Барбара Делински
Езерни новини (21)

Двадесет и първа глава

Сутринта в сряда бе много напрегнато за Джон. Опитваше се да подготви седмичния брой на „Лейк Нюз“. Джени обаче си бе у дома с настинка, а телефонът не спираше да звъни. Журналистът бързо се справяше с обажданията на своите колеги от други градове. На всички отговаряше, че не знае къде е Лили. От гледна точка на израза, който използваше, това си бе чиста истина. Джон не знаеше къде е Лили във всеки един момент. Ричард Джакоби обаче бе доста по-настоятелен, когато се обади.

Ричард бе чул, че Лили се е върнала в Лейк Хенри и се тревожеше, че ако Джон не напише нещо бързо, някой друг ще го изпревари. Беше му обяснено, че в градчето няма други, които да знаят за подготвяната книга. Ричард му напомни, че в сделката става дума за материал, издаден под формата на книга, с права, върху които да разполага само неговото издателство. И още — книгата трябва да бъде публикувана навреме за летния сезон. Джон бе уверен в това, но в разговора даде да се разбере, че знае със сигурност как издателите могат, ако поискат, за един месец да издадат книга при завършен ръкопис. Ричард не бе съгласен с него и спомена, че това щяло да усложни нещата, особено когато книгата може да предизвика съдебен процес и е написана от неизвестен автор. Освен това подчерта, че вече се намирал в доста опасно положение, след като му е предложил тази сделка. От своя страна, Джон му напомни, че все още няма договор, но Ричард го увери, че го е подготвил.

Двамата приключиха разговора с приятелски тон. Когато затвори телефона обаче, Джон усети силно напрежение в стомаха си. За последен път се бе чувствал така, когато бе журналистът, подложен на постоянен стрес — онзи от снимката на стената. Времето наистина представляваше проблем. Добрите книги не се пишеха набързо. От друга страна, проблем беше и самата Лили. Той я харесваше твърде много, за да я насилва да му даде информация, при условие че тя не е готова да го направи. Изпитваше вина дори когато си помислеше, че трябва да се рови в миналото на Майда в онзи малък дърводобивен град в провинциален Мейн.

Трудности му създаваше и „Лейк Нюз“. Все още с вестника бяха свързани основните му задължения. Въпреки че беше просто седмично издание на един малък град, работата бе много и отговорността — голяма. Освен това Джон се гордееше с „Лейк Нюз“. Тъй като името му бе изписано на видно място на заглавната страница, държеше всеки брой да бъде добър.

Ето защо журналистът прогони всички други мисли от съзнанието си и се съсредоточи изцяло върху седмичния брой на вестника. Включи в него обявите от комунални услуги, които бяха пристигнали след крайния срок за получаване на материали, препрочете за последен път водещите статии, редактира една слабо написана брошура, дошла от Централен Сейфийлд, и окончателно разположи върху страниците снимките, отнасящи се до спортните новини и събитията от града. Изпрати последната страница за печат точно преди да удари един. Тогава се отпусна на стола, затвори очи и притисна леко с пръсти носовата кост, за да облекчи тежестта, която усещаше в главата си.

Чувството на напрежение в стомаха обаче не изчезна толкова бързо, Джон седеше и си мислеше, че се е върнал в Лейк Хенри, за да избяга точно от това стресово състояние. Започна да се съмнява в собствените си писателски възможности. Точно тогава се обади Тери Съливан.

Джон Киплинг не бе във възможно най-доброто настроение за водене на разговор с човек като Тери. Това изобщо не бе в негова полза, когато Съливан самодоволно каза:

— Твоето момиче било забелязано с племенницата си вчера в някакъв магазин в Конкорд. Ще продължаваш ли да твърдиш, че не знаеш къде е?

Джон се вбеси и се изправи на стола.

— Защо ми се обаждаш? Защо даже си мислиш за Лили Блейк? С тази история всичко приключи. Последния път, когато ми се обади, ти го казах и то все още е вярно — беше отвратен от разговора. — Вдигна много шум покрай една лъжа. Ти самият съчини тази лъжа, Тери.

— Не аз. Продължавам да твърдя, че всичко е истина.

