да спечели неговото одобрение, бяха наистина тежки. Тя скоро научи, че нейният полумексикански произход вече не беше нещо, с което можеше да се гордее, а трябваше да се прикрива, защото съпругът й желаеше да бъде така. Баща й (един пияница-несретник, според Лайл) не бе добре дошъл в Уиндърмиър и за него не трябваше да се споменава в присъствието на изискани компании. Оказа се, че и дрехите й са съвсем неподходящи, както и предпочитанията й към стила им — в общи линии джинси и тениски, а понякога допълнени с пайети като официално облекло — а той й се надсмиваше за тях. Бе атакувана и укротена дори косата й, защото бе неподходящо дълга и имаше упорити къдрици. Тя изпитваше усещането, че личността й непрекъснато бе подлагана на същия процес, който трябваше да изтърпи косата й. Но въпреки това не протестираше, защото вярваше, че Лайл има право. Защото тя, по принцип, не бе достойна да му бъде съпруга. Това че се бе оженил за нея въобще, трябваше да се счита като едно от малките чудеса на света.
С известен черен хумор, Маги по-късно си бе казала, че чудото вероятно бе станало, защото се бе молила на Свети Джууд, светецът-закрилник на всички невъзможни каузи, да я чуе и да й окаже помощ, при това само секунди преди Лайл да спре до нея в ягуара си с цвят на шампанско. Той бе неин постоянен клиент в „Хармъни Ин“ — често идваше да обядва заедно с група бизнесмени — и другите момичета й бяха казали, че е мръсно богат. Той винаги се държеше мило към нея и й оставяше големи бакшиши и затова тя го харесваше. По тази причина, преди време, когато той видя, че беше плакала и я извика от колата си, за да я попита дали може да й помогне с нещо, тя просто бе седнала вътре до него, без дори да забелязва сребристата, прекрасна кожена тапицерия, която при друг случай би й направила огромно впечатление и му бе разказала за цялата невероятна каша, в която бе попаднала. Разрешението, което той предложи, я разтърси с внезапността си — и все пак, тя не бе толкова изненадана, колкото щеше да бъде, ако не се бе молила само миг преди това на Св. Джууд за спасение.
Това че, в отговор на молитвата й св. Джууд незабавно й изпрати един мил, красив мултимилионер, който веднага й предложи да се омъжи за него, бе просто едно от чудесата, с които светецът бе известен.
И така, тя бе отправила благодарствена молитва на своя светия и се бе омъжила за мултимилионера още същия следобед. Веднага щом венчалната халка се плъзна по треперещия й пръст, животът й се бе променил така драстично, както този на Алиса от Страната на чудесата, когато тя бе паднала в заешката дупка. Нищо вече не можеше да остане същото, дори името й.
— Магдалена? — отвращението в гласа на Лайл, когато бе прочел името й от брачното свидетелство, не можеше да се сбърка с нищо друго. — В ресторанта те наричаха Маги.
— Хората ме наричат така, понякога.
— Като моя съпруга, предпочитам винаги да те наричат само Маги. Магдалена не е име, подходящо за една Форест.
Тя се бе омъжила за него въпреки това, дори не бе помислила, че ненавистта към името й може да се приеме като предупредителен сигнал, както би го приела една по-мъдра, по-възрастна жена.
Името й беше просто един дребен проблем. Имаше други, много по-сериозни. Лайл знаеше какво искаше от своята съпруга и не се поколеба да я премоделира така, че тя да отговаря напълно на желанията му. В разстояние на двадесет и четири часа след сватбата им, след като тя мимолетно бе изразила протест за това, че той бе изхвърлил булчинската й рокля, а той й бе отвърнал с ледена ярост, Маги вече бе разбрала, че животът й щеше да протича гладко, само ако вършеше точно онова, което той искаше от нея.
