Барбара Делински
Езерни новини (27)

Двадесет и седма глава

Джон бе толкова влюбен, че не знаеше какво да прави. Вече си падаше по Лили-готвачката, Лили-приятелката, по Лили, която държеше вдигната пушка, и даже която обичаше да пее заедно с гмурците. Докато я наблюдаваше в „При Чарли“ четвъртък вечерта, той се влюби до уши в Лили-изкусителката. Това беше лошо. Тя носеше прости джинси и поло, а гримът й не представляваше нищо особено. Беше се пренесла в свой собствен свят или в свят, в който съществуваха единствено тя и групата. Въпреки това Джон й се възхищаваше с цялото си сърце и душа. Никога не бе изпитвал такива чувства към Марли, нито пък когато гледаше Мег Райън във филмите й. Беше гледал по три пъти всеки един от тях. Всъщност Джон почувства свян, когато Лили се върна на тяхната маса. През целия път до залива Тисен тя се бе сгушила до него на предната седалка на камиона и това му доставяше неописуемо удоволствие. По поведението й можеше да се предположи, че и тя е влюбена в него. Поне минутите преди да заспят показваха това.

Когато той се събуди, тя вече бе отишла на работа във фабриката. Но Джон усещаше присъствието й в къщата и отново й се възхищаваше. Сега се възхищаваше на жената, която щеше да заеме важно място в живота му и да осъществи може би и други негови копнежи и мечти. Мислеше за това, докато седеше на нейния кей и трепереше от ситния октомврийски дъжд. От двете му страни се чуваше тихото шумолене на опадалите по брега изсъхнали листа, между които се просмукваше водата. В езерото не се виждаха лодки. Повечето от тях бяха изтеглени на брега и покрити с платнища. Така щяха да посрещнат зимата. След още няколко седмици и кеят на Лили щеше да бъде демонтиран и пренесен на сухо. Ако лед сковеше коловете, върху които се крепеше, те можеха да се счупят.

Зимата беше на прага. Въздухът бе студен и влажен, а небето приличаше на гигантски лист стомана. Никакви птици не се виждаха. Джон не знаеше дали те все още са тук, но дори и да бе така, отлитането им бе въпрос на дни. Студът и влажният въздух им подсказваха, че ще настъпи промяна в живота им.

Същото се отнасяше и за Джон. Идваше времето на риболова и приготвянето на стръв. Следващата крачка в живота му чакаше да бъде направена. Ако имаше намерение да пише книга, трябваше здраво да се захваща за работа.

Ето защо в тази петъчна утрин журналистът отиде в кабинета си с твърдото намерение да свърши добра работа. Пет минути след като влезе в стаята на горния етаж на редакцията на „Лейк Нюз“ по телефона му се обади Брайън Уолъс.

— Реших, че това би те заинтересувало — каза сухо Брайън. — Получихме резултатите от анализа. Записът, който уличава Лили Блейк, е бил монтиран в студио. Тери е уволнен.

Джон чакаше безмълвно да чуе останалото.

— Не искаше ли точно това? — попита отново Уолъс. — От години, мразиш Тери. Знам, че не си единственият. В редакторската зала ще бъде много весело тази вечер.

Преди месец и Джон щеше също много да се зарадва. Но тогава той все още не приемаше положението на Лили като свое.

— И? — подкани го Джон да продължи.

— Както казваме тук, разчиства си бюрото. Твърди, че има достатъчно работа за вършене и без да се трепе за нас, но това са глупости. В Бостън вече никой няма да го погледне.

Джон очакваше да чуе друго.

— Забрави за Тери. Какво ще ми кажеш за Лили?

— Какво за нея?

— Във вестника ще излезе ли статия за Лили?

— Не. Уволнението на Тери е завършек на тази история. Не е уместно да публикуваме и статия.