— Заради касетата ли? — нахвърли се върху Него Джон. — Тя не е знаела, че е била записвана. Това е незаконно.

— Аха! Значи наистина си говорил с нея. Това означава, че се е върнала.

— Незаконно е, Тери. На твое място бих се тревожил повече за това, отколкото да питам дали е тук. За какво ти е цялото ровене в края на краищата?

— Подготвям продължение на материала си.

Джон не можеше да повярва. Притеснението, което изведнъж го обзе, нямаше нищо общо с опасението, че Тери може да му бъде съперник при подготвянето на материала за книгата.

— За кой вестник? В случай че не ти е направило впечатление, „Поуст“ се отказа вече от твоята история. Освен това въз основа на какво, по дяволите, ще пишеш продължение? На трудовете за журналисти, които създават измислени скандали?

— По-скоро с помощта на думите на певици в нощни клубове, които малко се увличат и не могат да определят границата между въображението и действителността.

— Така ли? Добре. И искаш да използваш като доказателство незаконно направен запис? — изведнъж му хрумна една мисъл. — Какво ще кажеш за касета, която е била обработена?

Последва кратко мълчание, след което Тери отвърна студено:

— Нахален си.

— Не аз, друже — каза Джон. Усещаше как някаква мъничка жилка пулсира под окото му. — Нахално е да продължаваш да твърдиш, че е истина нещо, което е било вече опровергано. Но ето, ти ми звъниш отново. Просто искам да знаеш, че тази история си има и друга страна. Последния път, когато говорихме, ти каза, че съм пропилял възможностите си. Изобщо не си прав. Като начало аз знам кой се е обадил на съпругата на тукашния шериф, представил се за държавен служител и е подлъгал една почтена възрастна дама да говори за случай, чието досие е било запечатано преди осемнайсет години. Знаеш ли как научих за това? Има касета. Интересно, нали? Каквото повикало — такова се обадило, приятелю. Само че този запис е законен, тъй като разговорът е проведен по официална телефонна линия на полицията и гласът ти е върху лентата. Ако не вярваш, че съм го разпознал правилно, можем да занесем касетата за експертиза. Освен това разполагам и с непрекъснато нарастваща колекция от статии, писани от теб в колежа. За тях можеш да бъдеш обвинен в плагиатство.

— Проучваш ме, така ли?

Джон нямаше намерение да се защитава. Дали предизвикваше Тери Съливан? Не! Той не възнамеряваше да отправя публично обвинение, нито пък да петни името му само заради удоволствието от това. Що се отнасяше и до информацията за Рицо и Бар, журналистът смяташе, че е добре да разполага със сведенията за Тери.

— Какви са писателите, които мамят? — отвърна Джон.

— В колежа ли? Това беше преди много време. Освен това нямаш доказателства.

— Но не съм сигурен, че би искал тази информация да се разпространи и да се наложи да я опровергаваш. Това би могло да попречи на кариерата ти — Джон чувстваше, че се намира в по-силна позиция. — А има и някои странни неща около личния ти живот. Например три съпруги. Мислех си, че тогава сме били приятели, Тери, но никога не съм знаел, че си бил женен веднъж, да не говорим за три пъти. Учихме заедно в колежа. Никой от приятелите ми не беше женен. Никой не знаеше, че ти си бил. Не чухме нищо и за другите ти две съпруги. Защо си пазил всичко това в тайна? Три пъти — защо не си искал това да се разчува? Какво си правил с тях, Тери? Завързваш ги и им запушваш устата с кърпа? Около тях има нещо гнило. Готов съм да се хвана на бас, че имат какво да разкажат. А пък и кардиналът. Какво, по дяволите, ти е направил кардинал Розети? — имало е нещо. Трябва да е имало нещо — Да не би да му имаш зъб? Или пък си против Църквата? Да не би да си още едно от онези малки момчета на църковна служба, което е било сексуално малтретирано от някой свещеник?

Гласът на Тери бе леден:

— Никога не съм бил на църковна служба.

— Тогава може би си участвал в хор? Трябва да има някаква причина, поради която съсипа живота на една невинна жена. Може би, за да нанесеш съкрушителен удар на кардинала.

