Барбара Делински
Езерни новини (22)

Двадесет и втора глава

Болницата беше в Северен Хеджтън. От Лейк Хенри дотам можеше да се стигне без никакви затруднения за трийсет минути, Джон караше неразумно бързо. В съзнанието му непрекъснато изплуваха една след друга страшни картини. Представяше си как Гас умира, преди той да успее да стигне до болницата, как умира просто за да го ядоса. Джон не можеше да позволи това да се случи. Той и Гас трябваше да говорят. Ако старият човек умреше в ръцете му, то последните три години щяха да бъдат просто един фарс.

Ако беше сам, щеше да кара дори по-бързо. Лили обаче настояваше да тръгне с него, а в този момент на Джон съвсем не му бе до спорове. Сякаш бе чувствал това и преди. Беше малко объркан.

Подобно смущение го бе обзело и тогава, когато двамата с майка му бяха напуснали града край езерото. Тогава Джон беше на петнайсет години и скри страха си зад стена от престорена смелост. Петнайсетгодишните правеха това, но не и тези, прехвърлили четирийсетте.

Лили го откъсваше от спомените. По някакъв начин се бе превърнала в котва, задържаща го в настоящето.

— Добре съм — уверяваше Джон и себе си, и нея през няколко минути. Тя кимваше, докосваше ръката му или пък отговаряше със „Знам“. Това вършеше работа. Помагаше му да запазва контрол над емоциите си.

Когато спря пред болницата, Джон изпита някаква благодарност от живота в провинцията. Ако беше в Бостън, щеше да загуби ценно време сега, за да открие място за паркиране. Остави тахото пред входа на спешното отделение, хвана Лили за ръка и заедно се втурнаха в сградата. Веднага щом съобщи името си на една сестра, минаваща покрай тях, тя ги насочи към втория етаж. Там журналистът профуча между трима лекари, които разговаряха пред вратата на една от стаите.

В това помещение лежеше Гас. Старецът бе заобиколен от апарати. С помощта на един от тях дишаше, чрез друг му се вливаха медикаменти. Трето устройство следеше за нивото на кислорода. Други два апарата стояха безмълвно настрана и чакаха да се появи нужда от тях. Гас бе мъртвешки блед. Изглеждаше висок, слаб и лежеше напълно неподвижен под завивките. Или спеше, или беше в безсъзнание.

Без да отвръща очи от баща си, Джон се обърна към лекарите:

— Как е?

— Не е добре — отвърна Харолд Уебър. Той се грижеше за Гас, откакто старецът получи първия инфаркт, малко преди Джон да се завърне в града. Оттогава двамата се опитваха заедно да убедят Гас да не се претоварва много, но усилията им не бяха дали никакъв резултат. Наистина Гас не се подлагаше вече на големи физически натоварвания, но и това не бе довело до желаното състояние. Пенсионирането повлия отрицателно на Гас в емоционално отношение.

— Инфарктът бе по-голям от предишния — осведоми го тихо Харолд. — Това съвсем не е добре.

— Можете ли да го оперирате?

— Не и сега. Твърде слаб е. Трябва да изчакаме, докато се стабилизира. След това, ако е съгласен… — Байпасът постепенно се превръщаше в нещо елементарно за сърдечносъдовата хирургия, но това не означаваше, че операцията не е съпроводена от риск. Последния път, когато Харолд предложи такава хирургическа намеса, Гас най-категорично отказа. Беше преди четири месеца.

— Какво стана? — попита Джон.

— Дулси видяла, че прозорците на къщата са светели до по-късно от обикновено и отишла да провери. Обадила се в „Бърза помощ“ и повикала линейка. Можеше да бъде и по-зле. Не е било прекъснато снабдяването на мозъка с кислород. Той все още функционира. Старецът просто е много, много слаб.

— В съзнание ли е?

— Понякога.

Джон стисна ръката на Лили и попита:

— Можем ли да влезем?

