Мейв Харън
Телевизионна афера (32)

32

— Петнайсет минути до включване в ефир, студио — предупреди операторката, без да вдига поглед от списъка, който внимателно проверяваше.

Белинда се обърна и видя Бърни Лонг, застанал зад нея. Господи, само той й липсваше!

— Какво, по дяволите, правиш тук? — сопна се тя. — Ако си дошъл да играеш на гроба ми, ще трябва да се наредиш на опашка.

За първи път на лицето на Бърни бе изписано съчувствие.

— Чух, че Мат липсвал и се чудех дали не мога да помогна с нещо.

Белинда погледна часовника на стената и прокара пръсти през тъмната си коса.

— Освен ако можеш да правиш чудеса.

— Тогава кога ще кажеш на Мередит, че Мат още го няма?

Той разбра, че тя ще се държи до последната минута и се изпълни с възхищение. Не можеше да се каже, че й липсва смелост.

— След пет минути. Позалъгах агента й с разни измишльотини, че Мат не обичал да се среща предварително с гостите, защото това разваляло спонтанността на разговора, но той май вече подозира нещо.

Тя извърна поглед назад и погледна към сбръчканото джудже, водило Мередит по пътя на славата през последните четиридесет години. Не изглеждаше много щастливо.

— И какво ще стане, ако Мат не успее да се върне?

— Подготвили сме запис на едно старо негово предаване и едно от стандартните извинения, че грешката е наша.

— А как реагира Пейдж на това?

— Преструва се на побеснял от яд, но вътрешно се радва.

— Десет минути до включване в ефир — напомни операторката.

Белинда въздъхна и уморено се надигна.

— Време е да ида и да поднеса новината на Мередит — тя стисна ръката на Бърни. — Беше ми много приятно да се запозная с теб.

 

 

В апартамента си Ричи Пейдж се ухили, набра номера на Дани Уайлд и му съобщи, че са приключили с договора и утре сутринта ще изпратят черновата на агента му.

Пейдж взе дистанционното управление и включи гигантския телевизор в ъгъла.

— А ако включиш на Сенчъри, Дан, ще станеш свидетел как Мат Бойд пропуска собственото си специално шоу и пред очите на девет милиона зрители приключва договора си с нас — Пейдж още не можеше да повярва на късмета си.

Нещата бяха тръгнали по-добре, отколкото смееше да се надява. Бракът на Бойдови бе съсипан, дъщеря им бе избягала, а сега Мат щеше да пропусне собственото си специално шоу. Преди няколко дни бе решил, вместо да чака Мат да си подаде оставката, да му плати и да го освободи. Сега нуждата от това бе отпаднала. Нищо не можеше да зарадва Ричи Пейдж повече от спестяването на милиони паунди. С изключение може би на прецакването на Мат Бойд.

Джок Уилсън, дежурният пазач на входа към подземния паркинг на Сенчъри, помисли, че полицейската кола, носеща се насам с надути сирени и свирещи гуми, е кадър от полицейските филми, с които се занимават ония от филмовия отдел. Истинска полицейска кола никога не би хвърчала с такава скорост право към бариерата. За негова огромна изненада обаче на предната седалка успя да разпознае Мат и вдигна бариерата точно навреме, за да избегне неприятния инцидент.

— Благодаря, Джок! — викна му Мат, излизайки бързо от колата и хуквайки нагоре по стълбите към студиото.

— Пет минути — обади се операторката и нагласи хронометъра си, готова да започне обратното броене. — Моля всички да се приготвят.

Белинда закрачи към подиума на студиото, мислейки си колко хубаво би било, ако не бяха канили Мередит Морган на това шоу. Тя се спря в центъра и вдигна ръце, за да привлече вниманието на всички.

— Дами и господа и, разбира се, вие, нашата уважаема гостенка госпожица Мередит. Трябва да направя едно кратко съобщение…

Внезапно бе прекъсната от някаква суматоха в другия край на студиото и изведнъж вътре влетя Мат, хлъзгайки се по пода, последван от висок млад мъж с гарвановочерна дълга коса.

— Боже господи, мамка му! — извика режисьорът. — Ама той успя!

С рязко движение на ръката Белинда сграби един от звукооператорите.

