Барбара Делински
Езерни новини (15)

Петнадесета глава

Докато Джон размишляваше върху възможностите за създаване на заинтригуващ сюжет, Лили излезе с колата. Премина покрай тихата страна на езерото, но не сви в отбивката, която водеше към жилището на Попи, а продължи по по-широкия път — към къщата на Майда. Скоро зави по друг път. Там, където той свършваше, живееха Роуз и съпругът й Арт Уинслоу и трите им дъщери.

Къщата бе построена само преди дванайсет години. Беше сватбен подарък от семейство Уинслоу. Той се съчетаваше прекрасно със земята, която семейство Блейк бяха подарили на младоженците.

Роуз бе обзавела къщата — това бе очевидно за всеки, който знаеше, че тя е дъщеря на Майда. Това означаваше практически — всеки, който я познава изобщо. Къщата бе умалено копие на тази върху хълма — същият застлан с плочи преден двор, същата веранда и същите стрехи. Лили я намираше за много красива, като се абстрахираше, разбира се, от неприятните асоциации, които къщата предизвикваше у нея. Сега, когато петролните лампи, наредени покрай алеята, бяха запалени и огряваха верандата, тя й харесваше още повече.

Лили бе избрала за посещението си такова време, че децата вече да са си легнали. Нямаше представа дали Роуз знае, че тя е тук. Може би Хана или Майда й бяха казали. И в двата случая й бе трудно да предположи дали ще последва скандал. Роуз не беше дипломатичен човек и винаги чрез думите й бе говорило отрицателното отношение на Майда към каквото и да било.

Лили нямаше голямо желание да посети сестра си, но съществуваше вероятност Роуз да разбере от някой друг, че тя е в Лейк Хенри. Според нея приличието изискваше лично да я посети, освен това трябваше, както се казва, „да хване бика за рогата“.

Почука тихо на прозорчето на предната врата. Само след минута дочу тежки стъпки. Не се учуди, когато зет й отвори масивната дъбова врата.

Арт Уинслоу твърдеше, че се е влюбил в Роуз Блейк още през първия си учебен ден. По онова време бе мило момче, което сега се бе превърнало в симпатичен мъж. Това, че Арт бе доста по-отстъпчив от Роуз, може би щеше да представлява някакъв проблем, ако той не бе Уинслоу. Неговият род притежаваше фабриката, а това му придаваше определена тежест. Ето защо той позволяваше на жена си да командва вкъщи! Единствено по този начин Лили си обясняваше техния продължителен щастлив брак. Арт бе типичен нежен великан.

Лили не се учуди, когато той отвори вратата, но мъжът със сигурност се изненада, когато я видя. Това даде отговор на един от въпросите й: Хана не им бе казала.

Гостенката се усмихна, вдигна ръката си и му махна.

— Чудехме се дали ще си дойдеш — каза Арт с приятелски глас. — Влизай. Роузи? — викна великанът през рамо и после добави: — Тя е с момичетата.

— Мислех, че вече спят. М-м-може би трябва да дойда друг път.

— Не, не. Тя ще се радва да те види. Момичетата — също.

Арт Уинслоу бе любезен човек. Беше мил с Роуз, с момичетата, с работниците във фабриката. Но не можеше да се каже, че е досетлив. Това, че Лили може би не иска всички да научат, че се е върнала в Лейк Хенри, изобщо не му мина през ума.

Затова тя каза направо:

— Не умея да лъжа. Мразя да моля момичетата да пазят тайна.

— Те обичат да пазят тайни — настояваше Арт, пък и Лили знаеше, че Хана със сигурност умее да държи езика си зад зъбите.

Лампата във фоайето внезапно светна. Роуз стоеше в дъното с ръка върху ключа. Когато зърна гостенката, тя остана неподвижна като статуя. В този миг в дъното на фоайето стоеше едно копие на Лили. Същата тъмна коса, същият блед тен на кожата, същият строен ханш и пищен бюст. Когато погледнеше сестра си, все едно виждаше собствения си образ в огледалото. Но косата на Роуз бе по-дълга, непретенциозно подрязана и прибрана зад едното ухо. Освен това носеше ушити по поръчка спортни панталони, които бяха обичайното вечерно облекло за по-заможните млади хора от Лейк Хенри. Въпреки това приликата бе поразителна.

