Барбара Делински
Езерни новини (17)

Седемнадесета глава

Лили не вярваше на Джон. Беше бъркала толкова често в преценката си за мъжете, че сега бе много предпазлива. Намираше го привлекателен и й харесваше как говори. Харесваха й и неговите разкази за него самия, които никой друг не знаеше. Допадаше й големият му интерес към птиците и че високо цени нейната любов към тях. Но не искаше да рискува. Половин час след като той си отиде, тя му се обади единствено за да научи новините.

— Нищо — отвърна Кип и в гласа му се долови неяснота, която приличаше на отчаяние.

Лили почувства облекчение, когато разбра, че във вестника няма нищо за женитбата й. Нямаше да й бъде никак приятно да дава обяснения на Майда, а тя щеше да бъде много сърдита и дълбоко наранена. Вчера бяха прекарали целия ден заедно без никакви сътресения. Това бе рекордно постижение. Наистина говореха си малко, и то единствено за работата. Но и това бе нещо. Лили не искаше да разрушава постигнатото.

За съжаление „нищо“ означаваше, че няма също нито извинение, нито опровержение.

— Никъде ли?

— Никъде.

— Опитват се да потулят нещата и вината да остане върху мен.

След три дни беше ясно, че наистина е така.

— Опитват се да го направят. Публикувани са две писма до редактора, които ги обвиняват точно в това. Имаш почитатели. Пресата отпечатва такива писма, за да облекчат вината си — нали знаеш, да покажат, че са честни хора.

Лили изобщо не вярваше в тяхната честност. След като благодари на Джон, тя се колебаеше дали да се обади на Каси. Но през следващите няколко дни адвокатката не можеше да направи нищо. Освен това Лили трябваше да ходи при Майда.

Затова остави настрана тези проблеми, качи се в колата и отиде във фабриката. Там Лили остави ароматът на прясна ябълкова каша и ритъмът на машините да изтласкат тревогите й в най-далечното и мрачно ъгълче на нейното съзнание. Освен това работата ангажираше цялото й внимание. Когато обаче Майда даде сигнал за почивка, грижите отново нахлуха в мислите й. Този път, идвайки в къщата на майка си, Лили се обади на Дан Къри.

— Лили — каза той, по гласа му личеше, че се радва да я чуе, — тъкмо си говорехме за теб, аз и Джордж. Как си?

Тя почувства прилив на носталгия. Преди скандалът да избухне се отбиваше в клуба да си получи парите и често сядаше с тях двамата на чашка кафе и кифла.

— Добре съм. Вие как сте?

— Ние също — каза смело Дан. — Всяка вечер е пълно, въпреки че скандалът вече утихна. Когато видя членовете на клуба да гледат тъжно пианото, разбирам веднага, че им липсваш. Опитахме се да наемем друг певец, но не стана. След две вечери го освободихме. Не знаеше песните. Трудно е да ти намерим достоен заместник, Лили Блейк.

Това бе добра новина за нея. Но имаше и други, които продължаваха да тровят съзнанието й.

— Изглежда, вестниците няма да публикуват извинение към мен, както го направиха към кардинала. Той… неговите хора работят ли по въпроса? Розети беше казал, че хората му ще направят каквото е по силите им. Издействаха извинението към него доста бързо.

— Божичко! — отвърна Дан. Не знам.

— Докато не принудят вестниците да публикуват извинение и към мен, всички ще си мислят, че не съм наред.

— Не — каза ведро Дан. — Никой, който те познава, не може да си помисли такова нещо.

— Що се отнася до външния ми вид и до пеенето ми — може би да. Но ако става дума за душевното ми състояние? Дали всички смятат, че аз съм причинила скандала? Всъщност не говоря с хората за това. Те знаят как се чувствам.

Местните жители наистина знаеха. Дан бе на нейна страна. Това означаваше, че той би могъл да е първият човек, когото можеха да обвинят, ако Лили бъдеше наета отново в клуба.

С намерение да опипа почвата, тя каза:

— Всеки ден в пресата пишат все по-малко и по-малко за скандала. Затова си мисля дали не мога да се върна. Хората ще забравят ли?

— Тези, които са от значение, вече са забравили. Мислят за скандала в минало време. За тях историята е приключила.

Лили харесваше Дан, но не бе глупава. Знаеше, че една от причините, поради които той така успешно ръководеше клуба, бе, че казва на членовете му винаги това, което искат да чуят. Имаше чувството, че сега прави същото и с нея — успокояваше я.

Ето защо зададе по-конкретен въпрос:

— Кога мислиш, че ще мога да се върна на работа?

