Барбара Делински
Езерни новини (2)

Втора глава

Бостън, Масачузетс

През следващите седмици, докато Лили се опитваше да разбере защо се въвлече в този скандал, си спомняше голямата каша, която забърка с „Бостън Поуст“ в този влажен понеделник следобед, и се чудеше защо едно ядосано вестникарско божество бе сложило петно, наказвайки я за неуважение. Но в момента единственото, което искаше, бе да се запази суха.

Чака толкова, колкото можа, в подножието на Бийкън Хил, под голямата каменна арка на малкото частно училище, в което преподаваше, като си мислеше, че дъждът ще спре след една-две минути, но той упорито падаше на големи студени капки, а времето течеше ли, течеше. Не можеше да чака вечно. В шест и трийсет трябваше да свири в клуба. Налагаше се преди това да се върне у дома и да се преоблече.

— Довиждане, госпожице Блейк! — подвикна още един от нейните ученици, когато профуча край нея, притичвайки от навеса на училището до чакащата го кола. Усмихна се, вдигна ръка да помаха, но ученикът вече бе заминал.

— Край на циганското лято — промърмори Питър Оливър, който дойде някъде отзад. Учител по история, висок, със светла коса, той бе боготворен от почти всяка жена в средното училище. Погледна намръщено небето. — Ние с вас сме големи глупаци, ето какво сме. Абсолютни глупаци. Ако работехме в дните, в които работят по-голямата част от учителите, щяхме да сме си тръгнали преди два часа. А тогава грееше слънце — изсумтя и погледна към Лили. — В каква посока сте?

— Към къщи.

— Какво ще кажете да пийнем по нещо преди това?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Трябва да работя.

— Вие винаги трябва да работите. Какво удоволствие ви доставя това? — отвори чадъра си. — Чао — изтрополи по стълбите, продължи по улицата. Изглеждаше абсолютно сух и доволен.

Лили му завиждаше за чадъра. Мина й през ум, че трябваше да приеме предложението му, макар и само за част от пътя й до дома, да не говорим, че имаше възможност дъждът да спре, докато изпиеха по едно. Но, първо, не пиеше, и второ, не харесваше Питър. Може и да изглеждаше чудесно в тъмносинята си риза и панталони цвят каки, но със сигурност го осъзнаваше. Питър обичаше Питър. На Лили й се налагаше да слуша разказите му във фоайето на катедралата. Самолюбието му отегчаваше другите.

Освен това тя наистина нямаше време. Извади „Поуст“ от чантата си, разгърна го над главата си и изтича по стълбите под дъжда. Бързаше по тесните павирани улички по полегатата страна на хълма, след това зави по Бейкън Стрийт и забърза по асфалтираната улица. Придръпвайки куфарчето до гърдите си, тя се смали колкото й бе възможно, за да се скрие под вестника. Като се има предвид, че по принцип бе дребничка, вестникът трябваше да й е достатъчен, но „Поуст“ много бързо прогизна около ушите, а горната дреха от изкуствена материя и късата пола, които бяха отлично облекло за сутрешната горещина, сега излагаха твърде голяма част от тялото й на студения дъжд.

Тя продължи напред с наведена глава, завивайки наляво по „Арлингтън“ и надясно по „Комънуелт“. Въпреки разстланите корони на дърветата там, студеният западен вятър духаше точно срещу нея и й бе още по-студено. Вървейки забързано срещу вятъра, подмина една пресечка, после втора, трета и четвърта. Когато стигна края на петата пресечка, вече можеше да хвърли вестника. Косата й бе мокра, както и цялото й тяло.

Влизайки във външното фоайе на блока, тя отметна встрани течащия отвсякъде вестник, докато търсеше ключовете в куфарчето си. Няколко секунди по-късно вече бе вътре и въздухът, който сутринта й се бе сторил спарен, сега бе добре дошъл. Отметна от лицето си мократа коса, мина покрай асансьора в посока на кофата за боклук и хвърли прогизналия „Поуст“ в нея. Не го бе чела все още, но се съмняваше, че има нещо значително, което да е пропуснала. С изключение на това, че архиепископ Розети бе издигнат за кардинал, отразено в подробности в броя от миналата събота и неделя, положението в града бе абсолютно спокойно.

Влезе в стаята за поща — и веднага й се прииска да не го бе, правила. Питър Оливър не я интересуваше, но Тони Кон положително представляваше интерес за нея. Той живееше в един от мезонетите, беше бизнес консултант и бе толкова тъмен, колкото Питър светъл. Класически погледнато, Питър изглеждаше по-добре от двамата, но у Тони имаше нещо чуждестранно и дръзко. Дори и при най-добри обстоятелства Лили не говореше много, но когато видеше Тони, езикът й се връзваше напълно.

Разбира се, Тони никога не я канеше да излизат, да пият по нещо или да вечерят заедно. С изключение на това, че понякога й кимваше или отронваше по някоя дума за поздрав. Ако случайно бяха заедно в асансьора, той въобще не разговаряше с нея.