— Бързо. Слагайте микрофоните! Бързо! — излая тя.

— Три минути до включване на надписите — каза операторката с опулени като чинии очи. За петнайсет години практика в телевизията за първи път виждаше такова нещо.

Хората от публиката се спогледаха озадачено. Изведнъж Мередит Морган се разсмя високо.

— Е-е — проточи тя с прочутия си чувствен глас, — на това се казва появяване в последния момент.

— Благодаря — Мат я целуна по бузата и се втурна към мястото си. — Никога не съм се славел с точност.

Белинда хукна обратно към апаратната, докато прозвучаха първите акорди на встъпителната мелодия и Мат зачете остроумното описание на кариерата на Мередит — осемте й брака и факта, че спечелила милиони от наследствата.

— Мили боже! — подскочи Белинда от мястото си. — Въпросите му не са у него. Не може цял час да импровизира.

— Може! — Белинда рязко се извърна и видя, че Бърни Лонг пак е застанал зад нея. — Сега ще видиш кое прави Мат Бойд най-добрия водещ.

Белинда се тръшна на стола, осъзнавайки, че не е в състояние да направи абсолютно нищо. Мат дори нямаше и микрофон в ухото си. Бе оставен да се справя съвсем сам.

 

 

В „Кафето на Джордж“ Джейни се притесняваше и се питаше дали да не се обади в полицията да ги пита какво е станало с Адам и взлома. Досега трябваше да се е върнал. Другите изобщо не ги бе грижа — бяха твърде заети да подиграват Джордж с любимата му сапунена опера, гърмяща от телевизора на стената.

Телефонът зад бара иззвъня и тя видя как Ариадна я посочи на Джордж. Джейни се изправи и почти подтичвайки, се отправи натам. Наложи се да си проправя път през цели купчини мръсни чинии, очакващи реда си да бъдат напъхани в миялната машина. Явно Джордж не насърчаваше клиентите си да използват телефона.

— Адам, слава богу, щях да се побъркам от страх — тя вече си го представяше как лежи в локва кръв, повален от куршума на някой откачалник. — Какво става? В участъка ли си?

Адам се изсмя.

— Не съвсем. В студиото на Сенчъри съм.

Джейни не повярва на ушите си.

— Какво, за Бога, правиш там?

— Баща ти ме доведе. В момента тъкмо излиза в ефир — Джейни слушаше слисана. — Трябва да го видиш. Страшно шоу ще стане. Слушай, аз си тръгвам. Защо не се върнеш на Дивинити Роуд, след като предаването свърши? Не се бой, никакъв взлом не е било. Ще ти обясня, като се върна. Обичам те.

Слушалката щракна и Джейни смаяно се взря в нея. Какво, по дяволите, ставаше? Какво прави Адам в Сенчъри? Не можеше да улови никакъв смисъл.

— Гледайте, госпожице Бойд — извика Джордж ентусиазирано. — Показват баща ви. И онази дама с многото мъже.

Той й махна с ръка да се приближи. Мат сигурно я е намерил, помисли си той, но тя явно не е пожелала да си тръгне с него. Колко са меки тия англичани с децата си! Такива глупости от дъщеря си той не би търпял.

Джейни остави слушалката и вдигна поглед към стената. Мина й през ума колко ли се е ядосвал баща й, че тя не пожела да говори с него, но захванал се с работата си, това изобщо не личеше.

Тя се отпусна на един стол под телевизора, откъдето бе почти невъзможно да се гледа.

 

 

Али и Джес седяха в хола, вкопчили ръце една в друга, и слушаха встъпителната мелодия на „Шоуто на Мат Бойд“. Белинда й бе дала недвусмислено да разбере какво щеше да последва, ако Мат не успее да се върне навреме, а като знаеше какво представлява Ричи Пейдж, тя си даде сметка, че Белинда е абсолютно права.

Надписите свършиха и двете затаиха дъх, вперили погледи в екрана. Камерата обиколи студиото и когато се спря на лицето на Мат, от гърдите им се откъснаха радостни викове. Джес скочи и започна да играе канкан из хола. Татко й бе успял. Може и да не е успял да върне Джейни, но поне бе разбрал, че не се мотае по улиците и бе сварил да се върне навреме.

