Мейв Харън
Телевизионна афера (18)

18

Ричи Пейдж барабанеше с пръсти по новото си бюро в току-що освободения от шефа на Сенчъри кабинет на шестнадесетия етаж и беше дълбоко умислен. Инстинктивната му реакция при встъпването във владение на Сенчъри бе да уволни ръководството на компанията. Когато някой те е прецакал, както направи Стивън Картрайт, трябва да си полудял, за да не го изхвърлиш. Ала Сенчъри не бе съвсем типична телевизионна компания. Тя бе фрашкана със завеяни таланти, които сякаш не съзнаваха, че са на служба. Живееха с мисълта, че работодателите им са задължени. Ричи възнамеряваше да им покаже колко суров е животът в действителност. Но може би не веднага. За момента му се щеше да се притаи и да не дава повод за отрицателни отзиви в пресата.

Замисли се за миг за Стивън Картрайт. В ума му се беше загнездило подозрението, че Стивън е слабохарактерен човек, който трепери за заплатата си и за своя дял в компанията, за натруфения си дом в стил „Тюдор“ в Ешър. До този момент досието му в Сенчъри не беше безупречно и понеже вече беше прехвърлил петдесетте, трудно щеше да си намери работа. И ако Ричи бе отгатнал правилно, той самият го знаеше. Мат Бойд, от друга страна, имаше принципи. Но Стивън беше прагматик. Ако получеше достатъчно добро предложение, щеше да остане. Вероятно дори щеше да се разсипе в жалки благодарности.

А можеше да му бъде от полза. Пейдж щеше да го накара да свърши мръсната работа. Интересно ще е да се види докъде би стигнал Картрайт, за да запази начина си на живот в Съри и личния си плувен басейн. Когато приключи с неговото участие, щеше да успее да го замени без проблеми.

Пейдж се замисли върху някои цифри. Петдесет хиляди лири май щяха да подсладят добре живота на Стивън и да го направят по-сговорчив. Удовлетворен от решението си, Ричи Пейдж натисна бутона на бюрото и поръча кафе.

— И, Лорийн, би ли помолила Стивън Картрайт да ми се обади?

Пейдж погледна часовника си. Времето, което ще трябва на Стивън да се свърже с него, щеше да го ориентира в ситуацията.

Лорийн влезе, носейки в ръце порцеланова чашка в черно и златно.

— Кафето ви, господин Пейдж — тя постави чашката на бюрото. — Господин Картрайт е на втора линия.

Ричи Пейдж се усмихна и зачерта цифрата в бележника си. Май въобще нямаше да има нужда от подслаждане.

 

 

— Как ще се отрази това на нас? — Белинда взе табла и се нареди на опашката зад Мат в стола на Сенчъри.

— Бог знае, но не бих бил оптимист. Когато се върнем в офиса, може вече да са ни разчистили бюрата.

Избраха си ястия и седнаха на маса до прозореца.

— Ти ще останеш ли?

Точно този въпрос си задаваше и Мат вече дни наред.

— Не си отивай! — възкликна тя, когато той забави отговора си. — Ако го направиш, все едно сме хвърлили усилията си на вятъра. Той ще е спечелил.

Преди да успее да отвърне, се появи Бърни Лонг с бутилка червено вино и чаша в ръка.

— Здравейте, деца! Сега ли ще се самоубиваме или по-късно? — седна на тяхната маса, без да чака покана, и отвори бутилката. Не използва предимствата на чашата и отпи направо от шишето.

— Мислех, че напоследък си на сух режим — отбеляза Мат.

— Бях. Два гадни месеца без капка алкохол — Бърни засия.

— Вие сте свидетели на първото ми падение — вдигна бутилката до устните си. — Но може да се каже, че съм бил провокиран, нали?

Когато излязоха от стола и се упътиха към асансьора, бяха пометени от оживена тълпа, устремена в противоположна посока.

— Къде отиват всички? Да няма противопожарна тренировка? — попита Мат един колега.

— Към трето студио. Стивън ни събира на съвещание.

Всеки сантиметър от площта на залата бе претъпкан със заинтригувани хора. На подиума, където по-късно щяха да поставят столовете за „Шоуто на Мат Бойд“, стоеше Стивън Картрайт.

— И така, навярно всички сте разтревожени от обрата на събитията, обаче аз току-що идвам от среща с Ричи Пейдж и той ме увери, че няма място за притеснения.

Мат слушаше и не вярваше на ушите си.

— Получил е тлъст чек — прошепна нарочно високо Бърни.

Стивън не го удостои с внимание и продължи:

— Той ме помоли да ви предам, че нито един човек няма да загуби работата си.

— Особено пък ти, кучи сине — вметна Бърни и отпи още един гълток.

Мат слуша достатъчно дълго проповедта на Стивън за безкръвната революция и накрая не издържа. Проправи си път през тълпата и стигна до подиума.

