Барбара Делински
Езерни новини (12)

Дванадесета глава

През остатъка от понеделника Лили ту се свиваше на някой стол край печката, ту се обличаше по-дебело и сядаше на верандата. Беше все още ядосана, но това, че вече имаше готов план за действие, я караше да се чувства по-спокойна. Сега имаше адвокат, което означаваше, че не е съвсем сама. Един час след като разговорът им приключи, Каси се обади и й прочете проект за опровержение. Малко след това го изпрати по факса на „Поуст“.

Лили си представи как „Поуст“ го получават, как свикват съвещание и го обсъждат. Изпитваше голямо удоволствие при мисълта как куп егоцентрици събрани в една потискаща редакторска стая, се виждат принудени да признаят, че тя е човешко същество, а не изтривалка за крака. Всичко, от което имаше нужда, бе една чувствителна душа, която да настоява да се публикува опровержение — и всичко щеше да се нареди. Лили изпитваше перверзно удоволствие, като си представяше самодоволната физиономия на Елизабет Дейвис и как Майкъл Еди потъва в земята от срам, а Даниъл Къри съжалява за това, което е сторил. Още по-хубаво й ставаше, когато си помислеше, че тогава Тери Съливан ще изглежда като глупак, а не тя.

И така — кога щеше да се върне в Бостън? Тя мисли много за това, докато седеше на верандата и гледаше езерото. Реши, че не трябва да бърза. Липсваха й градската градина, пианото й, апартаментът й, колата й. Липсваха й и нейните приятели. Но нямаше работа, а и все още й се повдигаше от медиите. Едно прибързано завръщане в града щеше отново да възбуди техния интерес към нея. Беше по-добре да изчака няколко дни, а може би седмица-две. Колкото повече време делеше завръщането й в Бостън от скандала, толкова по-добре. В Лейк Хенри се чувстваше добре. Тишината в къщичката на Селия и спокойствието на езерото й се отразяваха благоприятно. Освен това не бе изяснила отношенията си с Майда. Лили искаше да говори с нея, след като „Поуст“ публикува опровержение. Имаше някои неща, които трябваше да си кажат.

Мъглата не се вдигна от водата почти през целия ден и изпълни въздуха с мирис на влажни листа. Ято патици изплува от мъглата и мина покрай нея. На друго място се показа гмурец. Тя чу писъка му, а и по-късно, когато влагата я принуди да се прибере вътре и да сложи дърва в печката, продължи да го чува. Струваше й се, че писъкът на гмуреца е израз на сила, защото сега тя чувстваше точно това — сила и надежда.

Когато се събуди във вторник сутринта, Лили бе изпълнена с енергия. Трудно намери сили в себе си да даде време на Джон да купи вестника и веднага му се обади, за да научи новините.

— „Сокс“ спечелиха — каза журналистът. Лили лично се бе срещала с Джон веднъж и бе говорила с него два пъти по телефона. И в трите случая имаше възможност да се увери, че е човек с бърз ум и много прозорлив. Така че или имаше странно чувство за хумор, или новините не бяха добри.

Шестото чувство й подсказваше, че бе второто. Надеждата й започна да угасва.

— Аха. Няма ли опровержение?

— Не.

— А какво пишат?

— Глупости. Не си струва да ти ги чета.

Надеждата на Лили съвсем угасна.

— Какви глупости?

— Знаеш как действат, Лили. Объркали са нещата от самото начало и сега се опитват да замажат положението.

— Не ми казваш нищо конкретно — каза Лили. Когато той не й отговори, тя отново настоя, но този път гласът и звучеше агресивно: — К-к-какво пише?

— Това не е точно статия. — Джон спря, въздъхна и каза: — Всъщност е малка колонка от Дъглас Дрейк. Той води рубрика във вестника.

— Да — Лили бе чела негови коментари. Той пишеше добре и работите му винаги се отпечатваха на хубаво място. Тя невинаги бе съгласна с него, но явно редакторите на „Поуст“ бяха, поне ако се съди по уводните статии, които излизаха няколко дни по-късно.

