Мейв Харън
Телевизионна афера (30)

30

— О, мамо, аз съм виновна! — разплака се Джес над полуразмразените кроасани. — Не трябваше да й се карам завчера.

Али прегърна Джес и я потупа успокоително. Паниката, обхванала дъщеря й, оказа странен страничен ефект върху нея — тя се успокои. Ако Джес си бе останала в обичайното скептично настроение, досега Али да бе изпаднала в истерия.

— Дай да помислим малко — тя седна до Джес. — Къде може да е отишла.

— При баба? При Джо?

Али поклати глава.

— Джейни знае, че те ще я изпратят обратно. Не би могла да отиде и при Мона, защото Джо е все още в болницата.

— Да — вдигна поглед Джес. — Бедната Джейни! Беше все още сърдита, задето не й каза за това, като ходи до Бристъл.

Али затвори очи, чувствайки, че цялата вина пада върху нея, а не върху Джес или Джейни. Може би се бе опитала да угоди на твърде много хора.

— А приятелите й?

Али прерови паметта си, мъчейки се да се сети за близки на Джейни приятели.

— Съмнявам се. Джейни има много приятели, но никой от тях не й е толкова близък. Мамо? — Джес се поколеба, знаейки, че въпросът й може да нарани майка й. — Не мислиш, че е отишла при татко, нали?

— Разбира се — Али въздъхна с облекчение, без да се обиди. — Може би е отишла там.

Тя се пресегна за телефона.

От апартамента на Белинда не отговори никой. Тя изчака още малко, сетне набра номера на Сенчъри, поглеждайки часовника си. Девет часът сутринта. Може би е малко раничко за хората, работещи в телевизията, но все пак отсреща отговориха.

— Ало, „Шоуто на Мат Бойд“ ли е? Мат там ли е? — и тъй като не искаше да я разпитват, добави: — Обажда се Алегра Бойд.

— Съжалявам, госпожо Бойд. Още го няма. Днес е специалното ни шоу. Отиде в Сохо за някакъв коментар, но скоро ще се върне. Ще му предам веднага, че сте се обаждали.

— Благодаря. Бихте ли му предали да се обади вкъщи? Кажете му, че е спешно. Не, кажете му, че е много спешно.

Оставяйки слушалката, тя си помисли, че Джейни не би могла да избере по-неподходящ ден. Днес бе специалното му шоу и тя не би могла да разчита на помощта на Мат да намери Джейни. За първи път се запита дали да не се обади на полицията. Но едва ли ще й обърнат внимание. Сигурно изчезналите тийнейджъри не са от първостепенна важност там.

— Има още едно място, където може да е отишла.

Али усети как от гърдите й пада огромен товар. Логично бе. Ако не беше у Белинда и не бе отишла в Сенчъри да търси баща си, значи очевидно се е запътила натам.

— Къде живее Адам?

Джес я погледна стреснато, разбирайки, че сега трябва да си сърба попарата, която сама е надробила.

— Точно там е бедата. Не знам. Знам само, че е някъде около Нотинг Хил. Близо до Портобело Роуд.

Али се почувства като боксьорска круша, на която някой току-що е нанесъл жесток удар. Едва познаваше тази част на града, като се изключеше едно случайно посещение на антиквариата там. Трябваше й някой, който да го познава. Замисли се. Някъде дълбоко в съзнанието й бе останала мисълта, че скоро някой бе споменавал Нотинг Хил. После се сети. Една от главните теми на новините бе карнавалът в Нотинг Хил. А Дани Уайлд й бе казал, че преди да дойде в Лондон, е живял там. Тя се почувства по-добре. Дани ще й помогне. Даже и младите биха желали да помогнат на Дани.

 

 

— Ало, мога ли да говоря с Дани Уайлд, моля?

Али се опита да говори спокойно. Ако им прозвучеше истерично, ония щяха да затворят, мислейки, че се обажда някоя почитателка.

— Кой се обажда, моля?

Тя направи пауза. Какво, по дяволите, да им каже? Никой не знаеше за нея и Дани, освен семейството й. Е-е, какво толкова? Случаят бе спешен.