— Е, здравей! — каза Роуз, като застана до съпруга си. — Блудната дъщеря се завърна. Всички в града се питаха дали ще го направиш. Кога пристигна?

Отначало Лили си помисли да излъже. След това обаче си спомни за Хана, дори и за Майда, и каза:

— В събота.

— В събота? И идваш чак сега? Днес сме сряда. Кой друг знае, че си тук?

— Крия се.

— Мама знае ли?

— Да.

— А Попи?

— Да.

Роуз шумно въздъхна и отвърна натъртено:

— Много благодаря.

— С всяка от тях съм се виждала само веднъж — оправда се Лили. — Не исках да принуждавам момичетата да лъжат, ако някой ги попита. Предполагах, че вече спят.

— Грешно си предположила — измърмори предвидливо Роуз и се обърна. Разбира се, три личица се бяха показали на вратата. — Елате да кажете „здрасти“ на леля си Лили.

Момичетата се пооправиха и се втурнаха към Лили — първо шестгодишната Рут, а Ема, която бе на седем, я следваше по петите. Те бяха прекрасни малки момиченца. И двете имаха тъмни къдрави коси и носеха нощнички на цветенца, които покриваха и пръстчетата на крачетата им. Подобно на онази вечер, в къщата на Майда, Хана носеше фланелка, която й беше голяма. Изправена до другите деца, пълничката Хана изглеждаше по-семпла. Тя остана малко по-назад и не се помръдна дори и след като двете й сестри прегърнаха Лили и се отдръпнаха. Чак когато леля й протегна ръце към нея, момичето пристъпи напред.

— Радвам се да те видя, Хана. Харесва ми фланелката ти — Лили разгледа картинката с котка върху гърдите й. — Нямаш си котка, нали? — Момичето поклати глава.

— Пази боже! — намеси се Роуз. — Нея едва я карам да се мие. И дума да не става за котка.

— Котката сама се почиства — каза Хана.

— Те си сменят козината. Да не искаш цялата да се напълниш с косми!

Хана не отговори. Лили съжали, че подхвана тази тема. Арт каза на децата:

— Покажете на леля Лили зъбките си.

Двете момиченца отвориха широко усти. Между зъбите им се чернееха дупки — при Рут отпред, а при Ема отстрани.

— Впечатляващо! — продума Лили и стисна леко Хана за ръката. — За теб сигурно е отегчително. Вече са те карали да правиш така.

Роуз въздъхна:

— Зъбите й израснаха накриво. Скоро ще й слагат скоби.

— И аз носех скоби — каза Лили на Хана, която заинтригувано вдигна вежди.

— А пък аз не — намеси се отново Роуз. — Нито пък Арт. Като говорим за зъби… — Сестрата на Лили погледна двете по-малки деца и посочи стълбището: — Отивайте да си миете зъбите. Татко ще ви гледа. Аз трябва да говоря с леля Лили.

— Ами Хана? — извика Рут.

— Тя има големи зъби, които трябва да мие — подкрепи я Ема.

— Нея няма нужда да я гледаме — каза Роуз. — На десет е. Няма за всяко нещо да викам след нея. Тя отговаря за собствените си зъби. Ако иска да станат кафяви, това си е нейна работа.

— Винаги си мия зъбите — защити се Хана, но можеше да си спести този труд. Майка й бе обърнала поглед към Арт и тихичко му даваше наставления какво да прави с Рут и Ема.

В следващия момент бащата хвана двете момиченца за ръка и ги поведе нагоре по стълбището. Хана остана до Лили.

— Написа ли си домашните? — попита Роуз и след като детето кимна отрицателно, изкомандва: — Тогава се качвай горе да четеш. Трябва да говоря с леля ти.

Лили прегърна детето и нежно му каза:

— Качвай се горе. Ще се видим друг път.

Хана тръгна бавно по стълбите, а Лили я изпрати с поглед. Чувстваше, че у това дете се е насъбрала болка, но не знаеше дали и някой друг вижда това.