— Тук ли? — Дан отговори с такава изненада, сякаш тази мисъл никога не му бе идвала наум. Сърцето на Лили се сви. — О, все още е твърде рано. Нямаше те само една седмица.

— Но щом обвиненията са опровергани?

— Не са само те. Има и други.

— Но това са лъжи.

— Трябва да изчакаме, докато нещата утихнат. Не е хубаво да избързваме.

Лили каза тихичко:

— Това е м-м-моята работа, Дан. С парите си плащам наема.

Мъжът въздъхна и гласът му прозвуча съвсем искрено:

— Знам. Но истината е, че ако се върнеш, отново ще започне да се шуми. Не мога да направя това заради членовете на клуба. Наех нов певец. Той наистина е доста добър.

Беше тежък удар за Лили. Тя разбра, че няма смисъл да продължава да го убеждава. Той бе собственик на клуба и бе взел решение.

— Разбирам — бе отговорът й.

— Изпратих чек в апартамента ти за това, което ти дължа, но ако не си там…

— Ще го получа. Благодаря.

— Наистина съжалявам, Лили. Нямам нищо лично против теб, но това е бизнес. Чувствам се ужасно. Ти не си искала твоите коментари да предизвикат тази история.

Последното изречение засегна болното й място. Тя изведнъж побесня. Без да обръща внимание на заекването, започна да укорява този, когото бе смятала за по-лоялен:

— За трудовата ми характеристика, изобщо не влагах в думите си такъв смисъл, с какъвто те ги публикуваха. Никога не съм имала връзка с кардинала. Дори нямаше да бъдем приятели, ако той не бе решил да се погрижи за душата ми. Само за характеристиката ми — продължи тя, като малко се поуспокои, — кардиналът държеше повече да бъдем приятели. Аз не съм католичка! Даже не съм и вярваща! Никога нямаше да го потърся. Той пръв стори това.

Затвори телефона, без да даде възможност на Дан да се извини, и бързо набра номера на Елизабет Дейвис. Сърцето й силно биеше. Предполагаше, че съседката й си е вкъщи и спи след дълга нощ. Не се учуди, когато в слушалката прозвуча съвсем изтощен глас.

— Здравей, Елизабет. Лили е.

Мудността в гласа изчезна и отстъпи място на силно вълнение.

— Лили! Я-а-а, много се радвам да те чуя. Добре ли си?

— Бясна съм — отвърна Лили, като чувстваше нужда да изпусне малко пара. — Вестниците опропастиха всичко. Завинаги загубих работата си в „Есекс Клуб“, а си искам и колата! — въздъхна, за да освободи напрежението, и продължи с по-тих глас: — Как са нещата там?

— Имаш поща! — изчурулика Елизабет. Независимо че не й бе казала нещо кой знае какво, гласът й бе шеговит.

— Много ли е?

— Цяла торба. Най-вече реклами и каталози. Има и един куп сметки. Джъстин Бар също ти е изпратил нещо. Да го отворя ли?

— Да. — Лили чу шум от разкъсана хартия, след което настъпи мълчание.

— Охо! Предлага ти пари, за да участваш в шоуто му.

— Лицемер! Винаги казва, че не плаща.

— Да видим още какво има… — измърмори Елизабет. — Имаш много писма, Лили — каза тя и започна да чете обратните адреси. — Искаш ли да ти ги прочета?

— Ако нямаш нищо против.

Сара Марковиц й бе изпратила сърдечно писмо, в което изказваше своите съчувствия. С писмата си най-топли чувства изразяваха и няколко учители и ученици от училище „Уинчестър“, както и приятели от Ню Йорк. Тези писма бяха успели да повдигнат духа на Лили, когато дойде ред и на неприятните новини. Те жилеха много болезнено.

Елизабет тъкмо бе свършила да чете едно особено отвратително писмо, когато каза:

— Докато сме на неприятна вълна, добре е да чуеш и това. Домсъветът се събра снощи. Разни журналисти все още се навъртат наоколо и се опитват да разберат къде си и как си. Не работят за големи вестници, а са малки местни досадници. Тук са през най-оживените часове, защото си мислят, че тогава ще те видят да влизаш или излизаш. За нещастие това е времето, в което повечето от собствениците излизат от сградата, а те не искат да се прочуят с нещо скандално.

— Тони Кон?

— Той говори най-разпалено, но имаше и други. Що се отнася до мен, аз харесвам всякаква популярност, но такива като мен са малко. А онези, другите — уф… Много са консервативни. Взели са присърце писанията във вестниците за теб и са станали много агресивни. Не могат да се примирят с мисълта, че един наемател — прост наемател — може да им създава такива проблеми.