— Извинявай, би ли повторил?! — Джон не можеше да повярва. — Една невинна жена бе очернена във вашия вестник въз основа на запис, чиято автентичност вие не пожелахте да проверите, докато не ви дадох доказателства за зъл умисъл в действията на Тери. И смятате, че не дължите нищо на тази жена, така ли?

— Какво искаш да направим? — попита раздразнено Брайън.

— Адвокатката й поиска опровержение.

— О, чакай малко, моля те. Не сме извършили нищо противозаконно. Действахме съвсем добросъвестно. Вярвахме, че статията е написана въз основа на законно извършено проучване…

— Въз основа на допълнително обработен запис.

— Въз основа на запис, за който предполагахме, че е автентичен. За бога, Кип, какво искаш да правим? Да проверяваме за оригиналността на всеки проклет запис ли?

— Не — отвърна Джон и продължи бавно: — Познавам репортери от вашите, които не биха извършили подобно нещо, но Тери не е от тях и ти го знаеше. Знаеше това, Брайън, и също така знаеше, че тази статия може да причини голяма вреда. Признай истината. Не се противопостави на това, защото беше уверен, че вестникът ще се продава добре — и точно така стана. Това си беше чисто престъпление. Вече се захванахте с кървавото убийство в Бек Бей. Какво ще ви коства да публикувате опровержение?

Брайън отговори с учудваща любезност:

— Винаги сме се гордеели с това, че сме по-добрите журналисти. Извинението към кардинала се отрази достатъчно зле на репутацията ни. Защо отново да насочваме вниманието на обществеността върху грешката си? Всеки знае, че ние предизвикахме този скандал. Ще бъде прекалено, ако публикуваме извинение и към Лили.

— Прекалено ли? — възмути се Джон. Възнамеряваше по някакъв начин да убеди Уолъс, че вестникът трябва да публикува извинение. Това до известна степен може би щеше да намали интереса към собствената му книга. Лили щеше да получи някаква справедливост, а той искаше това заради нея. — Съсипан е животът на невинна жена, а ти твърдиш, че ще бъде „прекалено“, ако нещата се оправят?

— Ще бъде прекалено силен удар по репутацията ни. Защо досаждаш на мен за това? Тери е виновен.

— Ти го допусна. Ти позволи нещата да стигнат до това положение. Ако бе предприел нещо по-рано, можеше да подготвиш цял материал за прегрешенията на твоя журналист. Щеше да постъпиш справедливо спрямо Лили. Хората от журналистическите среди щяха да имат по-добро мнение за теб и цялата история щеше вече да е минало.

Брайън повиши глас:

— Тази история вече наистина е минало. Чуй ме, Джон! Няма да се унижаваме!

Джон беше бесен, когато затвори телефона. Добре разбираше кога е безсмислено да се упорства. Брайън бе само редактор. В управлението на вестника имаше хора, които стояха много по-високо в йерархията от него. Вероятността те да се съгласят с опровержението бе по-голяма. Джон реши да се обади на някого от тях, но после размисли. За Лили бе най-добре тази история да свърши веднъж завинаги. Трябваше да получи публично извинение, което да доведе до възстановяване на доброто й име. Нуждаеше се от справедливост. Това, че Тери бе тихомълком уволнен, не означаваше справедливост за нея. Беше съвсем дребен жест, с който вестникът признаваше грешката си. Никой друг, освен вътрешните хора в „Поуст“, нямаше да разбере за случилото се. Джон бе готов да се обзаложи, че вестникът разчита Тери да обяви, че сам напуска. Той щеше да си намери друга работа, без уволнението да доведе до сътресение в кариерата му. Не беше справедливо.

Ето защо Джон можеше да заплаши шефовете от „Поуст“, че уволнението на Тери ще се превърне в тема за водеща статия в „Лейк Нюз“, ако те не публикуват извинение. Армънд щеше да бъде на върха на щастието. Щеше да се обади на всички свои познати в Ню Йорк и тамошните вестници със сигурност щяха да обърнат внимание на тази история.

