Шърл Хенке
Завръщане към рая (9)

Глава 8

Вече час Риго яздеше по хълма извън града. Топлото слънце и полъхът на вятъра го освежаваха. Най-сетне беше здрав и достатъчно силен, за да се завърне в Италия. Дръпна юздите на големия черен жребец и го потупа по шията.

— Ще те купя от Исаак Торес — рече той.

След като язди с половин дузина от най-добрите коне в конюшнята на Торес с намерение да купи един от тях за пътуването си, избра черния. Разбира се, новото му семейство нямаше да разреши да плати и щеше да започне спор, тъй като той също беше Торес. Но Риго се смяташе за Ла Казас. Винаги щеше да бъде чужд на религията и на начина им на живот. Той беше испанец и военен. Време беше да прекъсне мързела си и да се върне в истинския свят.

Докато препускаше с черния ат, очите му поглъщаха поразително красивата брегова ивица, застроена тук-там с провинциални вили на богати марсилци.

Изведнъж чу рев на тълпа. Извърна коня и се опита да проследи неприятния, но познат звук. Когато излезе от завоя на пътя и се огледа, видя група хора — мъже и жени в груби работни дрехи, наобиколили една самотна фигура. Викаха и размахваха юмруци и вили. Дочу думите „вещица“, „блудница“ и… „еврейка“. Пришпори коня по нанадолнището и позна елегантната висока фигура с кестенява коса. Мириам! Какво, за Бога, правеше тя тук, сама сред тази селска сган? Щом наближи тълпата, извади меча си. Преброи около дузина мъже и три жени.

Мириам беше заобиколена отвсякъде. Сърцето й биеше лудо, докато обмисляше дали да отвори чантата си и да извади острия скалпел. Преди да реши, Жан грабна грубо кожената й чанта и я подаде на Харви.

— А, не! Не и този път. Магиите и ножовете вече няма да те спасят, еврейко — озъби се той.

— Мръсна убийца, езичница! — крещяха две от жените, докато мъжете се възмущаваха от това, че се занимава с мъжка дейност.

Тя използва успешно един от лактите си и удари Харви в ребрата. Май счупи едно от тях. Изскубна се. Жан я сграбчи за косата и я задърпа. Тя извика от болка и започна да се извива в ръцете му. Успя да го ритне в слабините, когато се опита да обгърне кръста й. Със свободната си ръка Мириам издълба алена бразда по грозното брадясало лице на Жан. Той я удари. Точно тогава конски тропот накара тълпата да се раздели. Мъжете изругаха, а жените нададоха писъци, когато един мургав ездач на голям черен кон се вряза в тях.

— Сатаната! — изпищя една девойка от кухненската прислуга и припадна.

Един прислужник от обора вдигна вилата си, но Риго я изби, замахна с меча и мъжът с писък се свлече на земята. Тълпата бързо се разбяга и Риго обърна коня си. Мечът му святкаше във всички посоки, но той не изпускаше от поглед Мириам, все още боричкаща се с мръсния едър прислужник.

— Пусни ме, безумецо! Не виждаш ли, че ще ти отреже главата? — му рече тя задъхано.

Жан се опита да я държи като щит пред себе си. Тя разбра плана му да я отмъкне във вилата, откъдето Риго можеше да я спаси само ако слезеше от коня си.

Изведнъж слугата усети, че жертвата му се отпусна. В момента, в който я пусна, Мириам се отскубна и Риго заби ловко острието на меча си в широката кафява гръд. После протегна ръка и леко качи Мириам на коня. Когато изчезнаха по пътя, никой не се опита да ги спре.

Риго усещаше как жената трепери, макар че черният ат галопираше бързо. След време той успокои коня.

— Никой не ни преследва. Вече сме в безопасност — каза тихо той.

Мириам потрепери. Беше обвила ръце около кръста му и зарила лице в гърдите му. Риго беше облечен в черно. Тя вдигна едната си ръка и се опита да оправи разрошената коса, която падаше на челото й.

— Дължа ти най-дълбока благодарност, дон Родриго! — произнесе официално Мириам.

Той направи гримаса. Лицето й беше бледо, но се владееше.

— Нима три пъти трябва да минеш през опасността, за да се изплашиш? Онази сган едва не те умъртви. Кълна се в двадесет и четирите топки на дванадесетте апостоли, не мога да разбера какво правеше сама на това място!

— Не бях сама. Излязох с двама слуги, за да прегледам господарката на оная къща. Тя е моя пациентка.

— Да не си пуснала пиявици да й изпият кръвта? Защо хората й искаха да те разпорят от гърлото до краката?

Тя се намръщи. В гърдите й се надигна ярост.