— Обажда се Алегра Бойд. Бихте ли му казали, че е спешно? Ще почакам.

Момичето от другата страна цъкна нетърпеливо с език.

— Сигурна ли сте? Ще ми трябва известно време, докато го намеря.

— Няма значение.

Докато държеше телефонната слушалка, Али се чувстваше по-спокойна. Поне вършеше нещо.

Когато най-накрая го откриха, Дани бе потънал до гуша в тайнствата на звукозаписа за някаква премиера.

— Не може ли да й се обадя след десет минути? — чу Али раздразнения му глас.

Необичайно за него, вече за трети път прецакваше записа и репутацията му като Дани От-Раз падаше. Последното нещо, което желаеше, бе още едно прекъсване.

— Тя чака на телефона и каза, че е много спешно.

Дани изруга неразбрано. Надяваше се Али да не се превърне в досадния тип жени. Досега тя беше тази, която се пазеше. Не бе сигурен дали това му харесва. Двамата звукооператори вече си разменяха многозначителни погледи.

— Винаги можем да започнем отначало — обади се единият. — Щом имаш важна работа…

— Не, не можем — поправи го другият. — Тази премиера трябва да се излъчи след два часа.

Дани въздъхна.

— Можете ли да прехвърлите разговора тук?

Помощник-телефонистката също бе раздразнена. Не можеше да си спомни на коя линия чакаше Али. Сега трябваше да измине целия път обратно догоре, за да разбере, и чак тогава да прехвърли разговора.

Най-сетне, след многобройни прещраквания и шумове, Али бе свързана със студиото. Звукооператорът му подаде слушалката, многозначително поглеждайки към часовника на стената.

— Дани, слава богу! — облекчението в гласа й го стресна.

— Какво има, за Бога?

От тона й той почти очакваше да чуе, че Мат е взел цялото семейство за заложници и в момента ги държи под прицела на пушка с рязана цев.

— Джейни избяга. Снощи имахме уговорка да се чакаме вкъщи и да говорим, но вместо това аз дойдох при теб.

Дани усети как звукооператорите се мъчат да уловят поне една дума и им обърна гръб.

— Това ли е всичко? — малко остана да се изсмее на тревогата й. — Та тя е на осемнайсет години. Вече не е дете.

Али го слушаше смаяна.

— Но другата седмица има изпити, а аз даже не знам къде е. Взела си е нещата.

Дани се усмихна.

— Вероятно по-късно ще ти се обади и ще ти каже, че всичко е наред. Успокой се, Али.

— Мисля, че е отишла в квартирата на приятеля си в Нотинг Хил — тя замълча, несигурна дали той ще разбере това, което й изглеждаше толкова логично само преди пет минути. — Но не знам адреса. Мислех си дали не би могъл да ми помогнеш, след като познаваш квартала.

Този път той се засмя.

— Али, но в момента правя запис.

— Тогава като свършиш. Дани, но тя може да се е изгубила, сигурно се чувства като убита, не знае къде да отиде.

— Не мислиш ли, че прекаляваш с тревогите си? Защо не седнеш навън в градината, да се успокоиш и да чакаш да ти се обади отнякъде? Като й свършат парите, ще се върне.

— Дани, не мога просто да скръстя ръце и да не правя нищо.

— Виж какво, любов моя — този път тя отчетливо долови нетърпението в гласа му, — сигурен съм, че е добре. Всъщност по-добре е да освободиш линията, в случай че тя реши да ти се обади. Ще те потърся по-късно, става ли? Чао.

Дани остави слушалката върху вилката, мъчейки се да не забелязва изражението по лицата на звукооператорите.

— Така-а… — върна се в кабинката и почука по микрофона. — Дайте да свършваме тоя проклет запис.