Вместо да покани гостенката да влезе вътре, Роуз се облегна на стената във фоайето.

— Трябваше да се досетя, че си се върнала. Мама е в отвратително настроение. Всъщност чувства се така, откакто всичко започна. Заглавията във вестниците, снимките, телефонните обаждания — това бе голямо мъчение за нас, Лили. Мама ужасно се притесни, когато ти замина за Ню Йорк. Знаеше, че нищо хубаво няма да последва, но никога не си бе помисляла, че може да се случи нещо толкова лошо. Сега не смее да се покаже в града.

— Не смее ли?

— Е, трудно се решава да го направи. Убедена е, че всички говорят за нея, че всички я гледат. Това я изнервя, а когато е нервна, си го изкарва на мен.

Лили не можеше да повярва. Роуз винаги бе радост и гордост за Майда.

— На кого другиго може да се развика? — продължи Роуз. — Не може да крещи на Попи, така че си го изкарва на мен. Аз съм тази, която винаги е тук и се грижи за нея.

— Тя сама се грижи за себе си.

Роуз се изсмя през зъби:

— Не и колкото си мисли. Винаги й нося нещо за ядене в къщата, пазарувам в града вместо нея. Да, тя движи бизнеса, но нямаше необходимата подготовка.

— Това ангажира вниманието й.

— Няма да стане по-млада. Сега трябва да почива, да пътува — телефонът иззвъня. — Трябва да се радва на внуците си.

— Хана не беше ли при нея онази вечер?

Роуз я стрелна с поглед.

— Хана не е дете, на което човек може да се радва. Тя ще ме умори.

— Защо?

— Вечно противоречи — телефонът отново иззвъня. — Твърдоглава и дебела.

— Не е дебела.

— Но напълнява.

— Скоро ще се източи и тогава ще се втали. Има красиво лице.

Телефонът звънна за трети път.

— Вдигни, Арт! — провикна се Роуз и се обърна към Лили: — Защо се върна?

Домакинята зададе въпроса си на по-висок глас. Сестра й смяташе, че още говори по инерция, след като току-що бе викала. В интонацията на гласа й обаче ясно се долавяше възмущение. Също така възмутено, Лили отвърна:

— Имам къща тук.

— Колко дълго ще останеш?

— Толкова, колкото трябва.

— Ами ако медиите те последват и тук? Мама ще се побърка.

— Не съм направила нищо нередно, Роуз.

— Ако тя пощурее, аз ще страдам — Роуз се огледа, когато мъжът й слезе тичешком по стълбите.

— Беше Майда — каза Арт. — Двама от квебекчаните работили вечерта на ливадата. Контейнерът запънал и се преобърнал. Извикала е линейка. По-добре да отида там.

— Има ли пострадали? — попита Роуз.

Мъжът й вече вземаше якето си от закачалката.

— Вероятно един, но беше доста уплашена.

— И аз искам да дойда — каза тихо Роуз.

Лили за първи път видя сестра си загрижена за някого.

— Ще остана при момичетата — предложи гостенката.

— Те спят — каза Арт, като подаде пуловера на жена си. — Изобщо няма да усетят, че ни няма.

— Ще се оправим — каза Лили и затвори вратата след тях. Чувстваше се неловко, като гостенин, който не бе толкова близък на домакините, че да се разхожда из къщата им. Прекоси фоайето и седна на първото стъпало на стълбището. Подпря глава на ръцете си и се заслуша, но нито от горния етаж, нито отвън идваше някакъв шум. Нямаше да се чуе сирена, разбира се. Какъв бе смисълът от нея, като по пътищата и без това вече нямаше никой.

Тогава от далечната част на къщата се разнесе кикотене. Лили искаше да се качи горе и да провери. Но това бе щастлив смях. Нямаше мисли за злополуки, които да го помрачат. Ако тя се появеше горе вместо Арт и Роуз, можеше да ги разтревожи. По-добре беше да не се качва при тях.