— Този прост наемател сигурно всеки месец плаща повече за правото да живее там, отколкото някои от тях.

— Знам. На твоя страна съм, Лили. Не казвам, че са прави. Искам само да разбереш какво говорят. Те искат да узнаят кое е истина и кое не е, какво става със скандалната история и дали възнамеряваш да предприемеш ответни действия. Знаят, че не си тук и се интересуват кога ще се върнеш.

— Питат ли те?

— Честно казано — да — призна й Елизабет. — Направих грешката да се застъпя за теб малко по-активно, отколкото трябваше, й сега си мислят, че знам нещо. Е, аз знам и не знам, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Лили я разбираше отлично, но това нямаше значение. Когато затвори телефона, почувства, че не е добре дошла в Бостън. Наистина тя не се срещаше често със съседите си, а и вече изобщо не я интересуваше какво мисли Тони Кон. Но едва ли можеше да понесе да я гледат с неприязън. Дали щеше да се примири с мисълта всички да говорят зад гърба й и да негодуват? Ако реши да заведе дело срещу вестниците и спечели, нещата може би щяха да се променят. Но съдът щеше да се произнесе след години, а съседите й нямаше да искат да се шуми около тях. Лили се питаше дали едно незабавно публично опровержение би оправило нещата и обвиненията, за които Дан спомена, биха останали само временно петно върху нейната репутация.

Майда влезе в кухнята и сложи чайника на котлона. През цялото време гърбът й бе обърнат към Лили, с което искаше да покаже, че няма никакъв интерес относно грижите на дъщеря си.

Лили се нуждаеше от помощ. Съвсем паднала духом, тя пъхна ръце в задните си джобове.

— В „Есекс Клуб“ наели друг. Не мога да се върна там.

Майда включи съдомиялната машина. Когато я отвори, от нея изтече гореща вода. След това започна да подрежда топлите чинии една върху друга до мивката и каза:

— Неведоми са пътищата Божии.

— Защо говориш така? — извика Лили. Тези думи се забиха като нож в сърцето и. Тя прекрасно знаеше какво има предвид майка й и се питаше защо тази жена не може поне веднъж да прояви разбиране.

— Защото това място не беше добро — думите й бяха съпроводени с почукването на чиниите. — Добре стана, че си загубила тази работа. Не ме интересува какво ми говориш. Клубът си е клуб. Вестниците те нарекоха „кабаретна певица“, за бога! Това съвсем не е добра репутация.

— Те ме нарекоха и „момичето на кардинала“, но това не е вярно — Лили не знаеше как да накара майка си да й повярва. — Водех почтен живот, мамо. През деня преподавах на децата, а вечерта правех това, което обичам — свирех на пиано и пеех. Тази работа не е срамна. Не съм сторила нищо н-н-нередно.

Майда шумно се изсмя.

— „Не съм сторила нищо нередно“ — колко често сме чували тези думи! Знаеш ли колко от нас са ги произнасяли през живота си? — постави празния стелаж за чинии в миялната машина и започна да вади топлите канички.

— Ти кога си казвала това? — попита Лили.

За момент настъпи мълчание. После Майда троснато каза:

— Когато баща ти почина, се бях отдала на самосъжаление — обърна се и погледна Лили. — Не можех да се оправям с бизнеса, а ние живеехме от него. Имаше две възможности: или да се науча да го управлявам, или да продавам. Аз избрах първата. Ти какви възможности имаш?

Лили не можеше да отговори на този въпрос, особено при настоящото развитие на събитията. Беше напуснала Бостън с намерение да се завърне след известно време. Да, договорът й все още не бе изтекъл. Можеше да остане в апартамента до края на юни, независимо от отношението на съседите. Но без работа?

Тери Съливан имаше работа. В днешния вестник името му стоеше под една статия за убийство в Бек Бей, която със сигурност би допаднала на читателите. Лили никога не бе сгазвала лука толкова безпардонно, но той не бе уволнен. Не беше справедливо.

Чайникът започна да свири. Лили сигурно щеше да излезе от стаята, ако Майда не бе сложила на масата две чинии, две лъжички и две кифлички. Въпреки този жест на внимание, тя бе достатъчно ядосана, за да си отиде. Нуждаеше се от съчувствие и подкрепа, които никога досега не бе получавала от майка си.

Една чаша чай с кифличка не означаваха съчувствие и подкрепа, но и това бе по-добре от нищо. Затова остана.