Али гледаше изненадана. По свободното и весело държане на Мат изобщо не можеше да се познае, че последните три часа бе прекарал под такова върхово напрежение.

Джес спря да танцува и се вгледа внимателно в лицето на баща си.

— Знаеш ли какво, мамо? — седна до майка си, докато Мат разменяше закачки с Мередит Морган. — Той сякаш наистина се забавлява.

 

 

Ричи Пейдж още говореше с Дани Уайлд по телефона. Бе намалил звука и се бе извъртял така, че да сложи краката си на бюрото — любимата му поза за водене на делови разговори. Тъкмо обясняваше на Дани защо не трябва да позволява на агента си да го работи с остатъците по договора, когато Дани започна да се смее.

— Какво смешно има в тия остатъци?

— Нищо — Дани продължаваше да се смее смущаващо. — Но не е ли по-добре да погледнеш телевизора?

Ричи Пейдж се извъртя рязко. Това, което видя, го накара моментално да свали крака от бюрото и да се изправи като ужилен. Кръвното му се покачи толкова бързо, че главата му се замая. Мат Бойд, скапанякът му със скапаняк, бе успял! Той усили звука и офисът му се изпълни с жизнерадостен смях. Шоуто вървеше брилянтно.

 

 

Всъщност Мат бе успял много добре да запомни въпросите, които трябваше да задава. Но шоуто го забавляваше твърде много, за да се придържа към тях.

— Мередит, кариерата ти е била низ от главозамайващи успехи — Оскари, признание. Огромна империя от недвижимо имущество. Но нещо в личния живот… Седем мъже, нали толкова бяха? Това бие малко на безгрижие, какво ще кажеш?

— Осем — поправи го Мередит Морган живо. — Първият бе най-добър от всички. Много го обичах.

Мат слушаше озадачен.

— Тогава защо се разведе с него?

Изкуствените мигли на Мередит потрепнаха като пайетите по вечерната й рокля.

— Защото го хванах в леглото с шофьора.

Публиката избухна в смях.

— Но едно нещо научих от него — продължи тя. — Никога не се жени за мъжа, в когото си влюбена. Няма да се тормозиш толкова, като се развеждаш. Между другото… — тя потупа Мат по коляното като непослушно дете. — Както разправят, и ти не си кой знае какво в тази насока.

Мат се престори на обхванат от ужас и скри лице в дланите си.

— Е, Мередит, аз първи попитах — той се наведе напред и Белинда видя как всички в апаратната също се наведоха неволно напред. — А проблемът с пиенето?

Белинда затвори очи. Агентът на Мередит бе забранил всякакви въпроси, свързани с пиенето. Какво правеше Мат?

— Проблемът с пиенето ли? — повтори Мередит невинно. — Нямам такъв проблем — тя направи пауза. — Другите имат. Просто не могат да влязат в крак с мен.

Публиката заръкопляска.

— Сериозно, скъпи. Оставих го. Никакви водки, даже нито капка от оная лимонада, дето й викат мартини.

Мат я изгледа недоверчиво.

— Само по бутилка шампанско на ден и нито капка повече.

Мат отметна глава назад и се разсмя. Обичаше тази жена!

— А сега, Мередит, част от гостите ни са дошли тук специално, за да ти зададат някой и друг въпрос.

— Давай ги. Ще им кажа всичко като на изповед.

— Окей. Дамата в червено, на третия ред по средата.

Той посочи жената и звукооператорът се втурна към нея с апаратурата си.

— Искам да попитам какво мисли Мередит Морган за днешните актьори. Същите звезди ли са, както е била тя? — жената се изчерви и седна.

— Харесват ми, сладурче — усмихна се Мередит порочно. — Само дето не мога да им запомня проклетите имена.

Една жена от първия ред вдигна ръка.

— Госпожице Морган, доколкото разбрах, нямате високо мнение за мъжете. Така ли е?

— Не е и нужно, момичето ми, те самички си го имат.

Бърни Лонг, облегнат на стола на Белинда, гръмко се разсмя.

— Духовита е, трябва да й се признае. Още колко има до края.

— Пет минути — обади се операторката.