— Дрейк опипва почвата — каза Джон. — Големите клечки му плащат, за да пише това, което те мислят, но нямат смелост да отпечатат. В зависимост от реакцията на читателите към неговия коментар, те вземат решение каква да бъде позицията на вестника.

Това не прозвуча добре на Лили.

— Какво пише?

— Според него до скандала се е стигнало заради сляпото ти увлечение по кардинала.

Лили се ужаси.

— Обвиняват мен?

— Казах ти. Трябва им изкупителна жертва.

— Но защо аз? — Лили спря, защото бе задала въпрос, който мразеше. — Какво казват от Ню Йорк?

— Че Бостън смята, че сляпото ти увлечение по кардинала е довело до скандала. Има материал за теб, който звучи доста дръзко.

— А Пол Рицо?

Джон изсумтя.

— Рицо все още е затънал до шия в калта. Занимава се с други сексскандали. Все още се опитва да ги свърже с нещо, което сега се опровергава.

Вече нямаше и помен от енергичността на Лили рано сутринта. Тя наведе глава.

— Лили? — попита нежно Джон.

— Да — прошепна тя.

— За да знаеш всичко, Джъстин Бар взима страната на „Поуст“. Чух го по радиото преди няколко минути. Според него до скандала се е стигнало заради твоята неуравновесеност. Но се обадиха толкова хора, които не са съгласни с това и ти съчувстват, колкото и такива, които мислят обратното.

Това бе малка утеха. Лили затвори телефона, чувствайки се напълно разгромена. След това се случиха две неща, които отново повдигнаха духа й.

Първо се обади Каси. И тя бе видяла вестника, но гласът й бе по-скоро решителен, отколкото гневен.

— Не позволявай това да те разстройва, Лили, Не очаквах да реагират бързо, когато получат писмото ни. Ще изцедят още каквото могат от историята, за да продадат възможно най-големия тираж. Но колкото по-дълго изчакват и колкото повече коментари като днешния публикуват, за толкова по-голямо обезщетение ще ги осъдим. И не се тревожи за това, че колонката в днешния брой е на страницата за коментари. Това също ще бъде взето под внимание в съда. Дъг Дрейк е лакей. Това е добре известно. Ако потрябва, и това можем да докажем.

Другото, което се случи, бе, че кардиналът позвъни на Попи. Тя го свърза с Лили. Двамата се чуваха за пръв път, откакто избухна скандалът. Измъчената жена усети силен прилив на чувства, които се меняха от облекчение и приятелска обич до гняв. Този гняв я учудваше.

— Как си, Лили? — каза той с плътния си глас, който някои жени намираха наистина за сексапилен. Лили винаги бе смятала, че той е… пропит с чувственост и състрадание.

Обичта й надделя.

— По-добре. По-лесно се владея.

— Не мога да изразя с думи колко съжалявам за всичко това. Попадна в центъра на урагана, без да имаш никаква вина.

— Нито пък ти.

— Но аз бях по-добре защитен. Никога не съм знаел, че епархията разполага с такива средства, преди да ми потрябват. Адвокати, говорители и хора, които да понатиснат тук-там. Тези пари се появиха от нищото. И все още са в действие, Лили. Извинението, публикувано във вестника, трябваше да се отнася и до теб. Щом обвиненията към мен са фалшиви, значи, че и всичко, което се изписа за теб, е лъжа.

За няколко секунди тя си припомни всяко едно от тези обвинения и кръвта й се смрази. Думите й се изляха като бурен поток, който тя не можеше да спре:

— Когато казах онези неща, не влагах в тях такъв смисъл. Не исках да говоря за теб изобщо, но той насочи разговора в тази посока и внимателно подпитваше. Непрекъснато повтаряше, че жените те намирали за привлекателен. Аз му казвах, че това е абсурдно, защото ти си свещеник.

Гласът на кардинала звучеше ведро и в него се долавяше разбиране.

— Знам, Лили, знам. По този начин не си показала нищо друго, освен уважение към мен.

— Как иначе! Ти си свещеник.

