Барбара Делински
Езерни новини (11)

Единадесета глава

Джон не можеше да спре да мисли за касетата. Нейното съществуване коренно променяше нещата. Но днес бе понеделник, което означаваше, че седмичният брой на „Лейк Нюз“ бе основната му грижа. Вече бе пакетирал страниците и бе качил на компютъра снимките със скенера. Оставаше само да добави водещата статия.

На първа страница щеше да бъде отпечатан материалът за трите семейства, които наскоро се бяха преместили в Лейк Хенри от големи градове. Семейство Таплин — Рейчъл и Бил и тяхната четиримесечна дъщеря Тара. Те идваха от Ню Йорк. Семейство Смит — Лин и Гари и техните четирима тийнейджъри Алисън, Робин, Мат и Чарли — бяха от Масачузетс. Семейство Джей Мисън — Ади и Джо, заедно с двете си хлапета с шоколадов цвят — идваха от Балтимор. Двамата имаха и три вече пораснали деца, които ги посещаваха през ваканциите. Най-младата от тези три двойки наближаваше трийсетте, а най-възрастната — седемдесетте. Всички бяха привлечени тук от възможността да водят по-спокоен живот.

Миналата седмица Джон интервюира всяко едно от трите семейства и в неделя нахвърля на ръка интервютата вкъщи. Сега придърпа стола си и започна да ги въвежда в компютъра. Обичайните обаждания за различни реклами и обяви, както и за съобщения на обществените служби, смущаваха работата му. Когато тези прекъсвания вече започнаха да му пречат, той слезе долу в приемната и помоли Джени да приема обажданията.

Обясни й два пъти какво трябва да прави. Сам провери дали необходимите формуляри са на бюрото й. Подчерта с жълт маркер най-важните въпроси, които трябваше да задава. Когато след всичко това тя продължаваше да гледа неразбиращо, той за трети път й обясни цялата процедура. Също така за трети път й повтори, че вече е готова за тази работа, че за нея е полезна практика и че е напълно уверен, че тя ще се справи чудесно.

Джон затвори вратата на кабинета си, седна отново пред компютъра, но вместо да продължи да пише за примамливия живот в малките градчета, навлезе в киберпространството и поиска достъп до архивите на „Поуст“. Винаги имаше оплаквания, когато Тери Съливан съчиняваше някоя история. Джон бързо намери и разпечата четири такива искания за опровержение. Те бяха постъпили във вестника през последните години на работата му там. След това позвъни на Стийв Бейкър — стар приятел, който още бе репортер в „Поуст“.

— Хей! — зарадва се Стийв, когато чу гласа на Джон. — Трябва да са ти горели ушите, защото си основна тема за разговор в репортерската стая. Всички се питаме какво ли знаеш за Лили Блейк.

— Не много — каза Джон. — Напусна града, когато бе на осемнайсет, а аз го направих десет години преди това. Аз пък се чудя какво вие знаете за Тери Съливан! Това да не е още една от сензациите, които сам създава? Той ли измисли тази история?

— Зависи кого питаш — каза Стийв недоверчиво. — Официалната версия е, че Лили е подвела Тери. Като се вземе предвид и всичко останало, до което се докопа, думите й звучаха правдоподобно.

— Това е официалната версия, а каква е твоята?

Последва мълчание. След това Стийв тихо каза:

— От месеци разследва тази история.

— Следи Лили?

— И Розети. Когато стана архиепископ на Бостън, всички знаеха, че ще се издигне още. Единственият въпрос беше: кога. Католическата общност очакваше това да стане скоро. По-късно тръгнаха слуховете, че санът му ще бъде повишен горе-долу по времето, когато ще се навършат три години от идването му в Бостън. Тогава Тери се разшета. Това стана преди шест месеца. Опита се да намери доказателства за нещо нередно. Насочи вниманието си върху други жени, но до нищо не стигна.

— Брайън ли даде идеята за тази история или тя е изцяло дело на Тери?

— Второто.

— Той има ли зъб на кардинала?

— На Тери не му е необходимо да има зъб на някого, за да се нахвърли върху него. Става опасен, когато подуши сензацията. Искаше новината да излезе на първа страница. Брайън не бе съгласен — това съвпадаше с думите на Брайън.

— Добре, но от вестника казаха, че Тери ставал все по-добър. Какво се говори в репортерската стая?

— Господи, Кип! Не съм съвсем безпристрастен. Тери открадна от мен добри възможности за изява.