О, да, Джон наистина можеше да направи това. И „Поуст“ щеше да публикува опровержение. Но вероятно щяха да го отпечатат някъде на последните страници, където нямаше да бие на очи. Никой нямаше да го забележи.

Статията, която съсипа Лили, бе отпечатана на първа страница. Трябваше и тази, която би й донесла справедливост, да бъде публикувана също там.

За съжаление един такъв материал на първа страница влизаше в противоречие с интересите на Джон. Ако водещите вестници вдигнеха отново шум около този скандал, най-вече използвайки сведения за Тери, възникваше опасност и някой друг любопитен журналист да открие това, което самият Джон бе открил. Ако това се случеше, особено след като той бе свършил мръсната работа, Джон щеше да се сбогува с договора за публикуване на книгата.

Дали това би било толкова ужасно?

Всъщност той искаше да напише книга поради четири причини: слава, пари, възможност да спечели доброто мнение на Гас и последното — да оправдае решението си да заживее в такъв малък град.

По дяволите славата! Не се нуждаеше от нея. Лили го караше да се чувства значим.

По дяволите и парите! Можеше да живее и без тях. Лили не бе ненаситна. С нея се чувстваше чудесно.

Ами начинът му на живот? Щом не го беше грижа за славата и парите, значи животът му е прекрасен.

Единствено мисълта за мнението на стария му баща за него не му даваше мира. Дори и сега, след смъртта на Гас, синът нямаше отговор на този въпрос. Ставаше дума и за съвест, и за самоуважение.

И така, щеше ли да пише книга иди не? Трябваше да вземе решение колкото може по-скоро.

 

 

Проблеми тревожеха съзнанието на Лили през целия уикенд. Тъй като „Поуст“ отказа да публикува опровержение дори и след като се получиха резултатите от анализа на записа, тя трябваше да се примири с мисълта за дълъг и мъчителен процес. Адвокатите на вестника бяха помолили вече Каси за шейсет дни. В този срок те щяха да се запознаят със заведеното дело.

— Това е типична практика за печелене на време — говореше убедено Каси.

— Не можем ли да им откажем? — попита Лили.

— Можем, но няма да бъде много разумно от гледна точка на стратегията ни. Ако им откажем време, могат да се вбесят и да подадат иск в щатския съд за прекратяване на делото. Разбира се, този иск ще бъде отхвърлен. Проблемът е във времето.

— Ако сега подадат иск за прекратяване на делото, датата на гледането ще бъде чак през февруари. Какво им пречи да направят така и след като изтекат тези шейсет дни?

— Нищо — призна Каси. — Ако искат да ни играят мръсни номера, точно това и ще направят.

— Когато говори с тях по телефона, остана ли с такова впечатление?

— Не. Но и да имат такива намерения, би било тактическа грешка да ги разкриват пред мен. Адвокатът, който ми се обади, беше кротък и любезен. Всичко бе престорено, разбира се, но гласът му наистина бе любезен. Бих те посъветвала да постъпим като добри момичета и да им дадем трийсет дни. Така няма да изостанем много от първоначалния план.

Лили се съгласи, но не беше доволна. Тези трийсет дни означаваха още един месец в ада. Тя искаше доброто й име да бъде възстановено възможно най-бързо. Това й бе необходимо не само за да сложи ред в хаоса, в който се бе превърнал животът й в Бостън. Сега тя заживя в Лейк Хенри. Ако възнамеряваше да остане по-дълго, трябваше напълно да изглади отношенията си с Майда. Не смееше да мисли за Джон в далечна перспектива, но задължително трябваше да получи опровержение, за да може да изясни връзката си с него. Нито един от проблемите й нямаше да се разреши, преди скандалните твърдения за нея, да бъдат веднъж завинаги опровергани.