Харолд отвърна:

— Не мисля, че това би му навредило по някакъв начин. Той по природа си е опак човек. Няма да го раздразните повече, отколкото ако не влезете.

Джон тръгна към вратата. Точно когато бе застанал на прага, Лили се дръпна назад. Върху лицето й бе изписан страх. Тогава изведнъж синът си помисли, че сигурно ще й е трудно да се срещне с Гас. От друга страна, чувствата, които старецът щеше да изпита, можеха да бъдат още по-мъчителни.

— Може би трябва да изчакам тук — прошепна тя.

— Сигурно той е последният човек на света, когото би искала да видиш.

— Мислех си за Гас. Няма да иска да ме види. Ще му напомня за Дони.

Това беше много вероятно. Въпреки че изглеждаше егоистично, Джон имаше нужда от нея сега. Когато в тези минути си мислеше за Гас, чувстваше някаква голяма празнота в себе си. „Лоша работа“, каза си. Никога досега не се бе чувствал така.

— Ела с мен, моля те — настоя Джон и тя го последва, точно както и бе очаквал. Журналистът знаеше със сигурност, че тя е много по-човечна от всички, носещи името Киплинг.

Синът се приближи до леглото. Празнотата, която го изпълваше, вече бе примесена със страх. Той остави Лили две-три стъпки зад себе си, но продължаваше да държи ръката и.

— Гас? — прошепна тихо Джон.

Възрастният мъж не отговори. Клепачите му не помръдваха.

— Татко? Джон е. Чуваш ли ме? — когато баща му и този път не показа никакви признаци на съзнание, младият мъж каза: — Винаги го посещавам в сряда. Днес пропуснах. Възнамерявах да го направя утре. Трябваше да отида. Трябваше — промълви тихо: — Ето това са отношенията ми с Гас, описани с две думи — четирийсет и три години плюс „трябваше“.

Лили погали ръката му, и това го успокои. Той се облегна с лакти на таблата на леглото и се загледа в лицето на баща си. Върху него бе застинало изражение на гняв. Сякаш това, което го измъчваше, се бе загнездило толкова дълбоко в неговата душа, че не му даваше мира дори и сега. Това, че бе в безсъзнание, не променяше този израз на лицето му.

— Нямам никаква представа — прошепна тихо Джон.

— За кое? — попита Лили.

— Каква е причината за този гняв, застинал на лицето му. Предполагам, че съм аз. Знаеш ли, през целия си живот съм го запомнил да се усмихва само веднъж в отговор на нещо, което съм направил.

— Кога? — заинтересува се Лили.

— Легнах си с един камък. Той ги дълбаеше.

— Камъните ли?

— Извайваше върху тях малки личица — очи, уста и нос. Даде ми един такъв камък, когато бях на шест години.

— За рождения ти ден ли?

— Не. Гас не признаваше рождените дни за празници. Даде ми го може би просто защото искаше да го направи. Никога не разбрах защо. — Джон отново въздъхна. — Още едно от нещата, които не успях да проумея. — Придърпа два тапицирани стола, които стояха до стената. — Искаш ли да поседнем?

Измина час. Учудващо голям брой лекари и сестри за такава малка болница влизаха и излизаха от стаята. По това време Гас беше единственият им пациент в критично състояние. Докато персоналът се грижеше за него, Джон не го изпускаше от поглед. Отпускаше се назад върху стола, накланяше се напред е ръце между коленете или пък се изправяше. Баща му не помръдваше, клепачите му не трепваха, не издаваше никакъв звук.

В един момент, когато двамата млади бяха останали сами в стаята, без никакъв повод Лили каза:

— В живота на всяко семейство се случват такива неща.

— Какви?

— Неща, които не успяваме да проумеем.

— Говориш за отношенията между теб и Майда?

— За нас двете това наистина е вярно.