— Защо толкова много си се загрижил за нея? — нападна го, на свой ред, Тери. — Спиш ли с нея, Киплинг? Искаш да ме изрисуваш отвратителен, за да можеш ти да изглеждаш прекрасен.

Джон скочи на крака в изблик на гняв.

— Не искам да правя така, че някой да изглежда такъв, какъвто не е, но те предупреждавам. Щом ти се ровиш в нейния живот — и тя ще се рови в твоя.

— Тя или ти?

— Все едно — отвърна Джон и затръшна телефона. Миг след това отново вдигна слушалката и набра номера на Брайън Уолъс от „Поуст“. Брайън не изглеждаше много радостен, че го чува. Без много предисловия Джон започна:

— Един бърз въпрос: искам да попитам за онази касета, на която Тери записал разговора си е Лили.

— Ако смяташ да осведомиш за това съдебните власти, с нищо няма да успееш да ни навредиш. Няма доказателства, че тя не е знаела. Публикувахме материала, като предполагахме, че е била наясно за това. Говорих с нашите адвокати по този въпрос. Вестникът не е нарушил с нищо закона. Ако заведат дело срещу нас, ще го загубят.

На Джон му се стори, че Брайън започна да се защитава твърде бързо. А той изобщо не се бе обадил, за да отправя заплахи.

— Проверихте ли автентичността на записа?

— Какво искаш да кажеш?

Джон бе сигурен, че се е изразил пределно ясно.

— Проверихте ли автентичността на записа? — повтори той.

— Автентичността, тоест дали това наистина е гласът на Лили?

— Не съм молил за подобно нещо, но е добра идея. Това, което имах предвид, е дали записът е бил преработен впоследствие.

— Какво, по дяволите, трябва да означават думите ти?

— Дали е бил рязан на някои места и монтиран повторно след това. Знаеш как стават тези неща. Сменят се местата на определени думи, други се изтриват. В телевизията правят това непрекъснато. Нарича се „редактиране на интервю“. Само че полученият резултат има съвсем различно съдържание от оригинала. Мислиш ли, че Тери може да е направил подобно нещо? Всеки с най-елементарни познания в областта на студийната техника за монтажи би му помогнал. Но Тери е оправно момче. Може сам да го е направил.

— Защо допускаш такава възможност?

— Защото въпросната дама твърди, че не е изрекла цитираните във вестника думи. Предполагам, че ако си чул записа, то съдържанието му трябва напълно да съответства на публикувания материал. В противен случай ти нямаше да го отпечаташ.

— Говорил ли си с нея?

— Това не е важно — отвърна Джон й вече губеше търпение. — Въпросът е дали Тери е преработил записа.

Брайън въздъхна гневно.

— Кога смяташ, че го е направил? Не е имал време за това, Кип. Бързо забравяш. Беше късно, а трябваше да приключи материала си в срок.

— Един без десет. Текстът е бил готов преди няколко дни. Трябвало е само да вмъкне цитатите!

— Да, разделили са се с Лили, незабавно се е върнал тук и в единайсет ми се обади по телефона. Тогава ми пусна касетата. Кога е имал време да преработи записа?

— Целият запис ли чу?

— Чух уличаващите откъси.

— Но откъде знаеш, че не е прескочил някои съществени моменти? Как можеш да бъдеш сигурен, че не е извадил тези откъси от контекст, в който те са звучали просто като шега?

— Защото аз лично прослушах касетата на следващия ден.

— Кога? На сутринта? Следобед? Може да ти е пуснал откъси по телефона онази вечер и след това да е преработил записа. Не си имал възможност да го чуеш целия. Дали е възможно да го е направил?

— Откъде, по дяволите, да знам!

— Можеш да провериш касетата.

— Защо ми е да го правя?

— За да се подсигуриш — отвърна Джон. — Материалът на Тери не съответства на това, което дамата твърди, че е казала.

— Тя лъже.

— Или той лъже. Вече се знае, че публикуваните твърдения не са били верни. Да не би да смяташ, че слабата журналистическа работа не представлява голям проблем в един вестник?

Брайън отново въздъхна.