На Лили много й допадаше работата във фабриката за ябълков сок. Въпреки че не изискваше много мислене, тази работа ангажираше вниманието й и останалите часове от сутринта изминаха бързо. Когато дойде време за обяд обаче, тя се качи в светлокафявия фургон и потегли към града. Този път не си направи труда да си сложи шапка, шал и тъмни очила, защото нямаше нужда от маскировка. Всички в града вече знаеха, че се е върнала. Докато караше по главната улица, след нея се обърнаха доста погледи. Разгневена, тя им отговаряше предизвикателно, като се усмихваше и махаше с ръка.

Лили мина покрай магазина на Чарли, зави край пощата и пое в обратна посока към жълтата сграда във викториански стил. Тъкмо натисна спирачките, когато Джон излезе от редакцията. Той вървеше с наведена глава и прехвърляше ключове в ръцете си. Когато вдигна глава и я видя, мъжът се сепна и бързо погледна към пътя.

Лили свали прозореца и викна:

— Знаят — когато Кип се приближи, каза по-тихо: — Имам нужда от помощ. Може ли да поговорим?

Джон обиколи фургона, отвори вратата и седна на мястото до шофьора. Постави ръка на облегалката на седалката, обърна се с лице към Лили и каза:

— Целият съм твой.

Тя може би щеше да се усмихне, ако не бе толкова напрегната.

— Искам да се боря. Как мога да го направя?

Джон се почеса под долната устна. Там брадата му представляваше къса ивица.

— Да се бориш с Тери? С мръсни номера ли?

— Каси се опитва да го прави по почтен начин, но това ще отнеме време. Трябва да направя нещо сега. Поне мисля, че трябва. Уморих се да стоя и да чакам. Какви са възможностите ми?

Той помисли за минута, като я гледаше с учудващо топли очи. После каза:

— Зависи. За отмъщение ли става дума?

— Да го наречем „справедливост“.

Кип се усмихна дяволито.

— Все същото.

— „Справедливост“ звучи по-добре.

— Колко жестока искаш да бъде „справедливостта“?

— Много.

Журналистът помисли още една минута, но тя спокойно чакаше отговора му. Беше й приятно да седи в колата с него и й харесваше, че най-накрая върши нещо.

— Ето какво ще направим — каза Джон. — Независимо дали го наричаш „справедливост“ или отмъщение, съществуват правилен и неправилен начин за постигане на целта. Искаш Тери да пострада възможно най-скоро, нали? Ще ти дам един списък от статии със съмнителна достоверност, които е писал за вестника. Ще свикаш пресконференция, ще ги покажеш на журналистите и… бинго — публично дискредитиране.

— Ти така ли би постъпил?

Джон поклати глава.

— Смятам, че измислените истории са само върхът на айсберга. Докато учехме в колежа, четири пъти го обвиняваха в плагиатство. Във всичките случаи имаше разследване, но нищо не можа да се докаже. Моят източник разполага с доклади, в които тези истории са изложени точно и ясно. Може да се появят хора, имащи информация и за други такива негови деяния. Ясно е, че колкото повече се ровим, с толкова повече факти срещу него ще разполагаме. Това обаче отнема време. Трябва да решиш колко дълго можеш да чакаш.

— Не е необходимо да предприемаме нещо веднага. Но пък не искам и много да се забавим. Толкова е… унизително — Тери й бе причинил много повече, но в момента тя чувстваше точно това. — Той ме измами, а аз му повярвах. Не е възможно единствено аз да съм попаднала в капана му.

— Така е. Мога да се обзаложа, че има и други. Сигурен съм също така, че и в личния му живот има нещо, което не е наред. Никога не съм виждал друг човек да сменя толкова често жилището си. Вероятно не си плаща наема и го гонят, или не стопанисва добре апартамента и губи правото си на наем. Може би спи със съседките си, докато му омръзне, и после ги зарязва. Искам да разбера защо се мести толкова често.

— Трябва да разбера защо се захвана с мен — отвърна Лили.

— Аз пък искам да узная защо се е захванал с кардинала — добави Джон и тя разбра, че и двамата мислят еднакво. Целта й бе да дискредитира Тери, както той бе дискредитирал нея. Ако знаеше причината за действията му, това щеше много да й помогне. Питаше се дали сега не прави сделка с дявола, за да постигне отмъщението си.

Ако бе така, то поне дяволът бе красив: квадратна челюст, късо подстригани мустаци и брада. Косата му падаше над челото, което изглеждаше голямо, въпреки хлътналите навътре слепоочия. Беше по-рошав на разсъмване, но това в никакъв случай не го правеше по-малко привлекателен. Дали Джон го съзнаваше?