— Нападнаха ме заради непростимия грях, че съм еврейка и отгоре на това — жена, която се е осмелила да практикува медицина. Мадам Мирад ме изпрати с ругатни, когато излизах от покоите й. Колкото до оня негодник Жан… — затвори очи и видя червеното петно на ризата му, — той се опита да ме нападне преди година. Тогава го отблъснах. Набодох го. Сега ти довърши операцията ми.

— Жени без сигурна охрана не трябва да излизат извън стените на града. Твоите страхливи лакеи не можаха да ти я осигурят — отвърна той, вече забравил за схватката.

— Ти, изглежда, нищо не разбираш. Нападали са ме и по улиците на Марсилия. Охраната невинаги помага. Баща ми, дори чичо ти са били нападани от тълпи и замеряни с камъни. Ние, испанецо, сме евреи. Затова ни гонят. Не ми е в характера да се крия в къщи и да оставя тези млекопитаещи да се разпореждат по улиците.

Риго усещаше страха, който извираше дълбоко от душата й, и знаеше причината. Този страх беше и негов спътник през целия му живот. Засмя се нерадостно.

— Ето че се свързах с теб и чрез пролятата кръв. Като че неприятностите заради тъмното ми индианско лице са малко!

— Облеклото напълно отговаря на твоята природа: в черно от главата до петите, възседнал смолисточерен кон. Нищо чудно, че онези невежи слуги те помислиха за дявола. Сякаш тази роля ти харесва. Обичаш свадите. Така ли е, дон Родриго?

Гневът й беше намалял. Почувства неговата болка.

— Избрах единствено възможния за мен път в живота и се справям добре — отвърна предпазливо той.

— Можеше да оставиш най-сетне меча и да заминеш с Бенхамин, но предпочиташ Италия — преди няколко вечери тя дочу Исаак и Джуда да говорят и се притесни, че братята може да са се карали заради нея.

— Нямам никакво желание да се срещам с настойника си и не искам да ставам галено кученце на никого — остро рече той.

— Но баща ти предлага рожденото право на негов най-голям син, а не положението на експонат, каквито бяха индианците на Колумб в испанския двор — отвърна тя, удивена от упорството му.

— Така казва брат ми. Но аз не вярвам. Това са лъжи, Мириам!

Няколко минути яздиха в тишина, всеки потънал в мислите си. Когато се приближиха до града и видяха обрулените от снаряди стени в далечината, Риго отклони смолистия кон от пътя и го насочи към боровата горичка на хълма. Слязоха на тревистата поляна, където малко поточе блещукаше край овчарска колиба, вероятно изоставена отдавна.

— Не вярвам да искаш да се върнеш вкъщи в този вид. Всички ще разберат, че разбойник те е нападнал — каза той, слезе от коня и я свали.

Мириам се стегна. Ръцете му й напомниха за нощта, която промени целия й живот.

Риго усети предпазливостта й и се укори за страстта, която отново пламна у него. След онази вечер не бе отговорил на бележките на Патриция. Сега съжали за това.

— Няма да те насилвам, мадмоазел — каза той тихо.

— Не ме е страх от теб, дон Родриго! — рече тя, убедена, че лъже и, че той знае това.

Тръгна с треперещи крака към потока, за да измие лицето и да оправи косите си.

Риго видя как тя се отдалечава с изправена походка и високо вдигната глава. Беше облечена в една от простите си работни рокли, тъмнозелена, с висока яка. Мекият памучен плат се увиваше около краката й от силния вятър, пищната й коса се развяваше като знаме зад нея. Искаш да зарови лице и ръце в нея, да усети аромата й, да докосне пухкавата й кожа. Проклинайки слабостта си, той я последва през обраслото с диви цветя и треви поле.

Мириам коленичи до поточето и наплиска лицето си с чиста студена вода. Изсуши го с роклята и започна да разплита косите си, но вятърът й пречеше.

— В колибата ще сме на завет от вятъра — каза той.

Това бе гласът на разума. Или гласът на лудостта! Една предупредителна камбана заби в нея, но тя стана и го последва, като дори леко го докосна. Щом влязоха в колибата, Риго се обърна и посегна към косите й.

— Заплетени са. Нека ги оправя — нежно каза той.

Мириам се чувстваше като заек в примка, докато силните му мургави пръсти ловко оправяха косата й. За да отклони вниманието си от тревожните мисли, тя попита:

— Защо се отдалечихме толкова от града? Откъде знаеш за тази колиба и за реката? — „или това е едно от местата, където водиш оная проститутка Патриция Фарие?“

— От една седмица яздя конете на Торес, за да реша кой от тях да купя. Колкото до това място — сви той рамене, — оня ден случайно го видях.

