Барбара Делински
Езерни новини (28)

Двадесет и осма глава

В сряда сутринта Лили се чувстваше толкова нервна, колкото и през последните дни, прекарани в Бостън. Потърси успокоение в рутинната работа и съсредоточи цялото си внимание върху производството на ябълков сок. Трескаво поставяше решетките една върху друга и ги покриваше с платнища, но напрегнатото очакване не я оставяше на мира. Всеки път, когато то се връщаше при нея, чувствата й се меняха от възбуда и страх до задоволство и от смущение — до гняв. Лили обаче знаеше със сигурност едно: тя искаше справедливост.

Иронията се състоеше в това, че Тери Съливан сам й бе предоставил възможност да я постигне. Той замеси името й в скандал. Джон трябваше просто да загатне това на своите приятели журналисти и те веднага щяха да тръгнат към Ню Хемпшир. След като всички се съберяха в Лейк Хенри, Тери щеше да попадне в светлините на прожекторите. Сам щеше да падне в клопката си.

Тази мисъл я караше да изпитва удовлетворение.

Но когато и за момент си помислеше за тълпите хора, за въпросите, които можеха да възникнат, за това, че вниманието на медиите поне за малко щеше отново да се насочи към нея, стомахът й се свиваше. Но нямаше как и вълкът да бъде сит, и агнето да остане цяло.

— Нещо те тревожи — забеляза Майда.

Двете се прибраха в къщата за обяд. Времето бе ясно, но студено. Лили бе скрила дланите си в ръкавите на якето. Сега скръсти ръце, за да се стопли още повече.

Майда трябваше да знае. Този следобед в града може би щяха да се изсипят цяла тълпа журналисти. Възможно беше и никой да не дойде. Според Джон и това бе възможно. Вероятността не бе много голяма, но все пак съществуваше. Тогава можеше и да не казва на Майда.

И в двата случая в църквата щеше да се събере народ. Лили искаше да информира майка си за това и да й разясни защо е необходимо да го направят. Нуждаеше се от одобрението на Майда. Но се съмняваше, че майка й ще го направи. Не искаше журналисти около себе си. Дъщерята разбра това още когато се завърна в Лейк Хенри.

— Има ли нещо общо с Джон Киплинг? — попита Майда, като държеше вратата отворена. Вътре телефонът звънеше, но тя не бързаше да го вдигне. Попи щеше да го направи.

Лили последва майка си в кухнята, като смутено се питаше дали Майда сама се бе досетила, или бе дочула нещо отнякъде. Искаше да разбере какво знае майка й.

— Защо питаш?

Телефонът отново иззвъня. Като продължаваше да не му обръща внимание, Майда провеси якето си върху облегалката на един стол. После хвана дръжката на хладилника и погледна недоверчиво дъщеря си.

— Не съм глупава, Лили. Нито пък глуха. Дори и да не бях те слушала, докато говориш по телефона, дори и да не ми беше казала, че си била с него през цялото време, когато Гас е умирал, даже и да не ви бях видяла челно в църквата на погребението, пак щях да науча от приятели. Те ми казаха, че си била големият хит в „При Чарли“ в четвъртък вечерта.

— Това не бях предвидила — оправда се Лили. — С-с-стана съвсем спонтанно. Чарли дойде при нас и ме помоли. Просто изпях няколко песни.

Майда извади от хладилника една тенджера, пълна със супа. Постави я върху печката и включи газта.

— Сериозни ли са намеренията ти към Джон?

Ако любовните признания се оценяваха за сериозност по десетобалната система, те със сигурност щяха да получат най-висока оценка. Но Лили не знаеше как ще реагира майка й, нито пък беше наясно какво е мнението й за Джон. Затова отвърна:

— Не съм сигурна.

— Той е Киплинг.

— Той нямаше никакво участие в краденето на колата. Освен това Дони и Гас вече ги няма.

Майда вдигна капака и разбърка супата много по-енергично от необходимото.

— Наистина ли беше нужно да ходиш на погребението?

