Барбара Делински
Езерни новини (30)

Тридесета глава

Сигурно бяха полудели, щом излизаха в езерото. Беше третата седмица от октомври. Нощта бе леденостудена — съвсем неподходяща за разходки с кану. Обаче в този момент Лили не искаше да бъде никъде другаде.

Последните няколко часа бяха наситени с най-различни чувства, така че тя искаше да се разтовари. Тук, въпреки смразяващия вятър, нещата бяха много по-прости. Нямаше луна. На мястото, където би трябвало да е, се бяха скупчили гъсти облаци. По-далеч на запад облаците бяха разпокъсани и се движеха бързо. Звездите ту се показваха, ту изчезваха.

— Зимата наближава — каза Джон. — Можеш да го усетиш във въздуха.

Ноздрите на Лили уловиха мириса на дим от горящи дърва, който идваше от запалена камина в някоя къща на брега. Тя се сгуши до журналиста, който ухаеше на бор. Есенните листа обаче бяха твърде сухи и измръзнали, за да имат някакъв аромат. В цялата природа се долавяше нещо различно.

— Дали ще вали сняг? — попита Лили.

— Скоро и това ще стане. После езерото ще замръзне. След месец по повърхността ще има тънка ледена кора, а след още един ще е дебела вече цял фут. Езерото е малко и тук това става бързо.

Кануто се поклащаше върху накъдрената от вятъра повърхност на езерото. Беше далеч от острова, в плитчините, около които живееха гмурците на Джон. Лили се взираше в тъмнината с надежда да ги зърне.

— Не ги виждам.

Джон нежно хвана с две ръце главата й, защитена с вълнена шапка, и я завъртя наляво.

— Ето там. Виж онези силуети, които се движат.

Беше й необходима минута, за да различи сенките на вълните от гмурците. Но птиците бяха само две. Плуваха, близо една до друга. Лили си помисли, че всяка от тях намира утеха в другата. В следващия миг разбра какво се бе случило.

— Мама и татко са си отишли — потвърди предположението й Джон. — Отлетели са на юг.

— Двете им малки ще ги видят ли някога пак?

— Може би, но най-рано след три години. Тогава се връщат тук, за да се размножават. Дали ще изберат отново нашето езеро, или ще предпочетат някое друго в района — ще се разбере тогава. Не може да се каже със сигурност дали ще разпознаят родителите си и далите бъдат разпознати.

— Това е толкова тъжно! — отбеляза Лили. Мислеше си за Майда и за това колко богата се чувстваше, след като пропастта, която ги бе делила, вече я нямаше.

— Нека да бъдем искрени — укори я Джон. — Тези птици може прекрасно да умеят да оцеляват. Трябва да е така, щом са успели да просъществуват толкова милиони години. Но да твърдим, че имат чувства, да говорим за сантименталност — не мисля.

— Така ли? Не ми ли каза точно ти, че винаги са идвали при теб да те видят?

Джон се засмя на собствените си думи:

— Ами аз обичах да си мисля, че е така. Но истината е, че ако чакаш достатъчно дълго и неподвижно, те просто започват да си плуват около теб.

Лили изви глава назад. Дори и тъмнината не можеше да скрие чертите му. Правилният нос, разрешените кичури коса върху челото, както и късата брада, придала на квадратната челюст мекота, правеха лицето му красиво. Като внимаваше да не преобърне кануто, Лили се завъртя настрани и легна в скута му. Така й беше по-удобно да го гледа в очите. Каза:

— Предпочитам другото обяснение. Смятам, че и ти го предпочиташ. Чувствителен си. Сантиментален си — след това, тъй като сама си задаваше този въпрос от часове, попита: — Наистина ли няма да пишеш книга?

Джон изобщо не се замисли. Отдавна знаеше отговора на този въпрос. Журналистът се чувстваше прекрасно и бе съвсем уверен в себе си, когато отвърна:

— Наистина.

— Няма да има никаква книга?

— Не и на тази тема. За случая „Розети-Блейк“ вече се изприказва достатъчно много. Няма смисъл да продължавам.

— А разкритията за Тери?

— Публикувани са в „Лейк Нюз“.

— Някой друг ще разгледа неговата история в дълбочина.

— Нямам нищо против.

— А парите и славата?

