Барбара Делински
Езерни новини (4)

Четвърта глава

Лили не пожела да включи телевизора. Не искаше да знае дали е в новините, предпочитайки да мисли, че историята вече е остаряла. Но когато стигна до фоайето, облечена за работа, тълпата от журналисти отвън бе по-голяма от когато и да било. Слисана, тя взе асансьора до гаража, но репортерите бяха и там.

Тъй като нямаше друг изход, а трябваше да отиде на работа, се предаде. Сведе поглед и тръгна забързано. Пренебрегна въпросите, с които я обстрелваха, и продължи да върви със сведена глава. Остави косата й да пада отпред, така че да я предпазва от камерите. Въпреки това въпросите се увеличаваха по брой и честота едновременно с щракането и пренавиването на филмовата лента, докато групата от представители на медиите се увеличаваше. Колкото повече се приближаваше до клуба, толкова повече се увеличаваше тълпата. Когато беше притисната толкоз много, че й бе трудно да върви, тя започна да разбутва с лакти.

— Оставете ме на мира! — изкрещя Лили през шума на щракащи фотоапарати. Завъртя се напред и продължи да върви. Но тормозът със същите въпроси предизвика у нея следващото избухване. Опита се да ги изличи от съзнанието си, мислейки за други неща, но почти всичко в живота й я връщаше към този момент, към тази травма. Почти се бе разплакала, когато стигна до клуба.

Дан милостиво бе на вратата. Пусна я да влезе и затвори под носа на репортерите. Тя отиде направо в офиса, седна във фотьойла и покри лице с ръце. Когато го чу да влиза, отпусна ръце в скута си.

— Тежък ден? — попита той учтиво.

Тъй като не можа да се довери на гласа си, тя само кимна. Изгледа го изпитателно. Той се усмихна тъжно.

— Не се чуди. Познавам теб, познавам и кардинала. Между вас няма нищо повече от приятелски отношения, такива, каквито той има с хората в целия град, в цялата страна, в целия свят.

— А защо тогава това се случва тук, сега?

— Защото току-що бе издигнат за кардинал. Това води до големи заглавия и големи продажби на вестниците.

— Гадно е.

— Напоследък все така се получава.

Тя пое дъх, все още разтревожена от това, че трябваше да избяга от тълпата репортери и техните фотоапарати.

— А сега какво? Те получиха вече калните си заглавия. Няма нищо повече, така че историята отмира. Нали?

— Надявам се — каза той, но не звучеше толкова убедително, колкото й се искаше. Изглеждаше уморен, сякаш и той бе имал тежък ден: Беше блед и докато за Лили това бе само малък нюанс на нормалния й тен, за него бе нещо необичайно.

Имаше ужасното чувство, че не й казва всичко, което знае.

— Как са нещата тук тази вечер? — попита загрижено Лили, чудейки се дали бизнесът е повлиян.

— Всички места са резервирани.

Лицето й светна:

— Това е добре, нали?

Отговорът бе уклончив. Да, салонът бе пълен с хора, които си плащаха, но болшинството бяха нови лица, гости на членовете, и прекараха страшно много време, изучавайки внимателно пианистката.

Лили се опита да ги изличи от съзнанието си. Често правеше това, когато свиреше. Използваше музиката като средство за бягство. За известно време успя, потапяйки се във фантазията на песента, до момента, в който светкавицата на един фотоапарат наруши концентрацията й. Дан говори с този, който направи това, и Лили продължи да свири, но не пя. Въпреки че никога не заекваше, когато пееше, беше твърде разтревожена, за да рискува дори и най-малката възможност.

През цялата вечер още две светкавици нарушиха спокойствието й и до края на последното изпълнение вече не се опитваше да се преструва, че всичко е нормално. Върна се в офиса на Дан, разтреперана и уплашена.

— Дали утре ще бъде по-добре? — отчаяно желаеше животът да се върне към нормалния си ход. Харесваше живота си такъв, какъвто беше досега.