Али постоя известно време със слушалка в ръката. Все пак в думите на Дани имаше известна логика. Вероятно Джейни щеше да звънне, ако наистина е в беда. Но този безапелационен тон! Та той даже не се замисли, че може да й се е случило какво ли не, изобщо не го бе еня. Изведнъж разликата във възрастта им — нещо, което до този момент нямаше никакво значение — се превърна в непреодолима бариера. Истината бе, че Дани бе посветил живота си само на себе си и на никой друг. Нямаше и най-малка представа какво е да чувстваш, че първородното ти дете, което обичаш от първата му глътка въздух, се скита из улиците на Лондон самотно и отхвърлено.

В известен смисъл той й бе направил услуга, отваряйки й очите.

— Благодаря ти, Дани — каза тя в заглъхналата слушалка. — Радвам се, че те попитах.

После бързо я остави, сещайки се, че Дани може да е прав. Джейни може би се опитва да позвъни.

Едно нещо й ставаше все по-ясно. Ако искаше да я търси, трябваше да го направи сама.

— Мамо, днес ще ходя ли на училище?

В тревогата си около Джейни Али бе забравила, че трябва да откара Джес на училище. След това й дойде наум, че ако Джейни наистина се обади, трябваше вкъщи да има някой.

— Окей. Днес ще пропуснем — прегърна дъщеря си и се опита да се усмихне окуражително. Помага, когато има някой да се надява на силата ти. — Сигурна съм, че ще я намерим. А сега, какво знаеш за Адам? Има ли семейство, което да знае адреса му?

Джес помисли малко.

— Родителите му са разведени и баща му живее в чужбина. Не знам къде живее майка му. Мисля, казваше, някъде около Съмърсет.

— А как е презимето му?

— Нямам ни най-малка представа.

Али въздъхна. Не си спомняше Джейни да й е казвала нещо. За нея той винаги си оставаше Адам Готът.

— Ти по-добре иди и провери в стаята й.

— Голям късмет ще е, ако намерим нещо — каза Джес. — Доколкото познавам Джейни, сигурно е изхвърлила всички улики в тоалетната.

Али претърси стаята на Джейни инч по инч, но всичко бе безполезно. Все едно да търсиш в току-що напусната хотелска стая. Джейни бе взела всичко важно със себе си. Единствената що-годе информация бе една покана, адресирана до Джейни и Адам от Мохо Уилямс. Мохо, известен също като Марк, бе син на техни стари приятели, така че би могла да опита тази следа.

За изненада на Али, когато набра телефона на Уилямсови, оттам се обади детски глас.

— Ало, кой се обажда, моля?

Реши да не казва коя е, за да не безпокои родителите на Мохо.

— Извинете, Мохо вкъщи ли си е?

— Окей, ще отида да проверя.

Гласът на детето, момченце, звучеше отегчено, сякаш всички телефонни разговори в къщата бяха за Мохо. Тя чу стъпките му по пода и вика му:

— Марк! Търси те нечия майка!

Въпреки тревогата й, Али се усмихна.

— Ало?

Гласът звучеше като на отегчена поп звезда, с лек ученически оттенък и твърде подозрително. Явно Мохо не бе свикнал чуждите майки да му се обаждат.

— Обажда се Алегра Бойд, майката на Джейни Бойд — Али се опита да придаде на гласа си възможно най-обикновен тон, за да не прозвучи като някоя прекалено загрижена майка, опитваща се да развали удоволствието на дъщеря си. — Питах се дали не знаете адреса на нейния приятел Адам?

— Да не е офейкала при него? — попита Мохо лаконично.

Защо винаги се получава така, че се трепеш да изпратиш децата в скъпо, частно училище, както знаеше, че правят Уилямсови, а първото нещо, което научават там, е да говорят като хамали?

Мохо помисли малко и каза:

— Мисля, че говореше нещо за Дивинити Роуд.

Облекчението, което Али изпита, й подейства като голямо бренди. Слава богу, придвижваше се малко по малко напред. Дивинити Роуд даже й звучеше познато, но не си спомняше откъде.

Явно Мохо нямаше какво повече да каже.

— Искате ли да говорите с родителите ми?

— Не, благодаря — не би могла да понесе половинчасов разговор с Бънти Уилямс на тема „какво им става днес на тия деца“. — Много благодаря. Бяхте много любезен.

