Барбара Делински
Езерни новини (19)

Деветнадесета глава

Поне малко да се поуспокои — звучеше толкова приятно, но хубавите неща обикновено не са лесни. Да се появи в църквата на Лейк Хенри в неделя сутринта означаваше всички да я видят. Лили бе раздвоена. Една част от нея не бе готова за това. Другата вече се бе уморила да се крие като страхлива малка жабка. Точно тази част й подсказа, че е време да направи първата стъпка.

Лили си взе душ и през цялото време си мислеше за пълния с дрехи гардероб, който бе оставила в Бостън. След това облече единствения костюм, който бе взела със себе си. Сложи си малко грим за мигли и руж и внимателно изсуши косата си със сешоар. Десетина минути по-късно си направи кафе, като непрекъснато поглеждаше часовника. Така бе преценила времето си, че да пристигне пред църквата точно преди началото на службата. Тогава всички щяха да бъдат вече вътре и щеше да има възможност да си намери място някъде на задните редове, без никой да я забележи. Тя се качи във взетия назаем фургон, задоволи всички негови капризи при запалването, докато двигателят заработи. После пое по пътя, който обикаляше езерото.

Утринта бе хладна, но не студена. Въздухът беше чист, а есенните листа — невероятни. Тази сутрин си струваше човек да шофира просто за удоволствие. Тъй като бе много притеснена, Лили можа да почувства само съществуването на красотата, изпълваща всичко наоколо. На паркинга пред църквата нямаше свободно място и тя остави колата близо до библиотеката, а останалия път извървя пеша. Две момичета на не повече от шестнайсет-седемнайсет години тъкмо се качваха тичешком по широките бели стъпала, когато и тя пристигна. Лили не ги позна, но по начина, по който двете я погледнаха миг преди да влязат вътре и да изчезнат от погледа й, тя разбра, че се бяха досетили коя е.

„Обръщай се и се прибирай!“ — обади се в нея по-страхливата й половина, но Лили нямаше желание да остава вечно затворена в малката си къщичка. Освен това двете тийнейджърки вече знаеха, че е дошла. Ако сега не влезеше вътре, наистина щеше да даде повод за различни слухове.

Силно смутена, но твърдо решена да изпълни намерението си, Лили ги последва в църквата. В преддверието нямаше никой, но не бе тихо. Във въздуха се носеха звуците на орган, а хорът запя „Вярата на нашите отци“. Един свят на спомени разтвори врати пред нея. Това бе свят на скрити дълбоко в душата й образи, останали там от времето, когато самата тя пееше в хора всяка неделя. Обичаше да го прави. Майда също одобряваше това. Ето защо тези мигове в църквата бяха едни от малкото случаи, в които всичко в живота й бе наред.

С потръпващи гърди си пое дъх, прекоси преддверието и се изправи пред вратата на залата. Местата в голямото помещение бяха вече заети, но тя забеляза свободно място точно до пътеката, на една от пейките на предпоследния ред. Лили седна, като се извини с поглед на по-малкия брат на Чарли Оуенс. Той без съмнение си бе запазил повече място, за да може да се протяга по време на службата. След това отпусна ръце в скута си и наведе глава. Нямаше нужда да вдига очи, за да бъде сигурна, че майка й заедно с Роуз и семейство Уинслоу седят на четвъртата пейка вдясно. Други по-видни семейства от Лейк Хенри заемаха пейките непосредствено зад и пред тях. Предполагаше, че познава и много от хората, които заемаха по-задните редове, но не вдигна глава. Лили чувстваше, че техните погледи са обърнати към нея. Усещаше това толкова ясно, колкото и студенината на собствените си пръсти. Затова съсредоточи цялото си внимание върху органа, химните и хора. Хористите изпълниха „Благословен обет“, а след това „Съкровеният час за молитва“. Младата жена не пееше, нито пък четеше Евангелието заедно с останалите богомолци, но слушаше всяка дума. Човекът зад амвона говореше за милосърдие, опрощение и любов. Лили слушаше мощния глас на проповедника и поглъщаше всяка негова мисъл. Този мъж успя да прогони отчаянието и смущението от съзнанието й поне за кратко. Светостта на това място проникна в нея и послужи като балсам за наранената й душа, облекчавайки болката. Когато хорът подхвана заключителните химни, тя вече дишаше бавно и дълбоко.