— Стивън е наясно, също като мен… — Мат сграбчи микрофона от ръцете му, — … че току-що ни наговори куп щуротии. Ричи Пейдж е мошеник и порнограф и ако остане в тази сграда, аз ще я напусна.

Думите на Мат бяха удавени в оглушителни аплодисменти.

От мястото си на платформата видя, че някаква жена си проправя път към него. Тя излезе отпред. Беше Елен от гримьорната.

— Почакай малко, Мат — каза Елен, кипяща от гняв. — Реакцията ти е типично мъжка и безотговорна. Оттегляш се и бягаш и обираш лаврите, а сигурно и някое и друго интервю за Би Би Си, докато ние, малките труженици с ипотеки и деца на ръце, се погребваме тук с Ричи Пейдж. Тук си ни нужен. Да си тръгнеш не е проява на смелост, трябва да останеш и да се погрижиш той да изпълни обещанието си!

— Браво, Елен! — извика Бърни. — Кажи му го. Нали точно заради него Пейдж купи Сенчъри.

— Благодаря ти, Бърни — промърмори Мат. — Много ти благодаря, приятелю.

Погледна надолу към разтревожените лица и се запита дали Елен все пак няма право. Може би трябваше да остане. Да остане и да се бори.

 

 

Без въобще да го е грижа за страха и омразата, които беше предизвикал, Ричи Пейдж се свърза с Лорийн и я помоли да му донесе договора на Мат Бойд. В продължение на половин час чете ситно изписаните страници и накрая го затвори с въздишка на раздразнение. За проклетия договорът изтичаше чак след две години. Уволнението на Мат би му струвало почти милион. А имаше и друг проблем — не беше отчел популярността на Мат Бойд. Ако изхвърлеше Мат, беше го уверил Стивън Картрайт, можеше и да има масово напускане на служители.

Пейдж погледна написаната на ръка страница, която беше получил същата сутрин, с надпис: „Лично и поверително“.

Прочете я за трети път.

Писмото беше от Джак Солтъш, доайена на агентите, който му предлагаше да се срещнат неофициално, за да поговорят за клиента му Дани Уайлд. Ричи Пейдж замислено разбърка кафето си. Въпреки че беше новак, що се отнася до работата с театрални агенти, Ричи беше достатъчно прозорлив, за да схване подтекста. Това можеше да означава само едно. Дани Уайлд се интересуваше от възможността да работи за Сенчъри Телевижън.

Ричи Пейдж се усмихна. Това беше идеалното решение. Дани Уайлд не беше толкова популярен, колкото Мат Бойд. Но беше с десет години по-млад и за разлика от Мат Бойд, не беше от този тип хора, които биха отхапали ръката, която ги храни. При подходяща подредба на програмната схема и с малко рекламен шум Дани Уайлд щеше да стане звезда като Мат, дори и по-голяма. Пейдж само трябваше да намери начин да вкара Дани вътре. И да изкара Мат навън.

Сложи договора на Мат в куфарчето си. Имаше само един изход. Да го принуди да напусне. Но как, по дяволите.

 

 

— И какво ще става оттук нататък? — Белинда се отпусна назад в коженото си кресло и погледна внимателно Мат. — Вече стана една седмица, откакто е тук, и се е срещал с всички, като се почне от членовете на охраната, та чак до момчетата, които местят декорите. С всички, освен с нас.

— Ще продължим да си гледаме работата — Мат преглеждаше сценария за същата вечер и правеше тук-там някои промени. — Знаеш много добре, че го прави нарочно.

Белинда се сети за тазсутрешното обаждане от бившия й шеф в Би Би Си, който й предлагаше да се заеме с ново предаване със злободневни интервюта. Замалко да приеме предложението му. Защо не го беше направила?

Озадачен от неочакваното й мълчание, Мат погледна към нея през бюрото и се усмихна. Сините му очи се присвиха. Въпреки лошото си настроение, Белинда откри, че отговаря на усмивката му. Защо продължаваше да се самозалъгва? Беше мислила за Мат през коледните празници, като се измъчваше от мислени картини на семейно щастие и любов. По дяволите, прекрасно знаеше защо бе отхвърлила предложението тази сутрин. Както и това, че беше постъпила като истинска глупачка. Поне щеше да се измъкне от тази каша. Каша, която даже още не се беше забъркала. Но Белинда беше убедена, че ще се забърка. За момента Мат имаше право, трябваше да се съсредоточат над предаването. Погледна дебелия плик на бюрото си. Съдържаше цифрите на рейтинга на всички предавания, откакто бяха започнали. И най-отчайващото бе, че въпреки противоречивата, завладяваща нова насока на шоуто, то не печелеше зрители.

Чип, куриерът, избра точно този миг, за да внесе следобедната поща. Най-отгоре се мъдреше подобен плик. Белинда нетърпеливо го разкъса. Рейтингът за седмицата преди Коледа. Всичките издания на шоуто бяха добри и Белинда се надяваше, че са направили пробив.