Очите му бяха като топъл шоколад. Не сластни, а просто топли и вдъхващи доверие. Не бяха ли обаче измамни? Тя го молеше за помощ. Искаше да изправи журналист срещу журналист. Най-накрая, в замяна на помощта си, той искаше нейната история. Лили без никакво колебание му бе отказала. Чувстваше, че цяла вечност я дели от този момент.

— Цената същата ли е?

Джон свали ръката си от облегалката и започна да я разглежда. Пръстите му бяха дълги и тънки, а предмишницата му бе леко окосмена. Ръкавите на фланелката му стигаха до лактите, а краищата й падаха свободно върху по-изтъркани джинси.

Погледите им се срещнаха.

— Да.

Толкова много само за едни топли очи?

— Моята история?

Джон кимна.

— Ексклузивно интервю за вестника ли?

— Не. Искам да напиша книга за това как медиите нарушават правото на личен живот на хората. Твоето положение в момента е доказателство, че нещата са излезли извън контрол.

Лили не можеше да не се съгласи с него. Може би издаването на тази книга нямаше да й навреди толкова много. Думата „книга“ предполагаше нещо по-дълбокомислено.

— Аз ли съм единственият пример в книгата ти?

— Мисля, че това, което ти преживя, е частен случай на един много разпространен в наши дни проблем.

— Със сигурност е така.

Настъпи кратко мълчание. След това Джон призна:

— Да. Твоят случай ще бъде ядрото на сюжета. Изродените функции на медиите са гореща тема в момента. Книгата ми може да бъде издадена до началото на лятото.

— Сигурен ли си?

— Свързах се с издател, който проявява интерес.

Аха! Значи вече бе говорил с издател. Беше амбициозен. Това бе черна точка за него. Лили бе достатъчно благоразумна да не се доверява твърде много и твърде лесно на хората.

След това обаче отново си помисли, че така поне все пак ще предприеме нещо. Оставаха девет месеца до началото на лятото. Беше далеч по-приемлив срок от тези трийсет и шест месеца, които правната система изискваше.

— Книгата ще излезе в голям тираж — каза Джон. — Този издател е постигнал забележителни резултати в създаването на бестселъри. Изданията му се продават в тираж от десетки хиляди бройки. Във всеки влиятелен вестник се публикува преглед на заглавията, които издава, и го канят за дискусии в популярни телевизионни и радиопредавания.

— Няма да участвам в такова предаване.

— Аз ще участвам. Това е начин да представя твоята позиция.

Звучеше добре, но все още оставаше въпросът за доверието.

— Откъде да знам, че наистина си на моя страна?

Джон отново започна да разглежда ръцете си. Когато вдигна очи, лицето му бе добило сериозен вид.

— Казах ти, че съм на твоя страна.

— Вече съм се парила, Джон.

— Само че не от мен. А и знаеш какво изпитвам към Тери, а в книгата той ще заема толкова централно място, колкото и ти. Единият от вас е добрият, а другият — лошият. Съвсем ясно е кой, кой е.

Тя също мислеше така.

— Ти имаш лични причини да очерниш Тери. Ще споменеш ли за това?

— Не съм решил още.

Лили обаче добави:

— Така ще бъде честно. Ако ти сътруднича, ще искам да го направиш.

— Значи искаш честност.

— И право на вето — добави тя, — защото от опит глава не боли — освен това, ако работеше с него, щеше да се наложи съвсем да се откаже от неприкосновеността на личния си живот.

— Не искаш да излиза наяве онази история с женитбата.

— Да.

— Нещо друго? — попита Джон.

Тъй като Кип изглеждаше доста сговорчив, Лили отвърна:

— Не знам. Ще ти кажа, когато реша.

— Това ти дава предимство.

Тя сви рамене:

— Единственото, което мога да направя за теб. Искаш ли този бестселър или не?

Неговият поглед подсказваше, че този въпрос може да заеме централно място в сюжета на друга книга. Джон се завъртя настрана, така че застана изцяло срещу нея, и отвърна:

— Но няма да говориш с никого друг.

— Бездруго няма да го направя. Не съм от приказливите.

Джон се усмихна:

— Добре се справяш, когато сключваш сделка.

Лили също се усмихна:

— Отчаяна съм.

— Толкова силно ли искаш справедливост?