— Какви са клюките? — настояваше Джон. Той знаеше как щеше да приключи всичко, Тери Съливан бе влиятелен журналист, който си създаваше силни врагове.

След дълга пауза, с тих, но разпален глас Стийв каза:

— Той реши, че това ще стане сензация, само че не можа да намери никакви доказателства. Не беше на себе си. Всичко друго се провали. Тогава сътвори една статия, като половината от нещата написа на риск, а другата половина си измисли. Повечето от нас са се срещали с Розети. Ако съществува истински почтен и добър човек, то това е той. Хей, това го казвам аз, който дори не съм католик.

— Но вие цитирате думи на Лили Блейк, според които историята е вярна.

— О, да! Знаем как се правят тези работи. Задай насочващ въпрос и ще получиш по-конкретен отговор.

— Знаеш ли за касетата?

Гласът на Стийв остана тих, но монотонното му звучене красноречиво показваше, че се носят слухове за някаква касета.

— Каква касета? Ако имаше такава, щеше да прочетеш за нея на първа страница. Там пишеше ли такова нещо?

— Ами ако записът е направен без нейно знание?

— Това е престъпление. Ако от вестника са знаели за това и не са направили нищо по въпроса, носят отговорност за подбудителство и съучастничество. Така че „Поуст“ може много да загази. И друго — Стийв побърза да продължи, като започна да говори още по-тихо: — Положението може да стане още по-лошо, ако „Поуст“ е публикувал оклеветяващ материал въз основа на запис, направен по незаконен начин. Ето защо вестникът няма да спомене никаква касета. Бих казал, че това дава на Тери Съливан тази сигурност, която той иска.

Джон бе съгласен с това. Съгласни бяха и още двама негови стари приятели журналисти, на които се обади. Той нахвърли някои бележки по тези разговори. След това позвъни на Елен Хендерсън. Тя бе състудентка на Джон и Тери от колежа. Колежът бе малък. В него студентите се познаваха, а наоколо се навъртаха вече завършили негови възпитаници. Всички, които работеха в отдела по развитието, някога са били студенти в този колеж. Ето защо Джон знаеше, че Елен е там. Тя му се бе обадила няколко месеца по-рано, за да иска пари. Тогава й бе казал, че е в лошо финансово състояние. Сега му се искаше да не го бе правил.

— Предлагам ти сделка — каза веднага Джон. — Изпрати ми един формуляр за дарение и ще направя каквото мога.

— А какво ще искаш в замяна? — попита Елен с мил и весел глас.

— Информация за Тери Съливан.

— Аха — гласът й вече не бе толкова, нежен. — Нашият любим състудент. Искаш ли да знаеш какво стана, когато му се обадих с молба да направи дарение в годишния фонд? Каза, че всички свои знания и умения е придобил преди и след колежа, така че не ни дължал нищо. Струва ми се, че забравя нещо.

На Джон също му се струваше така. Елен каза:

— Спомням си, че имаше някои съмнения за плагиатство, свързани с него. Най-малкото, спомням си, че ние говорихме за това. Помниш ли наградата „Уикър“?

Разбира се, че я помнеше. Тя се даваше на студент последна година за отлично художествено творчество.

— Спомням си — продължи Елен — някои от другите, които си съперничеха за тази награда.

— Аз не бях сред тях.

Елен въздъхна:

— Аз обаче бях. Исках тази награда. Но мога да посоча няколко души, които също я искаха и я заслужаваха повече от мен. Заслужаваха я повече от Тери. Доста се шумя, когато я спечели. Цял месец преди това се подмазваше на декана на факултета по английски език. Носеше се слух, че и доста от професорите, подобно на студентите, са били разочаровани, когато Тери взе наградата.

— Трябва ми нещо повече от слух — каза Джон.

След кратко мълчание Елен каза:

— Мисля, че мога да ти бъда полезна. Какъв, казваш, че възнамеряваш да бъде размерът на дарението ти в годишния фонд?

Елен бе доволна.

Джон затвори и бързо провери сметката си, за да се увери, че може да си позволи дарението, което току-що направи. Няма значение, то бе предназначено за благородна кауза. Голям дял от средствата в годишния фонд отиваше за стипендии. Той искаше да остане платежоспособен. Като дете се бе наслушал на разправии за пари. Вече като възрастен човек считаше за много важно да харчи според доходите си.