В неделя сутринта Джон заведе Лили на църква. След това двамата обядваха в „При Чарли“ и се разходиха с колата сред хълмовете. Когато се върнаха в града, журналистът я заведе в редакцията на „Лейк Нюз“. Даде й плика със статиите, които се бяха получили от академията. След като избра три от тях, Джон я покани да седне зад компютъра, за да разпредели малките суми, които вестникът ежемесечно изплащаше на градски кореспонденти, различни журналисти на свободна практика и на Джени Блоджет.

Лили се радваше, че може да помогне. Това достави на Джон голямо удоволствие. Щом тя харесваше тази работа, значи харесваше и самия него. Освен това той се нуждаеше от помощта й. Лили можеше да поеме поне малка част от работата му.

Изобщо и дума не можеше да става за неговата книга. Трябваше да се подготви седмичният брой на „Лейк Нюз“. Беше му трудно да намери начин, по който най-силно да привлече вниманието на жителите на градчето към предстоящия междуградски турнир по футбол. От друга страна, срещаше и трудност с направата на най-удачното маркетиране на страниците. Ако единият проект за оформяне беше лош, то следващият бе още по-несполучлив. Сякаш не вършеше работата си с желание.

След известно време, когато изпита нужда да разведри съзнанието си, Джон остави Лили зад компютъра и излезе. Мина покрай пощата, пресече улицата и влезе в гробището до църквата. Отначало постоя малко пред надгробната плоча на Дони и както винаги, почувства силна болка. Подобно на Нийл Съливан, той също щеше да отнесе чувството си за вина в гроба. Думите на Анита обаче му даваха някаква, макар и малка, утеха. „Той е бил дете — каза му тя тогава, когато се опитваше да намери оправдание за Нийл. — Не е бил господ или светец. Бил е просто едно дете, чийто живот у дома не е бил толкова съвършен, колкото изглежда.“ Тези думи със същата сила биха могли да прозвучат й в негова защита. Те едва ли можеха да излекуват напълно болката, която Джон изпитваше, щом си спомнеше за брат си. Може би я правеха малко по-слаба.

После младият мъж се обърна с лице към парчето земя до това на Дони. Беше гробът на Гас. Върху него още не бе израснала трева. Това щеше да стане напролет. Но есенни листа, обрулени от вятъра, бяха нападали върху гроба. Сега баща му лежеше под мек килим, в който се преливаха бледи нюанси на жълтото, червеното и кафявото.

Ту беше тихо и спокойно, каквато е и самата вечност. Джон наистина вярваше, че Гас е в рая. Един човек, който бе страдал толкова много, го заслужаваше.

„Аз те разочаровах. Провалих се. Не бях достатъчно добър нито към майка ти, нито към Дони, нито към теб.“

Тъжно е, когато човек умира с такава мисъл. Тъжно беше, че Гас бе държал толкова много на това да бъде някой. Джон знаеше, че един човек без съзнание лесно получава удовлетвореност от живота и такъв човек не би имал никакви грижи.

Гас имаше съзнание. Джон — също.

Гас искаше да бъде някой. Джон — също.

Гас строеше красиви каменни стени. Джон пишеше прекрасни статии. Само че нито едното, нито другото можеше да направи един човек значим.

А истината беше толкова проста. Добре е да можеш да строиш стени и да пишеш статии. Но истински значим човек може да стане в отношенията си към хората.

 

 

Не, Лили не желаеше точно сега да си изяснява чувствата, които изпитваше към Джон. Но тези мисли не напускаха съзнанието й. В идеалния случай щеше да възстанови доброто си име, да оправи отношенията си с Майда и чак тогава да мисли за него. Но животът никога не е идеален. Когато се сетеше за Джон, сърцето й се свиваше и задълго не можеше да прогони от съзнанието си мислите за него.