В горния край на стълбището се чу скърцане и Лили вдигна очи. Хана стоеше там, като се колебаеше и гледаше несигурно. Когато леля й махна да слезе, колебанието в миг изчезна. Момичето бързо изтича по стълбите, като едва докосваше стъпалата, и седна до нея.

Отначало и двете мълчаха. След малко, като се усмихна срамежливо, Хана тихо прошепна:

— Радвам се, че си тук.

Щом погледна лицето й — да, наистина красиво лице, — за миг Лили също се почувства щастлива, че се бе върнала.

 

 

Злополуката не бе с тежки последствия. Никой не бе пострадал сериозно, но и двамата работници имаха достатъчно счупвания и натъртвания. Щяха да останат извън строя до края на прибирането на реколтата. Като се има предвид, че две трети от приходите се реализираха през октомври и ноември, тази загуба бе сериозна. Проблемът допълнително се усложняваше и от това, че единият от пострадалите работеше редовно и във фабриката за ябълков сок.

 

 

Следващата сутрин Лили стана на разсъмване, обу джинси, облече най-топлите си дрехи и отново заобиколи с колата си единия край на езерото. Този път продължи да кара по широкия път, докато стигна до голямата къща. После сви вдясно и пое по друг, описващ голяма дъга.

Фабриката за ябълков сок бе ниска каменна постройка, чиито стени бяха покрити с бръшлян. Около нея растяха ели. Беше много красиво място, на което кипеше усилена работа. Преди двайсет години сградата бе разрушена, като останаха само стените. След това бе допълнително укрепена, за да може да се внедри ново оборудване. Като се изключат обаче по-големите и по-ефективни хладилни камери и новата система за бутилиране, производството на ябълков сок не се бе променило много от времето, когато преди четири поколения на същото това място семейство Блейк затвориха първата бутилка.

В момента, в който Лили прекрачи прага на фабриката, веднага я лъхна сладникавият аромат на ябълки. Като дете често идваше тук, защото й бе интересно да гледа как работи пресата за сок и искаше да помага. Когато стана на шестнайсет и беше достатъчно голяма, за да може да го прави, вече бе твърде заета е музика и уроците си. Освен това баща й смяташе, че градините са мъжка работа.

В съзнанието й изплува образът на Джордж, висок като великан, запасан с дълга гумена престилка и с гумени ботуши. Спомни си го как вадеше лошите ябълки от ваната с вода и ги хвърляше настрана, а останалите избутваше към елеватора. Откарваше ги до мелачката, която ги смилаше. Друг работник стоеше на платформа, издигната на пет фута над земята, и трупаше ябълките върху поточна линия, която ги изсипваше вътре в машината.

Други двама подреждаха един върху друг пластове от получената ябълкова каша. Пластовете се отделяха от решетка, покрита с плат, и винаги бяха единайсет. Лили бе запомнила това.

— О, боже! — Лили чу глас зад гърба си и се обърна.

Беше Орали Мур. Орали бе вдовицата на главния майстор на Джордж. Сега тя изпълняваше задълженията на мъжа си.

Това бе ирония на съдбата, като се има предвид отношението на Джордж към жените. Беше висока и здрава, с остра сива коса и блед тен на кожата. Вече наближаваше седемдесетте, но бе облечена така, както и Лили — готова за работа.

Младата жена харесваше Орали. Дори и в най-тежките моменти възрастната жена я бе посрещала с мила усмивка и погледът й бе винаги изпълнен със състрадание. Сега Лили видя същото, но очите й бързо се отместиха от нея и се спряха върху младия мъж, който влезе веднага след нея във фабриката.

В този миг Лили осъзна какво бе направила. Имаше много причини да прояви желание за работа. Най-важната от тях беше, че Майда се нуждаеше от помощ. Но това бе инстинктивна реакция, решение, което изобщо не обмисли. Орали не я притесняваше. Бе лоялна и дискретна. Но младият мъж зад нея бе само един от многото, които щяха да видят Лили през деня. Някои живееха в общежитията, а други в града. Тези други щяха да се приберат след работа у дома и да разгласят новината. Тайната й щеше да бъде разкрита.