Тя си спомни хулите, неудобството, унижението и загубите. Тери Съливан не бе работил сам. И други вестници се хванаха за тази история и всички заедно предизвикаха скандала. Но лъжата, която бе в основата на този скандал, бе негово дело. Нямаше значение какви са били подбудите му. Тери предизвика хаос в живота й.

— Да — потвърди тържествено Лили.

И почувства прилив на енергия. След като се върна на работа и гумената престилка отново я скри, тя чевръсто вземаше решетки и ги покриваше с плат. Сърцето й туптеше в такт с предавките на пресата, която сега боботеше равномерно и ритмично.

Майда продължи да ръководи работата и след приключването на следобедната почивка. Когато обаче дойде време сокът да бъде прехвърлен от хладилната камера към поточната линия за бутилиране, тя остави Орали да командва. След като двеста галона пресен ябълков сок бяха затворени в бутилки и откарани в склада, машините бяха почистени и подът — измит. Лили отиде в къщата на Майда. Завари я да седи в люлеещ се стол на верандата. Беше бледа.

— Добре ли си? — попита я Лили.

Майка й се залюля на стола.

— Уморена съм. Злополуките ми се отразяват зле.

— Как са хората?

— Добре. Но контейнерът не е. Много често се ремонтира. Трябва да го сменя.

— Много ли е скъп новият?

Майда я погледна укорително.

— Ако имаше някаква представа от тези работи, изобщо нямаше да питаш.

„Съвсем ясно е, че е така“ — реши Лили.

Възрастната жена въздъхна и погледна към градините, които се простираха от двете страни на алеята, покрита с чакъл.

— Не мога да си позволя нов в момента. Скоро малко по на север оттук ще се проведе търг. Оттам мога да купя контейнер на по-ниска цена. Какъв срам! Това бе една от последните малки мандри, която фалира.

Лили се облегна на един от стълбовете на верандата и погледна в посоката, в която бе отправен погледът на майка й. Ябълковите дървета бяха мръснозелени и изглеждаха мрачни в сравнение с пъстротата и ярките цветове на есенните гори край езерото. Но все пак в тях бяха останали жизнени сокове. Бяха ниски и широки. Под едно от тях се въргаляше стара дървена щайга, а наблизо бе захвърлен дълъг кол за бране на ябълки.

— Когато дойдох тук за първи път, дърветата бяха по-големи — каза Майда сякаш на себе си. Гласът й идваше отдалеч. — Навремето правеха така: по-големи дървета, но по-малко на брой. След това стратегията се промени. Започнахме да засаждаме четири малки на мястото на едно голямо. Така реколтата е по-висока.

Лили си спомняше с какво колебание хората възприеха този нов подход. След като поколения наред бяха правили нещо по един начин, баща й пое най-голямата отговорност при осъществяването на тази промяна. А тя бе бавна, мъчително бавна.

— Как е реколтата тази година?

— О, добра е. Даже ще имаме върхово постижение. А дали ще спечелим повече пари от това? Не. Разходите растат по-бързо от приходите. Понякога се тревожа. Никоя от вас не желае да поеме бизнеса. Има моменти, в които се чудя защо се скъсвам от работа. Някоя сутрин и аз няма да се събудя, както баща ви, и градините заедно с фабриката ще бъдат продадени. Трябваше да имам син.

Лили и преди бе слушала това, като се започне от „никоя от вас, момичета…“, та до края. Тези думи винаги я караха да се чувства още по-виновна. Но, господи, тя вече бе уморена от всичко това! Ето защо рязко отговори:

— А защо не си имала?

Майда обърна глава и погледна над облегалката към дъщеря си. Очите им се срещнаха.

— Бях си го поставила за цел, но нещата се объркаха.

Беше типичен отговор за Майда, но този път звучеше по-различно. В гласа и погледа й се долавяше някаква ведрост. Лили не знаеше какво означава това и с по-благ глас каза:

— Можела си да опиташ отново.

Майка й се усмихна, поклати глава и затвори очи.

— Не можех. Имах проблеми, докато бях бременна с Роуз. Казаха, че е по-добре да нямам повече деца. Така останах с трите си момиченца.

Лили усети някаква топлина. Тя не бе в думите, а в начина, по който бяха произнесени. Бяха думи на удовлетворение, дори на душевно спокойствие. Лили се зарадва да ги чуе.

Някаква кола сви по алеята. Майда се изправи на стола и каза:

— Това е Алис — Алис Бейбър бе една от нейните най-близки приятелки. Майда отиде до края на верандата.

— Аз тръгвам — каза Лили.

— Почакай. Тя идва, за да те види.