Ето, неодобрението най-после прозвуча. Поне майка й не започна направо да хули Джон. Лили бе благодарна за това, но не и сплашена. Тя тихо отвърна:

— Да, наистина беше необходимо.

Майда не каза нищо и остана до печката. Лили отиде до шкафа, за да вземе чинии. Двете тъкмо бяха сложили масата, когато телефонът отново започна да звъни. Лили хвърли поглед към него, но Майда вече бе вдигнала слушалката.

— Да — отговори рязко възрастната жена.

Лили успя да долови, че човекът от другата страна на линията говори много развълнувано. Майката стрелна дъщеря си с поглед. Постави свободната си ръка върху кръста и се загледа в стената. Докато слушаше, лицето й се изопна от напрежение.

Стомахът на Лили се сви. Когато Майда затвори и се обърна към нея, тя се приготви да посрещне бурята.

— Беше Алис — осведоми я майка й. Беше бледа, а тонът й не предвещаваше нищо добро. — Каза, че телефоните в целия град звънят. Споменава се нещо за някаква пресконференция.

— Да.

— Нещо, свързано с Джон и теб. Говори се, че днес в града ще дойдат репортери.

Какво друго можеше да отговори Лили, освен: „Да.“

— Защо?

— Защото разполагаме с информация за Тери Съливан, която доказва…

— Не ме е грижа за Тери Съливан — викна Майда. Чувстваше се предадена. — Грижа ме е единствено за нас. Нещата се бяха уталожили. Пресата загуби интерес. Всичко беше приключило — гласът й стана умолителен. — Справяхме се добре, ти и аз, нали?

Ако в този момент Лили можеше да върне времето назад и да не позволи на Джон да свика тази пресконференция, тя сигурно щеше да го направи. Майда беше права. Двете се справяха добре. Но не можеше човек цял живот да се задоволява с това, че се справя добре. С тих глас Лили каза:

— Не става дума за теб и мен.

— Напротив — отвърна Майда и постави ръце на кръста си. В следващия момент се подпря с тях на кухненския плот зад себе си. — Става дума за уважение — вдигна ръце към шията си. — Става дума за уважение, което ти никога не си проявявала към мен. Да пееш в църквата не ти беше достатъчно. Трябваше да пееш и в „При Чарли“. Трябваше да пееш и танцуваш на Бродуей. Знаеше, че аз няма да одобря това, но въпреки всичко го направи.

— Това умеех да върша най-добре.

— А след това и онази работа в Бостън — ръцете й отново се върнаха на кръста. — Е, както и да е, всичко беше приключило. Но ти отново разрови тази история. Не можеше ли да оставиш скандалът да бъде напълно забравен?

Лили си бе задавала този въпрос много пъти. Тя въздъхна.

— Не, не можех. Той ми отне м-м-много неща. Трябва да опитам да си ги върна.

— Какво ти е отнел? Като начало — един апартамент, който беше твърде скъп. Един нощен клуб?

— Доброто ми име.

— Жителите на Лейк Хенри много те ценят и уважават. Не разбра ли това „При Чарли“ в четвъртък вечерта? Защо винаги искаш повече?

— Не повече, мамо. Искам да бъда различна.

— Но ти не си различна! — извика Майда. Взе една кърпа за бърсане на чинии и започна да трие ръцете си с нея. Те бяха съвсем сухи. — Не си по-различна от останалите. Позволяваш на хората да се възползват от теб точно така, както и аз го позволявах. Оставяш хората да те използват. Първо Доналд Киплинг, след това Тери Съливан, сега Джон Киплинг. Той не го прави заради теб! — извика отново Майда с глас, пропит от ненавист. — Прави го за себе си. Затова, недей толкова гордо да заявяваш „ние сме различни“. Ти с нищо не си по-добра от мен. Ако между нас изобщо има някаква, разлика, тя е, че аз проявих разума веднъж завинаги да забравя миналото.

Майда викна гневно още веднъж, хвърли кърпата върху плота и излезе от къщата.