Като ги видя, усети как стомахът й се свива на топка. Не вървяха нагоре, а надолу. Нямаше нужда да поглежда къде отиват зрителите, но не устоя. Към шоуто на проклетия Дани Уайлд.

Белинда взе решение.

— Ето — тя ги подаде на Мат. Нямаше смисъл да го щади повече. — Май ще е най-добре да им хвърлиш един поглед.

Наблюдаваше го, докато ги четеше. Лицето му беше безизразно.

— Шоуто е страхотно — каза тя, почувствала нужда да наруши тишината, която се проточи прекалено дълго, — но не печелим публика.

Мат внимателно разучаваше цифрите. Докато ги гледаше, беше връхлетян от непознат до този момент пристъп на страх. Беше вложил всичко в новото шоу, а цифрите ясно показваха, че не бяха привлекли публиката. Проследи къде са отишли зрителите. Повечето от тях бяха предпочели Дани Уайлд, някои Би Би Си, съвсем малко бяха изчезнали напълно. Както се беше загледал в графиката, погледът му попадна на едно от предаванията на Сенчъри, което с невероятно темпо печелеше популярност.

Провери в лявата колонка, за да види името. „Хелоу“. А най-рязък отскок имаше в единадесет часа в сряда и петък. Почуди се за миг какво, за Бога, излъчваха тогава. Анимация? Интервюта със суперзвезди? После му просветна.

Тогава вървеше рубриката с директните телефонни обаждания, водена от Али.

 

 

— Как върви, любими? — Али целуна Мат по косата и седна на кухненската маса до Джейни и Джес. Мат се беше скрил зад разгърнатия „Таймс“.

— Как върви кое? — Мат долови неоснователното раздразнение в гласа си и свали вестника.

— Шоуто ти — Али беше жадувала да му зададе този въпрос през цялата седмица, но Мат все измърморваше нещо нечленоразделно и избягваше да говори за работата си. Може би това се дължеше на факта, че появата на Ричи Пейдж го изнервяше, но за Али тази отчужденост беше много болезнена, особено след близостта, която се беше появила помежду им, след като беше започнала работа в Сенчъри. — Рейтингът вдигна ли се? — в старанието си да възстанови разбирателството помежду им Али не забеляза опасността.

— Всичко е наред — той я изгледа подозрително. — Защо питаш?

— Не мислиш ли, че би било по-добре да получите по-късно екранно време?

— И откога си станала такъв експерт? — сопна се Мат.

Али се почувства така, сякаш я бяха зашлевили през лицето. Джейни погледна смаяно Джес. Никога досега не беше чувала баща си да говори по този начин на майка им.

Преди, помисли си Али, щеше да му се извини и да се опита да приласкае егото му. Но защо, за Бога, щом й държеше такъв тон? Особено пък пред децата!

— И от къде на къде ти хрумна това? — Мат не можа да устои и задълба в болезнената тема.

— Бърни спомена нещо.

— Бърни, царят на програмното подреждане! Като е толкова печен, защо ни се наложи да го сменим?

Али с изненада установи колко много беше нараснало уважението й към Бърни за двата месеца съвместна работа.

— Може би точно това е била и първата ви грешка — тя си наля още кафе и въпреки че знаеше, че трябва да се въздържи, добави: — В крайна сметка Белинда май не свърши кой знае каква работа, нали?

Мат хвърли вестника на масата и изхвърча от стаята. Али устоя на изкушението да го последва и спокойно зареди миялната машина.

— Ела, Сокс! Хайде! — извика тя дремещото куче. — Да отидем да глътнем малко свеж въздух!

Сокс тръгна по петите й, щом отвори вратата към градината.

— Ще се върнем след малко — каза Али, твърдо решена да прикрие пред дъщерите си факта, че е разстроена.

Щом вратата се затвори, Джейни мрачно изгледа сестра си.

— Е — взе чинията си и старателно я сложи в машината за съдове, — нали ти казах, че няма да продължи дълго.

 

 

Спокойни на малкия си остров в Ийст Енд, далеч от напрежението и несигурността, клюките и одумките в барчето и в дамската тоалетна, които се ширеха в сградата на Сенчъри, членовете на екипа на „Хелоу“ си извоюваха все по-голяма и по-голяма популярност. Дори Маги Ман продължаваше да скъсява дистанцията и за изумление на Али, потърси съвет от нея след едно от предаванията.

— Ти си добрата съветничка — подхвана тя, докато сваляше тежкия си грим. — Мислиш ли, че е редно една четиридесетгодишна жена да излиза с младеж?

Али, която тъкмо бършеше яркото червило, което носеше пред камерата, с тоалетен крем, моментално проумя, че зад този въпрос се крие много повече, отколкото личеше на пръв поглед. По-вероятно бе Мадона да започне да носи костюми на „Диор“, отколкото Маги да споделя проблемите си с някого.

— Зависи какво очаква от тази връзка. Секс, забавления или нещо трайно.

— Бих казала — първите две — Маги очерта устните си с кафяв молив и ги запълни с гланц. Али трябваше да признае, че напоследък тя изглежда много по-добре.