Наистина, веднага щом излезе от колата, Алис се провикна:

— Говореха за това в града, но трябваше лично да се уверя. Лили Блейк! Ти си знаменитост.

— Винаги си искала това — прошепна Майда през зъби.

— Не. Това, което исках, бе да свиря на пиано.

— И да пееш.

— Да.

Алис бе брюнетка със среден ръст, нито много пълна, нито слаба. Бореше се срещу сивотата на стандартните разбирания, които носеше от рода си. До миналия Великден Лили никога не бе подозирала, че съществуват розови джинси. Тогава Алис бе обула такива, въпреки че цветът бе съвсем неподходящ за празника. Днес тя представляваше едно цветно петънце, което ярко се открояваше на фона на зелените дървета. Носеше розови панталони, розова блуза и розово сако.

— Боже господи, приличаш на Селия! — каза Алис и се приближи до Лили, за да я огледа. — Ти си малко по-висока и по-слаба, но миришеш на ябълки като майка си.

— Помага ми във фабриката — поясни Майда.

— И аз така чух. Браво на теб, Лили! Друг на твое място не би правил абсолютно нищо. Някои жени не биха посмели да покажат лицето си пред хората, след като са ги нарекли уличници — изведнъж се сепна и замълча. — О, господи, това беше грубо! Исках да кажа, че ако някоя жена, не толкова силна като теб, преживее всичко това, ще си стой само вкъщи, напълно съкрушена — Алис правеше грешка след грешка. — Исках да кажа, че…

— Знаем какво искаше да кажеш — каза Майда и Лили си спомни нещо друго за Алис: тя бе известна с това, че често говори необмислено.

— Винаги така се получава — тихо се извини гостенката. Обърна се отново към Лили и попита: — Кога се върна?

— Миналия уикенд. — Тази нощ щеше да стане точно седмица, откакто бе в Лейк Хенри. Беше й трудно да повярва, но й се струваше, че е напуснала Бостън преди цяла година.

— А ние разбираме едва сега? Е, може би е по-добре, че стана тъй. Тук се вдигна голям шум, особено от църковните деятелки, които си припомниха случая с онова момче. Когато избухна скандалът, не бяхме сигурни какво да мислим. Дали Лили Блейк е покварила човек от Църквата? Доста от жителите на града не бяха учудени. Нямаше никакво съмнение, че го познаваш. Всички видяхме онези снимки. Красиво момиче от града, седнало до кардинала. До кардинала! — гласът й стана по-тих и по-лукав: — Какъв е той?

— Алис! — възнегодува Майда.

— Интересно ми е — настояваше Алис и повтори въпроса си.

— Той е приятен човек — отвърна Лили.

— Толкова ли е красив, колкото изглежда на снимките?

— Предполагам.

— Покорител на женските сърца?

— Алис! — отново се обади Майда с гневен глас.

Приятелката й направи знак да замълчи и отново се обърна към Лили:

— Такъв ли е?

— Не.

— Смяташ, че никога не е?

— Алис!

— Господи, Майда, това си е съвсем естествен въпрос — после продължи: — Това е загадката, дали е или не е. След като го издигнаха за кардинал, вестниците писаха много за него. Беше само въпрос на време кога ще публикуват и нещо такова. Ти, скъпа, просто се оказа на неподходящото място в неподходящ момент.

Зад ъгъла на къщата се вдигна врява. Чуха се стъпки върху чакъла и задъхан детски смях. Появиха се двете по-малки дъщери на Роуз, тичащи по ливадата. Показа се и Роуз, която вървеше по-бавно. Лили я гледаше и се удивляваше на някои вродени черти. Тя и двете й сестри изглеждаха досущ като Майда. Роуз се отличаваше по естествената руменина на страните си и по начина, по който се обличаше. Майда и Лили носеха джинси, подходящи за работа в градината. Роуз обличаше дълги поли или панталони, поръчани при шивач. Те бяха многофункционални: за пазаруване, шофиране и при създаване на контакти с хората.

Тя се качи по стъпалата на верандата, постави една голяма тенджера върху парапета и прегърна Алис.

— Дошла си да разгледаш забележителностите, нали?

— По-добре аз, отколкото другите. Откакто тръгна слухът, че сестра ти се е върнала, телефонът не е спрял да звъни. Помни ми думите, това е исторически момент за Лейк Хенри. Не се е вдигал такъв шум от… от…

— От многоженците — намеси се навъсено Роуз.