Лили Блейк не обядва. Тя изгаси пламъка под тенджерата със супата и зачака в кухнята Майда да се върне. Само че до края на обедната почивка майка й не се появи. Затова Лили се върна сама във фабриката. Колкото повече се доближаваше до сградата, толкова повече тревогата й нарастваше. Оказа се обаче, че притесненията й са били напразни. Майда не дойде във фабриката за следобедната смяна.

Лили извика един от работниците в градините да подрежда решетките и да ги покрива с платнища заедно с Баб, а самата тя пое работата на Майда. Само че този път не се чувстваше бодра и не усещаше гордост. Просто вършеше това, което трябва, а съзнанието й бе другаде. Не мислеше обаче за журналистите, които щяха да дойдат в града. Със свито сърце се питаше къде ли е Майда, какви ли мисли се въртят в главата й, дали е възможно веднъж завинаги да изгладят отношенията си. Лили не знаеше защо майка й все още се разстройва толкова много заради неща, които се бяха случили толкова отдавна. Не знаеше и защо трябва толкова да я е грижа какво все още чувства майка й. Но я беше грижа.

Сигурно очите й често се бяха наливали със сълзи, тъй като скоро след началото на следобедната смяна Орали я отпрати от фабриката. Тъй като оставаха три часа до пресконференцията, Лили се подвоуми дали да се връща вкъщи, или направо да отиде в редакцията на вестника. Майда скоро щеше да се успокои. Винаги ставаше така.

Да. Винаги ставаше така. Гневът на майка й преминаваше и причините за него се забравяха. Никога нищо не се обсъждаше и никога не се търсеше решение на проблемите.

Този път обаче нещата бяха различни. Скоро щеше да се състои пресконференцията. Лили бе достатъчно изнервена заради нея и не искаше отношенията й с Майда да се влошават точно сега. Трябваше да говори с майка си. Не бе обяснила чувствата си достатъчно ясно и искаше да опита пак.

В кухнята нямаше никой. В кабинета — също. Лили предположи, че Майда е на горния етаж, но не можеше да отиде там. Много години я деляха от времето, когато живееше в тази къща. От дълго време вече нямаше повод да изкачва тези стъпала. Дали можеше да влезе в спалнята на Майда? Струваше й се, че това ще бъде посегателство върху правото на личен живот на майка й.

Затова седна зад пианото и засвири. Започна с етюд от Шопен, след това, без да го завърши, премина към една от сонатите на Лист. Тя също остана недовършена. В този момент й се струваше, че целият й живот е бил един хаос. Кога наистина всичко в него е било наред? Кога душата на Лили е била в пълен покой? За миг си зададе тези въпроси. След това си представи как пееше в църквата, когато беше на десет. Тогава животът бе по-прост. Майда се гордееше с нея.

Лили не разбра как започна да свири химните, които пееше като малка. Започна с „Напред, воини Христови“, след това изпълни „Вярата на нашите отци“. Този път завърши и двата. Тъкмо стигна до средата на „Божията милост“, когато Майда се появи на вратата. Изглеждаше уморена и по-състарена, отколкото бе всъщност. Беше съкрушена. Роялът замлъкна.

— Мислиш, че не съм права — каза Майда с пресипнал глас. — Не можеш да разбереш защо съм толкова доволна от тихия живот, който водя тук, и защо тази история с кардинала ме разстройва толкова много. Има обаче неща, които не знаеш — обгърна с ръце талията си.

Лили се разтрепери. Някъде дълбоко в себе си чувстваше напрежение, което й подсказваше, че скоро ще научи нещо много важно.

— Какви неща?

— Неща, които съм направила, преди да срещна баща ти. Сърцето на Лили биеше силно, докато чакаше Майда да продължи.

— Задавала ли си си някога въпроса защо никога не говоря за детството си? — попита след малко майка й.

— През цялото време! Неведнъж съм те питала за детството ти, но ти нищо не ми казваше. Нямаше снимки, нямаше нищо. Когато се обръщах към Селия, тя ми отговаряше, че нищо интересно не би могла да разкаже.

— Досега наистина нямаше. Но ако те дойдат тук, видят ни и започнат отново да ровят… — гласът й бавно затихна. Майката прокара разтреперана ръка през косата си.