— Кажи го на онзи, червенокосия, който дойде при мен на бала у губернатора миналата година — когато Лили звучно си пое дъх, Розети се засмя. — Случва се — каза кардиналът, но с глас, в който вече не се долавяше ведрост, добави: — Предполагам, че наистина някои свещеници имат любовници, както и много съпрузи имат. Аз обаче никога не съм го правил и никога няма да го направя. Винаги съм знаел, че и ти си като мен. Неуравновесена ли? Глупости. Ти се съветваш с мен от години. Знам, че психически си съвсем стабилна. Господи Боже, дай ми сили! Ако кажа това на тях, те ще извъртят смисъла му.

— Защо го правят? — извика тя. — Кое им дава това право? И защо аз? — отново омразния й въпрос, но той й се изплъзна заедно с останалите, Франк Розети я накара да го зададе. Може би този плътен, уверен глас предполагаше широки познания. Нещо повече — предполагаше, че ако има Бог, то този човек е наистина един от неговите посланици. Лили не бе религиозна, но го почиташе и ценеше съветите му. И други го ценяха също толкова много. Розети умееше да достига до глъбините на хорските души и безболезнено да изчиства всякаква мръсотия оттам.

Затова Лили, която рядко говореше толкова много, попита:

— Защо ме тормозят с това сега? Защо ме тормозеха с Дони Киплинг навремето? Защо закачат майка ми и се занимават със заекването ми? Какво лошо съм сторила, отец Фран? Защо това се случва на мен?

— Не знам — каза кардиналът, — но може би защото Господ смята, че ти можеш да се справиш. Господ смята, че ще се поучиш от всичко това. Някои хора не могат да го направят. Не са достатъчно силни. Исус е бил силен. Ти също.

На Лили й се искаше да му каже, че тя не е Исус, че няма желание да бъде мъченица, че в никакъв случай няма да приеме да я разпънат на кръст, но така щеше да демонстрира неуважение. Лили винаги бе искрена с отец Фран, но имаше граници, които никога нямаше да премине. Да я разпънат на кръст — така с едно изречение можеше да се опише всичко, което й бяха причинили.

— Ах! — досети се кардиналът. — Отново започнах, а съвсем забравих, че ти нямаш доверие в нито една религия, още по-малко в моята. Но наистина мисля това, което казах. Ти си силна, Лили.

— И невинна — напомни му тя, като почувства същия гняв, който преди малко толкова я стресна. Стресна я, защото бе насочен към Розети. Ако той наистина бе „мъж на място“, както Сара се изразяваше, трябваше съвсем открито да се застъпи за нея пред широката общественост. Сестра й Попи би казала, че ако е имал нещо рицарско в душата си, щеше да е загрижен повече за нейното реабилитиране, отколкото за своето.

— Ти също така си умна — добави кардиналът. — Знаеш, че със самосъжаление не можеш да постигнеш много.

Тя си пое дълбоко дъх и след това го изпусна, за да освободи гнева си. После се усмихна глуповато.

— Трябваше да се досетя, че ще кажеш това.

— Трябваше. Аз съм предсказуем. Знаеш ли — подразни я той, — винаги съм искал да те приближа към дома ти и вече с години напредвам бавно, но сигурно. Първо Манхатън, после Олбъни, Бостън и Лейк Хенри. По-близо от това не може. Видя ли се с майка си?

Лили се засмя:

— В това отношение също си предсказуем. Говориш без заобикалки — сега усмивката й угасна. — Майка ми не се зарадва много, като ме видя. Като че ли тровя живота й.

— Говорихте ли?

— Не за важни неща.

— Трябва да го направите.

— Знам, но е трудно.

— Нали говориш с мен?

— Ти не си ми майка. Аз говоря с приятелите си, но те не са и нейни приятели. Защо се общува толкова трудно с майките?

— Господ ги прави такива — каза кардиналът. — На кого другиго би могъл да разчита да поеме тегобите на света върху раменете си, без да се прекърши под тежестта им?

— Струва ми се, че те лежат на моите плещи.