— Надявам се — отговори Дан, но в следващата секунда я представи на един огромен униформен мъж. — Това е Джими Фин. Полицейско управление в Бостън. В момента изпълнява частен ангажимент. Той ще се погрижи да се прибереш вкъщи безпроблемно.

Сърцето й трепна.

— Още ли са отвън?

— Да — каза полицаят.

Джими Фин бе приятен мъж, всеотдаен католик, безкрайно обиден на медиите, разпространяващи лъжи за кардинала. Така че бе предразположен да държи репортерите настрана, а и бе достатъчно едър, за да го прави с лекота. Въпреки че грубо си пробиваше път с рамене през тълпата, той бе много нежен с Лили. Изпрати я до сградата, в която живееше, и я съпроводи до вратата на апартамента й, но в мига, в който си тръгна, тя се обля в сълзи.

Имаше твърде много телефонни обаждания — най-разнообразни. Някои бяха от приятели в израз на подкрепа, но за съжаление бяха засенчени от тези на медиите: Те бързо можеха да бъдат изтрити, но не можеха да се забравят лесно. През нощта спа на пресекулки, твърде неспокойно и се събуди за един неприятен ден. Тя не позволи на настроението си да е в унисон с лошото време, отказа дори да погледне през прозореца, за да види дали телевизионните коли бяха още там. Взе си душ, обу черен панталон и блуза в пастелен цвят, така че да не се набива на очи. След това се насили да изяде един банан за закуска, като през цялото време си повтаряше, че нещата трябва да се оправят. Или в днешния вестник щеше да излезе опровержението, или въобще нямаше да има никаква реакция. При всички положения, историята бе на път да отшуми.

Когато малко след осем някой почука на вратата й, цялото й същество се напрегна. Почака да чуе второ почукване, след това бавно се приближи до шпионката. С облекчение отвори вратата.

— Знаех, че не си излязла — каза на един дъх Елизабет Дейвис Беше облечена с тениска и къси панталонки, а русата й коса бе прихваната с шнола. — Въпреки това не бях сигурна, че ще отвориш. Как си?

— Ужасно — каза Лили, хвърляйки поглед към вестниците, сгънати под мишницата на Елизабет. — Тези днешни ли са?

— Два бостънски, един от Ню Йорк. Искаш ли да ги видиш?

— Ти ми кажи. — Сложи ръце на хълбоците си. — Надявам се, че ще има опровержение.

— Няма такова — предупреди Елизабет. Разгръщайки вестниците, тя ги хвърляше на масичката един след друг. — „Поуст“ пише, че караш БМВ и си си купила страшно много скъпи мебели, когато си дошла да живееш тук. „Ситисайд“ пък пише, че пазаруваш твърде много от „Виктория Сикрет“. Според „Ню Йорк“ обичащ скъпите ресторанти, като „Биба“ и „Мистрал“, и че миналата зима си прекарала една седмица в тузарски курорт в Аруба, което най-вероятно не би могла да си позволиш да заплатиш сама.

Лили бе твърде изненадана, за да се ядоса.

— Откъде знаят всичко това?

— Всеки хакер може да се добере до тази информация точно за пет минути.

— Но това са лични неща.

— Само за пет минути.

— Но това съм аз. Моят живот. Това е лична информация. Никого не интересува къде пазарувам.

Следващата й мисъл я накара да изтръпне. До какво друго могат да се доберат?

Лили преглътна. Трябваше да повярва, че някои неща бяха защитени. Умът й заработи бързо.

— БМВ-то купих на старо, мебелите изплащах две години, поръчвам си по пощата повече от „Л. Л. Бийн“ и „Дж. Крю“, отколкото от „Виктория Сикрет“. Резервирах място в Аруба след двудневно чакане — чрез една туристическа агенция. Всичко тълкуват погрешно. Не е честно.

Но Елизабет не бе приключила. Вдигайки ръка, прекоси и застана до малкото радио на полицата до печката. Само след секунди арогантният тенор на Джъстин Бан изпълни стаята.