Лили понечи да стане, но мигновено се отказа. Пианото беше като буфер между тях. То караше непознатото да не изглежда толкова страшно.

— Баща ми почина рано — продължи Майда. — Имахме и други роднини в Линсуърт. Селия имаше четирима братя.

Лили мислеше, че са били трима. Беше останала с такова впечатление, след като разгледа снимките, крито намери в едно чекмедже. Беше малко след смъртта на Селия. Единствено от тях можеше да научи нещо за рода, от който произхождаше майка й. Докато беше по-малка, Лили предполагаше, че семейството й няма никакви роднини в Линсуърт. След като намери снимките, тя се опита да си спомни кой стоеше най-отпред на погребението на Селия. Само че тогава Лили се бе отдала изцяло на мъката си и не обърна внимание.

Майда говореше тихо. Погледът й бе отнесен. Сякаш се рееше някъде.

— И четиримата братя бяха по-малки от Селия, а последният беше с цели двайсет години по-млад. Той принадлежеше по-скоро към моето поколение, отколкото към нейното. Беше приятел, детегледач, брат и любовник.

Лили с мъка си поемаше дъх.

Очите на майка й се наляха със сълзи:

— Той се промъкваше в стаята ми през нощта, докато всички спяха. Разкри пред мен тайните на любовта и на тялото ми. Беше красив, мил и умен. Избърса сълзите с опакото на ръката си и извърна поглед. — Когато бях на шестнайсет, разбраха за нас и го прогониха.

Лили беше точно на шестнайсет години, когато ги хванаха с Дони Киплинг да се разхождат с крадена кола. Вече можеше да си представи колко познати са се сторили на Майда чувствата, които е изпитала тогава.

Но майка й не мислеше за това сега. Меката светлина на лампата, оставена върху пианото, караше сълзите по страните й да блестят и те ясно се виждаха. Въпреки това възрастната жена гледаше Лили в очите. Сякаш искаше дъщеря й да изпита отвращение.

— Твърдяха, че вината е изцяло негова и че аз съм била твърде малка, за да разбера това, което е правел. Само че аз разбирах. Аз желаех това, което се случи. Беше единственият светъл спомен от онези години, който и до ден-днешен пазя. Можеш да ме наречеш безнравствена или извратена жена, но ти не си живяла така, както аз тогава. Нямаш никаква представа какъв живот беше това. Всички живеехме заедно в една малка къща. Навремето беше така. Баща ми работеше с братята на Селия, а тя им бе като майка. Следователно връзката ни имаше разумно обяснение. Бяхме бедни. Изкарвахме с мъка прехраната си. Когато мъжете ходеха на лов, не го правеха за удоволствие, а за да набавят храна. Аз бях единственото момиче в къщата и затова имах собствена стая. Тя беше тясна. На пода имаше само един твърд дюшек на буци. Това беше всичко. Беше тъмно и студено. Филип бе единствената топлина и светлина за мен — брадичката й потрепваше. — Аз го обичах. Това, което правеше, ми доставяше удоволствие. Той беше единственото хубаво нещо в живота ми.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не си видяла нищо хубаво от Селия? — викна Лили. Тя се разстрои още повече от това, че Майда не беше оценила по достойнство баба й, отколкото всичко останало, изречено досега.

— Ти не я познаваш от онова време — засмя се майка й. — Беше съвсем различна жена от тази, която бе впоследствие. Беше винаги заета и с нея се общуваше трудно. След смъртта на баща й цялата отговорност за братята й и за мен легна върху плещите й. Грижеше се за къщата и изкарваше парите.

— Братята й не са ли работили?

— Те не припечелваха много, а и повечето от парите изпиваха, Филип работеше повече, но и той често оставаше без работа. Успял бе да скъта малко пари за мен, които да ми послужат при решението ми да напусна дома. Имаше бележка, в която пишеше къде са тези пари и за какво са предназначени. Била е в ръката му, когато са го намерили мъртъв.

Дъхът на Лили секна.