— Сега мислиш така. Представям си какво ще мислиш, като станеш майка.

Розети го каза, сякаш това бе само въпрос на време. И Лили смяташе така някога. Сега вече не бе толкова сигурна. Беше на трийсет и четири. Бог така е създал жената, че да има деца до деветнайсетгодишна възраст — поне според думите на нейния гинеколог. Кардиналът твърдеше, че след като нейният гинеколог е завършил образованието си, Господ е започнал да мисли по съвременен начин и вече е уверен, че с разума си жената може да компенсира някои малки недостатъци на позастарялото си тяло.

Духовниците с по-консервативно мислене смятаха, че единствената цел на брака е възпроизводството на човешкия род. Лили не мислеше така, но това бе още една граница, която нямаше желание да преминава.

— Не се отказвай, Лили — каза кардиналът.

Бяха й нужни няколко секунди, за да осъзнае, че става дума за Майда.

— Искам да оправите отношенията си с нея. Ще се опиташ ли?

— Нямам друг избор — каза тихо Лили. — Обаче смятам, че няма да остана дълго тук.

— Там трябва да е красиво по това време на годината.

— Да. — Погледна през прозореца и видя жълтата корона на една елша в края на гората. До нея се издигаха кървавочервени кленове, а пред тях — тъмнозелени ели. Всички тези цветове се виждаха, въпреки мъглата.

— Имаш къде да живееш там. Нуждаеш ли се от нещо друго?

„Отмъщение“, помисли си тя, но да му каже такова нещо бе все едно да оспорва съществуването на Светата троица. Работата на кардинала бе да дава опрощение. Той едва ли би оправдал мислите за отмъщение.

 

 

Джон Киплинг може би щеше да го направи. До обяд Лили мисли все за това. В ранния следобед се чувстваше отегчена и не можеше да си намери място в къщичката.

Имаше нужда от някакво занимание. Затова обу джинси, облече една карирана ризка, каквато половината град носеше, и прибра косата си под една шапка на „Ред Сокс“. Намота хлабаво около врата си вълнен шал, за да покрие брадичката си, и сложи големите слънчеви очила на Селия, за да скрие това, което все още се виждаше от лицето й. След това се качи във фургона и тръгна към града.

Тежката мъгла все още не се бе вдигнала от пътя, който опасваше езерото. Тя поглъщаше дърветата, надвиснали над пътя и къщите, които с приближаването на центъра на града се издигаха по-близо едно до друго. Тъй като въздухът бе много влажен, малко хора бяха излезли навън. Лили си даде сметка, че това бе добре дошло за нея. За първи път, откакто се бе върнала в града, минаваше покрай магазина на Чарли посред бял ден. Зави покрай пощата и продължи към жълтата сграда във викториански стил, където се намираше редакцията на вестника. Паркира до пикап, който предполагаше, че принадлежи на Джон.

Бе ясно коя е вратата на редакцията. Беше красива, дървена, украсена с решетка от улейчета. След като позвъни, Лили я отвори и влезе в приемната. Вървеше тихо, без да сваля нито шапката, нито шала, нито тъмните очила. Чу човешки глас и го последва до предната част на сградата. Там зад едно бюро седеше млада жена. Тя говореше по телефона, мръщеше се, разглеждайки някакви документи върху бюрото, и гласът й звучеше притеснено. Когато вдигна очи и погледна посетителката, Лили видя, че тя бе по-скоро момиче, отколкото жена, и беше в напреднала бременност.

След секунди се чу шум от стъпки по стълбището и на вратата отсреща се появи Джон. Той смутено я стрелна с поглед и се наведе над бюрото, за да види какво се опитва да направи момичето. Взе слушалката от ръката й и сам довърши телефонния разговор. Доколкото Лили разбра, ставаше дума за специална обява.

— Ето — каза Джон на момичето, когато затвори, — справи се просто чудесно.

Гласът й звучеше като на дете:

— Но се наложи накрая ти да се намесиш.

— Ами ти вече бе свършила почти всичко.

— Трябва да ставам — каза момичето. — Бък ще дойде в три.