Прикрит чудак, ето какво беше той, наред с още други, много по-лоши неща, въпреки че й бяха необходими години, за да разбере всяко едно от тях. Маги поклати глава при спомена за това, каква беше преди години, колко наивна беше и доколко далеч бе стигнала в усилията си някога, само за да му угоди.
Прекараха медения си месец в прекрасни, фантастични места, които Маги дори не бе мечтала, че може някога да посети — Лондон, Париж, Рим, Женева, Ню Йорк. Лайл изобщо не се стараеше да прикрива факта, че я считаше за невежа, необразована и, както се бе изразил самият той, дотолкова наясно с културата, колкото е наясно едно муле. И бе решен да оправи това. Съответно, тя почти не видя тези градове. Вместо това, в дните, когато той се занимаваше със сделките си, тя обхождаше всеки музей, катедрала и картинна галерия в околността, докато някой нает придружител й изнасяше лекции през цялото време. Когато нямаше музей, тя вземаше уроци по етикет, уроци по поведение на масата, уроци по правилна походка, седене, стоене права, уроци за това как да се облича, как да полага грима си, как да се ръкува и дори за това, как да използва чуждите тоалетни (тя никога не бе виждала биде в живота си и след като все пак се наложи да се запознае с едно, й беше все едно дали някога ще й се наложи да види отново). Учеше се как да води любезен разговор, кои книги да чете (или да казва, че е чела), за кои художници, политици, писатели и филми да изказва одобрението или неодобрението си.
Нощем оставаше сама в хотелската стая, което само по себе си не беше тежко. Всички хотели бяха от категорията пет звезди и разполагаха с рум сървиз и всеки друг въображаем и труден за въображението лукс и тя трябваше просто да не е човек, за да не им се наслаждава. И наистина им се наслаждаваше. Единственият проблем беше, че когато останеше за известно време сама, носталгията по дома заплашваше да я завладее напълно. Но тя никога не разказваше на Лайл за това, защото той се вбесяваше от идеята, че тя можеше да изпитва носталгия. За какво? — би я попитал с подигравателен смях.
Докато тя оставаше в хотела, той излизаше с колеги да разисква сделките си по време на вечеря. Тя все още не била „готова“ да се среща с колегите му, казваше той. В няколкото случаи, когато вечеряха заедно, той бе присвивал критично устните си за това, че тя не оценяваше достатъчно изисканата храна и напитки и се възмущаваше от факта, че тя бе „чревоугодник“, а не „гастроном“ като него.
Но той не можеше да разбере едно — че тя си спомняше как някога бе преравяла кофите за смет, за да осигури вечерята си. И когато сега имаше достатъчно храна, при това каква храна — ястия, плувнали в сметанови сосове и гарнирани с гъби! — спомняйки си първите месеци на брачния си живот, тя не можеше да не признае в себе си, че понякога наистина се бе държала като прасе на масата. След като я бе наблюдавал да се храни няколко пъти, Лайл дори я беше заплашил с жестоко възмездие (тогава за нея разводът би изглеждал като жестоко възмездие), ако заради лакомията си, тя надебелееше. Тази заплаха я бе тревожила все повече с напредването на бременността й, когато коремът й започна неизменно да нараства сантиметър по сантиметър. Ситуацията се бе влошила, когато съпругът й не направи никакви усилия да прикрие отвращението си от нарастващата обиколка на талията й.
Сега й изглеждаше почти смешно, когато си спомнеше колко много се бе страхувала да не би Лайл да се разведе с нея.
Но тогава тя не знаеше. Тогава все още не можеше да си даде сметка за истинския смисъл на това, което бе направила, омъжвайки се за Лайл. Беше твърде млада и, както съвсем основателно я бе обвинил той, прекалено невежа. Но невежа не единствено заради липсата на подходящо образование, а заради липсата на познания за това, какво наистина имаше значение в живота.
Е, беше се научила, но процесът на обучението й бе бавен и болезнен.