Лили се измъкна от църквата преди благословията. Страхуваше се, че ако сега започне да отговаря на въпросите на хората, може да загуби чувството на покой, което току-що бе постигнала. Успя да запази това чувство. То бе примесено и с нещо друго, нещо, което не бе очаквала. През тези кратки мигове, докато седеше тихо в църквата заедно с останалите жители на Лейк Хенри, Лили имаше усещането, че принадлежи на някаква общност. Не можеше да си спомни откога не бе изпитвала такова чувство.

Още преди шепота на хората да достигне до Джон, той разбра, че Лили е в църквата. Воден от шесто чувство, вдигна глава точно в този момент, в който тя влезе. Журналистът седеше в далечния край на пейката, която бе непосредствено пред тази на Лили. Тъй като и самият той не бе редовен посетител на църковните служби, Джон също бе пристигнал минути преди започването на церемонията.

А защо беше дошъл тук? След като цяла нощ душата му горя в пожар от плътски желания, който никога нямаше да угасне, Джон бе почувствал нужда да ангажира съзнанието си с нещо по-възвишено. Веднага щом погледна Лили обаче, тези намерения се изпариха. Ето защо той пееше с цялото си сърце всеки химн и съсредоточи вниманието си върху службата на проповедника. Слушаше внимателно всяка негова дума и до края на церемонията успя да постигне пълен контрол над емоциите си.

В този момент той се абстрахира от физическото привличане и потърси душевната красота. Сега изпитваше уважение към Лили заради други неща. Току-що тя бе показала голяма смелост, идвайки тук, въпреки шепота и любопитните погледи на хората. Да, тя си тръгна рано, но в началото и Джон напускаше различните обществени мероприятия по-рано. Разликата бе, че той напълно си бе заслужил недоверието на своите съграждани. С Лили не беше така. Тя трябваше да тръгне по пътеката между редовете и да седне при семейството си. Тревожеше го фактът, че тя не можеше да направи това. Джон се опитваше да се пребори с тези мрачни мисли и след като излезе от църквата. Наблюдаваше как потокът от хора залива белите стъпала, за да се разпръсне след това под лъчите на топлото есенно слънце. В този момент Джон забеляза Каси Бърнс. Тя бе застанала неподвижно заедно с мъжа си и държеше в ръцете си дете. Други две подскачаха около нея. На ръст едва достигаха до хълбоците й.

Съпругът й се отдели от тях, за да поприказва с пастора. Каси тръгна към колата. Тогава Джон заобиколи тълпата, така че да се срещне с нея по средата на разстоянието, което я делеше от автомобила. Той вдигна на раменете си по-малкото от двете дечица, припкащи около майка си. Бе четиригодишно момченце на име Етан. После продължи заедно с Каси, докато детето силно стискаше брадата му.

— Видя ли Лили вътре? — попита Джон, като успя да произнесе въпроса си достатъчно отчетливо.

Тя го погледна закачливо.

— Как бих могла да не я видя?

— Тя ми каза, че ти я представляваш. Как вървят нещата?

— Ако питаш, защото търсиш материал за вестника, нямам коментар.

— Питам като приятел — това бе поне наполовина истина.

— Като приятел на Лили ли?

— Да.

Адвокатката спря и се загледа в очите му. Джон не знаеше какво мисли тя, но миг след това Каси отново тръгна.

— Отговорът е, че засега доникъде не сме стигнали. В петък изпратих факс до вестника, като им напомних, че имат седмица, за да публикуват опровержение. След това завеждаме дело. Срокът изтича утре.

— Смяташ ли, че ще го направят?

— А ти? — попита го Каси на свой ред. — Ти познаваш тези хора по-добре от мен.

Беше самата истина.