— За теб е щастие, че тя е в добро здраве. Все още имате време — но за Гас времето изтичаше. Никога не бе чувствал нещо толкова ясно, колкото това. Сега с укор се замисляше, че този инфаркт можеше да се предвиди. По дяволите, последните няколко пъти, когато отиваше да види баща си, Гас не помръдваше от дивана. Беше длъжен да се досети.

Дойде четвъртък, а Джон продължаваше да се чувства безпомощен. Лили се бе свила на стола до неговия. Очите й от време на време се затваряха, но веднага щом той усещаше нейната дрямка, тя ги отваряше и му се усмихваше окуражително. Не казваше нито дума, не бе необходимо. Усмивката й показваше, че той е точно там, където трябва.

Лили разсъждаваше трезво. Гас бе негов баща, а Джон не беше близо до него, когато се случваха онези ужасни неща с Дони, и това щеше да измъчва сина до последния му час. Сега нещо страшно се случваше с Гас. Джон трябваше да бъде до него.

От друга страна, Лили не бе длъжна да стои там. Беше крайно егоистично да я кара да остане заедно с него в болницата.

Следващия път, когато затвори очи, Джон докосна ръката й. Тя моментално ги отвори.

— Не се чувствай задължена да стоиш тук — прошепна й. — Изтощена си.

— Добре съм.

— Вземи колата, прибери се и поспи. Аз трябва да остана.

— Би ли искал да останеш сам? — попита нежно Лили.

Не. Той не желаеше това и поклати глава.

Тя се усмихна. След това сви колене и качи краката си върху стола.

Докато я наблюдаваше, Джон усети как празнотата в сърцето му започва да изчезва. В този момент беше сигурен, че е влюбен.

Лили задряма. На Джон също му се спеше, но искаше да остане буден. Вече минаваше полунощ, стаята бе мрачна, а монотонният звук от апарата за наблюдаване на сърдечната дейност постепенно унасяше. Клепачите натежаваха, очите го боляха. Някаква жилка пулсираше под едното от тях, но той упорито продължаваше да бодърства. Един ангел, облечен в дрехи на санитар, донесе горещо кафе и Джон го изпи до капка. Той не преставаше да наблюдава апаратите, и работата на сестрите, но Гас не се събуждаше.

Лили обаче се събуди. Бе спала само час. Подскочи от стола, дишайки шумно. Очите й се спряха първо върху Джон, а след това разтревожено се обърнаха към Гас.

— Няма никаква промяна — осведоми я младият мъж.

Лили въздъхна.

— Съжалявам. Сънувах, че на това легло лежи майка ми — тя се наведе напред и притисна чело в коленете си. После извърна глава и погледна към Джон.

— Майда говори ли с теб, докато работите заедно? — попита я журналистът.

— Не и за това, което трябва да обсъдим.

— Искаш да кажеш, че говорите, но не си казвате нищо, така ли?

Лили кимна.

Синът отново се обърна към баща си, стори му се, че единият клепач на стареца помръдна. Той скочи от стола и се надвеси над леглото. Протегна ръка към ръката на Гас, но бързо и смутено я отдръпна. Двамата никога не се бяха докосвали. Гласът на Джон бе суров и напрегнат.

— Гас? Кажи нещо, Гас.

Лили застана до него.

— Може би трябва да му говориш — предложи тихо тя.

Джон отвори уста, за да проговори. Известно време търси подходящите думи, но не ги намери и се отказа. В този миг отново бе онова петнайсетгодишно момче. Идваше му да потъне в земята от срам.

— Не мога — прошепна накрая.

— Защо?

Разговорите между сина и бащата бяха толкова редки, колкото и физическите им докосвания.

— Просто двамата не сме го правили.

— Тогава говори на мен.

— За Гас ли?

— Да. Какво харесваш у него?