— … обида за всички католици. Тази жена е обида за хората от всяка религия. Католици, протестанти, мюсюлмани, евреи — без значение какво изповядваме, ние всички трябва да мислим за ценностите, които са ни най-мили, за хората, които ги олицетворяват, и тези, които се опитват да ги опорочат. Има ли друг акт на неуважение, по-обиден от опетненото чисто име на един добър лидер?

— Аз опетнявам нечие и-и-име? — проплака Лили.

— Не, приятели мои — продължи патетично Джъстин Бар. — Въпросът е как жена като Лили Блейк е могла да се сближи толкова много с мъж с положението на кардинал Розети, за да го оплиска с кал, та дори и косвено, а в момента, Господ да ни е на помощ, тя учи децата ни. Къде му е краят? Сега на телефонната линия е Мери от Бриджпорт, Кънектикът. Мери, в ефир си.

Елизабет изключи радиото, Лили бе поразена.

— Не мога да повярвам на всичко това.

— Джъстин Бар е с десни убеждения. Той е член на синдиката. Шоуто му върви нагоре и надолу по Източния бряг.

— Защо? — хлипаше Лили, обръщайки се не само към Джъстин Бар, но и към Тери Съливан, Пол Рицо й всички останали, които подклаждаха историята. — Защо е всичко това? Защо точно аз?

— Защото надушват, че си слаба — каза Елизабет. — Вълците следват ранената сърна — това е в природата на животното. Трябва да имаш позиция, Лили. Един адвокат ще ти бъде от голяма полза.

— Не искам адвокат.

— Тогава разреши ми да опитам. Ще се облека и ние двете ще слезем заедно долу и аз ще бъда твой говорител. Какво ще кажеш за това?

Лили не продума. Стоеше безмълвно, докато Елизабет четеше изявление, категорично отричащо каквито и да било любовни отношения както с губернатор Дийн от Ню Йорк, така и с кардинал Розети от Бостън.

Изявлението беше съвсем обикновено. Елизабет я бе посъветвала да говори по основните обвинения и да остави настрана незначителните погрешни тълкувания. И въпреки че на Лили й се искаше да вика и крещи в самозащита по всички останали обвинения, тя се въздържа.

Областта, в която работеше Елизабет, бе „Връзки с обществеността“. Беше отличен имиджмейкър. Наистина тя придума и убеди тълпата журналисти да се отдръпнат леко и да покажат нужното уважение. И понеже изглеждаше като човек, който се чувства, макар и малко по-удобно в ролята на говорител, леко доволна от работата си с тълпата, Лили й прости. Нейните собствени приятели, повечето от които бяха хора на перото или музиката, не можеха да й помогнат. Благодарение на надмощието на Елизабет над пресата Лили можа да отиде до училището, без да бъде обезпокоявана, мислейки си, че може би скандалът започва да отшумява.

Майкъл Еди обаче не мислеше така. Той знаеше точно колко й плаща училището, дори и като се вземеше предвид работата й в клуба, искаше да знае как тя може да си позволи почивка в Аруба и БМВ. Каза му как, беше казала и на Елизабет, а когато Питър Оливър попита за „Виктория Сикрет“, тя му обясни, че си е купила дънки оттам, а не фино дамско бельо. Когато хората по коридорите вперваха поглед в нея, Лили просто ги подминаваше. Когато колегите й я оставиха да седи сама в кафенето, тя зачете книга. Можеше да си го изкара на Мич Релейк, но той дойде много късно. В късния следобед, веднага щом свърши работата, излезе от училище, щастлива от това, че денят е приключил.

Събра кураж, когато видя, че групата репортери е пооредяла в сравнение с предния ден, и веднага щом се намери в апартамента си, събра кураж да пусне и изслуша вечерните новини. Цялата история бе отразена като основна новина по всички телевизионни канали, позовавайки се на части от сутрешните истории, като злонамерено ги изопачаваха. Сега дори имаше повече фотографии. На една от тях Лили се караше на камерата. На друга бе скрила лицето си. Следваха романтичните снимки.