Сега обаче я погледна. И как да не го направи, цялата мокра и оцапана — не беше ли винаги така?

По възможно най-дискретния начин отърси дъжда от връхната дреха и гърдите си. Те бяха най-голямото й предимство, но това бе притеснително. Не че мъжът бе впечатлен.

— Наваля ли те? — каза той с плътен, изпълнен с достатъчно задоволство глас, който я бодна и унижи.

Кимвайки, тя се концентрира върху отключването на пощенската си кутия. Чудеше се къде ще бъде той след трийсет минути и защо не би могла да се сблъска с него тогава. Когато вече щеше да изглежда добре. Когато щеше да изглежда страхотно.

Но сега? Изсипа съдържанието на пощенската си кутия и се опита да измисли да каже нещо умно, осъзнавайки, че дори и да успее, след толкова години говорна терапия най-вероятно пак ще оплете всичко, когато трябва да го изрече, и ще бъде още по-объркана, отколкото бе в момента. Тогава той затвори пощенската си кутия и излезе от стаята.

Тя въздъхна и се заслуша в звуците, идващи откъм фоайето. След минута чу как вратата на асансьора се отвори и след това се затвори.

Можеше да я изчака.

Слава богу, не я бе изчакал.

Успокоена, напусна стаята за поща и докато чакаше асансьора да се върне, разгледа това, което държеше в ръцете си. Имаше две сметки, два договора за услуги, извършвани от нея, и няколко непотребни хартийки. С малко повече късмет договорите може би щяха да съдържат депозити, които да покрият сметките. Знаеше какво точно да направи с непотребните хартийки.

Слезе от асансьора на четвъртия етаж в момента, когато една от съседките й се готвеше да се качи. Елизабет Дейвис беше собственичка на много популярна агенция за връзки с обществеността и за да докаже всичко това, водеше изключително очарователен живот. Както винаги, бе облечена по последна мода. Костюмът й бе червен и къс, червилото — с гланц, чадърът — черен и голям. Използваше огледалото на асансьора да постави големите си златни обеци. Шмугвайки се в асансьора, за да продължи разкрасяването си на огледалото в него, задържа вратата отворена с крак.

— Лили, точно навреме — с вдигната глава, с поглед, вперен в огледалото, продължаваше да закопчава втората си обеца. — Правя кампанията на Каган за членство в Комисията на губернатора и имам нужда от пианист. Музиката ще бъде като фон, няма да се пее. Чух те в клуба, ти си чудесна — чак тогава погледна към Лили и я изгледа от глава до пети. — О, боже! Ти си мокра.

— Малко — каза Лили.

— Подсуши се добре. Виждала съм те да работиш. Подчертаната елегантност през цялото време е това, от което имаме нужда. Мероприятието по набиране на средства ще се състои след две седмици, считано от утре вечер. Не можем да платим — парите са много малко, — но почти мога да гарантирам, че ще получиш поне още един или два ангажимента след това веселие, понеже важни хора ще присъстват и ще организират събирания, тъй че няма да бъде пълна загуба за теб. Освен това Лидия Каган ще бъде най-доброто нещо за жените в този щат и затова напълно в твой интерес е да приемеш ангажимента. Какво мислиш?

Лили бе поласкана от поканата. Много рядко минаваше седмица, в която името на Елизабет да не е на страниците на „Поуст“. Тя изпълняваше най-важните функции. Лили знаеше, че не е първият й избор за това мероприятие, тъй като я информираше толкова късно, но въпреки това бе чудесно. Обичаше да свири на политически събирания. Колкото повече хора имаше, толкова по-лесно й бе да бъде погълната от песента. Освен това приемаше оценката на Елизабет за Лидия Каган.

— Ще приема ангажимента — каза тя.

Елизабет се усмихна широко и махна крака си от вратата.

— Ще ти изпратя писмена покана, но го отбележи в календара си. Това е шанс. Разчитам на теб — вратата на асансьора се затвори.

Лили закъсняваше твърде много, за да може да почувства задоволство. Минавайки забързано по коридора, влезе в собствения си апартамент. Беше малък, с една спалня. Беше го наела направо от собственика. Той предпочиташе зеления цвят, който беше и нейният любим цвят. Беше с добро сърце, поради което тя можеше да си позволи това разположение. Дневната беше малка, почти изпълнена от пианото, долепено до едната стена, и с претъпкана библиотека на другата. Единствената мебел бе диванът с гръб към прозореца, откриващ гледка към пазара. Имаше един облицован в подходяща материя стол — на цветя в зелено, бежово и бяло. Зад гърба на стола, който бе по-скоро в малкия преден хол, отколкото в дневната, имаше стъклена масичка, на която бяха телефонът, една лампа и компактдиск плейър. С докосване на едно от копчетата му сега той избра и започна да възпроизвежда от средата едно от плавните произведения на Шопен. За кухня бе отредена една от стените на дневната, а спалнята бе толкова голяма, че да побере двойно легло, но като цяло апартаментът бе ремонтиран, което, на свой ред, означаваше съвременна мраморна баня с остъклена душ кабина.