— Ще ви оставят да заведете дело. Ще отстояват позициите си. Имат касета.

— Лили ми каза. Това е и плюс, и минус.

— Не е знаела, че я записват.

— Това е плюсът — отвърна Каси, когато стигнаха до колата. — Противозаконно е — сложи детето, което стоеше до нея, да седне на задната седалка. Джон свали Етан от раменете си, подаде й го и тя го настани до другото. След като последното от децата и само се качи в колата, Каси се изправи и погледна журналиста в очите. — Тази история е една голяма лъжа. Дори и Лили да не ми беше клиент, дори и да не беше потърпевша в момента, пак щях да съчувствам. Помня я, когато бяхме малки. Тя страдаше.

— Заради заекването ли? — попита Джон.

Миналата вечер Лили не бе заекнала нито веднъж. Много му се искаше това да означава, че с него тя се чувства добре.

— Заради Майда — отвърна Каси. Вече се бяха отдалечили достатъчно от тълпата, но въпреки това жената сниши глас: — И аз съм имала проблеми с майка си. С всяко момиче е така. Докато бях тийнейджърка, отношенията ми с нея никога не са били съвсем гладки. Но си спомням, че бях много благодарна — и то неведнъж, че не Майда ми е майка.

— Толкова лоша ли е била?

Каси отмести поглед встрани и възмутено въздъхна:

— Майда беше максималистка. Всичко трябваше да бъде перфектно.

— Защо?

— Не знам със сигурност. Знам само това, което казваше майка ми.

— А какво е то?

— Че Майда си е била такава още от самото начало, когато дошла в града и се омъжила за Джордж.

— Животът й бил ли е перфектен тогава, преди да се роди Лили?

— Такъв образ се е стремяла да си създаде. Но дали истината е била такава?

Точно тази истина интересуваше Джон. За поведението на хората винаги имаше причини. Майка му е била отгледана в семейство, в което са я възпитавали да бъде контактна и любезна с околните. Поради това животът й с Гас е бил непосилно изпитание. Гас никога не бе виждал достоен съпруг. Затова и самият той нямаше понятие как трябва да се държи, за да бъде такъв. Като малък Джон не беше чувал нито дума на одобрение от баща си. И на четирийсет и три продължаваше да търси това одобрение. А Майда? Майда Блейк вечно изискваше съвършенство. Питаше се защо.

— Кой би могъл да знае? — попита Джон.

— Аз не знам. Нито пък майка ми — отвърна Каси и протегна ръка, за да подаде ключовете от колата на съпруга си, който се приближаваше към тях. — Опитай да научиш нещо от Мери-Джоун Суийт. Тя познава Майда още от времето, когато е дошла в Лейк Хенри.

 

 

Мери-Джоун беше председателка на Градинарския клуб. Едва ли би могъл да се направи по-добър избор за тази длъжност. Беше дребна и слабичка жена. Кичури сива коса се спускаха над челото й. Слагаше сини сенки за очи на клепачите си и малко руж върху страните си. Така приличаше, според Джон, на онези теменуги, които членовете на клуба всяка пролет засаждаха в саксиите на прозорците си. Мери бе тиха жена, за която се знаеше, че говори повече с растенията, отколкото с хората. Наистина, когато след църковната служба Джон я забеляза от паркинга и с няколко крачки прекоси улицата, за да отиде при нея, тя се бе навела над огненочервен храст пред магазина на Чарли.

— Познаваме се от много отдавна — призна възрастната жена, след като Джон произнесе името на Майда. — Вече бях в клуба, когато и тя стана член. По-възрастна съм от нея, но веднага станахме приятелки. Винаги когато Лили влизаше в църквата… — Мери Джоун погледна тъжно журналиста. — Горката Майда.

— Горката Лили — поправи я Джон.

— Горката Майда — настояваше жената. — Що се отнася до Лили, тя наистина проявяваше голямо търпение и загриженост. С това дете бяха свързани най-големите й опасения.

— Вярваш ли на вестниците?