— Наистина ли?

На Али й се стори, че долавя в гласа му нотка на разочарование.

 

 

Точно бе минал пиковият час, когато Али, поставила на седалката до себе си огромна карта на града, зави по голямото колело в края на Уестуей, мина покрай „Кенсингтън Хилтън“, известен на местните хора под по-малко ласкателното прозвище „Шепърд Буш Хилтън“, дължащо се на близостта му с този неособено здравословен район, и продължи надолу по „Холанд Парк“. Не познаваше тази част на града и се надяваше, че няма да се загуби. Най-сетне видя нещо познато — Портобело Роуд.

Преди години, когато се преместиха в Лондон, тя и Мат обичаха да идват в антиквариата, да се ровят из боклуците в търсене на изгодна сделка. Сребърни поставки за салфетки, бронзирани рамки за картини, хубави глинени съдове от Кларис Клиф. Рядко имаха достатъчно пари, но прекарваха чудесно времето си. Новата работа на Мат в Лондон им изглеждаше толкова вълнуваща, но и непредсказуема, така че и двамата гледаха на нея като на въртележка, която всеки момент може да спре и да ги изхвърли. Затова държаха апартамента си до Мид Уест ТВ, а наемаха друг в Лондон в един голям блок във Виктория, близо до катедралата, който бе мебелиран с най-ужасните мебели, които бяха виждали.

Един ден, някъде около Свети Валентин беше, двамата с Мат се мотаеха по Портобело Роуд и на една от сергиите Мат видя огледало с формата на сърце, направено изцяло от раковини, и настоя да й го купи, въпреки че струваше колкото наема им за една седмица. То още висеше в спалнята им. Само дето спалнята вече не бе тяхна.

Карайки бавно по улицата, Али прогони приятните мисли за нея и Мат от главата си. Трябваше да намери Джейни.

Близо до спирката на метрото на Нотинг Гейт забеляза телефонна будка и спря. Може Мат да е звънил. Или Джейни.

Джес отговори на третото позвъняване.

— Джес, мила, някой обаждал ли се е?

— Само баба, но аз я забаламосах, иначе щеше да вдигне цялата полиция на крак. О, да, и Бърни Лонг. Трябвало да присъстваш на някаква среща или нещо такова.

— Ти какво му каза?

— Че си излязла и вероятно си забравила.

— Добро момиче — мина й през ума, че ако наистина се отчае, има вероятност да въвлече и Бърни в тази история. — А татко или Джейни да са се обаждали?

— Не. Да се опитам ли пак да се свържа с него?

— Да, защо не? Ще ти звънна по-късно да разбера какво си направила.

Тя се върна в колата и подкара към горния край на Портобело Роуд, впечатлена от спретнатата улица. Приличаше на пъстра палитра — всяка къща в различни тонове. Бледорозово, резеда, слонова кост, убито синьо, жълто. От теракотените первази на прозорците и от висящи сандъчета се спускаха назъбените листа на здравец, потрепваха нежните цветове на лобелията и яркочервените петна на перуниките. Вратите блестяха с полировката си и лъснатите месингови части. Али се почувства по-добре. Всичко наоколо изглеждаше така грижовно подредено. В такава обстановка Джейни едва ли би пострадала.

От пресечката с „Уестбърн Гроув“ къщите се превърнаха в антикварни магазинчета със стоманени решетки и доста по-мрачни кръчми от тия, покрай които току-що бе минала. След това магазинчетата бяха изместени от сергиите с плодове и зеленчуци на обикновен уличен пазар.

Забеляза един паркинг-брояч и реши да паркира тук. Според картата Дивинити Роуд не бе далеч. Още със спирането си даде сметка колко е гладна. Отправи се към подлеза, минавайки покрай пищното рококо на „Илектрик Синема“, и сякаш попадна в друго време. По закачалките пред всеки магазин висяха най-различни кенарени и изрисувани дрехи и леко се полюшваха на вятъра, по сергиите се продаваха стари тави на Тенджърин Дрийм и Грейтфул Дед. На Портобело Роуд хипи ерата сякаш не бе отминала. Някъде отдалеч даже се носеше едва доловимото скандиране: „Харе Рама, Харе Рама, Рама Рама, Харе Харе“.