Тази неделя Лили разбра, че и на Джон му е трудно да се съсредоточи. Имаше чувството, че и той обмисля връзката им. Тя не смееше да го попита, тъй като се страхуваше да не получи положителен отговор, затова продължи да помага в редакцията толкова, колкото можеше. След това сготви вечеря в дома си. По този начин се опитваше да му достави удоволствие. Джон се усмихна, изяде порцията си до троха и й благодари няколко пъти. Лили изми чиниите и когато се обърна с гръб към мивката, видя, че е излязъл навън, на кея. Домакинята облече неговия пуловер, сложи отгоре яке и отиде при него.

Навън беше много студено. Духаше силен вятър, който къдреше повърхността на езерото. Предишния месец това рядко се бе случвало. Но вече беше октомври и есента бе в силата си. Ноември щеше да донесе сняг.

Кецовете й глухо потропваха върху дъските. Джон вдигна очи и се усмихна. Хвана ръката й и я дръпна надолу. Лили седна между краката му, с лице към езерото, той я прегърна и облегна глава върху нейната.

Тази прегръдка с нищо не показваше, че може би в този момент Джон размисля нещо. Тя изпита задоволство.

— Слушай водата — прошепна Лили.

— М-хм. Вълните показват, че идва буря. Опитвах се да чуя някой гмурец.

— Успя ли?

— Не. Може би са там някъде. Ще ги чуем, ако изпискат. Трудно е да ги забележим, когато водата е неспокойна и няма луна. — Устните му докоснаха слепоочието й и тя почувства как брадата му нежно я погали. — Студено ли ти е?

— Не.

— Обичам те.

Сърцето й подскочи.

— Чувствата взаимни ли са? — попита неуверено Джон, но тази несигурност го правеше очарователен.

Лили силно се смути. Откога бе започнала да вярва на вестникар?

— Да — беше отговорът й.

Тя почувства, че на Джон му олекна. Тогава той й каза:

— Искам най-доброто за теб.

Повярва му. Нещо повече — тя повярва на това, което долови във внезапно налегналото го мрачно настроение. Не мислите за връзката им пречеха на Джон да се съсредоточи. Ставаше дума за останалите проблеми.

Лили почувства облекчение, но и страх.

— Какви са възможностите ми?

Джон въздъхна така, сякаш бе разгледал в дълбочина всяка една от тях.

— Имаш три възможности — отвърна мъжът с топъл глас, като все още я държеше в обятията си. — Първо, можеш да заведеш дело. В такъв случай трябва да се приготвиш за жестока борба. Оставяш на Каси да върши всичко и се опитваш да получиш колкото може по-голяма справедливост за себе си.

„Да се подготвиш за жестока борба“ беше наистина много подходяща фраза. Ако избереше тази възможност, процесът щеше да отнеме много време.

— Второ — продължи Джон, — можеш да разкажеш всичко в книгата ми. Джакоби възнамерява да я публикува през март. Аз лично бих предпочел да имам още два-три месеца, за да мога да напиша наистина добра книга. Мога обаче да приключа и до март. Този вариант ще даде по-добър резултат от съдебния процес.

Джон каза „можеш да разкажеш всичко в книгата ми“, а не „мога да разкажа всичко в книгата си“. Думите му прозвучаха така, сякаш тази книга бе тяхно съвместно начинание. Това определено означаваше нещо.

— Трето — продължи Джон, — може да използваме вестника. Бихме могли да посветим на скандала тазседмичния брой на „Лейк Нюз“. Ще разкрием всичко. Армънд ще се погрижи водещите издания също да обърнат внимание на историята. Обществеността ще се запознае с твоята позиция.

Лили преглътна. Наистина по този начин върху нейната позиция щеше да се хвърли светлина. Това предполагаше показност, която тя ненавиждаше. Сега обаче ставаше дума за заглавия във вестници, за получаване на справедливост и сигурно отмъщение.

— Ако избера тази възможност — подчерта Лили, — ти няма да можеш да напишеш книгата си.

Дълго време Джон не каза нищо. Когато най-сетне отвори уста, в думите му се долавяше известно примирение:

— Може би ти се нуждаеш от това повече, отколкото аз от книгата си.