— Самоуби се — каза Майда. — Два месеца след като си отиде. Ако това се бе случило в днешно време, Филип щеше да лежи в затвора. Тогава пазителите на закона изобщо не научиха за него. През цялото време се скитал и не знаел какво да прави. Приятели го бяха виждали в градове, отдалечени на трийсет мили от нашия, но тялото му бе открито в гората, на по-малко от миля от нашата къща.

Майда притисна с ръка кръста си, явно изпитваше силна болка. Лили скочи от столчето зад пианото, но майка й вдигна ръка и й направи знак да не се притеснява. Стисна устни от силната болка, но въпреки това искаше да продължи да говори. Събра сили и каза:

— Има и още. Щом искаш да знаеш, чуй всичко.

Лили беше объркана и сърцето я болеше. Чувстваше голяма мъка и бе шокирана от разказа на майка си. Очите й се наляха със сълзи. Но Майда нямаше да позволи на дъщеря си да се доближи до нея. Майка й се облегна на пианото.

— Погребахме Филип в семейния парцел в гробището. Жителите на Линсуърт казваха, че гробът му не трябва да бъде близо до тези на добрите хора, но Селия отказваше да го погребе на друго място. Тя също го бе обичала. Обвиняваше себе си за случилото се. Все още носеше отговорността за всички нас и тази тежест също падна върху нейните рамене. С нея се сближихме, защото и двете скърбяхме много и аз исках да й помогна. Затова прекъснах училище и отидох да работя в офиса на дървообработващата компания, където и тя работеше — Майда отново се откъсна от света. — Не ми беше лесно. Всеки в града знаеше какво се бе случило. С изключение на Селия и мен, останалите служители и работници във фирмата бяха мъже. Винаги когато излезех от офиса, те ме зяпаха. Някои от тях подмятаха по нещо. Опипваха ме всеки път, когато можеха. Възприемаха това като игра. Искаха да видят докъде могат да стигнат. Канеха ме да излизам с тях, а аз винаги отказвах. Но това влошаваше нещата. Ако бях започнала да ходя с някого от тези мъже, може би щях да бъда недосегаема за останалите. Но аз се опитвах да правя това, което трябва, и бях прицел за всички.

Облегната на пианото, жената се отпусна върху него с цялата си тежест.

— Стана ми ясно, че не мога да остана там — нито в този офис, нито в този град. Започнахме да мислим къде да отидем и какво да правим. Тогава се появи Джордж. Искаше да купи машини от шефа ми. Поприказвах доста с него. От този разговор разбрахме, че не е женен. Опасявахме се обаче, че ако остане в града малко повече време, ще научи достатъчно за мен, за да не пожелае да ме вземе за жена. Затова Селия и аз излязохме и купихме някои хубави дрехи с парите, които Филип беше оставил — гласът й секна, когато изрече тези думи. — Селия успя да уреди да изпратят мен с доставката. Върнах се, за да отнеса във фирмата една фактура, а след това отново заминах за Лейк Хенри, за да отнеса една квитанция. Пътуването беше дълго. Траеше почти цял ден. Тук за един месец не можеш да обиколиш толкова черни пътища, колкото изминах аз тогава.

Този спомен малко я ободри и лицето й придоби гордо изражение.

— Тогава играех роля. Играех я по-добре, отколкото ти някога си правила това, защото от нея зависеше животът ми. Създадох една жена, която беше интелигентна и се държеше с достойнство, която умееше да се справя с домакинството, разбираше от счетоводство и най-вече знаеше как да достави удоволствие на един мъж. Тази жена имаше чисто минало и вършеше всичко както трябва. Винаги вършеше всичко както трябва. Баща ти се влюби в нея. Оттогава не съм преставала да бъда тази жена.

Майда стисна зъби и погледна Лили в очите.