Докато гледаше Лили, която лежеше в обятията му и се чувстваше напълно сигурна в тях, тези две думи се сториха напълно непознати на Джон. Как тогава можеше да жадува за това, което те означаваха?

— Странно, нали? Парите и славата не могат да бъдат в кануто с теб в смразяващия студ и не могат да те топлят в леглото след това. Не могат нито да говорят, нито да пеят, нито да имат деца.

Очите й се отвориха малко по-широко. Тъмнината не можа да скрие тора. Джон нямаше намерение да споменава деца все още, но ето че го стори. Може би вече беше готов за това, но все още не го осъзнаваше.

— Аз мога да имам деца — каза Лили.

— Знам, че можеш. Но трябва да го искаш.

— Че защо да не го искам?

— Не би го искала, ако все още възнамеряваш да се върнеш в Бостън. Поне не би искала да имаш деца от мен, защото аз наистина не мисля да напускам Лейк Хенри. Е, ти какво мислиш?

— За кое?

— Все още ли искаш да се върнеш в Бостън?

Лили не бе търсила съзнателно отговор на този въпрос, но това не означаваше, че не е решила. Решението бе взето, и то съвсем лесно.

— Какво ми е останало в Бостън? — попита тя, като се опитваше да се досети поне за едно нещо, по-важно от това, което имаше тук.

— Колата, пианото, дрехите.

— Странно, нали? — повтори Лили думите му. — Една кола не може да бъде в кануто като теб в смразяващия студ. Пианото не може да те топли след това. Дрехите не могат да говорят или да пеят, нито пък да имат деца.

— Но те са твои и означават нещо.

Тя нито за миг не извърна очи от неговите.

— Както и фирмите, които предлагат услуги при преместване. Освен това как мога да бъда с теб в Бостън, когато ти не искаш да напускаш Лейк Хенри?

— Но не трябва заради мен да взимаш решение да останеш тук.

— Защо не?

Сега го хвана натясно. Няколко пъти журналистът понечи да каже нещо и се отказа. След това сметна, че е най-добре да не казва нищо и просто се усмихна. Тази усмивка я стопли.

— Само че да не вземеш да се възгордееш! — предупреди го Лили. — Не си единственият, който ме задържа в града. Тук имам Майда — Лили извърна очи, за да погледне към тази част от брега, където трябваше да се намират градините. — Не е работила и ден, преди татко да почине. Виж я сега.

— Тя не ме харесва.

Лили отново го погледна.

— Тя не те познава. Но не е твърдоглав човек. Днес го показа. Значи тук имам Майда, Попи, Хана. Майда вече ще й бъде опора, но ако Роуз продължава да се отнася така към дъщеря си, бих искала й аз да бъда до детето.

— Ако останеш, с какво ще се занимаваш?

— Бих могла да преподавам — Майда бе споменала, че в академията се нуждаят от добър преподавател. — Бих могла да работя в „Лейк Нюз“, така че главният редактор да има повече свободно време — идеята да работи с Джон й допадаше. — Мога да проверя дали в Конкорд няма някоя камерна формация, която да си търси пианист — имаше богат избор.

— И няма да ти липсва Бостън?

— Това, което имам тук, е по-важно за мен. Казах ли ти вече, че днес беше прекрасен?

Джон нямаше нищо против да го чуе още веднъж.

— Така ли?

Лили се усмихна.

— Беше великолепен.

— Мисля, че ме разбраха.

— Напълно — тя докосна с ръка лицето му. — Благодаря ти, че направи това за мен.

— Направих го и за себе си. Чувствах се добре, докато изричах тези думи. От години исках да ми се удаде възможност за това.

— Гас щеше да се гордее с теб.

Джон не бе съвсем сигурен в това, но му се искаше да го вярва.

— Трудно е да се каже. Но днес защитавахме справедлива кауза, Лили. По дяволите, може би нищо няма да променим. Твърде вероятно е журналистите да продължат да правят това, което винаги са вършили.

— Не всички.

— Няма значение. Точно сега аз самият се чувствам по-добре.

Лили гледаше към небето.

— Звездите се показаха. Той е там, горе. Той знае. Той е съгласен.

— Бог ли?

— Гас.

Джон искаше да се засмее и да отхвърли тази възможност, само че не можа. Той гледаше Лили и чувстваше нейната доброта и любов. Тогава си помисли, че тя може би има право.