Дарението, което направи, нямаше да се отрази много тежко на финансовото му състояние, при условие че при по-нататъшното събиране на информация не възникнат други големи разходи. За негово щастие имаше две неща, които му даваха основание да смята, че това няма да стане. Първо, много рядко се случваше Тери да отиде някъде и да не си създаде там врагове. Второ, Джон правеше точно обратното.

 

 

Джак Мабет бе бивш агент от ФБР. Преди десет години той участва в разследването на известен гангстер, който действаше в Саут Енд в Бостън. Тери Съливан написа редица статии, които остро критикуваха разследването изобщо и в частност Джак Мабет. Тогава агентът бе на четирийсет и пет, имаше жена и деца. Всички те страдаха от това, че пресата хвърли петно върху името на семейството. В последствие гангстерът бе обвинен и осъден, но изобщо не се спомена, че Джак Мабет вероятно е агентът, изиграл най-важната роля при залавянето му. Случаят потъна в архивите и името на Джак повече не се спомена.

Скоро след това той напусна ФБР. За очернения агент нямаше никакво значение, че началниците му имаха пълно доверие в него. Той усещаше съмнение в поведението на колегите си. Още по-лошо: когато някъде се споменеше семейството му, то винаги се свързваше с „онзи човек“ и „онзи случай“. Затова те продадоха малката къщичка, която бяха купили в Ривиър, й се преместиха в Роуъноук, Вирджиния. Там Джак стана частен детектив, фирмата му бе законно регистрирана и извършваше основни проучвания за работодатели, които наемаха нов помощен персонал. Освен това корпорации, които подготвяха сливания или възнамеряваха да изкупят контролния пакет акции на други компании, възлагаха на фирмата му да направи проучвания. Въз основа на тях решаваха дали да пристъпят към действие.

Джон се запозна с Джак Мабет, докато отразяваше други случаи, върху които агентът работеше, Мабет бе успял да спечели уважението му. Затова Джон спори дълго с Тери, когато статиите, уличаващи Джак в злоупотреби, бяха дадени за печат. Той спори и с редакторите, но това не бе нито първият, нито последният подобен случай в медиите. В статиите на Тери нямаше нито едно обвинение, за което по-късно можеха да го съдят за клевета. Той просто правеше предположения. Цитираше лоши момчета, на които много им допадаше идеята да повлекат надолу и едно-две добри със себе си. Това, което писа за Джак Мабет, беше чиста инсинуация, каквато бе и историята за връзката на Лили с кардинала.

Джон предполагаше, че Джак съчувства на бедната жена.

— Разбира се, че ще помогна, по дяволите! — каза мъжът, веднага щом му обясни, че разследва скритата страна на аферата „Розети-Блейк“ и, че иска информация за Тери. — Какво искаш да знаеш?

— Какво мога да науча?

— Законно ли? Почти всичко. Нали Съливан направи точно това, когато писа за онзи случай! Редовно работя с хора, които продават информация. Те разполагат с база данни, в която информацията е достъпна за обществено ползване. Преди да се докопат до нея, тя е разхвърляна на много места. Те я събират на едно място. С тези търговци работят детективите на застрахователните компании, конкурентите на различни фирми, политическите партии, които се разцепват. За хора като мен те са дар божи. И така, какво ти трябва? — попита Джак с явно удоволствие. — Лимитът на кредитната му карта? Записите на телефонните му обаждания? Банковата му сметка? Полицата му за застраховка живот, медицинският му картон или данните за него в пътна полиция? Мога да ти кажа дали са го глобявали за неправилно паркиране през последните десет години. Дай ми пет минути.

Джон знаеше за съществуването на тези търговци на информация, но думите на Джак прозвучаха толкова грубо, че го побиха тръпки.

— Господи, мисля, че американският народ ще въстане против това свободно разпространяване на всякаква информация.

— Вече е въстанал. Или поне някои хора. В Конгреса се внасят много законопроекти за забраняването на тази дейност. Ограниченията върху нея се увеличават. Дори някои фирми, които разполагат с подобни база данни, се съгласяват да ги съблюдават, но какъв смисъл от това? Информацията съществува и до нея може да се достигне. Върху дейността на частните детективи не действат никакви законови ограничения. Можем да събираме всякаква информация и да правим каквото си искаме с нея. В страната има шейсет хиляди такива като мен. В някои щати дори не се изисква лиценз, за да бъдеш частен детектив. Може да ти звучи страховито, но е така. А аз? Аз съм лицензиран по законовия ред. Разполагам с много източници на информация и не обичам Тери Съливан. Ако ти трябват сведения за този тъпанар, ще ги получиш от мен. Безплатно.