След първоначалната паника, която я обзе, Лили почувства облекчение. Не съжаляваше, че градът ще научи за нея — и това малко я изненада. Стомахът й все още се свиваше, когато си спомни как медиите я преследваха, но в Бостън трябваше да се изправи срещу тях сама. Вече не беше в Бостън, а в Лейк Хенри. Беше родена и отгледана тук и ако жителите на града някога се бяха отнасяли лошо към нея, сега беше моментът да изкупят вината си. Беше се уморила да се крие.

Освен това вече нищо не можеше да се направи.

— Как са Андре и Жак? — попита Лили, като имаше предвид пострадалите работници.

Устата на Орали се изкриви.

— Ще си бъдат у дома след два дни. Сега си седят в общежитието и са много доволни, че почиват, а им се плаща. — Старата жена махна на мъжа да се приближи. — Това е Баб. Той е от Гребена.

Баб беше висок, здрав и в никакъв случай не бе прехвърлил осемнайсет. Той много се стараеше очите му да не срещат Лили и тя разбра, че я е разпознал. Тъй като вярваше, че Орали ще му каже всичко, каквото трябва, Лили излезе навън да чака Майда.

Беше най-студеното утро, откакто бе настъпила есента. Тънка бяла дантела от скреж украсяваше тревата по хълмовете. Лили се облегна на покритата с бръшлян стена, смъкна ръкавите си, така че да покриват дланите й, и скръсти ръце; Всеки път, когато вдишваше, сякаш цялата се изпълваше с аромат на есен. Всяко нейно издихание представляваше облак бяла пара.

Питаше се какво ли са писали в „Поуст“ днес. Когато излезе от къщи, бе твърде рано, за да се обади на Джон. Чудеше се дали вече е буден, дали е излязъл в езерото или е отишъл с колата си в града. Накрая се спря на третия вариант. Журналистът сигурно искаше да се наслади на седмичния брой на „Лейк Нюз“. Питаше се дали бе отпечатал творбите, които тя избра. Беше й приятно да ги избира. Представяше си как ще се зарадват тримата ученици, като видят своите творби публикувани. Предполагаше, че това бе другата страна на професията на Джон. В нея имаше нещо положително.

Тогава Майда се появи иззад големия завой. Идваше пеша от дома си и вървеше по пътя с наведена глава. Лили се отдръпна от стената, но майка й бе потънала в мисли. Майда вдигна очи, когато едва не се блъсна в дъщеря си. Сепна се и се спря.

— Не ви достигат хора — каза Лили и след като майка й не отговори, продължи: — Мога да помогна.

Майда отново нищо не каза и дъщеря й се притесни, че може да откаже помощта й. Това щеше да бъде най-голямото наказание, най-голямата обида.

Дали щеше да стане така обаче не се разбра, защото Майда отново тръгна. Чак след като остави вратата отворена зад себе си, Лили получи отговор на въпроса си.

Машините вече загряваха — ваната с водна струя, конвейерната лента, мелачката, пресата. Всички те издаваха познатите звуци, както едно време. Лили отново си помисли за баща си. Той бе неделима част от тази картина. Нямаше и как да бъде иначе. Сега Майда носеше гумената престилка, но присъствието й там дразнеше окото. Въпреки това тя, изглежда, имаше пълен контрол над нещата.

Младата жена свали якето си и облече найлонова престилка с качулка, обу големи ботуши и сложи дълги гумени ръкавици. След това се изкачи на една от платформите до пресата точно срещу Баб. Не му каза, че никога не е вършила тази работа, защото се чувстваше готова за нея.

Беше наблюдавала този процес стотици пъти като дете. Старите дрехи от конопен плат бяха сменени с найлонови, но решетките и сгъваемите съоръжения бяха съвсем същите.

Това обаче не означаваше, че не изпитва страх. Но имаше и силно желание. Бе чакала дълго време да й се даде възможност да върши това. Лили приемаше заниманието си по-скоро като игра, отколкото като работа.