— Няма да приема думите ти като лична обида. Ще имам предвид, че Тери не е постъпил много добре с теб и че може би — само може би — ти би искал да го видиш как се сгромолясва. Но мен ме интересува вестникът и той няма да се сгромоляса. За това можеш да ми вярваш, Джон. Записът е автентичен.

В сряда следобед Джон обикновено посещаваше Гас, но днес не го направи. Разговорът с Тери Съливан просто го бе възпламенил. Целия следобед говори по телефона. Като проследи поредица от формуляри за отдаване на жилища под наем, с учудваща лекота откри две от съпругите на Тери. Тази, за която се бе оженил най-скоро, все още живееше в Бостън. Името й бе Мади Джонсън и Джон бързо разбра, че вече е била предупредена.

— Той ми съобщи, че ще ми се обадите. Няма какво да ви кажа.

— Защо?

— Нямам какво да ви кажа — повтори жената.

— Заплаши ли ви?

— Предупреди ме, че ще ме насилвате да говоря.

— Ще ви насилвам да ми кажете какво? — попита Джон, като се стараеше да се владее и гласът му да звучи спокойно. — Хей, не искам да знам нищо за вас. Интересува ме единствено Тери!

— Добре, бяхме женени — измърмори Мади.

— Но вече не сте. Защо ви е да го защитавате?

— Защото е опасен! Ако кажа нещо за него, той ще ми го върне. А имам тайни, както и всеки друг. А вие сте журналист като Тери. Много добре знаете какво искам да кажа. Всички вие сте опасни.

Джон очакваше, че жената ще затвори. Но тя не го направи и гласът му стана по-мил:

— Не знам какво ви е причинил Тери, докато сте били женени, и не искам да знам наистина. Но с материала си за Лили Блейк той съсипа живота на една напълно невинна жена. Просто се опитвам да разбера защо го е направил.

— Заради егото си. Искаше заглавия. Винаги е искал заглавия във вестниците.

— И само толкова? Не е имало някакъв по-дълбок мотив? Не е изпитвал неприязън към католическата църква по лични причини?

— Защо питате мен? — повиши тон жената. — Да не мислите, че е погълнат изцяло от работата си? Бях омъжена за него от четири години и не знаех, че е бил женен и преди, докато бившата му съпруга не ми се обади по телефона. Тогава Тери ми каза, че бракът му е бил толкова ужасен, че трябвало изобщо да забрави за него. В противен случай щял да полудее. Аз обаче се обадих във вестника и разбрах, че изобщо не са чували за мен. Как мислите, че се почувствах тогава? Непрекъснато питах Тери защо никога не излизаме заедно сред хора. Искаше да си стоя у дома. Не искаше да работя. Нищо не искаше. Сърдеше се, когато се срещах с приятели. Живея тук още преди той да се премести в този град. Казваше, че иска деца. Ха! Предлагаше ми да изчакаме, докато съберем достатъчно пари и аз се хванах на въдицата. Само че не заделяхме много. Тери пращаше парите на майка си — жена, която никога не бях виждала, защото според него била луда, той бил прекъснал всякакви връзки с нея. Но се оказа, че не е била жива. Научих това по време на развода. Искам да кажа, че след известно време започваш да се питаш кое е истина и кое не е! — настъпи мълчание. Жената, изглежда, осъзна какво е направила и добави: — По дяволите! Той ще ме убие.

— Не, няма — увери я Джон. — Никога няма да разбере, че сте говорили с мен.

— Вие ще отпечатате това, което ви казах.

— Няма, обясних ви, че се интересувам единствено от Тери. Предполагам, че и другите две жени, с които е сключвал брак, ще ми кажат същото, което и вие.

— Преди мен е имал само една жена.

— Имал е две.

Тя отново изруга:

— Той е луд.

— И аз така смятам, но не съм психиатър. А съм просто един писател, който се пита защо бившият ви съпруг се е захванал с Франк Розети. Вие имате ли някаква представа?

Мади се изсмя саркастично:

— Аз съм последният човек, който би могъл да знае. Една седмица след като се запознахме, сключихме брак в някакво затънтено градче посред нощ. Ожени ни мирови съдия, чиято табела бе окачена на вратата на дома му. През четирите години, които прекарахме заедно, Тери твърдеше, че нищо не разбира от религия. Като се имат предвид всичките му лъжи, може би и за това е излъгал. Ако е възможно да получите отговор на този въпрос и за мен би представлявало интерес да го чуя.