— Не — отвърна провлачено Мери-Джоун, като сви устни. — Но това се отрази много лошо на Майда. Тази история е поредното страдание в живота й. Първо заекването на Лили, след това нещастието с краката на Попи и накрая смъртта на Джордж. Сега отново Лили — възрастната жена поклати глава, откъсна една вейка с яркочервени листа, постави я в свивката на ръката си и прошепна нещо на храста.

— Извини ли му се? — попита Джон.

Мери-Джоун се изправи.

— Казах, че Майда дойде тук, за да получи нещо по-добро.

— По-добро от какво?

— От това, което е имала.

— А какво е било то?

Мери-Джоун се усмихна. След това се наведе, събра нежно в ръцете си няколко клонки, паднали ниско над земята, и ги вдигна към изправената част на храста. Посочи към прахта, която те бяха скривали досега.

— Виждаш ли тези малки стръкчета, които се показват от земята? — попита старицата. — Те са от кореновата система на това растение — изправи се, пусна внимателно клонките и погледна Джон в очите. — Те са глупаци. Аз не съм. Много въпроси задаваш, Джон Киплинг. Започваш да приличаш на Тери Съливан.

— Обаждал ли ти се е?

— Както и много други. Предполагам, това е съвсем естествено, като се има предвид, че съм председател на Градинарския клуб, а Майда има прекрасна градина. Тери е най-настоятелният.

— Какво му каза?

— Същото, което казвам и на теб сега — жената вдигна гордо глава и стисна здраво устни.

— Аха — продума примирено Джон, но след това се опита да я накара да размисли: — Но аз няма да пиша статия за вестника.

— Може и така да е, но Майда ми е приятелка. Не мога да ти кажа нищо лично за нея.

— Знаеш ли такива неща за нея?

— Разбира се. Познавам Майда от трийсет и пет години — тя отново вдигна предизвикателно брадичката си и запечата устни. После се загледа задълго в него, докато той се опитваше да измисли как да я накара да говори. След като не можа да измисли нищо, което неговата съвест би му позволила да използва, тя се усмихна самодоволно и си тръгна.

 

 

Докато караше към Гребена, Джон се опитваше да разгадае тайните на Майда. Нито едно от предположенията, които минаваха през ума му, не изглеждаше достатъчно обосновано. Въпреки това тези мисли не му позволяваха да потъне в душевния мрак, който винаги го изпълваше на път към бащиния му дом. Журналистът махаше с ръка за поздрав на хората, застанали по верандите, но никой не го поглеждаше в очите. В интерес на истината, той и не очакваше подобен жест от местните жители. Джон спря пред къщата на Гас, взе чантата с продукти и влезе вътре.

Гас бе полулегнал на дивана. Беше обул смачкани зелени панталони и бе нахлузил оранжева риза, от която липсваха копчета. Джон бе заръчал на Дулси да го бръсне през ден, но, изглежда, баща му се съпротивляваше упорито. Наболата му сива брада бе на повече от два дни. С едното си по-широко отворено око и с тази разрошена бяла коса старецът представляваше най-трагичната картина, която синът някога бе виждал. По чорапите на Гас имаше доста дупки.

Това вбеси Джон. Той стисна здраво чантата и се приближи до дивана.

— Какво стана с новите ти чорапи?

— Какви нови чорапи? — измърмори баща му, без да го погледне.

— Миналия месец сложих цяла дузина нови чифтове чорапи в нощното ти шкафче.

— Не съм ги искал.

— Не, но аз ги донесох. Бяха подарък за теб.

— Моите ми харесват повече.

— Твоите са скъсани.

Гас вдигна глава. Едното му око бе наполовина затворено.

— Теб какво те е грижа? Щом искам да нося скъсани чорапи, това си е моя работа. И кажи на Дулси Хюит да не идва. Омръзна ми други да ми казват какво да правя. Оставете ме на мира.

Изглеждаше толкова нещастен, че Джон изобщо не знаеше какво да прави. Затова влезе в кухнята, която бе учудващо подредена. Даже би предположил, че Гас не е ставал от дивана, откакто Дулси си е тръгнала тази сутрин.