Именно натам се бе запътила сега, сваляйки мокрите си дрехи, след което се натопи под горещата струя, насапуниса се, сложи си шампоан, после спря водата много преди да е готова, но какво да се прави — часовникът неумолимо отброяваше времето. Сложи грима си много бързо и изсуши дългата до брадичката си коса, така че да се подвие малко. Набързо хапна един сандвич с фъстъчено масло и желе, след това навлече моравосиня рокля, която стоеше много добре на светлата й кожа и на тъмната коса, нахлузи черни обувки с висок ток и си сложи сребърни обеци с клипс, които блещукаха в преливащи се тонове. Грабна чантата и чадъра и тръгна.

Съвсем естествено, когато пристигна във фоайето, Тони Кон го нямаше, но поне дъждът бе спрял.

 

 

„Есекс Клуб“ беше голяма кафява каменна сграда на противоположната страна на Комънуелт Авеню, само на три пресечки от мястото, където живееше. Това бе частен клуб-ресторант, с елегантна декорация, поддържан много добре. Успокоена от това, че успя за толкова кратко време, тя се регистрира в офиса, където Даниел Къри, собственикът на клуба, правеше резервациите в последния момент.

Широкоплещест мъж на четирийсет и пет, винаги със зачервени бузи, отбеляза пристигането й, като повдигна брадичка и продължи да говори по телефона. Междувременно тя бе оставила нещата си в стаичката.

Погледна към книгата за резервации.

— Добре?

— Много добре за понеделник. Засега има само няколко празни маси, но и те ще бъдат пълни след час. Страхотно приятни, хора. Много стари приятели. — Спомена имената на някои семейства, с които Лили се бе запознала през трите години работа тук.

— Някакви специални желания? — попита тя.

— Том и Доти Фриш празнуват трийсет години от сватбата. Ще дойдат в осем на шеста маса. Той е поръчал дузина рози и попита дали ще им изсвириш „Дванайсетте незабравими“, когато отварят шампанското.

Лили обичаше да изпълнява такива поръчки.

— Разбира се. Нещо друго?

След като той поклати глава, тя напусна офиса и се заизкачва по извитите стълби към централния ресторант. Беше облицован със запазената марка на клуба: тъмно дърво и маслени картини от деветнайсети век. Цветовата гама беше наситенозелено и тъмночервено. Можеше да се види навсякъде, започвайки от покривките на масата, през сервизите, килимите — до пердетата. Усещането беше същото, като да живееш в богатия Стар свят, което я караше да се чувства като част от нещо с много известна история.

Тя поздрави салонния управител и се усмихна на онези постоянни клиенти, които срещнаха погледа й, когато пресичаше стаята. Пианото бе много старо — „Щайнуей“, красиво полирано и акордирано.

Понякога имаше угризения на съвестта, че й плащаха за това, че свири на него. В никакъв случай не би го споделила с шефа си. След като платеше данъците, това, което изкарваше в училището „Уинчестър“ като учител по музика, ръководител на музикални групи и с частни уроци по пиано, едва й оставаше за прехрана и квартира. Без работата й тук и на частни събирания нямаше да има пари за нещо друго. Освен това именно тази й работа я бе довела в Бостън. Клубът бе много по-хубав от този, в който свиреше в Олбъни.

След като се настани удобно на една от табуретките, разгря пръстите си с нежно арпеджио. Клавишите бяха студени и гладки. Както кафето рано сутрин, тези първи няколко докосвания бяха винаги най-добрите.

Косата й падна напред, докато следеше ръцете си. Отмятайки я назад, когато изправи глава, тя се вглъби в най-нежните произведения на новото време, вариации на популярни песни, на които придаваше различно темпо, един по-нежен ритъм. Постоянните клиенти бяха в състояние да разпознаят песента, но дори и най-честите посетители не можеха да чуят една й съща вариация два пъти. Свирейки по слух, тя се отпусна и правеше това, което смяташе за правилно във всеки един момент. Рядко използваше книги или партитури, с изключение на случаите, в които заучаваше някоя класическа творба или от време на време думите от някой сборник с песни. Най-често просто си купуваше компактдиск. След като веднъж чуеше една мелодия, можеше да изсвири собствена вариация, придавайки й най-подходящото за аудиторията звучене. По време на някои от събиранията, на които свиреше, желаеха да им свири рок, други пък — хитове от Бродуей, а някои — Брамс. Адаптацията на една и съща песен за различни аудитории бе едно от нещата, които Лили правеше отлично. Това бе предизвикателство и то я тонизираше.