Лили имаше класически снимки за пред публика, направени веднага след като пристигна в Бостън. Имаше и по-стари, който бяха хубави и изпълнени с достойнство. Съвсем естествено те не използваха тези снимки. Рисуваха образа на жена, която живее по-разкошно, отколкото възможностите й позволяват, плащайки за всичко това, като спи с известни мъже. Така че бяха избрали най-ужасните снимки, които можеха да намерят, от първите й дни в Ню Йорк. На тях оскъдното трико, което носеше, подчертаваше слабите крака, тесните хълбоци и големия бюст.

Чувстваше се разголена. Беше бясна, объркана, ужасена!

Най-лошото обаче бе, че не знаеше какво да прави и когато отиде в клуба, каза почти всичко на Дан Къри. Той й даде името на един адвокат, което бе слабо успокоение. Това, което я успокои повече, бе, че Дан й носеше новини от кардинала.

— Направо се разболя от всичко това, Лили. Всички седим и се чудим дали папата ще оттегли повишението му, а кардиналът се тревожи за теб. Що се отнася до него, той е убеден, че въобще не си виновна, че ти просто си жертва, застигната на огневата линия. Адвокатите му го посъветваха да не влиза в пряк контакт с теб. Това обаче никак не му харесва.

Добре, мислеше си тя. Но въпреки това й се искаше да й се обади. Макар и от телефонна кабина. Или от телефона на някой приятел. Просто да може тя да се почувства по-малко самотна. Но разбираше. Той беше с вързани ръце.

— Кардиналът мисли за теб, Лили. Каза ми да ти предам, че е убеден в силата ти да се пребориш и да излезеш от битката по-силна и по-сигурна в себе си от преди.

Лили се вкопчи в тези думи през трудната вечер, в която трябваше да свири пред аудитория, вперила поглед в нея, одумваща я и дошла заради нея. Легна си, молейки се, докато заспиваше и се събуждаше през кратки периоди, това да е най-лошото. На сутринта бе уморена и изнервена. Слушаше едно бавно парче от Чайковски, което напълно отговаряше на настроението й, когато със сериозно изражение на вратата се появи Елизабет, държейки сутрешния брой на „Поуст“. Заглавието беше: „ОЩЕ ПОДРОБНОСТИ ОКОЛО ЛЮБОВНИЦАТА НА КАРДИНАЛА“.

Преглъщайки трудно, Лили взе вестника. В първата част на статията нямаше нищо повече от повторение на вече познатите твърдения. След това, за нейна най-голяма изненада, Тери Съливан пишеше за Лейк Хенри.

„Блейк е от богато семейство от малкото, разположено в северната централна част на страната градче Лейк Хенри, Ню Хемпшир. Майка й живее в голямата семейна къща във фермата и наглежда стотиците акри ябълкови градини. Семейството има силно развит бизнес в региона. Произвеждат ябълков сайдер.

Новинарският екип на «Поуст» научи, че Блейк е израснала с говорен дефект — заекване, което я е отделяло от другите деца.“

Лили пое дълбоко въздух. Преглъщайки, продължи да чете:

„За да осъществява комуникация с другите, започва да пее. Специалистите по говорни дефекти потвърждават, че това е често срещана практика. Учебниците ни са изпълнени с примери на деца, които не могат да изрекат и едно изречение, без да заекват, но в същото време могат да изпеят цяла песен без нито една грешка — казва Сюзън Блок, директор по езикова терапия в бостънските обществени училища. Тя също така потвърждава факта, че тежките говорни дефекти могат да доведат до емоционални проблеми.

В случая с Блейк те приемат формата на протест. На шестнайсет години участва в престъпна банда. Задържана, обвинена заедно с двайсетгодишен съучастник, който прекарва шест месеца в затвора, Блейк получава условна присъда. Присъдата и изтича малко преди да завърши средното си образование. Скоро след това тя напуска града.“

Крещейки от ужас, Лили хвърли вестника. Разбита, погледна към Елизабет. Опита се да проговори, но първо трябваше да си поеме успокоителна глътка въздух, преди да е в състояние да изрече думите.

— Делото беше засекретено — каза тя най-накрая. — Съдията ни каза, че никой никога няма да го види!

Елизабет не можа да скрие любопитството си:

— Какво си направила?