Лили бе трогната.

— Ти решаваш — продума Джон.

— Но ти искаше тази книга. — Да, тя наистина знаеше колко много той желаеше да я напише. Двамата бяха говорили за мечтите му. Лили не се чувстваше вече заплашена. Имаше му пълно доверие.

— Все още ще мога да напиша книгата.

— Но няма да пожъне такъв успех.

— Може би си права. Но точно сега на теб ти трябват заглавия във вестниците. Имаш нужда от сензационни разкрития.

— Мразя ги!

Джон я обърна с лице към себе си и я погледна в очите.

— Може и да ги мразиш, но, по дяволите, те са полезни. Те отнеха твоята работа, дома ти, репутацията ти. Не искаш ли отново да си ги върнеш?

Лили си спомни каква гордост изпитваше в училище „Уинчестър“, когато се представяха акапелните групи, подготвяни от нея. Спомни си какво удоволствие й доставяше да свири любимите си песни в „Есекс Клуб“ за хора като Том й Доти Фриш. Припомни си колко ободряващо й действаше да върви пеш през градската градина и след това по Комънуелт Авеню до мястото, което с толкова решителност и упорита работа бе успяла да превърне в свой дом. Но за да успее да постигне всичко това, беше и помогнало доброто й име.

— Искаш ли?

— Да.

— Желаеш ли да получиш отмъщение?

Дали Лили искаше светът да разбере, че никога не е имала връзка с Франсис Розети? Дали искаше виновниците за превръщането на живота й в Бостън в кошмар да признаят прегрешенията си? Дали желаеше извинение за всички унижения и подигравки?

— Да!

— Искаш ли да накажеш онези, които ти причиниха всичко това?

Имаше толкова хора, които трябваше да се срамуват, които останаха в сянка и позволиха това да се случи. Лили не знаеше откъде да започне. Дали от Джъстин Бар? Неговите лъжи, излъчени по радиото, я представяха като развратница пред света. Или пък от Пол Рицо, който непрекъснато я преследваше и тормозеше. Той нито веднъж, нито веднъж не допусна, че е възможно обвиненията срещу нея да бъдат фалшиви, тъй като не бяха подкрепени с доказателства. Но най-отвратителен от всички беше Тери Съливан. Той съчини тази история. Дали тя искаше той да бъде наказан?

Разбира се.

Джон прекара нощта при Лили, но този път на сутринта той пръв излезе от къщата. Отби се в „При Чарли“ за кафе и вестници и оттам отиде право в кабинета си.

Така и не отвори нито един от вестниците. Имаше много за писане. Думите с лекота изникваха в съзнанието му и се появяваха върху екрана. Пръстите му бягаха по клавиатурата. За миг си помисли да спре. Беше събрал много повече информация, отколкото му бе необходима за броя на вестника. Щеше да остане достатъчно и за книгата.

Но тогава веднага си спомни за Лили, която сега работеше във фабриката, защото хората смятаха, че не е уместно тя да обучава деца. Спомни си и за Гас. Цял живот мисълта, че е бил никой, бе сковавала душата му.

Беше ли Джон значим човек или не? Беше ли добър или не?

Колкото повече време минаваше, толкова по-голямо значение придобиваше работата му върху местния вестник. Джон искаше този брой да бъде най-хубавото нещо, което някога бе правил. Не трябваше да спира. Това бяха сензационни новини и той можеше пръв да ги разпространи. Беше журналист и това бе негова мечта. Мислите за книгата, които все още се въртяха в съзнанието му, минаха на заден план. Главната цел на младия човек сега беше да постигне справедливост за Лили.

Веднъж Гас бе казал, че журналистите разгласяват новините, защото нямат достатъчно ум сами да ги създават. Синът му вече знаеше, че тази негова мисъл бе провокирана от цинизма на стареца, който пък бе плод на чувството му за неудовлетвореност. Е, Джон имаше ум. Последва едно предчувствие, свърши добре работата си и успя да открие нова информация, която отново да предизвика интерес към една стара история.