Изтръгната от пълната мизерия, където единственото бъдеще на хоризонта й бе изглеждало все по-мрачно с всеки изминал ден и попаднала внезапно в свят на невероятен лукс, тя се бе чувствала несигурна, уязвима, объркана, изплашена — и твърдо решена да бъде най-добрата съпруга на мъжа, отвел я там. Независимо от неприязънта заради закръглящото й се тяло, бременността й го правеше щастлив. Той много силно искаше това дете.
Тя не беше особено щастлива през онези отдавна отминали дни — независимо от огромните си старания да забрави предишния си живот, както настояваше Лайл, Ник и баща й бяха твърде често в мислите й и тя се улавяше, че чувства липсата на най-смешните и невероятни неща, като например миризмата на зеле, което съседите непрекъснато готвеха — но все пак, не можеше да се каже, че беше нещастна. Бе се чувствала прекалено зашеметена от 360 градусовия обрат в живота й. Да има пари и да ги харчи свободно бе радостна възбуда, която според нея никога нямаше да се притъпи. Да може да вдигне телефона и да си поръча нещо дори от най-обикновения каталог, да може да отиде в магазина и да си купи каквото поиска, а после само да каже високомерно „Запишете го по сметката“, дори това да има пари за мелба или чифт нови бикини, когато й се прииска, бе такова велико преживяване, че то компенсираше много други неща. А после, когато бебето започна да напомня за себе си, помръдвайки в корема й, тя насочи всички свои мисли върху него. Маги се закле в себе си, че то щеше да има всичко, което животът бе в състояние да предложи, всичко онова, което тя не беше имала. Той щеше да бъде един малък принц.
И така, тя и Лайл се завърнаха в Уиндърмиър, не прекалено нещастни, през един мъглив ноемврийски ден. Маги се бе смълчала от страх, когато специално изпратеният за тях мерцедес спря пред вратата на къщата. Тя никога не бе идвала тук преди. Спомняше си всичко така ясно, сякаш бе станало едва вчера, сякаш все още изпитваше чувствата, които бе изпитала тогава, застанала с широко разтворени очи на павираната алея пред новия си дом.
— Е? — бе попитал Лайл, свеждайки поглед към нея, раздразнен за това, че се бе спряла.
— Красиво е — каза тя и беше вярно, бе толкова красиво, че я плашеше. Бе виждала такива къщи по филмите и списанията. Покривът от сини аспидни плочи и множество кули, бръшлянът, който се извиваше в множество зелени панделки по каменната фасада, блясъкът на оловното стъкло по дузините прозорци, огромните, кръгли бели колони, които се извисяваха до втория етаж, за да поддържат тавана на верандата — и всичко много по-богато, отколкото изобщо би могла да си представи. Тя, която бе израснала в двустайния апартамент, в общинските жилища, където водопроводните инсталации почти не работеха и където обитателите обичаха да се шегуват, че единствените домашни любимци, разрешавани от управата бяха въшките и хлебарките, сега щеше да живее в къща с четириметрови високи стаи, ориенталски килими и блестящи махагонови мебели, за които по-късно бе научила, че бяха без изключение антики.
Ах, сложните творения на свети Джууд! Когато за пръв път прекрачи прага на Уиндърмиър, тя мълчаливо се закле, че на следващия ден щеше да изпрати писмените си благодарности на светеца чрез местния вестник. А Лайл, докато я водеше през безкрайната плетеница от свързани една с друга стаи, й натякваше, че говорела английски по-зле от болшинството хора, за които бил втори език и че вече бил ангажирал учител, с когото да продължи уроците си по фонетика. Маги успя да придобие само откъслечни впечатления от къщата, защото се стараеше да слуша внимателно думите му. Стените — гладко измазани, боядисани ръчно или облепени с красиви тапети — бяха отрупани с масивни маслени портрети, които приличаха по-скоро на музейни експонати. Навсякъде имаше богато инкрустирани шкафове, пълни с блестящи колекции от порцелан и кристал. Техните меки мебели — двойка тапицирани с брокат канапета тук, кресла от двете страни на камината там — изглеждаха строги и безупречни, сякаш никой дори не бе си помислял да седне на тях. Във всяка стая имаше камина, от всеки таван висяха огромни полилеи и във всеки ъгъл, на специални поставки, стояха вази със свежи цветя. Маги се бе почувствала съвсем мъничка, поглъщайки с поглед заобикалящата я среда, и далеч не на мястото си. Бе просто невероятно да си мисли, че тази къща, през която Лайл така безцеремонно я превеждаше сега, от този ден нататък, щеше да бъде нейният дом.