— Мисля, че се договорихме във вторник да работиш до пет.

— Той каза, че ще дойде в три.

Джон въздъхна и поглади с ръка врата си.

— Добре. Оправи нещата тук. Аз ще се справя.

С един-единствен силен замах на двете си ръце момичето събра накуп документите, които бяха разхвърляни на бюрото. След това се отблъсна с ръце от стола и с учудваща пъргавина, като се има предвид коремът й, изприпка покрай Лили. Тя се обърна и се загледа след нея. Шумът от стъпките й затихна и външната врата се затръшна. Момичето вече го нямаше. Лили погледна купчината документи върху бюрото, а след това смаяния Джон.

Сега тя си даде сметка, че лицето му бе красиво — леко мургав тен, късичка брада. Това бе лице на човек, прекарал доста време на открито. Лили намираше съвсем малка прилика между Джон и Дони.

Нейните спомени бяха от един двайсет и една годишен мъж, а този пред нея сега бе зрял. Очите му я привличаха особено силно. Бяха тъмнокафяви и нежни, дори когато Джон бе силно разстроен.

— Опитвам се да съм търпелив към нея — каза сдържано той. — Ще са й необходими някакви професионални умения, когато това дете се роди, освен ако Бък не си стъпи на краката. Което много ме съмнява.

Лили не бе отсъствала от Лейк Хенри толкова дълго, че да не помни старите си познати.

— Бък, твоят братовчед ли? — попита тя и свали шала.

Джон кимна.

— Абсолютен боклук.

— Негово ли е детето?

Мъжът отново кимна и след това измърмори:

— Горкичкото — огледа я от глава до пети и крайчетата на устните му заиграха. — Прекрасна маскировка. Обаче няма смисъл да се криеш от Джени. Тя е твърде млада, за да те познава, а и не гледа новините по телевизията — Джон погледна часовника си.

— В неподходящ момент ли съм дошла?

— Да — отвърна журналистът, но в следващия миг се поправи: — Всъщност не. Върнах се в Лейк Хенри, защото исках да избягам от строгите срокове. Вестникът трябва да се даде за печат утре на обяд. Ако малко закъснеем, никому нищо няма да се случи.

На вратата на приемната се позвъни и се чуха стъпки. Лили бързо се обърна, уплашена, че това няма да е Джени, а някой друг. Този вече можеше да я познае. Тогава Джон се приближи откъм гърба й и докосна ръката й.

— Качи се по стълбите отпред — прошепна й той. — Все нагоре, до края на стълбището. Ще се кача при теб след секунда.

Тя тръгна по стълбите бързо и тихо, зави по площадката на втория етаж и продължи до третия. Първото нещо, което я порази, бе просторният кабинет, а второто — колко светло беше вътре дори и в такова облачно време. Имаше три бюра, а върху всяко от тях — компютър. И на трите компютъра в момента се вършеше нещо. Стените обаче бяха още по-интересни. На една от тях имаше закачени стари, изтъркани карти на езерото и пожълтели от годините снимки на града. Те бяха поставени в дървени рамки и вдъхваха респект. На друга бяха окачени по-нови цветни снимки, направени на самото езеро. Снимките бяха най-вече на гмурци. Третата стена бе отрупана с черно-бели снимки.

Лили свали тъмните очила и се приближи към нея. Изведнъж я заля студена вълна. Ако се съдеше по плаката на стената, тези фотографии бяха направени по времето, когато Джон работеше в Бостън. Струваше й се чудно как една снимка може да запечата толкова съсредоточеност и напрежение. Върху някои от лицата бе изписана такава настървеност, каквато тя бе виждала в кошмарите си. На една от фотографиите разпозна Тери Съливан, на други видя някои познати лица. Имаше и снимка на привлекателна жена, но най-често срещаше лицето на Джон. Тук той изглеждаше доста по-различно, отколкото сега, на живо. Но това не се дължеше единствено на мургавия тен и на брадата. Върху лъскавите черно-бели фотографии журналистът бе като останалите — напрегнат, застрашителен и съвсем приличаше на човек, с когото не трябва да си имаш работа.