— Знаех какво е да те зяпат, а ти пееше пред хора и привличаше всички тези похотливи погледи. Как мислиш, че се почувствах, когато ви хванаха с Дони Киплинг? Не допускаш ли, че част от мен се е тревожела, че ще изпаднеш в същото положение, в което и аз съм била? Само че ти не намери своя Джордж. Ти отиде в Ню Йорк, а това беше още по-лошо. Опитвах се да не мисля за това до момента, в който избухна скандалът. Как мислиш съм се чувствала, когато вестниците започнаха да изравят мръсни неща от миналото ти? Как мислиш съм се чувствала, когато се питах дали стигат и до по-дълбоко, съвсем малко по-дълбоко и могат да научат някои неща за мен? Че някой в Лейк Хенри ще узнае за това, което ти разказах. Когато със Селия се преместихме тук, и тя започна нов живот. Никога не говорехме за миналото. Просто напълно го заличихме от паметта си.

— Никой няма да разбере за това — обеща Лили.

— Аз живея тук и животът ми е хубав. Имам приятели и бизнес, имам добро име.

— Никой няма да разбере — повтори дъщеря й.

— Откъде можеш да бъдеш сигурна?

— Защото вниманието на пресата този път няма да е насочено към мен, а върху Тери Съливан.

Майда се замисли. След това отвори уста, за да каже нещо, но се отказа и махна с ръка. Отначало Лили реши, че мисълта за това, което градът можеше да научи, бе парализирала съзнанието на майка й. Но върху лицето на възрастната жена беше изписан ужас. Не страх, а ужас. Дъщеря й вече знаеше защо.

— Всичко е наред — прошепна Лили и понечи да стане, но Майда отстъпи назад, като наклони глава. Лили никога не бе изпитвала толкова силно желание да прегърне майка си. Отново се надигна от стола и каза: — Това с нищо не променя чувствата ми…

Но Майда вече й бе обърнала гръб. С ръка на тила и наведена глава, възрастната жена бързаше нагоре по стълбите. Лили веднага се втурна след нея, но когато стигна до стълбището, спря. Страхуваше се да го изкачи.

— Било е толкова отдавна — извика дъщерята. — Досега поне десет пъти си изкупила тези прегрешения. Ти беше добра съпруга на татко и добра майка за нас. П-п-поглед-ни как живееш! Управляваш бизнеса на татко по-добре от него.

Но Майда си бе отишла.

Лили знаеше, че до края на живота си няма да може да забрави това изражение на ужас, което бе сковало лицето на Майда. В този момент майка и дъщеря бяха разменили местата си и вече по-възрастната жена търсеше одобрението на по-младата. В този миг, като човешки същества, двете бяха напълно равнопоставени. Тогава Лили с изненада разбра, че майка й, също както и тя самата, няма отговор за някои въпроси.

Лили стоя до парапета доста дълго. След това седна на първото стъпало. Искаше й се да се качи горе и да благодари на Майда за това, което беше споделила с нея, защото то обясняваше много неща. Искаше да й благодари за доверието. Искаше да я увери, че го заслужава, че никой друг няма да научи за тайните й и че няма да допусне те да бъдат и най-малко застрашени на пресконференцията. Но не посмя да се качи по стълбите и се укоряваше за това. Отново я мъчеше вечният страх да не бъде отхвърлена.

Времето минаваше. Беше вече четири. Трябваше да вземе душ, да се преоблече и да отиде в кабинета на Джон.

Със свито сърце Лили се върна в къщата на Селия. Беше й мъчно за Майда и много се страхуваше от това, което предстоеше. След това изведнъж се уплаши, когато й мина през ума, че Джон може да узнае тайните на Майда. Лили не бе виждала тазседмичния брой на „Лейк Нюз“. Вярваше, че журналистът ще пише в него само за Тери. Имаше му доверие за това.

Опита да му се обади, но Попи вдигна телефона и й каза, че не знае къде е Джон. Тя бързо си взе душ и отново позвъни в кабинета му. Тогава се сети, че не трябваше да обсъждат това по телефона. Клетъчните телефони не бяха много сигурни. Спомни си как не много отдавна подслушваха разговорите, които провеждаше от Бостън, а Лили смяташе тази линия за напълно сигурна. Един господ знаеше дали не подслушваха и телефона на Джон.

Сложи си набързо грим, среса косата си, облече единствения костюм, който бе донесла със себе си, и се качи в стария форд. До центъра на града кара толкова бързо, колкото нервите й можеха да издържат.