След няколко минути решетката, която трябваше да бъде най-отдолу, бе поставена на мястото. Покриха я с плат, чиито краища падаха свободно надолу. Първите ябълки влязоха в мелачката и веднага след това готовата ябълкова каша започна да се стича в огромната фуния над главите на Лили и Баб. Момчето дръпна един лост и го задържа достатъчно дълго, така че необходимото количество каша падна върху плата. Получи се плясък, който разсмя Лили. Тя обаче бързо се хвана за работа. Вдигна левия ъгъл на плата, покри с него кашата и изчака Баб да сгъне по същия начин левия ъгъл откъм своята страна. Повториха това и за десния край на плата. Докато Баб оправяше и изглаждаше плата, Лили взе следващата решетка. Тя бе същата като първата, широка близо метър. Младият мъж застла върху нея второто парче плат. След това дръпна лоста и следващата доза ябълкова каша се изсипа отгоре й. Тогава двамата сгънаха един след друг и четирите края на плата, оформиха пакета, сложиха отгоре още една решетка и още едно парче плат и нова доза от кашата падна върху него.

Купчината от решетки, завити в плат, нарастваше. Когато те станаха общо единайсет, поставиха още една отгоре като похлупак, започнаха да придвижват купа върху две шини и го оставиха точно под една голяма желязна преса. Баб постави дебели дървени трупчета между най-горната решетка и пресата, за да увеличи натиска. Майда дръпна лоста и купът започна да се вдига. Това, което досега бе слабо пуфтене, в миг се превърна в ръмжене. Предавките се сменяха с трясък и бръмченето на мотора променяше своя ритъм. Сокът започна да се прецежда през плата, да се стича по страните на купчината от решетки, а от тях — в резервоара отдолу.

Тогава Лили се изправи, огледа се, доволна от себе си, и си отдъхна. Даже бе изненадана, че е свършила работата както трябва. Успя! Чувстваше се на върха на щастието.

Майда се бе обърнала на другата страна и продължаваше да вади лошите ябълки от ваната. Орали обаче наблюдаваше Лили. Усмихна й се с разбиране и й направи жест да продължи работата си. Цялата процедура започна отново. Този път, преди купът от нови единайсет решетки да бъде поставен под пресата, първият бе преместен оттам, а отпадъците от ябълки бяха изхвърлени в подвижния контейнер до страничната врата. Парчетата плат бяха струпани накуп и готови за повторна употреба, а решетките бяха подпрени до стената.

Лили не запомни броя на пакетите от решетки, които направиха, пресоваха и след това развалиха. След малко Майда включи помпата, която придвижваше ябълковия сок към голямата хладилна камера в далечния край на помещението. Когато ябълките във ваната свършиха, тя поръча по своето уоки-токи да докарат още. Като пристигнаха, бяха разтоварени и бе задействана малка товароподемна платформа, за да вдигне касетките до ръба на ваната. По-късно Майда взе един маркуч и отми парченцата плодове и разлелия се сок от бетонения под. Водата се оттичаше в канал, разположен в средата на помещението.

Фабриката за ябълков сок бе изрядно чиста. Джордж бе много педантичен в това отношение и Майда продължаваше в същия дух. Но колкото и да се миеха помещенията, не можеше да се заличи мирисът на пресни ябълки и сладък сок. Той се бе просмукал в бетонните стени, в пода, в машините. Лили жадно поглъщаше този аромат. Това я опияняваше и извикваше в съзнанието й мили, малко позабравени картини. Като се замислеше, това й се струваше доста интересно. Повечето от спомените от Лейк Хенри, които носеше със себе си, бяха неприятни. Но сега си припомни и някои хубави неща. Например как с Попи и Роуз седяха в същото това помещение, сгушени в ъгъла до хладилната камера, и ядяха ябълките, които Джордж им подхвърляше.

Лили бе изпълнена с такава енергия, че когато Майда даде сигнал за почивка в десет предобед, тя изобщо не бе уморена. Изми найлоновата си престилка, прибра я заедно с ръкавиците и отиде в къщата на майка си. Можеше да използва банята във фабриката, но сутрешният вестник не беше там.