Пианото бе поставено на един подиум в ъгъла, което й даваше възможност да гледа към залата, докато свири. С усмивка поздравяваше познати лица. Инстинктивно се усмихваше и на новите посетители. Дан беше прав. Посетителите бяха все на възраст. По принцип тези, които идваха да вечерят по-рано, обикновено бяха по-възрастни и тихи, но клубът имаше и своя дял от бърборковци на възраст. Не виждаше никого от тях тази вечер.

Като имаше предвид постоянните посетители, които забеляза тази вечер, започна с няколко нежни стари мелодии: отначало с „Есенни листа“ и „Лунна река“, премина към „Синя луна“ и „Септември“. На два пъти изпълни мелодии по желание, предадени чрез салонния управител. Тя свири, без да прекъсва, до седем и трийсет, когато Дан й донесе чаша вода.

— Въпроси? — попита той, докато тя отпиваше от водата. Сега се стремеше да не гледа към хората в салона.

— Дейвис току-що покани да седнат четирима на дванайсета маса. Изглеждат познато, но… дали са редовни членове?

— Не. Мъжете са губернаторите на Ню Хемпшир и Кънектикът, които са в града по повод на една току-що приключила конференция. Най-вероятно си видяла снимките им във вестника.

Това обясняваше защо й изглеждаха познати, но то, на свой ред, предизвика нов въпрос. Лили определено разпозна мъжа на деветнайсета маса. Не можеше да сбърка този черен мустак. Беше репортер на вестник „Поуст“.

— Тери Съливан е тук, за да наблюдава губернаторите ли? — попита тя.

Дан се усмихна.

— Не, доколкото знам. В противен случай не бих го допуснал да влезе.

Клубът предпазваше членовете си. Журналистите бяха добре дошли, когато са гости на някой от членовете, какъвто бе случаят с Тери Съливан.

— Изглежда, му харесва. Това е третото му посещение от много седмици насам.

— Да — каза Лили. И тя ги бе броила.

— Той те харесва.

— Не — но не можа да отрече, че може би тя е причината за посещенията на Тери. — Свързано е с работа. Прави серия представяния на изпълнители от Бостън и иска да направи едно за мен.

— Чудесно.

Лили не мислеше така.

— Непрекъснато му отказвам. Изнервя ме.

— Може би заради мустака — каза Дан и погледна към вратата. Бузите му започнаха да поруменяват. Стана и се усмихна. — Е, ето го — и тръгна натам.

Когато видя Франсис Розети, Лили се усмихна, на свой ред. Архиепископ Розети. Новоизбраният кардинал Розети. Трябваше известно време да се упражнява, докато свикне да произнася това. Лили и кардиналът се познаваха от много време. Тя бе толкова горда с неговото издигане, колкото и Дан, който бе женен за племенницата му.

Лили не бе католичка. Не бе гореща привърженичка, на която и да е вяра, но за няколко минути, докато пиеше водата, се възхищаваше на силата на този мъж. Не носеше елегантна роба, нито пък червена шапка. С тях щеше да се сдобие след четири седмици, когато отидеше в Рим за първото заседание на колегията на кардиналите. Той не се нуждаеше от роби или шапка, за да бъде очарователен. Беше висок мъж, с изправена фигура и носеше чисто черния си свещенически костюм, оловния кръст на гърдите и гъстата си сребриста коса със свой собствен стил.

Лили не го виждаше за първи път, след като бе издигнат. Тъй като често свиреше на събирания на епархията, предишната вечер тя свири на градското парти в неговата резиденция. Но тази вечер той за първи път идваше в клуба. Подсъзнателно ръцете й напипаха клавишите и тя започна да свири мелодията от „Колесниците На огъня“.

Той чу, погледна я и се усмихна.

Удовлетворена, тя изсвири песента докрай и продължи с други. Заедно с Фран Розети бяха свирили един до друг толкова много пъти и тя знаеше кои песни харесва. Той бе човек, ценящ пълнотата на живота. Вкусът му към музиката отразяваше това както в църквата, така и извън нея.

Тя свиреше „Спомен“ и премина към „Аржентина“. Свиреше „Дийп Пърпъл“, любимата мелодия от „Доктор Живаго“ и след това — „Какви бяхме“.

Точно в осем часа една двойка седна на масата с червените рози. Много скоро, когато сервитьорът отваряше шампанското, Лили включи микрофона и засвири „Дванайсетте незабравими“, пеейки с богат алтов глас, който много подхождаше на декора на клуба.

Доти Фриш видимо си пое дъх. Бързо погледна към Лили, след това радушно се усмихна на съпруга си. Това осмисли вечерта на Лили.

В края на песента имаше аплодисменти, така че Лили изпълни една китка от песни на Джони Матис, преди да се върне към песни от Бродуей. Преди да свърши, бе станало осем и трийсет — време за почивка.

— Петнайсет минути — каза тя на аудиторията и изключи микрофона на фона на немного силните аплодисменти.