— Обядвал ли си? — викна синът.

След като баща му не отговори, той застана на вратата на кухнята и погледна към всекидневната. Гас гледаше гневно към пода. Тъй като не му се искаше да рискува с нов спор, Джон извади продуктите на масата, забърка омлет и го поднесе на баща си заедно с намазана с масло препечена филийка.

Старецът отмести очи от пода и погледна чинията.

— В него има всичко, каквото обичаш — каза синът, — шунка, сирене, зелени чушки. Препечената филийка е от овесен хляб, изпечен тази сутрин в магазина на Чарли.

— Мразя зелени чушки.

Джон не му повярва нито за миг. Пред него стоеше човек, който навремето взимаше прясна хрупкава зелена чушка, спукваше я, късаше парченца от нея и ги ядеше едно по едно. Но Джон нямаше желание да спори. Нямаше смисъл.

— Полезни са за теб.

Гас изсумтя:

— Ще ме направят ли по-силен? Ще ме направят ли по-млад? Ха! — но след това взе чинията.

На Джон му бе ясно, че баща му ще се храни по-спокойно, ако не бъде смущавана гордостта му. Затова остави Гас сам. Застана до печката и изяде остатъка от омлета направо от тигана. После изми съдовете. Тъй като искаше да помогне с още нещо, журналистът избърса рафтовете на хладилника. Повечето от храната, която бе донесъл миналия път, вече я нямаше. Нямаше обаче никаква представа дали Гас я е изял, или Дулси я е изхвърлила. След като изминаха поне двайсет минути, гостът се осмели да се върне във всекидневната. Старецът бе заспал. Изглеждаше, сякаш не е помръднал и мускул от тялото си, но чинията беше празна. Доволен, Джон я отнесе. После поредна за малко на стария стол с мека тапицерия и се загледа в спящия си баща. Така бе правил и преди четирийсет години. Тогава Гас изглеждаше огромен човек, с големи всевиждащи очи и мощен, гърмящ глас. Младият мъж си спомни как разглеждаше изпъкналите вени по предмишниците на баща си, белезите по пръстите му, космите по извивките на ушите. За малкото момче всичко това бе знак за сила. В онези години му се възхищаваше. Но да каже това на Гас бе нещо съвсем друго.

На връщане от Гребена Джон се отби в офиса и факсът, който го очакваше там, повдигна духа му. Беше изпратен от Джак Мабет и бе оръжие, което Джон можеше да използва на два фронта. Пол Рицо бе започнал кариерата си с помощта на фалшива автобиография. В нея бе заявил, че е достигнал последното ниво, преди да получи диплом по английски език в Дюк, и че е завършил журналистика в Нюйоркския университет. Всъщност бе започнал следването си в Дюк, но не бе могъл да продължи заради неиздържани изпити. След това се прехвърлил в университета в Маями, но и оттам го изхвърлили. Следователно не е имало никаква последна степен, преди да вземе диплом по английски език. Що се отнася до Нюйоркския университет, оказа се, че изобщо не е кандидатствал, още по-малко да е учил там. Бе излъгал работодателите си, както и читателите.

Ами Джъстин Бар, защитникът на семейството, домашното огнище и целомъдрието? Увличал се по сексуалните перверзни. Така твърдели няколко проститутки. Те правели за женени мъже това, което техните съпруги им отказвали. Пазели имената на клиентите си в тайна, за което те допълнително им плащали. Но имало записи, имало снимки. Достоверността на информацията била гарантирана. Държали Джъстин Бар в ръцете си.

Ако Джон беше Тери, може би веднага щеше да започне да мисли как да разгласи тези сведения по възможно най-шокиращия за обществеността начин, за да може последиците да бъдат унищожителни за Бар. Но той искаше да бъде по-благороден от своя колега, искаше да спазва някакво приличие. Ето защо Джон не започна да крои планове, а просто остави факса настрана. Беше доволен, че вече е тук и може да бъде използван, ако стане нужда.