Тези думи бяха балсам за ушите на Джон, но и той искаше да участва. Това бе неговата книга, неговото отмъщение и отмъщението на Лили. Затова поиска Джак да му каже как сам да събере нужната информация. Когато в гласа на детектива започнаха да се долавят нотки на разочарование, Джон добави имената на Пол Рицо и Джъстин Бар. Джак щеше да събира сведения за тях. Тери бе за Джон.

Каква информация търсеше Джон? Абсолютно всякаква. Въпреки че бяха приятели — доста относително казано, разбира се — от почти двайсет и пет години, той знаеше учудващо малко за Тери. Джон трябваше да научи и за малките, и за големите грешки, които Съливан бе правил. Търсеше някакви нарушения от негова страна. В най-добрия случай щеше да разбере защо Тери се бе захванал с Франсис Розети с такава настървеност, подобна на жажда за отмъщение, която хора като Стийв Бейкър описаха.

Стийв бе отхвърлил възможността Тери да има зъб на кардинала, а Джон знаеше, че и Тери бе отрекъл това. Затова той вдигна телефона и позвъни директно на Розети или поне се опита да го направи. Най-близкият до кардинала човек, с когото успя да се свърже, бе личният му секретар. Той бе много любезен мъж, който умееше да се изразява красноречиво. Секретарят му каза, че Франсис Розети познавал Тери само от статиите, които журналистът е писал за него, и че преди настоящия скандал между двамата никога не е имало вражда.

Джон току-що бе поставил слушалката на мястото й, когато му се обади Армънд, за да попита за седмичния брой на вестника. В гласа му се долавяше напрегнато очакване, което значеше, че има нещо предвид.

Уверен в избора си на водеща тема, Джон вече бе оформил в основни линии разположението на статията върху вестникарската страница. Ставаше въпрос за заселилите се наскоро в Лейк Хенри семейства. Армънд обаче каза:

— Какво ще пишеш за Лили Блейк?

— Не много — отвърна Джон.

— Как така? — изрева Армънд с дрезгавия си глас. — Сега е моментът. Нашият град е в центъра на историята, която привлече вниманието на цялата страна.

— Не нашият град, а Бостън.

— Знаеш какво имам предвид — гърмеше гласът на възрастния човек. — Защо, по дяволите, ни е да публикуваме на първа страница статия за новодошлите, когато имаме съгражданка, чието име и лице познават в цялата страна, в целия свят?

— Навсякъде пишат и говорят за нея. Няма защо да го правим и ние.

Армънд настояваше:

— Но тя е една от нас. Познаваме я. Господи, Джон, това е нашият шанс да отпечатаме нещо преди момчетата с многото пари.

Джон стана от стола. Сложи ръка на хълбока си и се загледа в мъглата навън.

— Не мисля, че трябва да го правим.

— Защо?

— Точно защото е една от нас. Затова трябва да проявим известно състрадание. Голяма част от медиите я очернят. Аз няма да се принизя до тяхното ниво.

— Не искам това от теб, но не можем да не обърнем внимание на тази история. Ние публикуваме новини, а това момиче е новина.

— „Поуст“ обяви, че обвиненията са били фалшиви. Историята приключи.

— Това само по себе си е новина.

Джон бе принуден да отстъпи.

— Добре. Ще публикувам нещо на някоя от вътрешните страници. Ще спомена за скандала и ще пиша за извинението към кардинала. — Идеята му хареса. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече му се струваше, че бе хубаво да се отпечата нещо по въпроса. Даже започна да си представя една малка статия за извинението на първа страница. Лили го заслужаваше.

Но Армънд имаше предвид нещо друго. Гласът му звучеше по-ентусиазирано от нормалното, което показваше, че не бе съвсем искрен. Възрастният мъж каза:

— Имам по-добра идея. Нещо такова чудесно ще се върже с водещата ти статия за причината, поради която хората масово отиват да живеят в малки градове. В неголяма колонка ще обърнеш внимание на атмосферата на такива места като Лейк Хенри, която дава опрощение. Ще пишеш за това, че останалият свят обича строгите присъди, че там всеки бърза да отправя обвинения. Ще споменеш, че Лейк Хенри е по-толерантен към тези, които грешат, и по-лесно прощава на своите жители.

— Това предполага, че Лили Блейк е виновна. Със сигурност ли знаеш, че е така?

Това подразни Армънд.

— Трябва да има някаква вина. Иначе нямаше да се шуми толкова много.

— Съжалявам, Армънд. Не трябва да причиняваме това на свои хора.