Първата мисъл на Джон бе: „Абсолютно нищо.“ Много по-лесно щеше да му бъде да й каже какво не харесва у него, какво го отвращава или пък какво не разбира от него. Можеше да изготви цял списък от такива недостатъци на Гас.

Но все пак медалът трябваше да има и друга страна. Ако не беше така, Джон нямаше да изпитва този страх. Нямаше да се чувства безпомощен и онази празнота в сърцето му щеше да липсва. Можеше и изобщо да не бъде тук. Щеше да си остане вкъщи и да чака, докато от болницата се обадят, че баща му е починал. Дявол да го вземе, ако не изпитваше никакви чувства към Гас, нямаше даже и да се завърне в Лейк Хенри.

„Какво може да ми харесва у Гас?“, продължаваше да се пита Джон.

— Строи прекрасни каменни стени — отвърна накрая той. — Може би е построил стотици. Те ще останат дълго след като двамата с теб вече няма да ни има. Тези стени винаги са ме изпълвали със страхопочитание.

— Той е човек на изкуството — отбеляза Лили.

Джон кимна. Стори му се, че лицето на Гас не изглежда толкова намръщено и това го ободри.

— През целия си живот е работил с камък. Никога не е вършил нещо друго.

— Как е научил занаята?

— Не ми е казвал. Говорел на мама, че единствено в гората върши всичко както трябва. Когато бил на четиринайсет, избягал от училище. С месеци никой не знаел къде е отишъл. Накрая го открили при един стар зидар. Помагал му. Справял се добре. Не си навличал неприятности и учел занаята. Ето защо не го върнали обратно на училище. Ха! Аз избягах от клас само за един ден и той вдигна врява до бога!

— Искал е нещо по-добро за теб.

— Нещо по-добро от това да бъдеш човек на изкуството ли? — попита Джон. — С голяма радост щях да работя с него, но той не искаше и да чуе. Не търпеше покрай себе си, нито мен, нито Дони. Казваше, че ще оплескаме нещата. Беше перфекционист. Гордееше се със стените, които строеше.

— Ти не се ли гордееш с това, което пишеш?

— Сигурно.

— Значи в това отношение си като него.

И Джон искаше да разсъждава така, но белетристиката бе нещо различно от зидането на стени. Стените имаха конкретно практическо приложение и винаги радваха окото с естетическия си вид. Те не бяха способни да унищожават хора. Белетристиката обаче можеше. Точно тази нейна способност отвращаваше журналиста. Тук Тери беше прав. Може би Джон не бе достатъчно коравосърдечен, за да върши тази работа, в случай че с това може да отрови живота на някого.

Да, той се гордееше с това, което пишеше. Когато положението се промени, напусна Бостън. Гордееше се с „Лейк Нюз“. Всеки брой се подготвяше добре и беше полезен. Имаше практическо приложение и добър естетически вид.

Да, вестникът бе като каменните стени на Гас.

Малко преди зазоряване клепачите на Гас потрепнаха и той отвори очи. Джон бързо стана и се надвеси над леглото.

— Татко?

В началото погледът на стареца бе разсеян, но после се съсредоточи върху сина му. Не се разбра обаче дали е в съзнание или не. Когато очите му се затвориха, Джон погледна апарата за контрол на сърцето. Сърдечният ритъм на болния се ускори необичайно много, а след това отново се стабилизира.

Когато в стаята влезе една сестра, журналистът отстъпи назад. Тя провери показанията на апаратите, следящи състоянието на баща му, и си отиде.

Джон се колебаеше дали да опита да събуди Гас отново или не. Това пробуждане бе добър знак, даващ основание за надежда. Но ако с това би се нарушила сърдечната дейност, мъжът предпочиташе да гледа баща си заспал още известно време. Синусоидите бяха вече по-равни. Сърцето на Гас затуптя по-спокойно.