Какво бе направила? Беше направила глупост — ето какво бе извършила. Беше глупава и млада. Умираше от желание да бъде известна.

— Момчето, с което бях, открадна кола. Не знаех, че е открадната. Бях в колата, умирах от смях и си прекарвах чудесно, защото Дони Киплинг бе толкова печен и невъзмутим. Бях на шестнайсет. Никога не ме беше целувало момче. Току-що бях започнала да ходя по срещи. Излязох с него с тази кола и той през цялото време ми повтаряше. „Не се притеснявай, много е готино.“ Но на полицията каза, че аз съм планирала всичко, а очевидците свидетелстваха, че изглеждам като човек, който наистина е въвлечен във всичко това. Нямаше дело. Нямаше решение на съда и когато изтече условната ми присъда, обвиненията бяха оттеглени.

Изтръпнала, отново вдигна вестника.

„След този случай Блейк рядко се връща в Лейк Хенри. Източници, пожелали да останат анонимни, казаха пред «Поуст», че тя не е в добри отношения с майка си и сестра си Роуз. Другата сестра, Попи, отказва да коментира съвсем скорошен разговор между нея и Лили.“

— Откъде знаят, че съм говорила с Попи? — попита тя. Вбесена, си припомни: — Някой е подслушвал телефона ми. Чух изщракването.

— Не съм изненадана — каза Елизабет. — Готови са на всичко, за да постигнат своето.

— Тери не бе ли казал достатъчно вече? Но съдията засекрети това дело. Как са научили за него? — Чувстваше се насилена и изложена на показ.

— Подкупи.

— Но това не е честно.

Изведнъж Елизабет започна да се извинява:

— Нито пък това, че ще трябва да се откажа от твоето участие в мероприятията на Каган по набиране на средства.

Лили впери в нея занемял поглед.

— Такива са заповедите на мениджъра на кампанията — каза Елизабет, посочвайки вестника. — Обади ми се, като видя това. Опасно е. Твоето присъствие там ще бъде събитие само по себе си. Ще отвличаш вниманието от кандидата.

— Тя не иска името и да се свързва с моето.

— Не го приемай лично. Така е в политиката. Една неподходяща връзка може да провали кандидата ти.

— Но аз не съм неподходяща връзка. Образът, който ми създават, е фалшив.

Елизабет въздъхна.

— Знаеш, че наистина няма значение, нали? Факт е, че това е на първа страница на всеки вестник в щата. За Каган ще бъде самоубийство да свириш на нейните събирания. Лили, съжалявам, не мога да го направя — тя тръгна да излиза, когато телефонът звънна. — Не вдигай — предупреди я — и не включвай радиото на станцията на Джъстин Бар.

Без да го съзнава, инструкциите на Елизабет бяха безкрайно далновидни. Но за съжаление не беше там, за да чуе това, което чу Лили на телефонния си секретар. Помпозният глас на един човек, който се смяташе за най-велик:

— Лили? Лили, там ли си? Обажда се Джъстин Бар и сме в ефир. Моите слушатели искат да чуят твоето тълкуване на историята.

— Не искат — процеди през зъби Лили и изключи телефонния секретар. Приготви се за училище, излезе през задния двор и тичешком премина през чакащата я тълпа. Носеше слънчеви очила, за да не я види никой, в случай че се разплаче. Ако се разплачеше, то щеше да бъде от страх или мъка. Беше стиснала зъби. Със сигурност беше вбесена.

Майкъл Еди я чакаше пред голямата дървена врата на училището. Пусна я да влезе и вдигна предупредително ръка към представителите на медиите. Този предпазващ я жест обаче отклони и нея, когато той каза:

— В моя кабинет, ако обичаш.

Вдигайки очилата върху косата си, тя го последва. Той не я покани да седне. И тя не седна.

— Обаждат ми се родители и членове на училищното настоятелство — каза той. Едната му ръка бе подпряна на облегалката на стола, а другата бе сложил на тила си. В погледа му се четеше укор. — Искат да знаят как сме могли да назначим човек с криминално досие да учи децата им. Казах им, че не сме знаели. Искам да ми обясниш защо не си ни казала.