— Зловещо, нали? — попита Джон от вратата. Можеше да си представи какво си мисли Лили, докато гледа точно тази стена. Ами неговата снимка там? При условие че се опитваше да спечели доверието на тази жена, фотографията бе истинско бедствие. Ако знаеше предварително, че Лили ще дойде, щеше да промени украсата на стените.

След като тя го погледна нервно, Джон съжаляваше два пъти повече за това, че не го бе направил. Лили бе свалила големите слънчеви очила и страхът в очите й вече се виждаше. Сега бе облечена — този път не беше по нощница, но шапката, под която бе прибрана цялата й коса, и джинсите, в които бяха обути стройните й крака, само подчертаваха нежната й фигура.

Тя погледна големия кафяв плик в ръката му.

Джон го хвърли на бюрото.

— Есета и стихове от академията. Винаги се опитвам да отпечатвам по няколко. По-късно ще трябва да ги разгледам и да избера кои да публикуваме.

Лили погледна другите две бюра.

— Къде е другият ти помощник?

— Само Джени е. Нямам други помощници.

— Тогава за какво са ти три бюра?

— На всяко от тях се върши различна работа. — Джон посочи едно след друго трите бюра, като казваше: — Редакции, печат, продажби. Имам кореспонденти във всеки един от градовете, в които вестникът ни се продава. Журналисти на свободна практика ми оставят по нещо. Никой от тях обаче не работи тук. Не вършат чак толкова много работа, че да има смисъл от това.

Лили скръсти ръце на гърдите си, отдръпна се от стената с фотографиите, направени в „Поуст“ и отиде до тази, върху която бяха окачени снимките на гмурци.

— Ти ли си ги правил?

— Всичките! — каза гордо Джон. За да направи много от тях, бе стоял в езерото с часове. Първо трябваше да спечели доверието на птицата, за да може да се приближи до нея. След това наблюдаваше гмуреца през прозорчето на фотоапарата, докато дойдеше най-подходящият момент да натисне копчето. — Някои са от миналата година, но повечето са от тази.

— Сам ли ги проявяваш?

— Да. Това е една от тънкостите на занаята. Имам тъмна стаичка долу, в мазето.

Очите на Лили се спираха върху всяка снимка. Общо бяха около дванайсет и бяха правени в различно време през деня и при различни метеорологични условия. Имаше само една фотография на гмурец, в гнездото си. Останалите птици бяха снимани във водата — стар гмурец, който се чисти, мъжка и женска, оставящи две бразди по водната повърхност, две възрастни птици с техните малки. Имаше снимка на пиленце, което се е излюпило преди часове. На друга фотография пък женската носеше на гръб двете си малки.

Лили изглеждаше толкова погълната от снимките, че и Джон се приближи, за да ги погледне по-отблизо.

— Това една и съща двойка гмурци ли е?

— Мисля, че да — той посочи белите пръстени по шийката на една от птиците на първата, а след това и на втората снимка. — Фотографиите са правени през две различни години, но пръстенът тук е прекъснат по един и същи начин. Смятам, че той има белег, който пречи на това място перата да растат както трябва.

— Той?

— Така мисля. По-голям е. Иначе е трудно да се каже. Редуват се, когато мътят яйцата — първо единият седи в гнездото, а другият лови риба за храна, след това се сменят — той се досети за нещо. — Всъщност знам, че той е мъжкарят — журналистът посочи една от другите снимки. — Направих я миналия април. Тогава за първи път от началото на годината излязох да търся гмурци. Виждаш ли как пръстенът на шийката му е прекъснат тук? Мъжките обикновено се завръщат седмица-две преди женските и търсят места за гнездене. Не съм сигурен дали женската и двете години е била една и съща. В рамките на един размножителен период гмурците не сменят брачния си партньор, но не знаем със сигурност дали прекарват целия си живот с него.