— Това е било преди ние да се родим, но си права. От многоженците. Става дума за морал и с какво око се гледа на града. Ако бях казала, че идвам тук, досега щяха да са се довлекли пет-шест дами. Но вече видях това, което ме интересуваше, така че ще тръгвам.

— Няма ли да пийнеш чай с нас? — попита Майда.

— Днес не. Лили, изобщо не се притеснявай, ако хората те гледат. Ти си голямото събитие сега — това е всичко. Не, не исках да прозвучи така. Различна си от тях сега — това е всичко. Отново ще свикнат с теб — продължи Алис и слезе по стълбите.

Лили не успя да й каже, че няма да остане достатъчно дълго, за да им даде възможност за това. Но работата й в клуба бе окончателно загубена. Загубена!

— Стойте там, момичета! — викна Роуз и вдигна ръка, като разтвори длан, за да даде възможност на Алис да обърне колата и да може необезпокоявана да мине по алеята покрай децата. След това събра отново пръстите си в юмрук, което за тях бе знак, че могат да продължат играта си. Въздъхна и се обърна към Майда.

— Направих пилешки бульон. Трябва да ти стигне за няколко дни. Как се чувстваш?

— Добре съм.

— Болна ли си била? — попита Лили.

— Има главоболие — отвърна Роуз — От напрежението е.

— Не — каза Майда. — Очите ми се уморяват. Трябват ми нови очила.

— Пърси Девил почина миналото лято — обясни Роуз — и сега не знае при кого да отиде. Но аз знам. В Конкорд има един много добър очен лекар. Трябваше да заведа Хана при него миналия месец.

— Къде е тя? — попита Лили.

— Хана? — извика Роуз.

Момичето тихо изкачи стъпалата на верандата.

— Решихме, че трябва да сложи очила. Учителят се обади и ни каза, че често си свива очите. Слава богу, оказа се лъжлива тревога.

— Нямаше да имам нищо против — каза Хана.

— Щеше да изглеждаш ужасно с очила.

— Кинозвездите носят очила. Някои от тях изглеждат страхотно.

— На теб нямаше да ти отиват — отвърна Роуз и погледна уплашено Майда. — Представяш ли си? Непрекъснато ми създава грижи. Не се съгласява с нищо, което кажа.

Лили си помисли, че може би е точно обратното и знаеше как се чувства момичето.

— Всъщност — продължи лелята, докато разглеждаше кръглото, сериозно лице на Хана — добре ще изглеждаш с онези очила на Калвин, с тънки метални рамки.

— Лили — възмути се Роуз, — защо го казваш?

— Защото е вярно. А и някой ден Хана може да има нужда от очила. Ако това наистина стане, тя би изглеждала прекрасно.

Роуз махна с ръка.

— Няма да споря за това с теб, факт е, че тя няма нужда от очила. Не ме питай защо е присвивала очи в училище, но зрението й е наред. И благодаря на Бога за това. Тя е само на десет.

— Почти на единайсет — поправи я Хана. — Рожденият ми ден е следващия вторник.

Лили се усмихна и я попита:

— Ще има ли празненство?

Роуз притисна юмрук до челото си:

— Това е другото нещо, за което непрекъснато спорим. Иска да има парти. Не знам защо. Не си пада много по веселбите. Даже нямам представа кого бих могла да поканя.

— А пък аз имам — отвърна Хана.

— Кого? Мелиса и Хедър ли? — обърна се към Майда и каза: — Само за тях говори. Това момиче няма много приятелки. Не виждам смисъл да организирам цяло парти само за три момичета.

— Аз пък виждам — намеси се Лили. Сърцето й се късаше, когато си представяше преживяванията на Хана. Не беше хубаво, че Роуз мисли така. По-лошото бе, че казва това, което мисли, и най-вече, че го казва пред детето си.

Роуз се обърна към нея и се усмихна:

— Добре. Тогава ти организирай партито.

Лили също се усмихна. Беше готова да приеме предизвикателството.

— С най-голямо удоволствие — протегна ръка към Хана. — Ела с мен до колата. Трябва да разбера какво парти искаш.

Миг преди Хана да отиде при нея, на Лили й мина през ум, че така може би влошава отношението на детето към майка му. Но не искаше да седи безучастно и да гледа как момичето страда. Някой трябваше да подкрепя Хана в трудни моменти и да повдига духа й. Навремето Лили имаше до себе си Селия, но детето си нямаше никого.

Хвана момичето за ръка, минаха покрай Майда и й прошепна:

— В понеделник сутринта ще бъда тук.

Възрастната жена не отговори. Тя сякаш се стресна, но причината не бе Лили. Погледът й бе отправен към Роуз.