То бе подхванато от някаква групичка оранжево облечени скитници от сектата „Харе Кришна“. Трябваше да бъде благодарна и на малкото, което имаше. Джейни поне не се бе присъединила към тях.

Докато минаваха край нея, почти несъзнателно огледа лицата им. Всички бяха млади мъже, недохранени и блажено усмихнати. Никой не си даваше труда да им припомни, че шейсетте са отминали още преди те да се родят.

След тази крещяща екзотика познатото еднообразие на „Уулуърт“ изглеждаше определено за предпочитане, но вместо да се мушне вътре и да потърси кит-кат, както смяташе да направи, миризмата на прясно опечен хляб я принуди да продължи малко по-нататък, където се намираше фурна „Сийрис“. Хората идваха и си отиваха, но „Сийрис“ неотстъпно продължаваше да пече смляното си на камък брашно още от дните на откриването на водната тяга.

Докато излизаше оттам, един продавач прекъсна виковете си „Прекрасни ягоди! Две кошнички за паунд!“ и я поздрави весело.

— Не се безпокой, Али — ухили се той. — Нищо лошо не е станало.

Той продължи да строи пирамидата от едри и лъскави плодове. Али усети непреодолимо изкушение да го обърне към себе си и да му каже: „За твое сведение, драги, вече стана.“

Вместо това извади питката от плика на „Сийрис“ и му го подаде. После разтвори картата.

— Чудесно предаване е това Телетон — усмихна се той доброжелателно. — Дани и ти бяхте страшни. Къде искаш да отидеш, мила? Сигурно в ония вехтошарски магазинчета на „Уестбърн Гроув“?

Али се поколеба.

— Всъщност опитвам се да намеря Дивинити Роуд.

Човекът размени поглед с колегата си от съседната сергия.

— О, не, не! — поклати той глава обезсърчаващо. — Не искаш да отидеш там, мила. Гадна улица. Гадни хора.

— Много гадни хора — потвърди и приятелят му.

— Въобще не са за теб.

— Вижте какво — на Али й дойде до гуша от приятелски съвети и нямаше намерение да им разказва целия си живот само за да я упътят. — Само ми кажете къде се намира, става ли?

— Е, добре, добре, нямаш проблеми. Тръгваш нататък по онази улица и после свиваш вдясно — той посочи към една пресечка от другата страна на улицата. — Няма начин да я сбъркаш. Ще я познаеш по ченгетата, дето са на всеки ъгъл, и по спринцовките в кофите за боклук.

И двамата се засмяха.

Али нервно пресече улицата и зави надясно. В сравнение със спретнатия шик на „Портобело“ и много расовия шумен пазар, тук атмосферата рязко се промени. По настилката се търкаляха торби с боклук и разпиляваха съдържанието си във всички посоки. Кучета ровичкаха из тях, търсейки нещо за ядене. Вместо бледорозови фасади, тук мазилката на постройките бе започнала да се лющи на големи сиви парчета. Много от тях бяха обковани с дъски против незаконни заселници. Други пък бяха претъпкани от семейства и по входовете си имаха по десет и даже дванайсет звънци.

Али смътно си припомни, че именно тук Рахман, най-известният наемодател сред лондонската беднотия, бе натъпкал първата имигрантска вълна през петдесетте, чупейки ръцете им, ако те се оплаквали от условията.

На стъпалата пред входовете седяха на групи деца и мълчаливо я наблюдаваха. Али потрепери, чувствайки, че навлиза в един враждебен свят, където хората биха се изсмели на така внимателно култивираните в нея ценности. Трудно можеше да се повярва, че само на пет минути оттук пищният рай на Портобело Роуд продължаваше съществуването си. Като че ли хипитата, колонизирали по-голямата част от вътрешните квартали на града, бяха дръпнали черта, на юг от която те не смееха да пристъпят, независимо от ниските цени на местата тук.