Джон погледна надолу и видя върха на шапката й, която дори не достигаше брадичката му. Кичури тъмна коса — блестяща коса, бяха излезли навън и влизаха във врата й. Козирката пречеше да види очите й, но затова пък прекрасно чуваше гласа й, въпреки че бе доста тих.

— Когато бях малка — каза Лили, — с тревога се говореше за спад в популацията на гмурците.

Като малък Джон не даваше и пет пари за гмурците. Той вече бе напуснал Лейк Хенри, когато се заговори за този проблем, но чете за него във вестниците.

— Популацията продължаваше да намалява. Всички ставаха все по-загрижени. Накрая хората разбраха, че големите лодки и джетовете са една от причините за този проблем. Те вдигаха много шум, гмурците се плашеха, бягаха от гнездата си и яйцата им умираха. От дъното се вдигаше твърде много утайка, а птиците имат нужда от чиста вода, за да виждат рибата, която ловят. Получаваха се големи вълни, които отнасяха яйцата от гнездата. Тогава джетовете бяха забранени със закон, въведе се ограничение за скоростта на лодките и популацията започна отново да расте.

Когато Лили вдигна глава и погледна нагоре, нещо у него трепна. Очите й бяха толкова нежни, колкото и гласът й. Не бе очаквал това.

Джон преглътна.

— Когато става дума за дивата природа, не трябва да има място за колебания.

— Те са прекрасни същества.

— Да — Джон не можеше да отдели поглед от нея. Тя имаше изящно лице.

— Снимките са чудесни — каза Лили.

Сърцето му биеше лудо.

— Благодаря.

В следващия миг очите й издадоха нейната слабост.

— Каза, че имаш амуниции. Какво имаше предвид?

Колкото и абсурдно да бе това, за минута Джон се почувства като мъж, лудо влюбен в момиче, което пък е влюбено до уши в някой друг и иска съвет от него. Сякаш бе прострелян. „Предаден“ не бе точната дума. Това бе по-скоро разочарование, което работата му бе донесла. Но именно работата стоеше в основата на техните отношения. Затова Джон прояви доблест и каза:

— Тери Съливан е съчинявал много лъжливи истории, но никой досега не е успял да докаже това, защото той е умен. Винаги спечелва доверието на някой, заемащ висок пост, на някой, който може да го защити. Но има много никому неизвестни хора на по-ниски постове, които знаят какво върши.

— А знаят ли защо?

— Амбиции, безскрупулност, алчност.

— Зъл умисъл?

— Работя върху злия умисъл — каза Джон. Досещаше се какво възнамерява да предприеме Лили. „Умисъл“ бе вълшебната дума, която призоваваше ръката на закона. — Ясно е, че Тери е съчинил скандалната история, за да получи лична вендета. Ти никога не си го срещала преди това, така че отмъщението му не може да е било насочено срещу теб. Личният секретар на Розети твърди, че двамата не са се познавали. Значи ще трябва да погледна случая от друг ъгъл. Засега всичко, с което разполагам, е един нарастващ списък от случаи, в които Тери Съливан безразсъдно е пренебрегвал истината.

— В съда ще трябва да докажа, че е действал с умисъл.

— Вероятно.

— Може с години да се тормозя и пак да загубя.

— И това е възможно — въздъхна Джон. — Знаеш ли, че има касета?

По изненадания й поглед разбра, че отговорът на въпроса му е „не“.

— Записал е разговора ви, без да ти каже. Това е незаконно. Ще добавя касетата към арсенала си.

Лили бе съкрушена.

— Тя ще докаже, че н-н-наистина съм казала тези неща, въпреки че влагах в думите си съвсем различен смисъл.

Джон вярваше на абсолютно всяка нейна дума. Лили каза:

— Срещнах се с Каси Бърнс.

Това го учуди.

— Така ли?

— Изпратихме искане за опровержение. Това беше вчера. Днес си е за д-д-днес и опровержение няма — Джон видя как Лили премигна, когато заекна. Така за части от секундата тя се опита да потисне заекването. — Каси казва да не се паникьосвам, но ми омръзна да бездействам.