Известно време Джон разглежда лицето на баща си, като се стараеше да не вдига шум. Като дете правеше това много често нощем, докато татко му спеше на големия стол до печката. Когато не бе буден, Гас не му се струваше толкова страшен. Тогава и Дороти ставаше по-спокойна, гледаше съпруга си е любов и предупреждаваше Джон да пази тишина.

Зората се пукна и слабата, нежна светлина, която доведе със себе си, накара спомена да изглежда още по-жив. Лили се размърда, стана от стола и застана до него. Джон наруши мълчанието:

— Той наистина беше красив мъж. Това личи и сега — пред него лежеше гладко обръснат възрастен човек с добре подстригана коса и силни ръце. Раменете му бяха изправени. — Майка ми все още говори за това. Беше сприхав и странеше от хората, но бе красив.

— Как са се запознали?

— Благодарение на една спукана гума. Минавали с кола покрай хълмовете с един приятел и се любували, на красивите есенни листа. Случило се горе-долу по това време на годината. Баща ми бил красив млад мъж, който обичал да прекарва голяма част от времето си на открито. Излязъл от гората и им помогнал точно тогава, когато положението изглеждало безнадеждно. Месец по-късно Дороти се върнала, за да го потърси, като носела три кутии от кейка с кафе на майка си. Била обезумяла от любов. Навъртала се около него, гледала го как работи, пекла му разни неща и накрая Гас осъзнал, че друг път едва ли ще му се удаде такава прекрасна възможност да се задоми. Вече наближавал четирийсетте. Майка ми била млада, красива и изгаряла от желание да заживее с него. — Джон въздъхна. — След като се разделиха, го виждах няколко пъти, но никога не се осмелявах да спомена името й пред него.

— Виждал си се с него тук?

— Докато учех в колежа. Предполагах, че ще се гордее с това, че съм стигнал толкова далеч, но се бях лъгал. Не искаше и да ме погледне. Затова никога не се застоявах тук задълго. Тръгвах си и винаги ме е измъчвала мисълта, че не съм му говорил за това, което съм искал да му кажа.

Влезе една сестра с две канички кафе. Тя погледна Гас, погледна и системата, включена към него. Коригира скоростта на вливане и излезе.

Джон изпита приятно чувство от топлината, която излъчваше каничката с топлото кафе. Лили беше до него и това го подкрепяше, но спомените, свързани с Гас бяха като студени ветрове.

— Исках да му кажа — подхвана тихо журналистът, — че разбирам какво се е случило между мама и него, че не единствено той е виновен за случилото се. Тя го е мислела за такъв, какъвто всъщност не е бил. Събрали са се, а след това го е напуснала, защото животът на Гребена не е така романтичен. Гас никога нищо не й е обещавал. Очаквала е от него много, а после е била разочарована. Не мога да го виня — нито за брака им, нито за развода. Исках да му кажа всичко това.

В очите на Лили Джон виждаше нейното съгласие: „Ти си го направил.“ Но тя просто кимна и не каза нищо.

Досега Лили никога не бе бдяла над умиращ човек. Ако само преди месец някой й бе казал, че ще прави това за Гас Киплинг, тя щеше да изтръпне от възмущение. Но в този момент не можеше да си се представи на друго място. Някой психоаналитик може би щеше да обясни това нейно държане с опита й да изкупи свой грях. Тя не бе в града, когато собственият й баща почина. Но Лили не мислеше така. Бдението й нямаше нищо общо с Гас. Беше останала заради Джон.

Искаше да бъде с него. Беше толкова просто и естествено.

 

 

Не й беше лесно да обясни това на майка си обаче, когато се обади малко след седем.

— Но какво търсиш ти там? — попита я Майда. В гласа й имаше достатъчно острота, за да предизвика изблик на дълго потискания гняв на дъщеря й. В главата на Лили цареше хаос. Тя обаче се пребори с тези чувства. Затвори очи и с мъка си наложи да мисли по-трезво.

— Защото Джон е тук — отвърна уверено. — Сега изживява труден момент.