— Маги — главата на Ники се подаде иззад ъгъла, беше усмихната. — Имаш посетител.

Маги прокара език по устните си, от което те заблестяха още повече.

— Покани го да влезе.

Али придърпваше ципа на сивата си вълнена рокля и тъкмо й оставаха само няколко сантиметра; когато някой го вдигна догоре вместо нея. Тя изненадано се обърна и срещна обезоръжаващия блясък на един зелен поглед, който принадлежеше на най-големия съперник на съпруга й — Дани Уайлд.

— Здравей! — той й подаде ръка. — Аз съм един от най-ревностните ти почитатели.

Славата на Дани Уайлд като сваляч бе пословична и Али ясно съзнаваше този факт. При други обстоятелства сигурно щеше да го отреже присмехулно, но твърдо, както би постъпила с някого на възрастта на дъщерите си, но днес все още беше ядосана на Мат. Ето защо за първи път през живота си отметна кокетливо косата си назад.

— И продължаваш ли да си такъв? — тя задържа ръката му секунда по-дълго от необходимото. — В такъв случай ми е много приятно да се запознаем.

 

 

Почти три седмици след като беше пристигнал, Мат и Белинда най-сетне получиха съобщение от Ричи Пейдж да го посетят.

— Ще ни обезглави ли, как мислиш? — Белинда най-сетне зададе въпроса, който се въртеше в главата й дни наред.

— Не знам нищо повече от теб — Мат натисна копчето на асансьора и те се издигнаха до шестнадесетия етаж в мълчание.

— Мат, Белинда, заповядайте, влезте.

Мат не знаеше какво държане да очаква от Ричи Пейдж — прикрито заплашително или отявлено враждебно, но въобще не беше подготвен за добродушния мечок, който ги посрещна на прага на кабинета, подавайки ръката си със златен пръстен и предлагайки им джин с тоник.

Пейдж продължи да ги омайва с думите, че „Шоуто на Мат Бойд“ било пример за журналистика от най-високо качество и че бъдещето му не подлежало на съмнение. Всичко, което се очаквало от тях, било да продължават в същия дух.

— Питахме се — дръзна да започне Белинда, без да поглежда към Мат — дали шоуто няма да има повече успех в по-късен час. Девет и тридесет, да речем, след новините.

— Мило момиче! — Пейдж изглеждаше ужасен. — Имам нужда от вас там, където сте. Точно на това място зрителите очакват да видят Мат Бойд, а не скрит някъде. Хората ще си помислят, че съм загубил вяра в теб.

В думите на Пейдж имаше някаква логика, затова и Белинда не настоя на своето.

— И не се тревожете за цифрите на рейтинга — съобщи Пейдж, като ги изпращаше двадесет минути по-късно. — Истинската журналистика невинаги е популярна.

— Мама му стара! — прошепна Белинда, щом тръгнаха по коридора. — Това беше направо изумително. Той на практика ни даде картбланш.

— Или достатъчно дълго въже — вметна Мат подозрително.

— Какво намекваш?

— За да се обесим. Къде се е чуло и видяло… — Мат задържа отворена вратата пред Белинда — … шеф на телевизионна компания с нюх към пазара да не се притеснява от отчета на рейтинга? Гадината е замислила нещо. Въпросът е — какво?

Докато Мат и Белинда чакаха асансьора, Ричи Пейдж установи, че срещата никак не беше минала зле. И дума да няма, щеше да е по-добре, шоуто да се излъчва в по-късен час. В такъв случай даже може би щеше да потръгне. И именно поради тази причина той нямаше никакво намерение да го премести.

Не и сега. Предната вечер планът се беше оформил в главата му. Щеше да остави шоуто в програмата до лятото. Дотогава то сигурно ще е ударило дъното на схемата за рейтинга. Ето защо щеше да бъде наложително да го спре от ефир и да го замени с някоя евтина вносна продукция. Но само за лятото. Поне така щеше да каже на Мат. На него досега не му се е случвало да бъде снет от програмата. Би могъл дори да пробута в печата някои статии за безнадеждното падане на рейтинга само за да нажежи обстановката допълнително. Ако беше преценил правилно характера на Мат, в този момент той щеше да си подаде оставката. През септември, когато всички лансират новите си програмни схеми, той щеше да го замести с Дани Уайлд. Ричи Пейдж се усмихна. Смел, но напълно реален план. А той си беше оптимист по душа.

Погледна разписанието си. Утре щеше да се срещне с Бърни Лонг, продуцента на Алегра Бойд. Е, това се очертаваше да бъде интересно.

 

 

— Как мина обядът с Дани онзи ден? — Али и Маги седяха в гримьорната и очакваха Елен да приключи с прикриването на тройната брадичка на една знаменита дама.

— Прекрасно — отвърна Маги. — Отидохме в „Ла Каприче“. Абсолютно в негов стил. Той е толкова очарователен и модерен. Няма нищо общо с хленчещите младоци, които се чувстват потиснати пред една преуспяла жена.

