Барбара Делински
Езерни новини (24)

Двадесет и четвърта глава

Рожденият ден на Хана беше във вторник. Лили бе уреди да свърши работа във фабриката по-рано, за да може да вземе душ, да се преоблече, а след това да отиде в дома на Роуз и да помогне на Хана да се облече за партито. Двете щяха да вземат приятелките на момичето в четири и да отидат на кино, а след това — на вечеря.

Лили много се учуди, когато завари Хана сама в къщата. Роуз я бе оставила у дома след училище и бе излязла със сестрите й.

— Ема и Рути трябваше да отидат на гимнастика — обясни й Хана. — Аз я помолих да ги заведе. Не ми трябва помощта й, за да се облека.

Лили знаеше това, но предпочиташе да завари Роуз в къщата. Отново я обзе опасението, че може да е влошила отношенията между майката и дъщерята. Но вече нямаше връщане назад.

Хана току-що бе взела душ. Тялото й бе увито в хавлиена кърпа, която покриваше още дребните и детски гърди. Момичето я придържаше да не падне с пълничката си ръка. Все още не бе сресала косата си, която се спускаше в безпорядък върху раменете й. Чакаше леля й да й помогне да се приготви. По лицето й бе изписано силно вълнение.

Лили реши, че трябва да се направи нещо по въпроса и прогони от главата си мрачните мисли, свързани с Роуз. Сега щеше да играе ролята на козметичка. Накара Хана да седне на един стол в банята и започна да суши косата й със сешоар, докато тя стана лъскава и гладка. В самия край кората леко се завиваше. Такова бе желанието на момичето. В този момент кичури от бретона й, скрити дотогава, щръкнаха встрани. Лили ги изсуши, даже отряза някои от тях и прическата стана прекрасна. С помощта на леля си Хана облече новата карирана рокля. Когато тя беше вече добре пристегната и опъната по тялото на момичето, Лили върза косата на племенничката си с панделката, затегна я и остави леко накъдрените й краища свободно да се спускат върху раменете на момичето. След това завъртя Хана с лице към себе си с намерението да постави малко руж върху бузите й, но руменината беше вече там — бледорозов цвят върху прекрасна, бяла като слонова кост кожа. Нима Лили бе забравила, че момичето е дъщеря на Роуз!

Като завъртя племенницата си към огледалото, лелята въздъхна със задоволство и каза:

— Изглеждаш превъзходно.

Хана сякаш бе пораснала пред очите й с един-два сантиметра и изглеждаше много стройна. Това беше многообещаващо начало на едно толкова щастливо събитие. Най-голямата изненада за Лили бяха приятелките на Хана. Те бяха очарователни. Отначало се притесняваха, дори и когато говореха с рожденичката, но това неудобство бързо изчезна. Когато започнаха да отварят подаръците в колата, ледът окончателно се разчупи. Лили седеше зад волана на фургона с фирма „Градини Блейк“. В момента, когато веселата компания излезе на главния път, от задната седалка започнаха да се чуват коментари за невероятната рокля на Хана, за прекрасната й прическа и хубавите обувки. Разговорът между момичетата ставаше все по-непринуден.

Хана беше прекрасна, спокойна, разговаряше със самочувствие с останалите момичета и се гордееше с външността си. На Лили много й се искаше Роуз, Арт и Майда да могат да я видят сега. Когато ги нямаше, у това дете имаше увереност за четирима.

Тъй като Хана си прекарваше чудесно, Лили също бе много весела. Младата жена се чувстваше така, защото денят й бе започнал добре от самото начало. Това, което Джон научи за Тери, съвсем променяше картината. От вестника все още не се бяха съгласили да проверят автентичността на записа, но не бяха и отказали. Според Каси това бе добър знак. Адвокатката се надяваше, че ако записът се окаже със съмнителна достоверност, нещата бързо ще се уредят.