Телефонът звънна. Ако днес не бе най-натовареният ден от седмицата, Джон може би нямаше да му обърне внимание. Сега обаче вдигна слушалката на телефона, който бе най-близо до него. Беше на бюрото, предназначено за редакторска работа. Стоеше зад прозорец, който гледаше към езерото. Човекът, който се обади, имаше занаятчийска работилница два разклона по-нататък по магистралата. Искаше да направи предколедна обява. Джон взе лист хартия и записа онова, което му бе необходимо. Докато журналистът говореше по телефона, Лили го гледаше. Нещо отново се преобърна в него.

Той погледна часовника си.

— Казваш, че ти е омръзнало да бездействаш, така ли?

— Да.

— Имаш ли малко време?

— Ще се намери.

Той се усмихна, пресегна се и взе писмото от академията на Лейк Хенри. Със свободната си ръка отведе Лили до своя стол и я покани да седне. След това хвана плика за двата му долни края, обърна го и изтръска съдържанието му върху бюрото.

— Избери три.

Тя погледна листовете хартия вдигна очи към него. Нещо в гърдите му отново трепна. Джон си помисли, че бе заради шапката. Бе луд фен на „Ред Сокс“.

Когато Лили не каза нищо, той се разбъбри:

— Има работи от всички курсове — от седми до дванайсети. Някои са напечатани, други са писани на ръка. Понякога избирам три, които са съвсем различни по стил, форма и съдържание, като например стихотворение, есе и писмо до редакцията. Друг път избирам три неща на една тема. Ето защо направи както ти искаш и избери това, което ти се стори най-интересно.

Лили бе съгласна. Джон се усмихна.

— Ти си учителка. Започвай.

Без да приказва повече, той взе листа с информацията, която преди малко бе записал. Седна на бюрото, на което се организираха продажбите, и започна да оформя обявата. Мислите му обаче бяха на съвсем друго място. Мислеше за това как Лили се появи в кабинета му и го попита за амуниции. Даваше си сметка, че, може би ще си вкара автогол, ако й помогне, тъй като искаше да събере материал за собствената си книга. Но се чувстваше и виновен заради това, което брат му Дони бе извършил, и за това, което хората с неговата професия в лицето На Тери Съливан й бяха причинили. А и тези нейни нежни очи, чийто поглед толкова му харесваше да среща!

Затова журналистът каза:

— Има и друг начин.

Лили смръщи вежди и вдигна очи.

— Можеш да се пребориш с Тери и без да завеждаш дело — обясни й Джон. — Може да използваш неговите прийоми срещу самия него. Бори се срещу огъня с огън.

— Как?

— Дискредитирай го. Отправи му публично обвинения към него, които сами по себе си може да нямат голяма тежест, но взети заедно, биха го представили в много лоша светлина.

— Не знам какви биха могли да бъдат тези обвинения.

— Аз пък знам.

— И ще ми кажеш?

Сега бе моментът.

— Бих могъл.

— А какво ще искаш в замяна?

Той помисли малко. Не виждаше причина защо и двамата да не извлекат полза от това.

— Твоята версия на историята.

В следващия миг обаче грациозното движение на нейните рамене и очите й, които се отвориха по-широко, го накараха да съжалява, че е казал това.

— Обеща, че няма да го направиш.

— Няма, ако ти не ми разрешиш.

Лили погледна листовете хартия пред себе си. Три бяха съвсем леко отделени от другите. Тя ги блъсна с ръка и ги извади от общия куп. Стана и каза:

— Ето ти твоите три работи. — Сложи слънчевите си очила.

Джон се изправи.

— Няма да правя нищо без твоето разрешение.

Знаеше, че тя го мисли за друг Тери Съливан. Това, че му няма доверие, бе очевидно. Беше избързал, но нямаше как да върне думите си назад. Лили внимателно уви шала около шията си. Тръгна към вратата, но се спря, за да погледне още веднъж стената със снимките на птиците. Той видя как тя си пое дълбоко дъх и малко се поуспокои. Но не се обърна назад.

— Лили?

— По-добре да се опитам да докажа, че е действал с умисъл — каза тя и излезе.