Али, която нямаше никакъв грим на лицето си и чиято коса бе вдигната нагоре с лента, усети ненадейно бодване от ревност. Защо ли? — почуди се тя. Дани Уайлд беше толкова прозрачен и непридирчив. Защо иначе щеше да извежда Маги на обяд? Изведнъж, осъзнала циничната насока, която бяха поели мислите й, Али се усмихна приятелски на Маги.

— Не се ли чувстваш странно, като излизаш с някой, който е толкова по-…

— Млад? Е, едва ли би могло да се каже, че е кърмаче. Той е на двадесет и осем, а аз на тридесет и девет… приблизително — тя й намигна. — Пък и както забелязвам, той не си пилее времето, нали?

Али се разсмя при този откровен намек за сексуалните му подвизи.

— Дъщерите ми го обожават. Повтарят го често-често на баща си, за да го ядосат. И така, това началото на една хубава връзка ли е?

Маги изглеждаше малко оклюмала.

— Не знам. Телефонът не се е скъсал да звъни.

— Той сигурно е много зает с работата си — утеши я Али.

— И с жените си — въздъхна Маги. — Е, добре де — оптимизмът й се поизпари. — Предполагам, че на моята възраст трябва да съм благодарна и на толкова.

— Маги! — възкликна Али укорително, поглеждайки известната актриса, която изглеждаше така, сякаш бе пила горчивка на закуска. — Какви са тези приказки, за Бога?

 

 

От другата страна на бюрото с размерите на игрище в Итън^[1] Бърни Лонг гледаше как Ричи Пейдж пали пура, без да предложи на него.

Тц, тц. Лоши обноски. Но в този миг Бърни проумя. Когато си тръгнал от нулата, положението има особено значение. И двамата знаеха това. И двамата идваха от Бермондси и често погрешно ги наричаха кокни. Бащата на Ричи Пейдж се бе занимавал с разпродажби на стоки от втора ръка. Беше опразвал къщите на починали старици, съобщавайки на опечалените роднини, че цялата покъщнина е боклук, и после бе разпродавал стойностното на Бермондси Маркет, където всичко, дори и вещите, придобити по законен път, се смятаха за откраднати.

Бащата на Бърни навремето беше съдържател на гостилница и сега изживяваше дните си в старчески дом, поддържан от асоциацията на общественото хранене. Чичо му, известен надлъж и нашир като Веги^[2] — по името на магазина си, продължаваше да работи някъде около Ийст Стрийт Маркет и се оплакваше, след петдесет години в бранша, че няма хляб в търговията със зеленчуци.

Бърни и Ричи говореха един и същи език. Бърни знаеше, че Ричи е лайнар и мошеник. Ричи, от своя страна, определяше Бърни като пиянде и циник.

— Дойдох тук… — Бърни не се и опита да прикрие неприязънта си, след като и двамата знаеха, че в техните отношения уважението няма място — … с едно предложение.

— Кажи.

— Предполагам, че си видял рейтинга на „Хелоу“ — Бърни сложи няколко листа с цифри на бюрото, за да не бъде голословен. Пейдж махна с ръка, сякаш думата му беше достатъчна — като в споразумение между джентълмени. — Така или иначе цифрите са изумителни. И най-добрата част от шоуто е рубриката на Алегра Бойд.

Ричи Пейдж продължи да пухти с пурата си.

— Смятам, че тя трябва да има свое собствено шоу.

Пейдж направи купчинка от пепелта. Въпреки непроницаемото му изражение, Бърни долови, че е възбудил интереса му.

— Това е сериозна стъпка. Сигурен ли си, че тя ще се справи?

— Да се справи? Брилянтно — Бърни се изправи и закрачи из стаята. — Просто похабяваме способностите й с тази малка рубрика с телефонни обаждания. Тя ще бъде блестяща, като се изправи очи в очи със зрителите си. Може би дори ще стане най-голямата звезда, която тази компания някога е имала.

Пейдж замълча за момент и Бърни си помисли, че ще му откаже.

— И в случай че тя получи свое собствено шоу, как мислиш, че ще реагира Мат?

Мигновената пауза, с която се забави отговорът на Бърни, съобщи на Пейдж всичко, което искаше да знае.

Значи на Мат Бойд нямаше да му се отрази добре успехът на съпругата му? Я виж, я виж.

Бърни Лонг си подсвиркваше, докато вървеше по Милбанк, въпреки ледената февруарска лапавица. Господи, как мразеше английската зима! И все пак днес беше доволен. Пейдж беше откликнал благосклонно на идеята му Али да води собствено шоу. Сега оставаше само да подготви облика на предаването.

И да убеди Али, че ще се справи.