От другата страна на улицата тя видя, че в нея се взира още една групичка, наклякала по стъпалата на входа. Дори оттук се долавяше силният и сладникав мирис на марихуаната. Беше се надявала да види поне едно приятелски настроено лице, което да я упъти. Да, но тук едва ли можеше да излезе с историята за бунта на тийнейджърите и да се надява на съчувствено мърморене за „днешните деца“, както и на услужлив пръст, сочещ къде може да намери дъщеря си. Щяха да вдигат рамене и да се изсмеят в лицето й.

Изведнъж почувства как я залива вълна на безсилие и страх. Поглеждайки към следващите я враждебни погледи, тя се сети защо името на улицата й е познато. Бе го срещала в новините. Джейни бе решила да избяга именно тук, в сърцето на лондонската наркомания.

Али се обърна и побягна към кипящия живот на Портобело Роуд и относителната безопасност на колата си.

С чувство, много близко до изненадата, установи, че тя е все още на мястото си, но като се приближи, видя, че на предното стъкло е залепена квитанция за паркинг. Залисана в търсенето на свободно място за паркиране, бе забравила да пусне монета в паркинг-брояча. Под одобрителните викове на тълпа пияници, събрани пред входа на близката кръчма, Али я отлепи, но не можа да разбере дали овациите бяха израз на съчувствие или радост от лошия й късмет.

Още щом отключи вратата и се настани на шофьорското място, облегна глава на волана и усети как сълзите започнаха да се стичат по лицето й.

Не беше заради квитанцията, въпреки че това бе последната капка. Истината бе, че не знаеше откъде да започне. Ужасно й се искаше Мат да е до нея, но тази вечер му предстоеше шоу и тя спокойно можеше да го забрави.

Трябваше да се справя съвсем сама.

Насили се да се изправи, да среше косата си, да почисти зацапаното си от сълзите лице и да излезе от колата. Този път се сети да пусне някоя и друга монета в брояча. Бавно започна да обикаля около пресечката, докато накрая един полицай, който в разстояние на двайсет минути я видя три пъти, спря и я попита дали не се е загубила.

Когато Али му обясни ситуацията, той вдигна рамене. Половината от живущите тук бяха незаконно заселени. Загледан в измъченото й лице, което познаваше отнякъде, но не можеше да се сети откъде, той поне се помъчи да измисли нещо.

— Има две места, където бихте могли да опитате. Едното от тях е Тръстът по настаняването в Нотинг Хил. Той притежава по-голямата част от тия неща тук — посочи към по-добрата част от сградите наоколо. — И познават наемателите си. Другото е общината — именно тяхната собственост често е обект на незаконно заселване.

Али почувства лъч на надежда. Това бяха първите обнадеждаващи думи, чути от нея днес.

 

 

Мат си подсвиркваше, крачейки по Уордър Стрийт, след като излезе от звукозаписното студио, където бе записал заключителния коментар от тазвечерното си предаване. Точно бяха завършили монтажа на неговия филм за Мередит Морган и той бе направо блестящ. Мат разбра, че всъщност последните, кипящи от дейност дни му бяха харесали, както нищо друго от доста години насам. Приличаха му на първите дни в телевизията, когато всичко наоколо изглеждаше така вълнуващо и непознато. А иронията в случая бе, че точно когато Ричи Пейдж бе предложил да ги свалят от ефир, Мат излизаше с нова формула, която най-сетне бе успешна и в същото време различна. Сигурен бе, че когато я види, дори Пейдж щеше да я хареса, въпреки предразсъдъците си. А ако не — той се усмихна при тази мисъл, — щеше да я предложи на някое друго място.

Тъкмо се канеше да извика такси, когато погледът му падна върху вкусните неща, подредени на витрината на „Патисри Валери“. Реши да влезе и да купи някое и друго парче кейк и да го занесе на екипа в студиото. Всички бяха работили здраво и това щеше да ги поободри.

Въпреки че вече наближаваше обяд, „Патисри Валери“ бе пълна с хора, седнали на чаша кафе и кроасан, скрити зад Скрийн Интърнешънъл^[1].