— Кога тръгваш за Италия? — попита тя, докато той поправяше с пръсти последния кичур от косата й. — Моля те Риго, недей да…

— Ето че пак ме наричаш Риго, не дон Родриго. Искаш ли ме, Мириам?

— Не!

Той застана зад нея и положи дългата си загоряла ръка на рамото й.

— Лъжкиня!

— Я върви при твоята проститутка Патриция Фарие! И без това достатъчно ми провали живота!

— А ти какво направи с моя? — ядно запита той и я дръпна към себе си. — Предадох собствения си брат, но все още ме привличаш.

— На теб ти е необходима похотлива жена, която и да е тя. От мен нямаш нужда — тъжно рече тя.

— Така е, дявол го взел — изруга той, улови я за брадичката и повдигна тъжното й лице. Почувства дланите й на гърдите си, но тя не го отблъсна. — Не срещам отпор — тихо каза той.

Устните му бавно се сляха с нейните. Знаеше, че щом се подпали огънят с целувки, нещата ще излязат от контрол.

— Скоро ще заминеш — прошепна тя и отговори на целувката му.

Ръцете й сякаш сами се протегнаха към разпиляната му черна коса. Риго отново хищно се впи в устните й, играеше си с тях, измъчваше я и я подлудяваше, но и сам се разгорещяваше. Притисна я по-близо до себе си и почувства гърдите й върху своите. Подът на колибата беше от глина, мръсен и влажен. Той я вдигна и я изнесе навън под топлото слънце. Вятърът брулеше косите й и ги обвиваше около лицето му. Коленичи на меката топла трева, без да прекъсва целувката.

Мириам се притисна към него, жадна за силното му тяло. То излъчваше сигурност след опасното преживяване. Жадуваше за живота, а той беше животворец. Когато разкопча роклята и я смъкна от раменете й, тя отстрани туниката му. С няколко бързи движения той я отметна и продължи да обсипва с трескави целувки шията и оголените й гърди. Мириам зарови пръсти в космите на гърдите му. Сърцето му биеше лудо, докато се свличаха сред ароматните треви.

Притисна го до себе си. Смолисточерната коса закри лицето му. Риго я погледна, пламнал от страст. Беше луд по тази стройна, властна и заядлива чужденка. Лудост, чиста лудост! Припомни си думите й: „Скоро теб няма да те има“.

— Значи това е нашето сбогом, Мириам. Не онази луда похот през първата ни нощ. Този път всичко ще бъде добре — той отново обсипа лицето й с целувки.

С приглушен стон тя обви ръце около тялото му. Изгаряше я пламъкът на неутолимата му, дива страст. Инстинктивно му помогна, когато дръпна полите й нагоре, после обсипа с целувки гърдите му. Той издърпа колана си, взе едната й ръка и я насочи надолу, за да му помогне да се разкопчае.

Изохка, когато възбуденият му член се докосна до меката вътрешна страна на бедрата й. Тя се разтвори, влажна и жадна, за да го приеме. Тялото й, незадоволено при първата им среща, сега търсеше наслада със сляпото желание на инстинкта. Риго бавно влезе в него. Този път няма да бърза. Укроти трескавото й мятане и наложи равномерен ритъм. Тя се задъхваше от насладата, която никога не беше изпитвала.

Риго нежно прошепна името й, когато усети силния спазъм, който я разтърси. Слънцето изпращаше златистото си послание на есента, а вятърът сушеше потта от телата им, докато утоляваха страстта си, стара като земята.

И в най-необузданото си въображение Мириам не беше си представяла такава наслада. Небето над нея препускаше бясно, ушите й звъняха, а сърцето й едва не изскачаше от гърдите. Тя впиваше нокти в гърба му, сякаш го подканяше да се движи по-бързо. Изведнъж простена и тялото й се разтресе в конвулсии.

Риго беше споделял удоволствията си със стотици различни жени, но никога не бе изпитал подобно преживяване. Стегнатият й, трептящ венец се стегна още веднъж и тя лудо го притисна, докато той експлодира, пълнейки я с живот.

Когато разумът, чувството за време и място се върнаха, тя не искаше да повярва, че блаженият миг е отминал. Мириам зарови глава в гърдите му и притихна. Сърцето му вече биеше равномерно. Той не беше излъгал. Този път всичко беше прекрасно. Но свърши. Той й откри тайните на плътта, накара я да пожелае ласките му, събуди у нея страст, която победи хладния й разум.

— Това ли е всичко, което ни свързва, Риго? — не разбра, че е изрекла думите на глас, докато не почувства, че той я отблъсква от себе си.