— Гас Киплинг няма да ти бъде благодарен за това.

— Не съм в болницата заради него. Двамата с Джон си приказвахме миналата вечер, когато той научи за баща си. Не можех да го ос-с-ставя да дойде тук сам.

— Семейство Киплинг те използва не за пръв път. Първо Дони, сега и Джон. Звучи ми много познато, Лили.

— Различно е — продължи дъщерята. Не беше вече малко момиче и нямаше нужда да иска разрешение от Майда. — Обадих се само за да проверя дали някой от работниците в градините може да ме замести във фабриката, докато съм тук.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита майка й. — Ще тръгнат слухове. Целият град ще разбере, че си там.

Лили отговори гневно:

— А защо не? Това ще представлява интересен поврат в историята, не мислиш ли?

Преди обяд в стаята влезе Харолд заедно с други лекари. След прегледа на Гас реакцията им бе изненада, но не оптимистична. Всички признаци показваха, че състоянието му ще се влошава. Лекарите бяха единодушни, че в момента болният е по-добре, отколкото бяха очаквали. Предполагаха, че следващите часове ще са критични.

Джон се надяваше. Представяше си как Гас се събужда и е мил с околните, тъй като току-що се е разминал със смъртта. Представяше си как двамата прекарват чудесно няколко месеца заедно, а може би и повече. За един син това би било достатъчно.

По обяд Гас се пробуди на няколко пъти. Погледът му отначало блуждаеше неориентирано, но след това се спираше върху Джон. Старецът го разпознаваше. Синът бе сигурен в това. Само не можеше да разбере дали това вреди, или помага на баща му.

Рано следобед синусоидите върху монитора се промениха. Доктори и сестри влетяха в стаята и след като смениха някои медикаменти, а на други промениха дозировката, сърдечната дейност на болния се стабилизира. Нещата обаче не отиваха на добре. Лекарите споделяха помежду си, че е изкарал вторичен инфаркт. Дробовете му се пълнели с течност, а и по цвета на кожата можело да се съди за влошаване на състоянието му.

Джон и Лили изчакаха в коридора, докато докторите работеха, но веднага щом стаята се опразни, синът се върна до леглото. Лицето на баща му бе восъчнобледо. Джон бе толкова отчаян, че бе готов на всичко. Взе ръката на баща си. Тя му се струваше необикновено отпусната и студена. Младият мъж се чувстваше неловко. Най-сетне един от двамата бе докоснал другия.

— Хайде, Гас! — измърмори Джон. — Хайде. Омръзна ми да вися тук. Да не си посмял да ме караш да стоя още дълго — след като Гас не отговори, мъжът продължи: — Опитвам се да помогна. За бога, опитвам се да помогна — старецът продължаваше да лежи безмълвен и неподвижен. Тогава Джон се ядоса: — Чуваш ме, Гас. Знам, че ме чуваш. Винаги си ме чувал, но ми обръщаше гръб и се държеше така, сякаш изобщо не си струва да слушаш това, което съм искал да ти кажа. Може би навремето наистина не си е струвало. Аз те разочаровах. Съжалявам за това. Разочаровах те, разочаровах и Дони и ако можех да върна времето назад и да променя нещата, щях да го направя. Но сега съм тук и искам всичко да се промени.

Гневът му утихна — не можеше да бушува в душата му, когато ги нямаше презрителните подмятания на Гас.

Напълно съкрушен, Джон отвори ръката си и започна да разглежда грубите, покрити с белези старчески пръсти. Сега те му изглеждаха така уязвими, а Гас никога не е бил в такова състояние. По-скоро на себе си, отколкото на Лили или пък на баща си, Джон прошепна:

— Как да искам прошка от човек, който не ме чува?

Изведнъж пръстите в ръката му помръднаха — леко, но достатъчно, за да се разбере, че старият човек все още е жив. Джон вдигна глава и срещна погледа на баща си. Гласът на Гас беше пресипнал и сподавен, но всяка благословена дума достигаше ясно до Джон.