Сърцето на Лили биеше толкова силно, че чак караше блузата й да трепти. С малкото дъх, който й бе останал, тя изрече:

— Нямам криминално досие. Делото бе оттеглено. Случаят — засекретен. Казаха ми, че това ме защитава.

— Кой ти каза това?

— Адвокатът ми. Съдията. Всичко беше ясно.

— Смяташ ли, че родителите тук се интересуват от всичко това?

Замисли се как да отговори, но колкото повече мислеше, толкова повече се вбесяваше.

— За какво трябва да им пука? Аз казах истината. Никога не съм била обвинявана, в каквото и да е.

— Защо тогава е била условната присъда? И защо е било засекретено делото? Ти учиш децата тук, Лили. Трябваше да споменеш нещо.

Тя не бе съгласна с всичко това. Но Майкъл не беше на нейното място, а и тя не беше на неговото. Погледна го, без да знае какво да каже.

Той въздъхна.

— Аз те назначих, аз съм директорът, така че аз съм на горещия стол. Имам предвид, по дяволите, Джъстин Бар ни прави да изглеждаме на глупаци! Той разгневява същите тези хора, които ние молим за набиране на годишните фондове — сви рамене. — Няма да те уволня. Твърде добре вършиш работата си. Но те моля да си вземеш доброволно отпуска.

Погледна учудено. Обичаше работата си тук, нуждаеше се от парите, още повече — не беше направила нищо лошо. Уплашена, попита:

— За колко време?

— Не знам.

— Докато всичко това отмине? Докато хората забравят?

— Може да отнеме време.

Начинът, по който го каза, начинът, по който, без да мигне, бе вперил поглед в нея, казваше много повече от думите му.

— Отпуск завинаги — изрече тя, така или иначе цялата ситуация бе толкова абсурдна, че защо не и това?

— За неопределено време. Само докато си намериш работа някъде другаде.

Обърна се назад и се втренчи. Беше я яд на него, без да я интересува, че и той го знае. Можеше да си играе с думите колкото дълго си пожелае, но той я уволняваше. Опита се да погледне на ситуацията през неговите очи. Всичко, което видя, бе един мъж, който няма смелостта да защити човек, комуто вярва.

В действителност основата на всичко бе, че той не вярваше в нея.

Намествайки слънчевите очила на носа си, тя напусна кабинета му. Отказа да мисли за групите за капелно пеене, които беше обучавала досега, отказа да мисли за футболистите, които не можеха да свирят на пиано, но все пак научаваха по нещо за музиката. Отказа да мисли за дузината ученици, които бе обучавала и я бяха радвали през последните три години, и се остави на яда си да я заведе до външната врата. Чувствата бушуваха в нея.

В момента, в който видя репортерите на стълбите, всичко изчезна. Те се оживиха, прииждайки като вълна към нея, докато тя вървеше.

— Защо си тръгвате толкова бързо?

— Какво е становището на училище „Уинчестър“ по проблема?

— Свързахте ли се с борда на училищните настоятели?

Опита се да ги пренебрегне, но въпросите бяха твърде близо, зададени на твърде висок глас, твърде унизителни.

— Това, че заеквате ли е причината да не говорите с нас?

— Вярно ли е, че обвинението в Ню Хемпшир е било за голяма кражба?

— Бяхте ли в любовни отношения със съучастника си?

Отвратена, Лили отправи остър поглед към мъжа, който й зададе въпроса. Чудеше се откъде е изцедил тази информация.

— Това е отвратително — промърмори тя и бързо продължи напред, пренебрегвайки другите въпроси, докато един познат глас каза:

— Готова ли сте да се извините на родителите на учениците от „Уинчестър“? Те се чувстват измамени.

Беше плешивият, с бебешката физиономия — Пол Рицо. Хвърли му остър поглед.

— Вие откъде знаете?

— Интервюирах ги. Плащат големи суми за образованието на децата си и смятат, че е неподходящо някой с вашата биография да преподава тук. Как ще коментирате всичко това?