Али седеше в ресторанта на Тейт Гелъри и чакаше Бърни, като се чудеше какво ли е замислил. Потайността, с която беше организирал този обяд, напомняше романите на Джон льо Каре. Не казвай на никого, бе промърморил предния ден, като я покани. Може би Бърни щеше да я сваля. Ама че късмет! Маги Ман получава Дани Уайлд, а аз — Бърни Лонг. Тя се засмя и бе възнаградена с подозрителни погледи от другите хора в ресторанта.

Али улови погледа на една жена от съседната маса и й се усмихна. Тя навярно си мислеше, че се познават отнякъде. Али осъзна, че беше точно в този стадий на известност, когато хората разпознават лицето ти, но не знаят името ти и често си мислят, че са те срещали на някое парти. Това беше приятно, без да е досадно и притеснително. Нямаше нищо общо с голямата слава, с която се сблъскваше Мат. Запита се какво ли е усещането да те разпознават навсякъде и реши, че не би й допаднало.

Съзря Бърни в другия край на залата. Изправи се, когато се доближи до масата й, и го целуна по бузата. Ако преди три месеца някой й беше казал, че ще станат приятели с Бърни Лонг, би се изсмяла в лицето му. Дори и сега не можеше да проумее как се беше получила тази близост. Сякаш беше станало постепенно. Беше открила, че под подобната на носорог външност се крие не точно златна душа — той беше егоист все пак, но определено имаше нещо ценно — остроумие, чувствителност и един вид закалена в битки човечност.

— Отдавна ли ме чакаш, Алегра?

— Може да се каже.

Той се засмя.

— Извинявай. Идвам от среща с порно краля, а не съм от хората, които биха отхапали ръката, която ги храни. Особено ако тя е от желязо, макар и покрита с овча кожа.

— И как ти се стори той?

— Пейдж? — Бърни разглеждаше менюто. — Твърде рано е за преценки. Като изпечен играч на покер той държи картите си близо до тялото. Да речем, че не мога да гарантирам за работното си място след две години — махна на сервитьорката. — Нали ме познаваш? За кратко време няма да е чак толкова зле. Изглежда възприемчив към нови идеи — все още не беше разкрил за какви нови идеи става дума. Това щеше да дойде по-късно. — Какво е казал на Мат?

— Че трябва да продължат в същия дух и да не обръщат внимание на рейтинга — Бърни леко повдигна вежди. — Мат така и не успял да го разгадае. Бил повече от любезен.

Сервитьорката пристигна.

— Бих желала лятната салата на Елизабет Кромуел, каквото и да означава това — Али бе очарована от имената на ястията в менюто, които сякаш идваха от седемнадесети век. Може би точно с това Елизабет е гощавала Оливър^[3] в края на тежките бунтовни дни.

— А за мен омар в масло и баница с бъбречета.

— Виждам, че се грижиш за холестерола си — отбеляза Али.

Бърни се ухили.

— Трябва все пак да ми остане някой и друг порок, след като пак съм на сух режим. В противен случай може и да доживея до сто години. Господи, можеш ли да си го представиш? Аз — на деветдесет и девет, в инвалидна количка, да пощипвам сестрите по задниците?

— Всъщност мога.

— Аз също — Бърни изглеждаше тъжен.

Наля й чаша бордо и я изгледа със завист. Разменяха безобидни клюки по време на целия обяд. Когато Али му каза за поканата за обяд на Дани Уайлд към Маги, Бърни се задави.

— Тук се крие нещо повече, отколкото се забелязва на пръв поглед.

— Та той просто я покани на ресторант.

— Слава богу.

— Не забравяй… — Али запърха с мигли иронично — … поканата за обяд е винаги първата стъпка.

Бърни вдигна наздравица с газираната си вода.

— И сега ли е така? Ще ти го припомня някой ден.

— И така, Бърни — Али изведнъж се разбърза, като осъзна, че я чакат вкъщи. — За какво беше цялата тази секретност днес?

Бърни се засмя. А мислеше внимателно да подготви почвата за новините, които имаше да й съобщава. Обаче Али Бойд беше прекалено умна и го разкри.

— Е, добре — подкачи я Бърни, — нали си чувала израза „шанс за милиони“?

На път към къщи в колата си Али се опитваше да потисне въодушевлението си, но не успя. Нейно собствено шоу! И това, което я впечатляваше най-много, беше, че всички я смятаха достойна за него. С нарастващата популярност на телефонната рубрика в „Хелоу“ тя често си беше мислила колко жалко бе, че не могат да използват всички обаждания. Хората се редяха на опашки, за да се свържат със студиото още преди да е започнало предаването. Сега вече, след като беше преодоляла нервността си, Али с удоволствие водеше рубриката. Някои от проблемите бяха толкова сложни, че дори и самият Фройд не би могъл да ги реши, особено в десетте минути екранно време. Но понякога, след края на предаването, тя усещаше, че нейните съвети са били полезни, че наистина е помогнала на хората. Опияняващо чувство. Но десетте минути за четири обаждания бяха крайно недостатъчни.

За половин час може би наистина щяха да свършат по-добра работа.

Само едно я потискаше. Как щеше да реагира Мат? Дори и при новата насока на неговото шоу нещата не вървяха както трябва.