Мат си спомни, че Сохо бе свърталището на филмовите монтажисти, чиито мънички стаички и студиа се срещаха навсякъде из квартала. „Патисри Валери“ им бе нещо като стол. Седяха си тук в кожените си якета зиме и лете и четяха монографии за Айзенщайн, изрязвайки рекламите си за пепси.

Мат си поръча кафе за вкъщи, гледайки как момичето опакова избраното от него и го завърза с панделка. Сметката обаче се оказа убийствена. Нищо чудно, че напоследък рекламите бяха толкова скъпи.

 

 

Седнала до телефона, Джес се чувстваше също така безпомощна, както и Али. Бе звънила вече в службата на баща си и оттам я бяха информирали сухо, че го няма и няма да се върне до обяд. След това бе звънила на всички приятели на Джейни, за които можа да се сети и които може би знаеха къде е. Но никой от тях нямаше и представа. После й дойде наум, че май е по-добре да остави телефона на мира, в случай че Джейни или някой друг позвъни. Чакането обаче бе най-неприятното нещо.

Погледна часовника си. Беше дванайсет и петнайсет. Реши отново да се опита да се свърже с баща си и да накара хората да го потърсят, ако го няма. Този път попадна на много по-любезен човек, но шумът там бе толкова голям — крещяха хора, звъняха телефони, а имаше и един телевизор, който, изглежда, непрекъснато работеше с максимално увеличен звук, — че на Джес й оставаше само да се надява, че жената е схванала спешността на ситуацията.

Отново обхваната от непоносимо чувство, че за всичко е виновна само тя, Джес заби глава във възглавничката на дивана и горчиво заплака, отчаяно надявайки се, че скоро баща й ще позвъни.

 

 

Първата грешка на Али, когато отиде в отдел „Настаняване“, бе наивната мисъл, че хората там ще бъдат сговорчиви, като разберат, че си имат работа с човек, чието лице са виждали на телевизионния екран. Младата жена зад бюрото й даде ясно да разбере, че ненавижда привилегиите във всичките им форми, особено пък ако те са приели формата на стройна, преуспяваща и богата ТВ звезда. При други обстоятелства Али може би щеше да я подкрепи.

Според нея фактът, че Али има дъщеря, избягала от къщи, за да се засели незаконно на Дивинити Роуд седмица преди изпитите си, означаваше, че на този свят все пак има известна справедливост. С една дума тя ужасно съжалявала, но общината не можела да разкрие коя тяхна собственост е била наскоро незаконно заета.

Али погледна часовника си. Беше обяд и другата й надежда, местният Тръст по настаняването, щеше да е затворен до следобед. Въпреки че не бе гладна, тя реши да обядва в близката кръчма, надявайки се, че може случайно да види Джейни или поне да чуе нещо полезно.

За човек, чието лице бе толкова известно, никак не бе лесно да остане незабелязан в това предградие, но тя си сложи тъмните очила и вдигна яката на якето си, надявайки се на добрия случай. Дотук всичко бе минало благополучно. За нейно щастие от два и двайсет в Нюмаркет^[2] имаше състезание и мнозинството от редовните посетители бяха повече загрижени как да се доберат до кантората за залагане до кръчмата, отколкото да гледат кой влиза и излиза.

Али се огледа. Празният амбалаж и преливащите от фасове пепелници си съперничеха в борбата за повече пространство по мръсните маси, а подът бе до коляно потънал в шумящи хартиени опаковки. На бара се бе облегнал млад мъж с плетена шапка на главата, под която назад се спускаха най-малко три ярда коси, и хаосът наоколо явно не му правеше никакво впечатление.

— Калвин! Ей! — кресна съдържателят, стряскайки го. — Ши ги почистиш ли някога тия шибани маси?

Явно в тази част на света да си чистач в кръчма имаше някакво по-особено значение.