Лили не желаеше пари. Искаше реабилитиране пред обществеността и около това трябваше да се вдигне толкова шум, колкото и при избухването на скандала. Не можеше да забрави унижението, когато личният й живот бе изложен на показ пред целия свят. Нищо от това, което се случи в Лейк Хенри, не можеше да заличи от съзнанието й тази несправедливост. Силна болка разкъсваше душата й всеки път, когато си помислеше да се върне в Бостън.

Обаче всички нейни страхове, че може да бъде разпозната с Хана и приятелките й, се оказаха неоснователни. Лили не знаеше дали хората са забравили, или просто не са видели снимката й, но и не срещна нито един познат. Не бе и разпозната от никого. Може би не предполагаха, че тя би могла да бъде Лили Блейк, тъй като водеше със себе си пет деца.

Партито мина прекрасно. След като всички поканени бяха оставени по домовете им, Хана се прехвърли на предната седалка, застана на колене върху нея, наведе се над скоростния лост и прегърна Лили през рамо.

— Празненството беше прекрасно, нали? — извика момичето с цялата радост, която можеше да побере едно детско сърчице.

Лили се усмихна и отвърна:

— Разбира се, че беше прекрасно.

— Получих чудесни подаръци, нали? — продължаваше Хана и надълго и нашироко коментира всеки един. После накратко даде мнението си за филма и отново се върна на прекараната вечер. — Вечерята ми хареса много, но не заради самата храна, а защото роклята ми беше красива и бях с приятелките си.

— Роклята ти наистина беше красива, но момичето, което я носеше, беше прелестно.

— Те непрекъснато повтаряха това, нали? — попита Хана, като сияеше от щастие.

— Разбира се.

— О, виж, лельо Лили. Изпусна отбивката за нашата къща.

— Искаш ли да отидем за малко при баба и да й разкажем за партито?

— Да!

Но Майда не беше сама. Там бяха Роуз заедно с Ема и Рут. И двете момичета бяха по пижами и се готвеха да си лягат. Най-хубавото според Хана бе, че майка й бе там, когато тя гордо излезе от фургона. Лили знаеше, че ако не се бяха отбили тук, момичето щеше да се прибере в един празен дом.

Не, къщата нямаше да бъде празна. Арт сигурно беше там. Но той не беше Роуз. Хана имаше нужда от майка си в този момент. Тя трябваше да я види и да й каже колко добре изглежда, че не е толкова лоша.

Приятно изненадана, Майда пристъпи към момичето с широко отворени очи. Беше първата, която направи това.

— Я виж! — удиви се възрастната жена с непресторено възхищение. Сложи ръцете си върху раменете на Хана и я огледа от глава до пети. — Изглеждаш невероятно. Но къде е малкото момиче? Това тук е вече голямо!

— Аз съм — отвърна детето и се усмихна свенливо, после отправи поглед към майка си.

— Как мина партито? — попита Роуз.

За кратко време нощната тишина бе смущавана само от звуците на щурец, пробуден от залязващата светлина на деня.

Майда стрелна с поглед Роуз.

— Беше много хубаво — отговори Хана. След това се обърна към сестрите си: — Получих подаръци — двете момичета се втурнаха навън, за да ги разгледат.

Лили влезе в къщата, тъй като усещаше, че ако остане още малко на това място, тонът й към Роуз ще бъде рязък и груб. Седна зад рояла, вдигна капака и погали клавишите. Гневът й бързо се уталожи. За това й помогна простото арпеджио. След това засвири бавна класическа мелодия. Когато се отпусна напълно, премина към по-съвременни песни. Бяха бавни, мелодични, приятни и ободряващи. Когато се сещаше за думите, тя пееше, в останалите случаи тананикаше. Малко по малко започна да чувства единствено музиката, бе изцяло погълната от нея и затова не чу, когато Майда влезе в стаята. Младата жена усети, че майка й е при нея, едва когато свърши песента, наклони глава назад и завъртя врата си, за да го разкърши. Тогава съвсем случайно в полезрението й попадна входът на стаята.

Лили вдигна глава и се обърна.

— Отидоха ли си?

Майда кимна. Тя стоеше пред прага, с ръце в джобовете на чифт панталони от тънък мек плат. Въпреки тази непринудена поза, личеше, че е напрегната.