Тогава някъде от дълбините на къщата, се бе появила Вирджиния.
— Лайл… — внезапната среща бе толкова изненадваща за Вирджиния, колкото бе и за Маги.
Маги дори не знаеше коя е тя. Лайл никога не бе споменавал за останалите обитатели на къщата, нито за това, че майка му живееше с него.
Очите на Вирджиния се бяха спрели на Маги, бяха се плъзнали по тялото й, после се стрелнаха към Лайл. Маги само я гледаше неподвижно — така изплашена от неочакваното появяване на тази белокоса патрицианка, че езикът й бе залепнал върху небцето, а коленете й се бяха разтреперили.
— Майко, това е Маги. Тя е моята съпруга… и майка на бъдещия ти внук.
Така Маги откри, че Лайл не си бе направил труда да уведоми, когото и да е от семейството си за тяхната женитба, както и за предстоящото бебе.
Майката на Лайл пребледня и ръката й излетя към гърлото.
— Боже мой! Какво си направил! — прошепна тя. Думите на Вирджиния и нескритото изражение на изумление и покруса, бяха се връщали многократно в кошмарите на Маги по-късно. Вирджиния знаеше всичко, което имаше да се знае за Лайл, естествено — а имаше да се знае много повече от онова, което Маги можеше да си представи в оня период. Но Маги си бе помислила, че Вирджиния просто не одобряваше нея, не я считаше за подходяща съпруга на Лайл. И ако беше сама, съвсем сама при тази среща, Маги вероятно щеше да се присвие като пребито куче и щеше да избяга от Уиндърмиър още тогава, в същия момент. Но се налагаше да мисли за бебето си. Тя беше решена да не позволи на никой, никой да накара синът й да се чувства по-долу, от когото и да е в този свят. Защото Маги се беше чувствала именно по-долу от всички през целия си живот и заради детето си, бе време да промени това. Те двамата — вече никога нямаше да бъдат по-долу от никого. Никога вече. Нейното бебе щеше да се роди и израсне Форест, а Форест бяха най-богатата, най-властната фамилия в Луисвил.
И заради бъдещото си дете, Маги бе отстояла на позициите си. Тя бе вирнала брадичка и коленете й бяха престанали да треперят.
— Здравейте, г-жо Форест — бе казала тя с най-изискания тон, на който така неотдавна я беше научил един от експертите по етикет на Лайл, и й бе подала ръката си.
И Лайл, и майка му, бяха втренчили погледите си в нея. Майка му беше изненадана, но Лайл бе направо занемял от изненада. После Лайл се бе засмял и одобрително бе обвил с ръка раменете й. Въпреки че Вирджиния все още изглеждаше малко шокирана, тя бе пристъпила напред и бе поела ръката й.
Ако тогава Маги бе знаела това, което знаеше сега, тя би се обърнала още в оня миг и би избягала с писък далеч от Уиндърмиър, възможно най-далеч.
Но не знаеше и затова бе позволила на Лайл да я отведе на обяда с майка му и паяжината около нищо неподозиращата мушица, с която тя можеше да се сравни тогава, бе започнала неумолимо да се затяга.
Сега Маги спря пред същите онези стаи, където бе въведена за обяд през оня първи ден и почука.
— Влез извика отвътре — Вирджиния.
Маги натисна бравата и влезе.