Вестникът беше старателно прегънат през средата и лежеше на голямата дървена маса в кухнята на Майда. Бе като спотайваща се змия, която не издаваше никакъв звук, и Лили нямаше как да разбере дали е отровна или не. Със свит стомах прегледа горната половина на първа страница. Там, както и на долната половина, не пишеше нищо за нея. А вътре?

Вместо да разлисти вестника и да провери, тя отиде до телефона. Поколеба се за миг кой номер да набере. „Обади се на Каси!“ — заповядваше съзнанието и. Каси бе нейният адвокат. Беше изпратила искането за опровержение и със сигурност щеше да следи за ответна реакция.

Но Лили не помнеше номера на Каси. Знаеше този на Джон. Опита първо да му се обади вкъщи и затвори след третия сигнал, за да не се свърже с Попи. После бързо позвъни в редакцията на „Лейк Нюз“. Отново никой не отговоря. Разочарована, се канеше да затвори, когато той вдигна слушалката. Тонът му беше делови.

— „Лейк Нюз“. Киплинг на телефона.

— Здравей! — каза Лили, а дишането и се ускори.

Гласът му стана по-топъл:

— Здрасти. Липсваше ми тази сутрин, когато не ми се обади.

— Излязох рано. Мама имаше нужда от помощ. Не й достигат хора във фабриката.

— Научих за злополуката.

Лили се усмихна.

— Няма да питам как. — След това предпазливо добави: — Още не съм прегледала вестника.

— Не се тревожи. И днес няма нищо.

Беше разочарована.

— Абсолютно нищо ли?

— Абсолютно.

Тогава разочарованието й премина в гняв.

— Все още ми дължат извинение.

— Ще трябва Каси да го измъкне от тях.

— Мислиш ли, че вече са се махнали от апартамента ми?

— Вероятно. Нощес е имало убийство. Един местен активист на Републиканската партия е намерен, промушен с нож, в къщата си в Бек Бей. Отпечатъците от пръсти направо побъркват полицията. Обвиненията падат върху много лица: двете бивши съпруги, любовницата, недоволен бизнес партньор или тълпата. Това е изключително широко поле за действие. Вестниците ще имат нужда от всичките си „войски“.

— Значи ако се върна в Бостън, пак ще бъда никой? — попита Лили, като се опита въпросът й да прозвучи шеговито, но Джон я разбра.

— Трудно е да се каже. Много ли бързаш да се върнеш там?

— Моят живот е там — отвърна тя, — апартаментът ми, дрехите ми, пианото, колата ми.

Но тези неща й изглеждаха далечни. Това бяха само думи. Лили не се нуждаеше сега от тези неща. Осъзна това още по-ясно, когато Майда влезе в кухнята. Гледаше я с неодобрение, но това не бе нищо лошо. Лили не се и съмняваше, че майка й знае с кого разговаря в момента. Питаше се само от колко време подслушва.

— По-добре да се обадя на Каси — каза тя на Джон и звънна на Попи, за да я свърже с адвокатката. През това време Майда напълни чайника.

Сътрудничката на Каси вдигна телефона, но слушалката и бе отнета веднага.

— Даваме им седмица — прозвуча гласът на Каси, преди още Лили да я е попитала каквото и да било. — Една седмица. След това ще направим следващата стъпка.

— Каква е тя?

— Ще заведем дело за клевета.

Това означаваше процес, който ще продължи вечно. Идеята да се заведе дело не допадаше на Лили още от самото начало. Името й отсъстваше от страниците на бостънските вестници два поредни дни. Едва сега си зададе въпроса какво ще стане, ако тези два дни станат три, след това пет или десет. Питаше се дали хората ще забравят. Може би беше по-добре да се изчака скандалът да отшуми.

Отново си представи, че ако бъде осъдена, всички ще я гледат винаги щом излиза от апартамента си, когато отива на работа, ако изобщо си намери такава. Ето защо тя не можеше да се върне в Бостън. Пред нея имаше три възможности: да заведе дело, да започне нов живот инкогнито някъде другаде или да остане тук.

Следователно не беше лошо работниците в градините да я видят и да разпространят новината, че се е върнала. Трябваше да знае какво е отношението на жителите на Лейк Хенри към нея.