В една от нишите зад входа на ресторанта Дан разговаряше със салонния управител. Когато тя се приближи, той я поздрави с вдигнат нагоре палец.

— Беше чудесна. Той бе на седмото небе.

— Не ми каза, че чичо ти ще дойде — скара му се Лили.

Дан погледна зад нея.

— Ето сега ти казвам. Той идва.

Обърна се, широко усмихната. Когато кардиналът я прегърна, тя отвърна на прегръдката му. Въпреки че този мъж бе икона от църквата, произлизаше от голямо семейство, както той пръв го описа, с изключително земен начин на живот. На Лили й бе необходимо време, за да свикне с това, но чистата невинност на физиката му бе истинско удоволствие.

— Благодаря — каза той.

— За какво?

— За това, че изсвири моята песен. За това, че изсвири всички мои песни. За това, че свири снощи, и за това, че се върна с музиката — сграбчи рамото на Дан. — Знаеш ли какво направи Лили? След като свири три часа без прекъсване, тя си отиде до дома и се върна с една книга с мелодии, която исках — обърна се към нея. — Свирих до два през нощта. Чудесен сборник.

— Как е масата ти? — попита Дан.

— Великолепно. Отлична храна. Разбира се, не може да се сравнява с това, което готвеше мама — заувърта и намигна на Лили, — но е много близо — стисна ръката й и се върна в салона.

Лили се изкачи по извитата стълба до дамската тоалетна на третия етаж. Излезе точно когато репортерът на „Поуст“ излизаше от мъжката. Носеше блейзър и широки панталони. Беше висок, слаб, добре изглеждащ, но мустакът му продължаваше да бъде отблъскващ.

— Имате невероятен глас — каза той.

Беше й казвал това й преди: два пъти в клуба и веднъж, когато й се обади вкъщи. Не че му бе дала телефонния си номер. Той не бе включен в телефонния указател, но го имаше в училищния. Тери го бе изкопчил от Мич Релейк, негов приятел писател, който се подвизаваше като съветник в училищния вестник. Самият Мич й се бе обадил, за да й каже колко готин е Тери.

Лили бе убедена. Тъй като нямаше желание да дава повод за разговор, тя му се усмихна, благодари му тихо, отправяйки се към стълбите.

Той вървеше редом с нея.

— Никога не разочаровате публиката. Било тук или на партита. Винаги сте чудесна. И красива. Най-вероятно непрекъснато ви казват това. Между другото не изглеждахте никак притеснена.

Лили не обърна внимание на думите за „красотата“. В действителност не й го напомняха непрекъснато и тъй като бе човешко същество, а и жена, това доста й хареса, но каза само:

— С това си изкарвам прехраната.

— Имам предвид, когато свирите за кардинала. Той е важен човек. Не се ли разтрепервате малко, когато свирите за него?

Тя се усмихна.

— О, не. Той ме е слушал толкова много пъти!

— Хм. Точно така. Чух, че обича музиката.

— Не просто я обича. Той е много добър музикант.

— Пее ли? Или свири?

— И двете.

— Значи е ренесансов човек.

Чудейки се дали думите му са изпълнени със сарказъм, Лили се спря в края на стълбището, за да погледне лицето му.

— Всъщност да.

Той се усмихна и вдигна ръце.

— Не исках да го обидя. Той е толкова приятен, колкото и другият мъж. Очарова ме. Никога не съм срещал човек от такова тесто. И предизвиква милост.

Лили малко се отпусна:

— Да.

Тери присви око.

— Половината от жените, които познавам, са влюбени в него. Голям мъжкар е.

Лили се притесняваше дори да мисли за Франк Розети по този начин.

— Само не ми казвай, че не си забелязала — каза той.

— В действителност не съм. Той е свещеник.

— И ти дори не си, макар и малко влюбена в него?

— Разбира се, че не съм. Обичам го като човек. Той е много вглъбен и готов винаги да окаже помощ. Изслушва и отговаря.

— Изглежда, добре го познаваш.

За нея бе гордост да си признае:

— Имам своя история. Срещнах го, когато беше брат Фран, малко преди да го изберат за архиепископ на Олбъни.

— Сериозно?

Преиграваше с небрежността си. Това й напомни, че е репортер. Кимна и погледна часовника си.

— Трябва да се връщам на работа.

— До колко ще свирите тази вечер? — попита той, вървейки успоредно с нея.

— До десет и половина.

— Без да вечеряте?

— Ядох преди това.

— Мога ли да ви почерпя един сандвич, когато приключите?

Беше й предложил нещо подобно, когато й се обади у дома. Тогава го сметна като опит да направи интервюто, изпълнено с повече усет. Но сега, когато той самият стоеше тук — с най-подходящия за нея ръст, на подходяща възраст и необвързан, според това, което бе казал Мич Релейк, — тя почувства и нещо друго. Почти, но този мустак стоеше там. Нещо, което я отблъскваше и бе трудно да приеме. А в очите му проблясваше напрежение, което никак не й харесваше.