Когато затвори телефона, Джон усещаше, че бавно, но сигурно се приближава към отговорите, които търсеше. Даже успя да научи още, след като се обади и говори с първата съпруга на Тери. Ребека Хупър му се стори по-тиха и по-простодушна жена. Тя също веднага се досети с кого говори.

— Той каза, че ще се обадите — прошепна плахо Ребека. Като съдеше по времето, когато са били женени, Джон предположи, че тази жена трябва да бъде поне на четирийсет, но гласът й звучеше, сякаш бе на двайсет.

Журналистът попита мило:

— Каза ли защо?

— Предупреди ме, че ще ме изнудвате да ви разкажа нещо за нас. Но няма нищо за разказване — побърза да го увери жената, — наистина.

Джон не искаше да я насилва да говори. Нямаше намерение да бъде по-настоятелен с нея, отколкото с Мади.

— Каза ли ви, че заедно сме учили в колежа?

— Да.

— Навярно оттам сте се досетили за името ми.

— Не. Той никога не говореше за колежа, когато си беше у дома.

— Защо?

Отговорът се забави. След малко Ребека продължи:

— Не желая да говоря с вас.

— Нищо лошо няма да ви причиня. Просто се опитвам да си обясня някои неща за Тери.

— Желая ви късмет.

Джон се засмя:

— Ще ми е нужен. Той е загадка. Не иска хората да знаят много за него. Допускам, че в детството си е преживял нещо, което го е направило такъв.

— Знаете ли къде е отраснал?

— Не — никой не знаеше, дори и Елен Хендерсън, която бе помолил да провери досието на Тери от колежа. Там бе записан адрес в Далас, но само за последните две години, преди да завърши гимназия. Джон се бе обадил в гимназията, но там го прехвърляха от филиал на филиал и за жалост — без никакъв резултат.

— А вие? — попита я журналистът.

— Мийдвил.

— В Пенсилвания ли?

— Да.

Това бе добро начало.

— Много съм ви задължен, че ми казахте това.

— Запознах се с него в Ланкастър.

— Колежът беше там.

— Но вие сте прав.

— За кое?

— За това, че се е случило нещо в Мийдвил.

— Имате ли някаква представа какво може да е било?

— Не. Трябва да излизам.

Ребека затвори телефона, но Джон бе научил достатъчно. Обърна се към компютъра и поднови проучванията си. Сега те бяха насочени единствено към Мийдвил. Това облекчаваше значително работата, тъй като градчето бе с територия, много по-малка от тази на Далас.

Съвсем скоро Джон вече разполагаше с телефонния номер на заместник-директора на гимназията в Мийдвил. Мъжът, изглежда, много се зарадва на обаждането на журналиста и с най-голямо удоволствие се съгласи да говори.

— Тери Съливан е напуснал гимназия доста преди аз да постъпя, но можете да бъдете сигурен, че всички, които започнахме работа тук по-късно, сега знаем за него. Настоящият директор му е преподавал, докато Тери е учил в гимназията. Той ни каза, че Съливан е разгласил онази история. Искам да кажа, че тук не четем имената на авторите на статиите, а и рядко попадаме на вестници от Бостън. Никога нямаше да научим, ако сестрата на директора не живееше в Бостън. Тя се досетила за името, тъй като Ал й говорел за Тери преди доста години.

— Толкова забележителен ли е бил? — интересуваше се Джон. Беше изминало доста време, откакто Тери бе завършил гимназия.

— За един учител по английски език — да — отвърна заместник-директорът. — Бил необикновено развит за своите шестнайсет години. Имал таланта да пише. Брат му не е имал такава дарба и бил кръгла нула по литература, но пък бил умен, общителен, най-милото момче в света.

Джон не знаеше, че Тери е имал брат, също както и за трите му съпруги.

Колко е разликата между двамата?

— О, цели четири или пет години. Може би и повече. Както вече споменах, по това време още не съм работил тук. Преди два дни някой се интересуваше за него, но най-вече говорят за Тери. Ал му е бил учител по английски език през първите две години в гимназията. Момчето се откроявало от останалите. Бил светлинни години пред тях. Да не би да подготвяте материал за него?