Белинда огледа закоравелите от битки лица на професионалистите в апаратната. Бяха вперили погледи в Мат като хипнотизирани. Разбра, че магическата формула е намерена. И се почувства върховно.

— Още един въпрос от публиката и се връщаме на Мат — каза Белинда на сценографа.

Мат огледа стотината души в залата и избра една жизнерадостна възрастна дама от втория ред.

— Госпожице Морган, имали сте осем мъже и с всички ви е било приятно.

— Не с всички — поправи я Мередит. — Но мога да ви уверя, взела съм си дажбата от тъпанари.

— Да, но — продължи старата дама, без да се смути — нямате деца. Не обичате ли децата?

— Три минути за заключителните думи — напомни операторката.

Атмосферата в студиото коренно се промени. Мередит мълчеше и мислеше и това продължи петнайсетина секунди. Това бяха най-дългите секунди в живота на Белинда.

— Какво става? — прошепна тя. — Кажи нещо, Мат!

Но преди Мат да каже каквото и да било, най-сетне Мередит проговори:

— Е, истината не е точно такава. Имах дете едно време.

Зад Белинда, седнал в залата за посетители, агентът на Мередит подскочи. Явно разговорът бе излязъл извън рамките на сценария.

— Бях на осемнайсет години и то пречеше на блестящата ми кариера. Затова го дадох в дом — публиката ахна. — Повече не го видях. А когато отново опитах, оказа се, че повече не мога да имам деца — тя вдигна поглед към възрастната дама. — Така че, както бихте казали вие, това бе справедливо наказание.

Духовито сипещата остроумия Мередит вече я нямаше.

— Но едно нещо научих — продължи тя, — успехът пет пари не струва пред едно дете.

Мат стоеше, вкаменен от изненада. Нямаше откъде да научи какво му се бе случило днес следобед.

Сценографът направи знак, че му остават още две минути. Мат се накани да зададе един последен въпрос, после силата на последните й думи го разтърси и той разбра какво иска да направи. Но имаше ли смелост за това? В главата му проблесна споменът за Али, прегърнала спонтанно майката с болното дете пред камерата на Телетон. Тогава се възхити от нея, че си бе позволила да изрази чувствата си пред зрителите, но знаеше, че той не би могъл да го направи. Е, ако му стиска, сега е моментът.

Неочаквано погледът му се премести от Мередит към камерата.

— Мередит, нямаш представа колко много ми говорят думите ти.

Белинда и Бърни Лонг се спогледаха и тя вдигна рамене. Тя също нямаше представа какво ще стане по-нататък, но нещо в поведението на Мат я накара да застане нащрек.

— Ти знаеш, но зрителите не знаят, че днес малко остана да пропусна предаването. Щяха да им кажат, че съм се разболял, а всъщност аз бях тръгнал да търся дъщеря си — Мат замълча. Публиката седеше, без да помръдва. — Тази сутрин тя избяга от къщи. И когато отказа да говори с мен, аз разбих вратата на къщата, в която тя се намираше.

Застанала пред телевизора у дома, Али покри изумено устата си с длан. Такова нещо Мат не й бе казвал.

— Боже всемогъщи! — викна режисьорът на Белинда. — Какво да направя? Да дръпна щепсела ли?

Но Белинда не го чу. Цялото й внимание бе погълнато от Мат. До този момент не беше го виждала да дава воля на чувствата си пред камерата.

— Джейни — продължи той, — просто исках да ти кажа колко съжалявам. Ако не можеш да се прибереш вкъщи, това е твой избор. Но помни, че те обичаме! — гласът на Мат потреперя от вълнение. — Обичаме те!

Той пое ръката на Мередит и продължи:

— Мередит, ти си абсолютно права. Децата са по-важни от всякаква кариера.

 

 

В Кафето на Джордж Джейни внимателно слушаше, извила глава нагоре, за да вижда, неспособна да повярва на ушите си.

— Ето, видя ли колко те обича!

Джордж, с очи, пълни със стичащи се по лицето сълзи на бащинско съчувствие, скочи и стисна раменете на Джейни.

Джейни постоя малко, после отърси ръцете му от раменете си.