В никакъв случай не се нуждаеше отчаяно от среща. На входа на салона се усмихна и поклати глава.

— Благодаря — каза Лили и влезе вътре.

Сега отново бе на пианото и свиреше музиката, която се харесваше на по-късно пристигналите посетители. Тя изпя „Почти рай“, „Свещ на вятъра“ и „Пълно завъртане на сърцето“. Свири малко от музиката на Карли Саймън, малко от тази на Джеймс Тейлър и Хари Коник младши. Обичаше всяка песен, която свиреше. Ако не я обичаше, не би могла да свири с чувство, но чувството я завладяваше лесно при тези песни. Те бяха хитовете на нейното поколение.

Свиреше с лекота, отдръпваше косата от лицето си, накланяше се напред, за да пее на микрофона, напълно забравяше аудиторията и оставяше да я води сърцето й. Пеенето винаги е било нейното спасение, единствените моменти, когато не заекваше. Може би не би успяла на Бродуей, но когато се увлечеше така в песента, тя можеше да се пренесе там. Усещанията за задоволство, успех и избавление бяха абсолютно същите.

Когато бе по средата на втората група мелодии, семейство Фриш дойдоха да й благодарят за това, че бе допринесла да се чувстват по-специално на своята годишнина. Много скоро след като си тръгнаха, друг редовен посетител, Питър Суфт, седна пред пианото и започна да пее заедно с нея. Имаше много хубав глас и често изпълняваше една или две песни заедно с Лили, когато той и жена му посещаваха клуба. Спонтанността му винаги доставяше удоволствие на останалите. Малко след като Питър се върна на масата си, кардиналът зае мястото му. Тогава тя свиреше „Сънувах сън“ от Льо Миц. Той свири на ниския регистър до края на песента, а след това се присъедини към изпълнението на много по-темпераментните акорди на „Червено и черно“. Когато свърши, кардиналът стисна ръката й, върна се при чакащите го гости и напусна салона.

Всички казаха, че бе едно много добро шоу. Лили бе изморена, но удовлетворена, когато затвори капака на пианото. Малка част от гостите бяха останали, пиейки второто или третото кафе, но по-голямата част от масите бяха почистени и заредени отново. Половината от сервитьорите си бяха тръгнали. Готвачът, Джордж Мендес, който бе учил в Ню Йорк и бе на възрастта на Лили, вече бе сменил белите си дрехи с дънкови и я чакаше в офиса. Протегна ръка, в която държеше торбичка.

— Обичаш ризото. Тази вечер бе чудесно.

Беше поласкана от това, че си спомня. Работеше отскоро в клуба, а тя бе само една от многото хора, които превъзнасяха храната, приготвяна от него.

— Благодаря — каза Лили с чувство и взе торбичката. — Това ще е утрешната вечеря. Вкъщи ли си отиваш?

Той живееше в нейната посока.

— Все още не. Трябва да споделя с Дан някои промени в менюто. Той е горе.

На третия етаж на каменната сграда имаше частни зали за хранене, а на четвъртия беше хотелската част. От опит знаеше, че Дан ще се позабави, а тя бе твърде уморена, за да чака.

— Тогава аз тръгвам — каза. Излизайки, извика през рамо: — Още веднъж благодаря за ризотото.

Мислеше си, че ако Джордж бе откровен, тя би могла сериозно да се заинтересува от него. Стигна до улицата и там откри Тери Съливан, подпрян на широката каменна веранда. В светлината на петролната лампа изглеждаше твърде невинно, но част от нея се чувстваше насилена. Беше му отказала три пъти. Хитрините му я дразнеха.

Забързано слезе по стълбите и тръгна по тротоара с леко подтичване, надявайки се, че той ще разбере намека.

— Хей, хей! — той влезе в нейния ритъм. — Накъде си се затичала?

— Към къщи.

— Имаш ли нещо против да повървя с теб?

— Зависи. Не съм променила мнението си за вашето интервю.

— Но това няма смисъл. Известността ще бъде от голяма полза за вас.

Лили можеше да се съгласи на това преди години, но тогава се бореше за него. Сега между преподаването и клуба тя получаваше две фиксирани заплати. Като се добави и това, което изкарваше на частни събирания, изпитваше доволство. Нямаше нужда от други ангажименти и поради тази причина не се нуждаеше от известност.

— В мен ли е причината? — попита Тери. — Нещо в мен ли ви дразни?

— Разбира се, че не — каза тя, защото не беше в характера й да наранява хората. — Аз съм просто… частен случай.

Подсвирна.

— Беше истинско вълшебство, когато вие двамата с кардинала свирехте заедно тази вечер — пое дълбоко въздух. — Наистина искам да направя това интервю.