— Да — призна Джон. — Имал ли е приятели?

— Ами не мога да ви отговоря на този въпрос, тъй като самият аз не съм бил тук по това време. Обсъждали сме само материалите му. Написал е няколко прекрасни статии за училищното списание. Една от тях, която била публикувана, когато Тери бил в първи курс, спечелила всички възможни награди. Отпечатали я дори в „Трибюн“.

— В „Мийдвил Трибюн“?

— Да. В момента на бюрото ми се намира нейно копие. Когато научихме за ролята на Тери в разобличаването на аферата Розети-Блейк, тази статия започна да се предава от ръка на ръка. Ако желаете, с удоволствие ще ви я изпратя по факса.

Пет минути по-късно Джон вече четеше копие от статията. Ставаше дума за живота в един италиански квартал в Питсбърг през първите години след Втората световна война. Докато погледът му обхождаше редовете, той откриваше наченки на сегашния стил и талант на Тери още в тази ранна негова творба. Дори тогава Съливан не използваше много прилагателни, когато едно, но достатъчно ярко, бе точно на място. И с голям успех съумяваше да открие най-ярките определения. Описваше личностите от квартала по такъв начин, че те оживяваха пред очите на читателя. Статията обаче не бе пропита с бодри настроения и добри чувства. Главният злодей в нея беше католическата църква.

Разсъжденията бяха твърде мрачни, за да бъдат плод на съзнанието на едно шестнайсетгодишно момче. Но това в никакъв случай нямаше да изглежда странно, ако нещо е измъчвало въпросния ученик.

Джон бе попаднал на вярната следа. Чувстваше това с цялото си същество. Трябваше да разбере какво е измъчвало Тери толкова много.

 

 

Наложи се да остави това за по-късно. Тиражът на „Лейк Нюз“ трябваше да бъде извозен. Доволен от мисълта, че може би скоро ще разполага с нещо, с което да постави Тери в доста неприятно положение, и изпълнен с оптимизъм, Джон потегли към Елкланд. Там натовари в колата три хиляди броя, остави известно количество от тях в пощата на града, а останалите екземпляри разнесе по пощенските станции в Хеджтън, Котър Коув и Централен Сейфийлд. Във всички тези градове, с изключение на последния, имаше смесени магазини. Той остави в тях допълнителни бройки. Няколко броя занесе в малкия семеен ресторант в Централен Сейфийлд. По време на тази голяма обиколка нямаше как да не срещне познати и да не спре да поговори с тях. Даже бе поканен на вечеря от един приятел в Котър Коув. Беше вече късна вечер, когато се върна в Лейк Хенри. Журналистът остави по един пакет вестници в пощенската станция, в магазина на Чарли и накрая — при Армънд. Откакто бе потеглил за Елкланд, през цялото време бе зает с други неща, които отклоняваха мислите му от Тери. Това се промени, когато пое по пътя край езерото към Уийтън Поинт.

Тогава Тери отново се настани трайно в съзнанието му.

 

 

Лили бе излязла навън. Седеше на кея със свити крака, прибрани до гърдите, а лактите й бяха облегнати на коленете. Тази нощ в езерото имаше гмурец. Беше чула един-единствен писък и след това — нищо. Жената се взираше в тъмнината, като се опитваше да различи очертанията му в мрака, но езерото представляваше черна като мастило маса, смесица от сенки и тъмни, едва движещи се води.

Тихият звук на гребло, порещо водната повърхност, разби тишината. Приближаваше се кану. Дъхът на Лили секна. Помисли си за Джон, но кануто отмина кея, без да се отклони от посоката си.

Любител на нощните разходки с лодка ли беше това? Или някой любопитко? Сега, след като мълвата, че се е завърнала, бе напуснала Лейк Хенри, Лили със сигурност би се разтревожила, ако не знаеше, че външни хора няма как да излязат в езерото. Напоследък само неколцина местни жители минаха с лодки в близост до кея й, което беше по-различно от обичайното. Но дори и да се бяха надявали да я зърнат, те поне показаха достатъчно тактичност да не спрат.