Не, работата на журналиста не бе да създава новините. Но нищо, което той стори, помисли или си представи, не можеше да го накара да се върне назад. Джон бе разкрил истината и щеше да я направи обществено достояние. Не виждаше нищо лошо в това.

Във вторник сутринта в редакцията дойде Лиди Бейн и донесе статията на Армънд. Джон я посрещна на вратата и я поздрави.

— Това е за твоята половинка — каза журналистът, като й подаде голям плик. После взе от нея един по-малък, който тя държеше в ръка. — Как е шефът?

— Станал е сприхав напоследък — отвърна Лиди, но гласът й бе пропит с нежност. — Не успя да поправи покрива така добре, както би го направил, ако беше на двайсет.

Джон се усмихна, посочи плика, който току-що й бе дал, и каза:

— Това ще го развесели.

След пет минути Лиди си беше отново у дома. След още пет Армънд вече бе видял достатъчно от това, което Джон му изпрати, за да може да реагира. Собственикът на вестника позвъни на журналиста минута след като Джон вече бе спрял да пише и очакваше обаждането.

— Какво, по дяволите, е това? — изкрещя Армънд в слушалката. — Откъде се появи? Откога правиш тези проучвания? Съзнаваш ли сериозността на твърденията си? Господи, Джон! Защо не ми каза? Аз съм издателят.

— Реших го в последния момент — отвърна Джон. Знаеше, че Армънд е повече развълнуван, отколкото ядосан. — Порових се известно време, но не бях сигурен какво ще открия. Е? Какво мислиш?

— Какво предполагаш, че мисля? Аз… нямам думи!

Джон се усмихна и продължи закачливо:

— Все още има време да променим броя, ако не искаш да публикуваш това.

— Искам да го отпечаташ така. Въпросът е какво ще правим след това.

Журналистът се прокашля и отвърна:

— Имам някои идеи, но ще ми е необходима твоята помощ.

— Прекрасно! Ако и този път си позволиш да не ме държиш в течение, считай се за уволнен.

Времето означаваше всичко. Трябваше да бъде привлечено вниманието на хората, без да им се даде възможност сами да научат всичко. Тази тактика винаги носеше сполука, когато ставаше дума за журналисти. Щом до ушите им достигнеше дори някакъв нищо и никакъв слух за нещо ново, те веднага се втурваха презглава да го проучват.

Джон и Армънд изготвиха, всеки за себе си, отделен списък с журналисти й след това ги размениха, за да избегнат дублирането на имена. Планът беше във вторник вечерта да се обадят на тези репортери, които щяха да имат нужда от повече време, за да пристигнат в Лейк Хенри. В сряда сутринта щяха да звънят на всички останали.

Джон се обаждаше на свои стари приятели журналисти и им задаваше въпроси за това дали аферата „Розети-Блейк“ все още предизвиква интерес. Интересуваше се и от отразяването на скандала в техния край. Тези въпроси бяха достатъчни, за да събудят интересът им. После им доверяваше, че Лили Блейк наистина си е у дома, че „Лейк Нюз“ се е добрал до някаква нова информация, по случая и навярно ще бъде дадена пресконференция. Разбира се, Джон не пропусна да спомене, че вероятно всички големи риби ще присъстват на нея.

„Вероятно“ беше наистина много подходяща дума в случая. Той знаеше как действат журналистите. Те нямаше да пренебрегнат подадената им информация, защото така рискуваха конкуренцията да се възползва от нея и да направи удар. Джон не споменаваше за Тери. Не беше нужно. Хората, на които се обаждаше, бяха вътре в нещата и знаеха, че Тери Съливан е свързан с този случай. Всички уважаваха Джон и това много му помогна. Той ги уведомяваше, че ако пресконференцията се състои, това ще стане в сряда в пет часа. Мястото ще бъде църквата в центъра на Лейк Хенри. Докато им съобщаваше тези неща, журналистът чуваше шепот и шумолене на хартия. Неговите стари познайници си записваха часа и мястото на срещата.