В ъгъла Али забеляза групичка млади хора, облечени в черни кожени якета, с гарвановочерни коси и обички в носа — започналата да й става близка униформа на готите. Тя включваше обици и на ушите и толкова изпокъсани дънки, че сякаш бяха се увили с парцали. Но може би знаеха нещо.

— Извинете — каза тя колебливо. — Дали някой от вас не познава едно момче? Адам се казва. Висок, е дълга черна коса и винаги се облича с кожени якета. Има квартира на Дивинити Роуд.

Едно от момичетата я изгледа враждебно. Али успя да преброи шест обички на дясната й ноздра и още шест на лявото й ухо. Вероятно според пънк-модата това се считаше за връх на женствеността.

— Кой пита?

Тя се обнадежди. Все пак бе по-добре от „Никога не съм чувала за него“.

— Един приятел — отвърна тя.

— Обзалагам се, че си мръсна шпионка от служба „Настаняване“, опитваща се да разбере дали той няма някакви претенции за тази квартира.

— Не, не е — ухили се цинично едно от момчетата, намигайки й с изрисуваното си око. — Твърде добре е облечена, за да бъде такава, нали, любов моя? Според мен тя си търси тъпкача — посочи с разбиране копринената й пола. — Отдавна ли не ти се е обаждал, скъпа? Колко жалко. Ако бях на негово място, щях да го направя.

Али се обърна и излезе от кръчмата по възможно най-бързия начин, съпроводена от грубия смях на компанията.

Докато стигне до Тръста по настаняването в Нотинг Хил, там вече бяха отворили. Възлагаше големи надежди на тази институция, защото тя се намираше на самата Дивинити Роуд.

Още като влезе, разбра, че тук ще бъдат по-отзивчиви. Приятелски настроена жена на средна възраст, малко необичайно облечена, се обърна към нея и с усмивка я попита дали може да й помогне с нещо.

Изникна обаче проблем — нито една тяхна собственост не бе заета незаконно. Жената изкара едно фотокопие на картата на улицата и оцвети в червено всички къщи, които принадлежаха на Тръста.

— Поне ще сте сигурна, че не е в някоя от тях.

Али хвърли поглед на листа и се поободри малко. Оставаха около петдесетина къщи. Стори й се, че са малко и би могла да се справи.

Взе листа и го сложи в чантата си. На вратата се спря и се обърна да благодари за помощта.

— Има още едно място, където бихте могли да опитате. Кафето на Джордж. Джордж узнава всичко, което става на улицата, още преди да се е случило.

 

 

Атмосферата в „Шоуто на Мат Бойд“ бе празнична, сякаш бе Коледа. Рой бе подкупил Брендън, бармана, да отвори половин час по-рано, за да вземе от него няколко бутилки искрящо вино. Сега обикаляше около хората от екипа, събрани в офиса на Мат и Белинда, и го наливаше в пластмасовите им чаши. Вървеше идеално с кекса, купен от Мат.

За първи път от месеци насам у хората се бе появило осезаемо оживление и облекчение, като се почне от Белинда и се свърши с последния новопостъпил стажант. Всички знаеха, че са се захванали с нещо истинско. Бяха толкова убедени в брилянтното качество на днешното предаване, че никой вече не вярваше на слуховете за предстоящо сваляне от ефир. Телевизията вреше и кипеше от слухове, но рядко някои от тях се оказваха верни. След няколко часа щяха да докажат, че все още по-добри от тях няма. След лятната почивка ще се върнат в ефир, покрити със слава.

Мат вдигна пластмасовата си чаша.

— За нас! За началото на новата ера в „Шоуто на Мат Бойд“.

Екипът шумно отвърна на тоста.

Мат отпи от чашата си, остави я и в същия момент телефонът на секретарката отвън иззвъня.

— Теб търсят, Мат — извика тя.

Все още с усмивка на уста, Мат се наведе напред и извика, че е разбрал.

— Да знаеш случайно кой е? Някой от почитателите ми или председателят на Сенчъри?

— Всъщност търси те дъщеря ти Джес — виновно отвърна момичето, спомнило си чак сега, че Джес я бе помолила да предаде на Мат да се обади. — Казва, че е спешно.