Като следваше неотклонно посоката си, това кану скоро изчезна от погледа й и шумът от греблото постепенно затихна. Значи не беше Джон. Той щеше да спре. Тя сигурно щеше да се зарадва да го види.

Но и без него се чувстваше добре. Нощта бе доста топла за началото на октомври. Лили носеше джинси и бе облякла твърде големия за нея пуловер на Джон. Въпреки това той успешно заместваше нейните, които бяха останали в Бостън. Усещаше се мирис на бор. Този аромат се смесваше с уханието на жасминово масло — жасминовото масло на Селия. Лили бе изсипала малко от него във ваната си, когато се изкъпа след работа. Чувстваше се чиста и освежена. Изпитваше приятна умора и необяснимо задоволство.

Започна тихо да пее, като се надяваше по този начин да предизвика птицата отново да изписка. Никакъв звук обаче не наруши нощния покой. Скоро след това Лили се прибра в къщата, сложи един компактдиск в плейъра и излезе на верандата. Нощта бе нежна, в нея сякаш се долавяше ритъм. Беше почти спокойна и може би дори секси — точно като музиката на Хари Комик Младши. Лили си тананикаше „Къде или кога“ в такт с мелодията от диска, когато чу шум от автомобилни гуми върху чакъла. Тя замлъкна, обърна глава и дъхът и секна.

Дали не я бяха открили?

Двигателят угасна. Отвори се врата и след това се затвори. Звукът сякаш бе причинен от нещо по-тежко. Това бе врата или на фургон, или на камион.

— Лили? — извика Джон.

Младата жена изпита облекчение, но бдителността й все още бе будна. Стана и отиде до парапета на верандата. Той я забеляза веднага щом заобиколи до предната страна на къщата.

— Добри новини. — Джон едва не пееше от радост и с един скок изкачи първите стъпала.

Лили не смееше да се надява.

Той постави ръце върху раменете й. Лицето му беше наравно с нейното и прозорецът го осветяваше. Светлината на лампата издаде блясъка на вълнение в очите му и направи така, че устните му да изглеждат по-топли.

С чувство на триумф журналистът каза:

— Тери Съливан е отраснал в Мийдвил, Пенсилвания. Семейството му се преместило, преди той да завърши средното училище, но дотогава е писал някои неща за литературното списание на местната гимназия. Най-известната му статия била за живота в един италиански квартал в Питсбърг в края на четирийсетте. — Джон замълча, като явно изчакваше Лили да каже нещо.

Тя обаче не намираше нищо забележително в думите му и го подкани да продължи:

— Да?

— Не ти ли звучи познато? Не го ли чувстваш познато?

Озадачена, Лили поклати глава.

Джон сияеше.

— Кардинал Розети е отраснал в италиански квартал в Питсбърг. Това е било погребано във всички останали материали, публикувани за него след повишаването му в сан кардинал. Колко италиански квартала е имало в Питсбърг по онова време? Джон сам отговори на въпроса си, като вдигна един пръст. — Дали това е съвпадение? Възможно, е.

Лили съвсем ясно долавяше вълнението му.

— Но ти не мислиш така.

Журналистът поклати глава.

— Същият Тери Съливан, който наскоро се опита да набие на кол Франсис Розети, написал на крехката си възраст от шестнайсет години жлъчно и детайлно есе за родния град на кардинала. Тери нито е бил роден, нито пък е живял там. Следователно откъде е знаел подробности?

— Може би е ходил в града? Или пък е прекарал някое и друго лято там? Може пък и да е имал познати от този град. — Лили започна да се досеща накъде бие Джон и неговото вълнение се прехвърли и върху нея. — Някой, който е познавал отец Фран?

— Не знам. В есето такъв човек не се споменава.

— Франсис щеше да ми каже, ако е познавал Тери.

— Не е необходимо двамата да се познават лично, за да имат връзка — отвърна Джон и Лили му повярва.

Как би могло да бъде иначе, при условие че той бе толкова сигурен? Очите му грееха. Светлината им стопли душата на младата жена и продължаваше да я топли, докато върху лицето й се появи усмивка. Ако можеха да докажат съществуването на връзка от лично естество между Тери и кардинала, тогава щяха да имат достатъчно солидно основание да пледират за зъл умисъл. А това до голяма степен щеше да предреши изхода от процеса в нейна полза.