— Да — тя се обърна и грабна коженото си яке от облегалката на стола. — Страшна реклама става от това, какво ще кажеш? Да моли дъщеря си да се сдобрят. Сигурно ще иска и това да стане пред камерите. Рейтингът му ще скочи до небето — тя се изправи. — Само че има една малка подробност, която той забрави да съобщи на милионите си почитатели, а именно защо избягах — разблъска масите към изхода със сълзи на очи. — Защото той си замина и ни остави.

На пулта за управление лампичките за телефоните мигаха непрекъснато и Белинда знаеше кой звъни. Ричи Пейдж искаше да й каже да прекъсне Мат. Но тя нямаше да го направи. Седнала неподвижно на мястото си, за първи път разбра колко много Мат обича дъщеря си и че самата тя, Белинда, носи в себе си част от вината за нейното нещастие. За свое учудване усети как в гърлото й се надига буца и избърса избилата в крайчеца на окото й сълза. Боже господи!

Мередит Морган се обърна към Мат.

— След всичко това — кимна тя по посока на камерата — тя май ще ти прости.

През отсрещната врата в апаратната влетя Лорийн, зачервена и задъхана.

— Мистър Пейдж каза… — започна тя, но Белинда грубо я прекъсна.

— Лорийн… — Белинда знаеше, че по-късно ще й се наложи скъпо да плати за тези думи, но въпреки това й стана страшно приятно. Тя бавно извъртя стола си към нея. — Просто върви на майната си, бива ли? — усмихна й се с най-обезоръжаващата си усмивка. — Или да се изразявам по-образно?

 

 

— О, мамо — каза Джес и прегърна майка си, — дано Джейни да го е видяла.

Докато надписите бавно се въртяха, в студиото настъпи хаос. Вестникарите се втурнаха от залата за посетители, за да чуят историята директно.

Пресагентът на Мередит Морган, закръглен и възмутен, с плешива и лъскава като билярдна топка глава, се приближи към тях, поклащайки се.

— Съжалявам, сладката ми — забръмча той сърдито, — но те обещаха да не споменават нищо за пиенето.

Мередит възнагради Мат с топла и естествена, съвсем непрофесионална усмивка, което доста изненада нейния човек.

— Зарежи пиенето. Аз току-що разкрих моята най-съкровена тайна, а той ми говори за пиене. И не съжалявам ни най-малко — обърна се тя към Мат. — Дано дъщеря ти се върне. Добра реч дръпна.

Мат откачи микрофоните и се мушна в апаратната, за да избяга от глутницата журналисти. В този момент срещу него се зададе Ричи Пейдж с побеляло от гняв лице.

Виждайки признаците на вулканично изригване, Мат реши да го изпревари.

— Всичко е наред, Пейдж. Няма нужда да ме изхвърляш. Сам ще си подам оставката.

Той изглежда далеч по-радостен, забеляза Пейдж с раздразнение, от човек, комуто се налага да се прости с милион и шестстотин.

— Поздравления, Мат! Това бе наистина трогателно — Адам пристъпи иззад кулисите, откъдето бе гледал предаването, и се ухили. — Жалко само, че нямаме телевизор вкъщи.

Изведнъж Мат избухна в смях. Какви неща направи, а Джейни нищо да не види. Той прегърна Адам, като продължаваше да се смее на абсурдността на положението.

Адам реши, че харесва Мат. Не приличаше толкова на ТВ звезда, колкото си бе представял.

— Няма нищо — отметна Адам дългата си коса и се усмихна. — И без това щях да й предам съобщението.

 

 

Маги Ман бе включила телевизора, докато се подготвяше за излизане. Искаше й се да го чува само като фон, защото мразеше тишината, но по някое време заряза гримирането и се загледа в предаването с интерес. Никога преди не бе виждала Мат такъв. Безгрижен, остроумен и в същото време сякаш навяващ далечно чувство за заплаха. А когато накрая отправи молбата към дъщеря си, тя се наведе и заплака. Сега се взираше в екрана и се чудеше какво да прави.