А Лейк Хенри вече се бе задръстил от коли и фургони. Върху някои от тях имаше сателитни чинии, а върху вратите им с големи букви бяха изписани имената на местни радио и телевизионни станции или на клонове на електронни медии с национално покритие. Около фургоните се суетяха репортери, които проверяваха камерите и микрофоните.

Стомахът на Лили се сви. Правеше всичко възможно да изглежда като обикновен местен жител. Зави покрай пощата, но трябваше да остави колата си на тревата до жълтата сграда във викториански стил, защото паркингът бе пълен с коли на репортери. Веднага щом излезе от фургона, те я забелязаха. Лили отново се почувства като преследвано от ловци животно. Сега това усещане бе толкова силно, колкото и преди в Бостън.

Затича се към страничната врата. Журналистите се втурнаха след нея.

— Откога сте тук?

— Говорихте ли с кардинала?

— Ще кажете ли няколко думи за него?

Когато Лили стигна до вратата, Джон я отвори и отново веднага я затвори зад гърба й. Тя трепереше силно. Той я прегърна, но това не помогна.

— Пак се започна — прошепна Лили, обзета от паника.

Гласът на Джон обаче беше спокоен:

— Да, защото все още няма кого друг да преследват. Почакай да видиш какво ще стане само след петнайсет минути. Картината изцяло ще се промени.

Лили вдигна очи и го погледна.

— Къде е вестникът?

— В църквата. Уили Джейк го пази.

— В него пише ли нещо за Майда? — попита Лили и се вгледа в лицето му. Искаше да открие върху него някакъв знак, който да й подскаже дали я е предал.

Джон обаче бе по-озадачен от всякога.

— Не. Разказвам за това, което си преживяла в Бостън. Става дума най-вече за Тери.

Лили почувства облекчение. Беше толкова уморена от напрежението, че усещаше как краката й омекват.

— Говорила ли си с нея? — попита Джон.

Лили кимна. Искаше да му разкаже. Искаше, но не можеше. Все пак твърде отскоро му имаше доверие.

Той отново я прегърна. Очите му придобиха онзи тъмнокафяв цвят, крито тя обожаваше. Сега погледът му бе искрен, разкриваше душата му.

— Проследих живота на Майда до град Линсуърт, но не пожелах да започна да се ровя. Ако там се е случило нещо, това си е нейна работа. Ако е решила да ти каже, много се радвам. Не си длъжна да ми предадеш това, което си чула. Вече знам всичко, което ми трябва — Джон погали лицето й. — Има неща, за които мога да укорявам Майда. Например за начина, по който се е държала с теб, докато си била малка, даже за това как те гледа сега, но тя е добра жена, Лили. Майда е дарила баща ти с много щастливи години и успя да запази семейния бизнес. Няма значение какво може да се е случило в Линсуърт. Поне що се отнася до моето отношение към нея, тя е такава, каквато е сега.

Точно преди Джон да отмести очи от нейните, Лили почувства, че го обича много силно не само защото уважава Майда, а и защото не я накара да издаде тайната й.

Той погледна часовника си и попита тихо:

— Готова ли си?

Беше й необходима цяла минута, за да осъзнае, че решителният миг вече е настъпил. Отговорът на поставения въпрос обаче дойде бързо в съзнанието й. Готова ли е тя? Не, не беше. Представи си как Джон поднася на журналистите събраната от него информация, а те всички застават зад Тери, защото той е един от тях. В такъв случай всички положителни усилия щяха да се обърнат срещу им.

Тогава си помисли, че събитията можеха и да не се развият точно така.

Беше ли готова? Лили кимна.

— Искаш ли да тръгнем?

Не искаше. Единственото, което желаеше, беше да се прибере вкъщи и да се скрие на сигурно място в тясната какавида, която сама си бе направила и в която живееше вече цял месец. По-силно от това обаче искаше отмъщение. Отново кимна.

Джон изправи рамене и си пое дълбоко дъх. Лили си помисли, че този мъж, който сега стои при нея, облечен в сако, риза, вратовръзка и джинси, сигурно е най-красивият в света. Тя отвори вратата.