Поклати глава и продължи да пренебрегва въпросите, но не можа да се отърси от обидата. Да, наистина тези родители плащаха големи суми, но ако ставаше въпрос за добро образование, то тя, ги обучаваше много добре. Освен това със сигурност не й плащаха твърде много, имайки предвид заплатата си в сравнение с часовете, които даваше. Така че родителите бяха сключили добра сделка.

Би трябвало да знаят това, би трябвало да са го оценили. Същото важеше и за Майкъл. Същото бе валидно и за борда на училищното настоятелство. Освен това всички тези твърдения бяха недоказани обвинения. Ами ако е невинна?

Влезе във фоайето, почти затръшвайки вратата под носа на Пол Рицо, който през цялото време бе дишал във врата й. Отиде до асансьора, натисна силно копчето и чу бръмченето и тракането вътре. Когато звукът се отдалечи, тя погледна към таблото. Асансьорът бе на последния етаж.

Тони Кон живееше там заедно с още петима наематели, но по закона на Мърфи той бе този, който сега слизаше към фоайето. Тя бе напълно подготвена, когато вратата се отвори.

Когато я видя, дъхът замръзна на устните му. Той излезе от асансьора, погледа към външната врата и изруга.

— Знаеш ли какви главоболия ми причиняваш с всичко това? — попита с глас, който никога не бе чувала. — Наех апартамент тук заради престижния имидж на сградата. Сега вече не е така.

Толкова бе изненадана, че дори и не помисли да заеква.

— Не съм ги викала.

— Не, но те са тук благодарение на теб. Знаеш ли, че ми се обаждаха? По телефона? „Поуст“, „Ситисайд“, дори мои приятели, които искаха да научат повече за теб — отново изруга, върна се обратно в асансьора, в който и тя вече бе влязла. Натисна копчето за гаража, преди тя да успее да натисне копчето за своя етаж. Нямаше друг избор, освен да слезе с него.

Сгуши се в един от ъглите на асансьора, скръсти ръце на гърдите си и започна да се чуди какво въобще е намирала в Тони Кон. Навъсен, никак не бе привлекателен, а и въобще не й бе обръщал внимание.

Той изсумтя и каза:

— Когато наех този апартамент, накарах посредничка да провери другите наематели. Всички в списъка изглеждаха чисти — и са чисти.

Дойде й наум, че това, което току-що бе казал, е твърде странно.

— Проверил си другите наематели? Защо си направил такова нещо?

Вратата се отвори.

— Някои от нас имат имидж, който трябва да се защитава.

Той излезе, преди тя да може да намери подходящ отговор, така че подпря вратата е крак, за да не се затвори, и извика след него:

— Само онези, които имат да крият тайни.

Остави вратата да се затвори, натисна рязко бутона за своя етаж и се намръщи, а асансьорът започна да се изкачва нагоре. Замисли се, че всяко зло за добро и че ако не друго, то поне това фиаско й бе показало колко арогантен и егоцентричен глупак е Тони Кон.

Като стигна етажа си, вече съжаляваше, че напразно е мечтала за този мъж. Напълно забрави за него, когато отвори вратата на апартамента и чу, че телефонът звъни. Хвърли куфарчето си и се вкопчи в облегалката на стола, докато телефонът престане да звъни. След това чу собствения си глас. Спомни си, че тази сутрин бе изключила телефонния секретар. Десет последователни позвънявания го включиха автоматично, което означаваше, че е имало поне един звънил настоятелно.

— Ъ-ъх, да — каза мъжки глас, който звучеше, сякаш страда от тежък махмурлук. — Търся Лили Блейк. Аз съм писател. Написах несъществуващата биография на Бранди Форист — водещата певица на рок групата „Дед Уейт Оф“. Както и да е, сигурен съм, че много хора ви се обаждат, но ако желаете някой да напише вашата история, трябва да поговорим. Аз вече говорих с моя издател. Харесва му идеята за връзката между секса и религията. Наистина могат да издадат нещо много бързо. Всичко е свързано е подходящия момент. Така че, ако имате желание, обадете ми се.

Беше оставил телефонен номер с код, който тя не можа да разпознае.