— Липсва ли ти свиренето?

Лили кимна на свой ред. Раздвижи пръсти над клавишите, но не знаеше коя песен да изсвири.

— Биха могли да те вземат на работа в академията — каза Майда.

— Тук ли?

— Можеш да вършиш това, което си правила и в Бостън.

— Нямат ли си вече човек?

— Не е много добър. Директорът на училището ми е приятел. Мога да говоря с него.

Дъщерята не знаеше какво да отговори. За нея тези думи прозвучаха като голям комплимент. Но не знаеше колко дълго ще остане в града. Ето защо не отговори веднага и Майда се намръщи.

— Отново ли се повтаря историята? — попита троснато майката.

Лили не разбра веднага.

— Какво?

Лицето на Майда стана още по-мрачно.

— Говоря за Роуз, за отношението й към Хана — поясни възрастната жена. — И аз ли ти причинявах това?

Сърцето на Лили започна да бие лудо. Нямаше желание да спори, затова сведе глава към клавишите.

— Отговори ми, Лили.

Тя вдигна глава.

— Обстоятелствата бяха различни…

— Но резултатът е същият.

Лили нищо не отговори, само кимна.

Майда скръсти ръце върху гърдите си и се загледа в тавана. Изглеждаше невероятно, но очите й се бяха налели със сълзи.

Дъщерята се чувстваше неловко. Никога не бе виждала майка си такава. Сложи ръка в скута си и се опита да овладее чувствата си.

След малко Майда я погледна в очите.

— Съжалявам — продума майката и преглътна. — Постъпвала съм много лошо.

— Няма нищо — отвърна Лили, като бързаше да излезе от конфузното положение. — Имала си други г-г-грижи: членуваше в клубове, имаше три деца, работеше и с татко. Както и да е, аз имах Селия.

— Не трябваше да се отнасям така с теб — сега гласът на възрастната жена звучеше предизвикателно, искаше отговор. В него имаше някаква острота, която върна Лили назад във времето.

Изведнъж тя изпита болката, която я мъчеше цял живот.

— Тогава защо го правеше? — да, наистина майка й изглеждаше измъчена, но дъщеря й продължи: — Защото заеквам ли? Не го правя нарочно.

— Знам.

— Толкова трудно ли ти е било да ме обичаш?

Очите на Майда широко се отвориха.

— Аз те обичах. И сега те обичам.

— Никога не си ми го казвала. Никога не го показа. Беше доволна, когато напуснах града.

Майката повдигна рамене.

— Мислех, че това е най-доброто, което можеше да се направи след… след онзи случай.

— Не съм крала никаква кола.

— Знам.

— Но искаше да си отида.

Майда поклати глава, след това застана неподвижно. Сякаш осъзна, че сама си противоречи. Сви ръцете си в юмруци и като бръкна по-дълбоко в джобовете си, ги притисна към тялото си.

— Защо? — попита Лили.

Майката отново поклати глава.

Дъщеря й искаше да я попита какво означава това, но изведнъж й се прииска нещо много повече. Не бе необходимо Майда да отговаря. Всичко, което трябваше да направи, беше да отиде до рояла и да я прегърне. Ако го бе сторила, Лили вероятно щеше да й прости всичко.

Но Майда не пристъпи напред. Тя си остана до вратата, а изразът на лицето й продължаваше да бъде измъчен. В следващия момент извърна очи, наведе глава и излезе.

 

 

— Утре може да не ходя във фабриката — каза тази нощ Лили на Джон.

Двамата лежаха в леглото й, обърнати един към друг. Светлината на есенната луна се отразяваше от повърхността на езерото и огряваше стаята. Някъде навън се чуваха писъците на два гмуреца. При други обстоятелства това щеше да я успокои, но някъде дълбоко в душата й сега се бе затаила искрица ярост, която скоро нямаше да угасне.

— Защо? — попита Джон.

— Майка ми е ужасна.

— Да не сте се карали?

— Не — беше краткият отговор на Лили.