 

 

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Белинда тресна телефона, благодарна на факта, че вратата бе затворена и никой от екипа не бе станал свидетел на унижението й.

Джордан Рийд, американско сладурче със странни връзки с дясното крило в сената, току-що беше отменил участието си в предаването, за което се бяха разбрали преди седмици. Но не самият отказ я притесняваше толкова много. Можеха без усилие да си намерят друг участник. Тревожеше я причината. Той беше решил да отиде в „Шоуто на Дани Уайлд“. Агентът му откровено беше признал, че там щели да минат по-леко.

Как, за Бога, щеше да го съобщи на Мат? От няколко дни той непрекъснато се занимаваше с личността на Рийд. И което бе още по-лошо — вече бяха дали на пресата имената на участниците. Белинда посегна към телефона, за да отмени публикацията. После спря, пръстът й замръзна над клавишите. Какви ли изводи щяха да си направят в редакцията, особено ако от Биг Сити им се обадят, за да кажат, че Рийд ще участва в предаването на Уайлд? Може би беше по-добре да си замълчи и да се престорят, че е станало някакво недоразумение. Но в такъв случай ще завалят порой обаждания от недоволни зрители. И все пак това нямаше ли да е за предпочитане пред отпечатването на статия „Мат Бойд губи пред по-младия си конкурент“? Само това им липсваше в момента.

Мат влезе и седна зад бюрото си.

— Рой изрови някои първокласни материали за връзките на Джордан Рийд с Ку Клукс Клан — обяви той.

Изглеждаше развълнуван и тя се намрази за това, че нейните думи щяха да пометат въодушевлението му.

— Мат — Белинда стана и се изправи пред него.

— Какво има, докторе? Да не би да ми съобщите, че ми остават само три месеца живот?

Белинда се усмихна измъчено.

— Всъщност става дума за Джордан Рийд. Страхувам се, че имам лоши новини.

Мат се обърна и излезе от общия им кабинет, без да каже и дума. Направо му идеше да повърне. Осъзна, че има само един човек, когото би желал да види — Али. Имаше нужда от топлото й присъствие, от прегръдката на ръцете й, за да може да си каже, и наистина да си го помисли, че даже и да бе ужасно, все пак беше само телевизия. Че истинско значение имаха само домът и семейството му. Беше чиста лудост да отива да я търси, знаеше го. Щеше да има време да прекара само половин час у дома и се налагаше да се връща бързо в студиото. Но си струваше, поне в днешния ден. Тя вече навярно се бе прибрала.

Пътищата бяха почистени и настроението на Мат се подобри. На една права отсечка на осем мили от дома стрелката на скоростомера докосна деветдесет. В далечината забеляза полицейска кола и намали. Потъна в пот и мислено се прокле, защото колата спря до него. Прекрасен край на прекрасния ден. За негово огромно облекчение, полицаят просто му кимна, защото го позна, и го пусна да си върви.

Мат се почувства така, сякаш бе получил скъп дар. Как го беше казал Скот Фицджералд?

„Щастието е мигът след преживяно неимоверно напрежение. Абсолютно точно.“

Като стигна отбивката към къщата им, облекчението му се примеси с вълнение при мисълта, че щеше да изненада Али, и се почувства далеч по-добре.

Но щом паркира в двойния гараж, се разочарова. Нейната кола не беше там. Тя навярно беше отишла някъде. Поседя неподвижно за момент и осъзна, че нейното присъствие беше центърът на живота му, опората на равновесието му. А досега винаги го бе приемал като даденост. До този момент. А тя вече не беше неизменно тук. Запита се дали да не обърне и веднага да се върне в студиото. Тогава чу лая на Сокс и Али се появи изпод навеса с цял наръч клони от ябълковите дървета, които беше окастрил късно през есента. Дъхът й излизаше като бял облак пред лицето й. От раменете му сякаш се смъкна огромен товар.

Като зави зад ъгъла на къщата, Али с изумление видя, че Мат слиза от колата си. Днес трябваше да бъде в студиото. Тя се усмихна. Удаваше й се възможност да му съобщи добрата новина.

— Здравей, страннико! Какво те води насам? — подаде му ледената си гладка буза, порозовяла от студа. Никога преди не се беше появявал така неочаквано. В следващия миг се стресна. Очите й се стрелнаха към неговите. — Мат?

— Да? — той пое клоните от ръцете й.

— Да не си напуснал?

Мат се засмя безрадостно.

— Не ме изкушавай — тя му отвори вратата и го изчака да подреди клоните в кошницата до камината. — Този път е Джордан Рийд. Току-що оттегли участието си — небрежно хвърли няколко дървета в огъня, но тя отгатна по стойката му, че е много разтревожен от този факт. Той я загледа за момент. — Казал, че ще отиде в „Шоуто на Дани Уайлд“, защото там щял да мине по-леко.