Джон предполагаше, че най-рано в пет часа в сряда ще може да вземе новия брой на „Лейк Нюз“ от печатницата. Това означаваше, че Лили ще има време да приключи работа във фабриката, да се приготви вкъщи и да слезе с него в центъра на града. Освен това по този начин сензационните разкрития щяха да бъдат направени точно навреме за вечерните новини.

Във вторник срещу сряда Джон не прекара нощта у Лили, а остана в кабинета си. До полунощ води разговори по телефона, а след това довърши работата си върху седмичния брой на „Лейк Нюз“. Включи в него новините от града, на които досега не бе имал време да обърне внимание. Те нямаха нищо общо със скандала, но бяха важни, много важни за читателите на вестника. В осем сутринта той отново седна зад телефона, свърши с разговорите в единайсет, приключи с довършителните работи върху вестника и го изпрати в печатницата по обед. Точно тогава му позвъни Ричард Джакоби. Слухът, който Джон пусна, явно се разпространяваше бързо. Ричард бе чул думите „нова информация“ и „пресконференция“. Съвсем не беше доволен.

— Колко от информацията възнамеряваш да изнесеш? — попита издателят.

— Не много. Само парченце от мозайката.

— Трябва да е доста голямо парче, щом и нашите вестници пращат репортери в Лейк Хенри. Чуй ме, Джон, твоят договор в момента е върху бюрото ми и е готов да бъде изпратен по пощата. Но ако разкажеш всичко сега, какво ще ти остане за по-късно!

— Подробности — отвърна Джон. — Ще предам нещата в по-голяма дълбочина.

— Това щеше да ме устрои, ако ти беше Дейвид Халберстъм, но не си. Ти си вестникар и твоята сила е в това да откриваш и разпространяваш новини. Тази книга трябваше да бъде сензация. Това исках да получа срещу парите си.

— А пък аз мислех, че искаш да платиш за скритата страна на историята, за историята вътре в историята. По отношение на това нищо не се е променило.

— Сделката беше да имам изключителните права върху материала. Ако го публикуваш в твоя седмичник, ще нарушиш споразумението. По дяволите, Джон, това е бизнес! Подробностите и дълбочината са нещо много хубаво, но само с тях не можеш да достигнеш дори половината на продажбите на книга, в която се правят нови сензационни разкрития. Точно за такова нещо имах готовност да платя. Възнамерявах да започна рекламна кампания още преди книгата да бъде издадена. Това щеше да накара собствениците на магазини за книги и читателите да изгарят от нетърпение да я получат. Вече правим маркетинговите проучвания. Отделите по художествен дизайн и връзки е обществеността също са се хванали здраво за работа. Рекламната кампания щеше да бъде страхотна, а след това щяхме да дадем пресконференция. Ако направиш това сега, сделката пропада. По дяволите, двамата с теб може би не сме добър тандем!

— Сигурно си прав — съгласи се Джон, защото това, което Ричард описваше, не съответстваше на неговите мечти. Той може и да не беше Дейвид Халберстъм, но искаше да напише тази книга, за да докаже, че е добър писател.

Поне такава беше мечтата му навремето. Но вече не бе така. Сега искаше да докаже, че е значим като личност. Досега се справяше чудесно в осъществяването на това си намерение и без тази книга.

— Чуй какво ще ти кажа. — Гласът на Ричард звучеше така, сякаш издателят бе готов на компромис. — Договорът ти ще остане тук. Обади ми се, след като приключи твоята пресконференция, и ще видим какво ще правим.

Когато Джон затвори телефона, съвсем не бе сигурен дали ще му позвъни. Не се чувстваше ни най-малко разочарован.