— Значи сте имали съвсем леки разногласия? — закачливо продължи журналистът.

Тя ядосано подръпна брадата му.

— Няма да ти кажа. Ще го пишеш в книгата си.

— Не. Уговорката е, че не мога да използвам нищо, освен ако не ми разрешиш, при това напълно облечена.

Да. Уговорката наистина беше такава. И тя вярваше, че Джон ще я спази.

— Тя ми се извини.

— За какво?

— За миналото ни.

Джон повдигна глава.

— Е, и това е нещо, нали?

Лили почувства нов пристъп на гняв.

— Да.

— Но?

— Не е достатъчно.

Той я погали по косата. Това донякъде я успокои. После мъжът нежно каза:

— Искаш много.

— Да — преди месец Лили щеше да се задоволи и с това извинение. Но тогава тя живееше в Бостън. Не проявяваше никакъв интерес към Лейк Хенри. Сега изведнъж почувства, че се нуждае от нещо повече: — Държеше се ужасно с мен. Караше ме да се ч-ч-чувствам нежелана и грозна. Бях сигурна, че никой не ме обича.

— Никога не си била грозна.

— Чувствах се вътрешно грозна. Сякаш в мен имаше нещо недобро. Знаеш ли кой най-накрая успя да повдигне самочувствието ми?

— Кардиналът.

— Той ми каза, че всички хора правят грешки. Е, сега целият свят знае моите. Аз искам да знам нейните. Искам да ми каже какви чувства е изпитвала към мен и защо. Нуждая се силно от това да признае, че вината не е била у мен.

 

 

Лили отиде на работа в сряда. След като изплака болката си пред Джон, тя спа добре. Когато зората се пукна, младата жена вече не бе в такова мрачно настроение и се чувстваше отпочинала.

Това обаче не се отнасяше за Майда. Тя изглеждаше уморена. За пръв път Лили се замисли какво е да останеш вдовица. Какво е означавало това за жена като майка й.

Майда бе живяла с Джордж почти трийсет и три години. Тя се грижеше за домакинството, а бизнесът бе негово задължение. Сега вършеше всичко, и то сама. Нямаше рамо, на което да поплаче нощем, нямаше кой да й даде утехата, която за Лили идваше от Джон.

Но Майда наистина се справяше с бизнеса — Лили го виждаше. Изключваше, разбира се, случаите с пострадалите работници и износения контейнер, който трябваше да се смени. Не можеше и да не изпита състрадание, когато Майда за момент спря да вади лошите ябълки от ваната, за да разтрие кръста си.

Когато дойде време за обедната почивка, Лили я изчака и двете слязоха заедно до къщата.

— Имаш ли проблеми с гърба си? — попита дъщерята.

— Малко, някакъв мускул, нищо особено.

— Не можеш ли да си дадеш почивка?

— През януари. Тогава тук няма много работа.

— Вдигаш доста тежко, когато носиш касетите до подемното устройство.

— Някой трябва да го прави.

— Защо не Орали?

— Тя е много стара.

— Аз бих могла.

— Ти си твърде млада.

Лили не каза нищо.

Двете почти бяха стигнали до къщата, когато Майда неочаквано каза:

— Ти наистина би могла да вършиш това.

Следобедът двете смениха местата си. Беше просто експеримент, който и двете искаха да направят. Работата тръгна добре. Майда редеше дървените решетки, като ги покриваше с платнище, а Лили носеше касетите до подемното устройство, изсипваше ябълките във ваната и вадеше лошите от нея. Настройваше макарите, вдигаше и спускаше пресата. Лили подкарваше товароподемната машина, щом трябваше да се внесат още ябълки от двора. В един момент се засуети, когато една от дренажните тръби се спука и протече. Вършеше всичко с голямо удоволствие, защото умееше да го прави. Не се бе чувствала толкова способна от… и тя не помнеше откога. Беше доволна от себе си. Не си спомняше скоро да е изпитвала и това чувство. Имаше някакво особено усещане, че работи във фабрика, върху фирмата, на която е изписано фамилното й име.