Стигнаха до един ъгъл. Тя поклати глава, изчаквайки движението да спре, преди да пресече улицата. Той обаче не изоставаше.

— Сигурна ли сте, че не аз съм причината? Бихте ли разговаряли е някого от моите колеги?

— Не.

— Аха-а. Мразите пресата. Опасявате се, че някой ще злоупотреби с думите ви. Но аз съм добър, Лили. И как е възможно да не съм, най-вече с вас? Аз съм католик, а вие сте приятелка на кардинал Розети. Ще дръзна ли да направя нещо лошо, знаейки, че това ще рефлектира върху него и поемам риска да бъда проклет вовеки, ако това се случи?

Лили не вярваше във вечното проклятие, но ако Тери Съливан вярваше, то това бе от полза. Тя се позабави.

— Имам чувството, че знам всичко за него — каза Тери сговорчиво. — Имам предвид, че моят вестник го е описал от глава до пети, а „Поуст“ е добър вестник — погледна към нея, изпълнен с очакване. Гласът му се снижи, стана почти поверителен: — Виж. Печатът бе силно атакуван напоследък. Отчасти си заслужаваше тези атаки. Но в повечето случаи бяха несправедливи. Както навсякъде. Може и да има няколко гнили ябълки, но това не означава, че всички сме покварени. А и аз вече признах страха си от вечното проклятие.

Трябваше да прояви малко благосклонност поради факта, че бе открит.

— Наистина е очарователно — продължи той, изглеждайки действително увлечен, — че кардиналът е толкова нормален. Имам предвид, че там седеше до вас и свиреше на пиано. Почти очаквах, че ще започне да произнася и думите.

Лили се усмихна — не можа да се сдържи.

— О-о, и това е правил.

— Шегувате се.

Тя поклати глава.

— На обществени места?

— На частни събирания, в малки компании. Преди всичко това да се случи, пееше по-често.

— Имате предвид — преди да бъде определен за кардинал.

Тя кимна отново.

— Значи се срещнахте с него в Олбъни. Какъв човек бе той тогава? — звучеше изключително заинтригуван, не толкова настоятелен, както са обикновено репортерите, но изглеждаше повече лично заинтересуван, а Лили винаги търсеше почитатели на своя приятел.

— Нежен — каза тя. — Жизнен. Но в действителност аз го срещнах в Манхатън.

— И какво правеше там?

— Беше на гости на тамошния кардинал. Присъстваха на прием в къщата на кмета. Аз свирех.

— Свирили сте в къщата на кмета? Впечатлен съм.

— Не се впечатлявайте. Щях да ставам звезда на Бродуей и преподавах пиано, за да си плащам сметките. Неговите деца учеха при мен. Оттам ме познаваше.

— Бъдеща звезда на Бродуей — каза Тери, като звучеше все още впечатлен. — Вече не? Участвахте ли в нещо?

— Няколко ансамбъла. Нищо значително.

— А танцувате ли?

— Не достатъчно добре.

— Аха, разбирам — той дръпна въдицата. — Значи срещнахте кардинал Розети в града и го последвахте в Олбъни.

Тя не отговори. След като повървя още малко, усети, че той я гледа. Когато срещна погледа му, Тери й каза:

— Защо се мръщите?

— Чувствам се, сякаш давам интервю.

— Не, не е интервю. Просто аз се интересувам от вас. Ако сега се мръщеше, то бе от скептицизъм.

— Никога досега не съм срещал член на религиозна групировка — подразни я той.

Тя въздъхна.

— Не съм член на религиозна групировка В Олбъни не последвах кардинал Розети. Последвах кмета — опомни се. — Ооо! Това прозвуча лошо — почувства леко сковаване в основата на езика си и се концентрира върху това да го освободи. С едно-единствено бавно, успокояващо поемане на въздух се отпусна. Без да заеква, тя обясни: — Връзката ми бе с децата. Те ме обичаха, а душите им бяха разтърсени от развода, когато го избраха за губернатор, той трябваше да се премести в Олбъни, а децата тръгнаха с него. Смяташе, че ако продължавам да им преподавам, това ще бъде единственото, което няма да се промени в живота им. Когато се откри свободно място в частното училище там, моментът изглеждаше абсолютно подходящ.

— Така че се отказахте от Бродуей?

— Той се отказа от мен — каза тя и му отправи тревожен поглед. — Подвеждате ме.

Вдигна глава.

— Как?

— Накарахте ме да говоря, след като казах, че няма да отговарям.

— Това е така нареченият обществен разговор — показа ръцете си. — Няма химикал, няма лист. По-точно — предварително написан. Както казах, кардиналът представлява интерес за мен. И така — той е бил епископ на Олбъни, когато вие отидохте да живеете там?

Независимо дали това бе обществен разговор или не, Лили не желаеше да говори за себе си или за кардинала пред Тери. Но той наистина изглеждаше заинтригуван. Освен Това Мич Релейк бе ходатайствал за него. А й въпросът бе твърде невинен.