Лили продължаваше да се усмихва. Тъй като изпитваше нужда да даде по-голяма свобода на радостта си, тя обви ръце около врата на Джон и каза:

— Това е добре.

В отговор на това той също се усмихна, а зъбите му грейнаха като полумесец в късо подстриганата му брада.

— Да — отвърна Джон. Преди Лили да разбере какво става, той обгърна с ръце кръста й, грабна я от верандата и започна да я върти във въздуха в изблик на буйна радост. След това я пусна на земята и я прегърна.

Лили беше щастлива. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала толкова прекрасно. Дори горещата вана и жасминовото масло на Селия не й бяха доставили такова удоволствие.

И всичко не свърши дотук. Когато от плейъра се разнесе отново „Трябваше да бъдеш ти“ на Хари Коник, Джон я залюля в танц върху боровите клонки. Нощта бе тъмна, въздухът — свеж, а тялото му бе стабилно и я подкрепяше. Лили сякаш изпадна в транс.

Остави се изцяло в ръцете на Джон и на неговото чувство за ритъм. Не й бе трудно, защото той водеше добре. В работата си бе виждала какво ли не, но Джон се нареждаше сред най-добрите. Той чувстваше ритъма и се движеше в съответствие с него, като държеше ръката й до сърцето си, а малко по-късно я постави върху бедрото си. За момент тя усети нежното погалване на брадата му, когато Джон започна да тананика на ухото й. После зарови устни в косите й. Двамата се движеха плавно, даже малко лениво, тръгнаха по пътеката, а след това стигнаха до езерото. Единственото, за което си мислеше Лили в този шеметен танц, беше, че стъпките им прекрасно си пасваха. Тя чувстваше неговото тяло до себе си.

Тогава той я целуна. Това стана в паузата между две песни. Сякаш тази целувка дойде съвсем естествено. И тя бе нежна и бавна. С нищо не нарушаваше досегашната хармония. Бе наистина прекрасна. Лили с удоволствие би получила и втора, и трета, даже не би възразила и за четвърта. Джон умееше да целува така добре, както и да танцува. Но танцът им започна отново. Само че сега беше различно. Лили чувстваше тялото му, но мислите й бяха вече съвсем лични. Усещаше краката му, гърдите му, корема му. А нейното тяло? То изведнъж пламна в страстно желание.

Джон също изпитваше такива чувства. Дори тялото му да не бе издало това, Лили отново щеше да се досети, защото когато песента свърши, той я целуна по-страстно и по-дълбоко. Тя обгърна с ръце врата му и позволи на Джон да я отнесе далеч от проблемите й. Отдаде се изцяло на чувствата и се остави на течението, на прекрасния миг.

Тогава стана нещо и тази красота се разруши. Отначало Лили си помисли, че бе просто неравномерното дишане на Джон, който бе приближил глава до ухото й. След минута осъзна, че това бе шум от кола. Миг по-късно фаровете й блеснаха и върху земята, близо до двамата, се появиха две светли ивици.

Дъхът на Лили секна и тя се опита да се откъсне от Джон. Той обаче я притисна до себе си по-силно, така че да не може да мръдне.

— Чакай! — прошепна журналистът с пресипнал глас. — Чакай!

Колата спря. Човешка глава се показа на прозореца и извика с познат глас:

— Лили?

— Попи е — прошепна на свой ред Лили, като изведнъж почувства страх. Вдигна глава и погледна Джон. — Толкова късно вечерта? Нещо не е наред.

Когато Лили направи повторен опит да се отдели от него, той я пусна. Без да се бави нито за миг обаче, я последва, когато тя се втурна към колата на Попи. Сестра й бе спряла зад тахото на Джон. Беше отворила вратата така, че във фургона да влиза светлина. Лили веднага си помисли за Майда, но очите на Попи се взираха в Джон.

— Имах предчувствие, че ще те открия тук, когато не вдигна телефона — каза му Попи. — Лили не бе включила клетъчния телефон. Затова дойдох.

— Какво има? — попита Джон.

— Гас е получил инфаркт.