Когато разбра, че Дани Уайлд води преговори със Сенчъри, тя реши да остави тази информация за по-късно. Но докато гледаше трогателния зов на Мат, сърцето й се изпълни с някакво непознато досега чувство — алтруизъм. Бе наистина толкова непознато, че й отне известно време, докато разбере какво е. От къде на къде Дани Уайлд ще разбива семейството на Мат и ще му отнема предаването? Самата мисъл за Дани Уайлд я ядоса. Гадното копеле й бе било дузпата най-безцеремонно и бе хукнало подир Али, а сега заради него ще изхвърлят и Мат. Може би поне веднъж в живота си трябваше да направи добро и да каже на Али.

Преди да е променила намерението си, тя посегна към телефона.

 

 

Ричи Пейдж бе щастлив човек. Мат Бойд си бе подал оставката, без това да му струва нито пени, а следващият човек по реда си бе Белинда Уайът. Никога не бе я харесвал. Тя бе виновна наравно с Мат за това, че и двамата го бяха унизили. Как смее да обижда секретарката му по този начин и да позволява на Мат да върши каквото си иска с това предаване? Трябваше да го прекъсне.

Дани Уайлд щеше да подпише договора утре сутринта, а той ще обяви това пред медиите заедно с новината за напускането на Мат.

Понякога обаче и Дани му ходеше здравата по нервите. Пейдж знаеше, че Биг Сити Телевижън бе надушила за преговорите — вероятно от собствения му агент, защото именно скапаните агенти, уж без да искат, се изтърваха пред някого от друга ТВ компания, за да ги накарат да развържат кесиите — и че тя се е опитала да подкупи Дани да остане. Но Дани бе умно момче и знаеше къде е бъдещето му.

Ричи Пейдж обаче се лъжеше за Дани Уайлд. Дани още не бе решил на чия опция да се спре. От половин час лежеше на червения диван и се опитваше да направи избора си. Както и милиони телезрители, и той бе гледал предаването на Мат Бойд и бе дошъл до заключението, че след такова предаване ще види голям зор, докато стигне Мат. Освен това от Биг Сити Телевижън бяха повишили офертата. Всъщност те му бяха дали картбланш да поставя каквито условия иска. И само от време на време някъде дълбоко в съзнанието му, въпреки че се опитваше да я отхвърли като нямаща отношение е това, проблясваше мисълта, че ако го направи, Али щеше да го смята за истинско лайно.

В края на краищата, реши Дани, скачайки от дивана, може би бе по-добре да си остане там, където е. У Мат Бойд все още имаше много живот.

Той отиде до огромния, но почти празен хладилник и за да отпразнува събитието, отвори малка бутилка бира и я изпи на един дъх. После посегна към телефона и набра прекия номер на Ричи Пейдж.

 

 

Чувствайки се изтощен от събитията през деня, Мат заслиза по стълбището към подземния паркинг на Сенчъри, следван от Адам, напълно забравил, че колата му е все още в Нотинг Хил. Той зърна засадата, направена от журналистите пред бариерата, и изруга. Дръпна се зад една колона да обмисли ситуацията. Как, по дяволите, да се измъкне от тия хиени?

— Добър вечер, мистър Бойд.

Мат и Адам се обърнаха и видяха, че младият полицай е все още тук и в момента стоеше, облегнат на колата си. Мат се стресна.

— Да ме арестувате ли сте дошли?

Полицаят се засмя.

— Този път не, но мога да ви откарам — той кимна с глава към глутницата отвън. — Така ония ще ги избегнете. Тоест, ако желаете, искам да кажа.

— И още как! — Мат с благодарност се мушна във вътрешността на големия „Роувър“ с червената лента отстрани.

— Съжалявам, Мат — каза полицаят, — но се опасявам, че трябва да легнете. Ще ви хвърля една стелка отгоре.

Адам се засмя и седна до Мат.

— Аз пък винаги съм се чудел за какво ли служат тези стелки.

Обръщайки колата майсторски, полицаят я подкара към бариерата. Джок Уилсън натисна бутона и тя се вдигна. Колата бавно се насочи напред и журналистите се разделиха пред нея като Червено море пред Мойсей.

Притихнал под стелката, Мат се усмихна, като си представи какво изпускат журналистите. Мат Бойд го откарват с полицейска кола.

— Окей, Мат, можеш да се изправиш.

Мат усети, че някой маха стелката и се изправи послушно.

— А сега — каза ченгето — къде искаш да отидеш?