— Само допреди минута това беше достатъчно — рече той и наблегна на думата „достатъчно“. Изражението му бе непроницаемо, когато стана и започна да се облича.

„Какво очаквах? Предложение за женитба?“ Вятърът разхлаждаше голите й гърди, докато се опитваше да придърпа измачканата си рокля. Тъжно констатира какъв късмет има, че е тъмнозелена. Ако дрехата имаше друг цвят, петната от тревата щяха да се виждат, когато се прибере у дома. У дома, при баща си, който в никакъв случай не трябва да разбере, че има нещо общо с този индианец.

— Трябва да вляза в колибата, за да си направя прическата. Моля те, изчакай ме — пошепна тя, без да го гледа.

Влезе бързо в къщурката. След няколко минути се върна — косата й бе сплетена на стегнати плитки. Лицето й беше бледо, но спокойно.

— Най-добре да ме отведеш в конюшнята на чичо Исаак, за да взема кон — каза тя.

— Баща ти в никакъв случай не трябва да разбере, че един езичник е дефлорирал дъщеря му — каза той горчиво и посочи своя жребец.

— Сама се дефлорирах, Риго, и няма да тревожа баща си.

Той я поведе към коня, без да отговори.

 

 

Хладният ноемврийски дъжд плющеше по прозорците на библиотеката в дома на Исаак Торес. Той погледна към двора, без да види подгизналите във вода храсти и дървета.

— Не знам дали да се радвам или да съжалявам, стари приятелю — измърмори той.

Джуда отпи от виното и отговори:

— На твое място бих се радвал. Този индианец е опасен. Той не е като нас, Исаак. Ти и семейството ти трябва да се радвате, че си отива.

— Сигурно е така. Все пак знам, че Аарон ще се разтревожи, когато прочете писмото, което Бенхамин току-що изпрати. Откакто Мириам развали годежа си, младежът е много нещастен. Сега загуби и брат си. През целия си живот той очакваше да срещне Наваро. Да го намери и само след няколко кратки месеца — да го загуби! — поклати тъжно глава.

— Твоят племенник и брат ти са глупци! Аарон трябва да отведе семейството си далеч от разбойниците на светите служби в испанските колонии, а Бенхамин е длъжен да се ожени за Мириам. Опитах се да убедя това инат момче. Само да се съгласи, ще заставя Мириам! Но той казва, че трябва тя да го пожелае — и разпери отчаяно ръце.

— Съгласен съм, че най-добре ще бъде цялото ми семейство да се събере тук. Но не мога да насилвам Мириам и Бенхамин. От опит знам, че това е вредно. Трябва да дадем време на Мириам да провери чувствата си. След като Бенхамин замине за Еспаньола и момичето почувства липсата му, може би ще реши да му пише и да го повика. Колкото до Аарон и останалите — Исаак се усмихна, — мисля, че може да решат да го последват. Никой не знае волята Господня. Трябва да изчакаме.

 

 

Тази вечер Мириам седеше пред огъня и гледаше как оранжевите пламъци ближат почернелите камъни на комина. Желаеше да може да се хвърли в тях и да изчезне в хладния нощен въздух с пушека.

„Аз съм лекарка и уж зная повече за тези неща от селските момичета, които запретват полата си пред всеки минаващ войник.“ Държеше в ръката си стъкленица, а очите й бяха плувнали в сълзи. Пръстите й бяха схванати и побелели от дългото стискане на тъмносиньото стъкло със зловещото съдържание. Необходима беше малка доза — само три капки в чаша топла вода. Разбира се, имаше опасност и за нейния живот, но рискът бе малък, ако внимава с дозата. Старата акушерка, която й препоръча тази билка миналата година, вече я беше пробвала върху две благородни дами, които Мириам познаваше.

Но когато си спомни за мъничките мъртви дечица, идеално оформени и целите в кръв, разбра, че няма да може да го направи.

— Аз съм създадена да пазя живота, не да го отнемам!

Мириам искаше да убеди себе си, че професионалната клетва я разубеди да използва отровата, но знаеше, че причината е по-дълбока, в душата й.

Тя се загледа в огъня и притвори очи, като си представи срама и болката на Джуда, когато разбере. Как можа да не оправдае доверието на баща си? Това щеше да го съсипе. Трябва да напусне това място, да отиде далеч и да започне живот на заселничка в някой далечен край на Франция. Може би в Бордо? В този град има еврейско общество. Все някак ще преживее.

— Това дете е на Риго. Той никога няма да разбере за неговото съществуване. Ще дам на бебето достатъчно любов и за двама ни.

Мириам се изправи и хвърли синьото шише в огъня. Стъклото се разби и съдържанието му се разля със съскане. Парата излетя през комина в хладния нощен въздух.