— Не е нужно статията да я осъжда — опита се да го подлъже Армънд. — Ще разкажем малко за живота й в Лейк Хенри и ще пишем, че знаем само…

Джон го прекъсна:

— Няма да го направя.

— Аз ще напиша статията.

— Ако го направиш — предупреди го Джон, — аз напускам. Ако исках да пиша мръсотии, щях да си остана в Бостън. И друг път сме имали разногласия, Армънд, но те никога не са били толкова големи. Ако и ти се включиш в този фарс и напишеш статия за Лили, оставката ми ще се озове в ръцете ти толкова бързо, че няма да разбереш откъде ти е дошло — вбесен, Джон затвори телефона.

Сепнат от силата на собствените си чувства, той започна да се разхожда напред-назад из кабинета си. Отвори прозореца, който гледаше към езерото, и се надвеси през него. В кабинетите на вестникарите винаги миришеше отвратително. Миризмата на цигарен дим и на онази бяла самозалепваща се хартия, заради която подметките ти се покриват с хартиени изрезки, вече беше минало. Остана единствено мирисът на студено кафе и сандвичи с пиперони и лук. Тях репортерите поглъщаха надве-натри на бюрата си, всеки в своята кабинка в общата работна зала. Когато подготвянето на даден материал изискваше работа от ранни зори до късна вечер, кабинетите на журналистите воняха на пот и сплъстена коса.

Но всичко това бе останало в големия град. Тук нямаше нищо такова. Въпреки това той го подушваше.

Джон подозираше, че това, което усеща, е мирисът на собствената му вина. Той нямаше да публикува голяма статия за Лили Блейк във вестника, но бе напълнил цяло чекмедже с материали за нея и продължаваше да търси още. Пакетирането на седмичния брой не бе единственото му занимание вчера. Той с часове записва мисли, подрежда идеи и се двоуми по какъв начин да построи сюжета на книгата си.

Отпусна се на стола и отвори едно чекмедже. Извади от него бележките си за Лили и една папка с материали за баща й, които бе събрал преди време. Когато журналистът за първи път се върна в Лейк Хенри, Джордж току-що бе починал. Тогава Джон го възприемаше като олицетворение на типичния глава на семейство от старото време. Човек, който е разчитал единствено на тукашната земя, за да изкара прехраната си. От това можеше да излезе добра книга. По тази причина се появи и папката, но Джон загуби интерес към това начинание твърде скоро. Сега материалите от нея щяха да му послужат, за нещо друго.

Във всеки случай Джордж Блейк бе благороден мъж, който във всяко отношение бе по-малко взискателен от жена си. Лили превъзмогна заекването, което психически я съсипваше, и успя да постигне много в живота си. Следователно дали тя не бе максималистка, подобно на баща си, или пък имаше големи амбиции като майка си?

Основната тема на книгата щеше да бъде разрушителната мощ на медиите, но за да разработи съвсем изчерпателно идеята си, той се нуждаеше от факти и повече подробности. Тук на помощ щяха да му дойдат историите на Тери, Лили, пък и неговата собствена. Миналото обясняваше нещата.

При Джон наистина бе така. Той напусна Лейк Хенри, когато бе на петнайсет. Изминаха години, преди отново да види Гас. Въпреки това той така и не успя да се освободи от влиянието на този човек. Когато бе дете, Гас непрекъснато му повтаряше, че от него нищо няма да излезе. Тогава Джон бе твърдо решен да докаже, че баща му не е бил прав. Сега Джон бе вече възрастен мъж и винаги когато си спомнеше думите на Гас, си обещаваше, че ще докаже точно обратното.

Тръпки побиха журналиста, когато си даде сметка какво силно въздействие оказваше този старец върху живота му. Трябваше да има един такъв Гас и в живота на Тери, и в живота на Лили. Джон беше любопитен като всеки журналист. Питаше се как са се пресекли пътищата на две толкова различни индивидуалности, на двама души, които се ръководеха от коренно различни цели и подбуди.

Вече психически подготвен, Джон набра телефонния номер на Ричард Джакоби. Той бе главен редактор в една малка, но пробивна издателска къща в Ню Йорк. Общ приятел в Бостън ги бе запознал.

Ричард бе на съвещание, но помощникът му свърза Джон с телефонния му секретар. Тъй като се притесняваше, че и други хора могат да чуят съобщението, Джон остави само кратък приятелски поздрав и телефонния си номер с молба Ричард да му се обади по-късно.