— О, Мат! — протегна ръце към него. Бърни бе предсказал, че ще се случи нещо подобно. Докато го държеше в прегръдките си, Али осъзна, че за нищо на света не бива да споделя с него предложението за нейно собствено шоу точно в този миг. Разочарованието се стопи и се смени с нежност заради близостта им. Ако кариерата на Мат бе застрашена, дали въобще трябваше да се захваща с работата, която й бе предложил Бърни?

 

 

Мат се сбогува с последния си гост и тръгна към приемната е намерение да се присъедини към екипа и да обърне няколко бири, може би много бири. Ала като си взе куфарчето от кабинета, го връхлетя чувство за вина. Следобед се бе втурнал презглава към къщи, защото бе имал нужда от Али, а сега смяташе да удави чувството си за малоценност тук. Трябваше да се стегне и да престане да се съжалява. Защо да не купи бутилка вино и букет цветя и да не прекара вечерта с Али, вместо да си мисли колко е благодарен, че тя съществува, когато има нужда от нея?

Надраска бележка на Белинда, за да й обясни, че се прибира у дома, и я залепи на огледалото до бюрото й. Неминуемо щеше да погледне там.

В приемната Белинда поглеждаше часовника си и се питаше къде ли е Мат. Знаеше как се чувстваше той днес — нали в крайна сметка и тя споделяше тревогите му — и се чудеше дали сега не бе най-подходящият момент да направи своя ход.

В залата цареше невъобразим шум, както всеки петък. Работната седмица беше приключила и всички отпускаха коланите. Класическо време за започване на любовни връзки. Смъртоносен коктейл и край на напрежението. Динамит.

Белинда тихо се измъкна и се упъти към кабинета, за да провери дали Мат не е задържан там от някое телефонно обаждане. Но познатото куфарче не се виждаше никъде. Обърна се и съзря жълтото листче на огледалото. Беше отишъл вкъщи, при Али. Дръпна го и го захвърли в коша за боклук, после ядно закрачи към приемната, за да намери чаша вино, в която да удави разочарованието си.

Въпреки че беше след осем и половина и беше адски студ, цветарският магазин до спирката на метрото на Феърли Грийн беше отворен, както и Мат бе предположил. Продавачът май имаше ескимоска жилка, щом не беше затворил в такава мразовита вечер. Той спря колата и избра огромен букет рози. Продавачът добави към тях нежни бели стръкчета и зеленина и ги уви.

— Май нещо си се провинил, а, Мат?

Мат го погледна недоумяващо, после изведнъж проумя какво намекваше старецът.

— Не е това, което си мислиш — той се усмихна и му даде банкнота от двайсет лири.

— Те прощават всичко заради букет цветя — раменете на стареца се затресоха от съзаклятнически смях. — Затова и работата като цветар е доста доходна. Но не забравяй… — огледа Мат, който подскачаше от крак на крак. — … Те винаги са наясно защо ги получават — подаде му букета. — Какво щяхме да правим без тях, без жените де?

Мат се разсмя и скочи обратно в колата, която предвидливо бе паркирал наполовина на тротоара. Чу зад гърба си старческото мърморене: „Щяхме да сме си много по-добре я.“

Като изви по алеята пред къщата, се почувства удовлетворен. Повечето прозорци сияеха, а над комина уютно се виеше дим. Щом отвори вратата, усети вкусния аромат на свинско печено.

Вместо да влезе направо в кухнята, спря за момент на прага и ги загледа мълчаливо. Джес седеше на масата и четеше списание, а Али кълцаше някакъв зеленчук на плота. Радиото си бръмчеше като фон, долавяха се само най-високите тонове. На печката вряха картофи, от време на време водата изкипяваше навън и съскаше по нагорещената й повърхност. Картина на идеалния домашен мир. Защо, за Бога, беше изпаднал в депресия по-рано през деня, след като у дома го чакаше такава прелест?

И двете вдигнаха очи и му се усмихнаха, като го видяха да влиза с букета рози.

— Мат! Здравей, скъпи! — Али пристъпи към него. — Не те чух да влизаш. Какви прекрасни рози!

Той й ги връчи.

— Просто исках да ти благодаря, че си тук и ме чакаш.

— Вълшебни са — тя го целуна и ароматът им се смеси с лекия й парфюм. — Искаш ли да пийнеш нещо? — Али му наля чаша червено вино и Мат седна до Джес на масата. Светлината на лампата се пречупваше в рубинено през стените на чашата. Това сияние сякаш отговаряше на разлялото се по вените му задоволство.

Телефонът в преддверието започна да звъни и Мат изруга.

Джес скочи.

— Не се притеснявай, аз ще вдигна.

След секунди надникна иззад ъгъла.

— От „Дейли експрес“. Искат да дойдат за интервю.

Без да вдига поглед, Мат отвърна:

— Нямам нищо против. Но им кажи да го уредят чрез прес групата на Сенчъри.

Джес се засмя.

— Не, не за теб, татко. С мама искат да говорят. Става дума за някакво нейно шоу.