— Всичко се обърка — прошепна старецът. Затвори очи, но след малко отново ги отвори. — Аз те разочаровах… Провалих се… Никога не бях достатъчно добър… нито с майка ти… нито с Дони… нито с теб…

На Джон му бе необходима цяла минута, за да осмисли думите на баща си.

— Не е вярно — побърза да го успокои синът, но Гас вече бе затворил очи и изглеждаше някак по-различно.

Лили взе ръката на Джон. Стаята се напълни с лекари и сестри. Тогава младият мъж забеляза, че синусоидата на монитора се бе превърнала в права линия.

Опитаха се да възстановят сърдечната дейност на стареца. Приближиха му електрошок. Когато това не помогна, повториха процедурата още веднъж и още веднъж. За момент суетнята в стаята спря, а след това лекарите размениха унили погледи. В следващия миг и малкото надежда, която им бе останала, се изпари. Беше като последно издихание на човек, чиито дробове бяха престанали да работят.

Докторите и сестрите излязоха.

— Той каза това, което чувстваше, че трябва да знаеш — прошепна Лили и също излезе.

Джон не се опита да я спре. Изпитваше нужда за няколко минути да остане сам с баща си. За последен път.

Журналистът не каза нищо. Дори и не мислеше за нищо. Просто стоеше до леглото, държеше с двете си ръце ръката на баща си, разглеждаше лицето, което бе мразил и обичал. След това синът нежно постави ръката на Гас върху завивката. Наведе се, целуна стареца по бузата и тръгна към вратата.

Нещо обаче го върна обратно при леглото. Искаше да остане с баща си още малко. В душата му се бе възцарил покой. Когато бе сигурен, че душата на Гас вече е отлетяла до новия си дом — където и да бе това, — младият мъж за последен път докосна нежно рамото на баща си и излезе от стаята.

Лили го чакаше в коридора и го бе наблюдавала оттам. Когато той се приближи към нея, тя се изправи. Изглеждаше напълно изтощена, но намери сили да му се усмихне тъжно. Без да каже нито дума, Джон я прегърна толкова силно, че ръцете му се разтрепериха. Но Лили за нищо на света нямаше желание да се възпротиви на това. Мисълта, че му помага в такъв момент, й доставяше по-голямо удоволствие, отколкото някога би могла да предполага.

Когато младият човек най-накрая се отдръпна от нея, очите му бяха пълни със сълзи. Той вдигна поглед към тавана и един-два пъти си пое дълбоко дъх на пресекулки. После погледна Лили и каза:

— Ще те оставя у вас. Трябва да отида до Гребена.

 

 

По пътя до Лейк Хенри и двамата мълчаха. Когато спряха пред къщичката на Лили, Джон й благодари:

— Това, че остана, бе голяма подкрепа за мен.

Тя притисна с пръст устните му, с което му показа, че не трябва да говори повече. Лили изпитваше същата пълнота в сърцето си, каквато и Джон бе изпитал преди време. Тя излезе от колата и я изпрати с поглед, когато мъжът обърна и потегли. След това бавно се разходи из къщата.

Беше почти пет следобед. Елбоу Айлънд се отразяваше върху водната повърхност. Далечният бряг, небето — всичко изглеждаше толкова спокойно, сякаш за да засвидетелства почитта си към Гас по-малко от час след смъртта му. Лили изпитваше нужда да се слее с всичко това, да усети докосването на Селия, да се вслуша в разговора на гмурците. Младата жена прекоси сечището, застлано с борови иглички, слезе по стъпалата от железопътни траверси и се спря чак до самия ръб на кея. През цялото време се питаше дали не е луда, че изпитва чувствата, които я бяха обзели.

Но колкото и да мислеше за това, нямаше как да потисне тези вълнения. А пък и не искаше да го прави.