Лили изтри това съобщение и започна да изслушва предните. Джъстин Бар сигурно е бил този, който е звънил най-настоятелно, защото неговото обаждане бе първото, което чу. Беше звънил още три пъти през двайсет минути. Имаше и обаждания от репортери от Чикаго, Сент Луис и Лос Анджелис — всички бяха оставили имената и телефонните си номера, сякаш тя щеше да им се обади. Имаше съобщения от двама приятели, които изразяваха своята загриженост, и съобщения от двама клиенти с отказ на ангажиментите.

Имаше също и съобщение от Дан Къри. Той искаше да му се обади. В гласа му имаше странни нотки. Тя нервно избра телефонния му номер в клуба. Поздрави я любезно, но Лили усети отново странните нотки.

— Казвай — продума тя, стягайки се, а той въздъхна.

— Лили, знаеш как се чувствам. Знам, че нищо не се е случило. Вярвам и в двама ви, така че това къса сърцето ми, но ето и проблема ми. Телефонът звъни непрекъснато и клиентите се оплакват.

— Оплакват се?

— Всички места са запазени за тази вечер, големи маси, с шест и осем места.

— Това не е ли добре?

— Не и този път. Редовните клиенти не могат да си резервират места. Други се оплакват от това, че е трябвало да се промъкват снощи през журналистите. Проблемът е, че тези хора са основата на клуба. Тези, които резервират големите маси, са само за една вечер. Не са от хората, които ще идват всяка седмица, след шест месеца или след една година. Те просто са жадни да научат повече за скандала, един член кани пет, шест, седем приятели за шоуто, но това не е честно спрямо верните ни клиенти.

Лили здраво хвана слушалката. Знаеше какво следва.

— Мога да избера по-лесен начин — продължи Дан. — Мога да стоваря вината върху парите и да кажа, че редовните клиенти липсват и тогава къде отиваме — но няма да е така, Лили. Въпросът не е финансов, а принципен. Оцеляване. Винаги съм управлявал клуба по един определен начин. Това е място за частни срещи. Място от висока класа. Именно затова обичахме ти да свириш. Защото си от висока класа.

Тя изчака.

— Но цялата тази история е твърде пошла — добави той. — Нито една думичка не е вярна, но е пошла. Хора като Тери Съливан и Пол Рицо се обаждат на членовете на клуба. Джъстин Бар ни оплюва. Не че някога ще разрешим кракът на този кучи син да стъпи при нас, но той ни създава слава, от която не се нуждаем. Да твърди, че „хората идват в клуба само за да видят жената прелъстила кардинала“ — край на цитата, в никакъв случай не е причината, поради която съществуваме.

Лили продължаваше да мълчи с наведена глава.

— Това ме убива — говореше Дан, — защото ние всички тук те обичаме. Но мисля, че трябва да си вземеш малко почивка.

— Уволняваш ли ме? Две уволнения за един час е рекорд. Може би вестниците ще купят такава новина.

— Не, само ти казвам да си останеш у дома няколко дни, докато всичко това отшуми.

Тя обаче бе обезкуражена.

— Дали?

— Със сигурност. Това е като колата: няма бензин — не върви.

— Никога не е имало бензин, но въпреки това колата вървеше! Ако не го намерят на едно място, ще го намерят на друго — изтощена, сложи ръка на очите си. — Това свързано ли е с бандитската група?

— Каква бандитска група?

— Не си ли чел днешните вестници?

— Не.

Разказа му, така че да знае, за да чуе историята, пречупена най-напред през нейния поглед.

— Кардиналът знае всичко това — добави тя още преди той да е попитал. — Интересно как свещеническата тога води до признания. Той вече не е обект на внимание, но кръгът се затваря около мен.

— Има ли още нещо, което могат да открият?

— Вчера щях да кажа, че въобще няма нищо и толкова! — седна във фотьойла. — Това бе първата ми и последна среща със закона. Оттогава не е имало нищо — нито глоба за превишена скорост, нито дори неплатена сметка за паркинг или пък закъсняла банкова вноска. Какво им остава още да пишат?