И така тя каза:

— Да, беше.

— Именно там се запознахте с него?

Тя поклати глава.

— Можехте ли въобще да си представите, че някога ще стане кардинал?

Тя отново поклати глава.

— Не съм изненадана. Брат Фран го притежава.

— Го притежава?

— Умението да разбира хората.

— И вие знаете това?

Бяха стигнали до друг ъгъл и чакаха да пресекат. Потокът от коли, напускащ града, бързаше в ослепителна смесица от светлини и хромови бои.

— Той ме разбираше — каза тя. — Аз се борех с всичко. Той беше… — как да опиша Фран Розети с една дума? Приятел? Съветник? Терапевт? — Той беше моето успокоение.

— И затова го последвахте в Бостън?

Погледът й се отправи към него. Това отново бе репортерът, по-нахален, отколкото небрежен. Тери се усмихна.

— Съжалявам. Не исках да те обидя. Задаването на въпроси ми е навик. Винаги задавах въпроси като дете и затова станах журналист. В нито една друга област не бих могъл да намеря поле за изява. Проблемът е с настройката. Трудно е да я пренебрегнеш, но аз ще се опитам — звучеше толкова искрено, че Лили отстъпи.

— Последвах го в Бостън само и единствено в смисъл че се преместих там съвсем скоро след него.

Тери не каза нищо. Когато светна зелено, прекосиха улиците и продължиха.

Тъй като все още се чувстваше виновна за твърде емоционалната си реакция, тя доброволно поясни:

— Брат Фран ми каза за „Есекс Клуб“. Той бе една степен по-високо от клуба, в който свирех в Олбъни. Този, който работеше при Дан по договор, съвсем наскоро бе предупредил, че напуска. Когато си намерих и учителско място, всичко си дойде на мястото.

Тери изглеждаше замислен, вървеше с ръце в джобовете, погледът му бе спрял върху каменните сгради пред него.

— „Есекс“ е добър клуб. Не е ли малко скъп за кардинала?

— Не и при положение че племенникът му е собственик — каза тя.

— Това добре ли е?

— Обикновено тези, с които идва, плащат сметката. Това са големите дарители на Църквата.

— Това добре ли е?

— Защо не?

— Рушвети. Търсене на покровителство.

— От един кардинал? Какво влияние има един кардинал?

— Политическо. Една добра дума пред губернатора или пред пресата — той сбърчи вежди. — Може би една целувка.

Погледна го строго.

— Не мисля.

— Шегувам се — промълви той.

Не бе сигурна, че шегата й хареса, но по принцип приемаше нещата твърде буквално. Поне така бе казал последният мъж, с когото излизаше, когато се разделяха. В действителност бе използвал думата „кисела“. Въпреки че не вярваше, че е толкова лоша, сега положи усилия да отиде в другата крайност.

— Целувка — пошегува се тя в отговор. — А защо не и един уикенд? Търг в името на благотворителността.

Тери се засмя.

— Загряваш ли, Лили Блейк? Това ще допринесе много за любимата му кауза. Казвам ти — много жени ще се кандидатират.

Тя се усмихна.

— Можеш ли да си представиш как някаква жена казва на приятелката си: „Аз имам връзка с кардинала“?

— „Любовна?“ — запита Тери, имитирайки гласа на изненаданата приятелка.

Лили продължи:

— „Че каква друга? Забрави търга. Ние сме заедно от години.“

Той отметна глава назад и се засмя. Тя също се засмя, след това каза:

— Хитро. Но не и при брат Фран. Ако някой печели нещо от тези вечери, то това е Църквата. Това е всичко — каза тя, спирайки пред сградата, в която живееше. Обърна се към него, смятайки, че добре се бяха посмели.

— Вие сте интересен човек — каза той, усмихнат. — Смятате ли, че можете да ме включите някъде между срещите си с кардинала?

Тя се усмихна в отговор.

— Не знам. Отнема много от моето време — престори се, че изчислява наум. — Може би ще мога да ви вместя някой ден през следващата седмица. Ще трябва да проверя — минавайки покрай него, сухо подхвърли: — Знаете номера ми.

Влезе в сградата, без да поглежда назад, и жизнерадостно се шмугна в асансьора. Не знаеше дали харесва Тери Съливан, не знаеше дали имаше нещо друго, което ги обединява — освен това, че и двамата се възхищаваха от кардинала. Нито за миг не почувства влечение към репортера, но неща като физическото привличане понякога изискваха време. Тя бе наясно, че не се интересува от Питър Оливър, а пък Тони Кон не се интересува от нея. Съвсем ясно бе, че не ставаше и по-млада.

Досега не бе ходила с репортер. Ако не друго, то от това можеше да излязат една-две вечери с образователна цел.

Никога не си бе и представяла, че обучението ще дойде толкова скоро, и то за нейна сметка.