Шърл Хенке
Завръщане към рая (8)

Глава 7

За разговора с Бенхамин на Мириам не й беше необходима предварителна подготовка. Не й се наложи да го търси, за да говори с него. Още не беше се опомнила от свадата с Джуда, когато шумът в приемната й подсказа, че нейният годеник идва. Почувства се като престъпник, тръгнал към гилотината.

Бенхамин изглеждаше изморен и отпуснат. Без съмнение пациентът, при който беше ходил, е бил много болен. Мириам забеляза писмото в ръката му и сърцето й спря. Ясните му сини очи я погледнаха със загриженост и нежност.

„Бог да ми е на помощ! Какво да правя?“

— Мириам, трябва да поговорим. Ще дойдеш ли с мен в градината? — попита я той.

Тя кимна механично и сковано слезе по стълбите. Минаха през дълъг коридор и излязоха в градината. След като седнаха на каменната пейка под един бор, той се наведе напред и разгъна писмото.

— Пол ми даде това, когато се прибрах в къщи. Дойдох незабавно. Миналата нощ, след като всички си тръгнаха от бала, бях извикан при стария Жан дьо Брюге. Останах при него цялата нощ — обърна се към нея и с усмивка добави: — Бих предпочел да прекарам нощта с теб. Нали ще ме извиниш?

Прегърна я нежно и я целуна, преди да успее да се опомни. Целувката беше страстна и смела. „В тъмното ние сме еднакви“ — проехтя в ушите й. Изтръпна от ужас, без да може да говори или да го отблъсне.

— Толкова се страхувам, че си излязла през нощта само с няколко слуги… — той млъкна. — Да не те обидих?

Мириам леко го докосна по бузата.

— Не, Бенхамин, аз съм тази, която те обиди. Виждаш ли, след провалената ни среща миналата нощ дълго мислих за нашия брак — „е, поне това е вярно!“ — … И за нашата караница — тя се отскубна от обятията му и се сви, докато говореше. — Бележката бе грешка — „ето една майсторска лъжа“, призна тя на себе си. — С нея се опитах още веднъж да спася годежа ни с надеждата да се привържа към твоя свят. Но… ако беше дошъл и се изпълнеше желанието ми, нямаше да решим нищо. Само щяхме да усложним нещата.

Почувства, че лицето й гори. Да извърши същото, което беше направила с Риго, тук с Бенхамин, изглеждаше невъзможно. Та Бенхамин беше нейният приятел и колега, нейният кумир в Падуа, нейният герой! Но сега Мириам разбра, че той не е предопределен за неин любовник.

— Не съм сигурен, че това говори добре за мъжкия ми чар — каза той и се почувства неудобно.

Тя стана.

— Не, това няма нищо общо. Просто… — тя не намери думи. Как да му обясни?

— Значи така. Премислила си и си решила да останеш в Марсилия — усети как гневът му нараства. Приближи се до нея. — Ти никога не си била непостоянна, Мириам. Но напоследък съвсем се промени.

Тя бързо вдигна очи към лицето му. Дали подозира нещо?

— О, да, не съм особено разположена. Този ни брак беше в резултат на умелите манипулации на баща ми. Сега приемам нашите чувства по-различно отпреди — „преди индианецът да разруши всичко!“

— Какво имаш предвид? — попита той с нескрито раздразнение. — Ние сме сгодени, Мириам — очите му я пронизаха и лицето му се изопна.

Тя пое въздух и се изправи.

— Няма да се омъжа за теб, Бенхамин. В Марсилия ти няма да бъдеш щастлив. Аз пък ще съм нещастна на островите. Няма начин, по който да разрешим това противоречие.

— Искаш да повярвам, че си взела това решение само за една нощ! — той зарови ръце в къдравите си коси, отдалечи се от нея, после се обърна и попита: — Или вече не ме обичаш? — гласът му беше тих, но гневен.

— Не, обичам те, но като приятел, като добър, мил, верен приятел… Не… не като съпруг! — допълни тя на пресекулки.

— Повечето бракове се градят върху много по-малко — опита се да спори той.

Но тя беше непреклонна и Бенхамин знаеше, че няма да може да я разубеди. „Как бих искал да знам защо?“ Мириам можеше да прочете смущението и болката по лицето му, както и оправдания гняв.

— Искрено съжалявам, Бенхамин. След време ще разбереш, че така е по-добре.

— Писах на родителите си за сватбата ни. Те ни очакват.

— Съжалявам. Но ти им писа и за Риго. Вземи го със себе си. Потърсете щастието си на островите, а от време на време може да се връщаш тук.

Пред очите му се заредиха картини: тя и брат му, сърдитите им погледи, острите думи, които си разменяха, после раздърпания й вид на бала и сега — отказа да се омъжи за него. Всичко това проблесна и го ослепи.

— Да не би да е Риго, Мириам? — зачака реакцията й.

Ако я беше ударил, щеше да изпита по-слаба болка. Опита се да овладее чувствата си. „Дано не се наложи още да го наранявам!“

— Не би могъл да си помислиш, че обичам оня… оня туземец? Та той би убил духа ми, би ме откъснал от професията, би се отнесъл към мен като към животно!

Бенхамин видя болката и гнева, които проблеснаха в очите й.

— Все пак е възможно да си влюбена в него — рече тихо той. Усмихна се. — Но си права, че това няма да бъде в твоя полза.

Останал сам, той повтаряше думите й: „Ще бъде за добро“. Дали наистина тя избира по-малката злина?

 

 

Риго работи при конете цялата сутрин, докато раната го заболя и едва не падна от умора. Но работата с хубави коне му допадаше. Даваше му възможност да освободи мозъка си.

Откакто беше бедно момче в Севиля и виждаше как идалго препускат на прекрасните си жребци, той мечтаеше да има такъв кон. Първият кон, който получи, беше трофеен, пленен след една битка в планините на Навар. Тогава беше още юноша. Когато след време се превърна в добър войн, вече имаше няколко коня. Оръдейният изстрел, който едва не погуби живота му пред градските стени, уби най-добрия му жребец.

В конюшнята на Исаак Торес нямаше бойни коне, но се отглеждаха добри бегачи. Използваха ги за разходка и за пътуване по работа. Великолепният кафяв кон, който сега почистваше, беше на брат му. „Как е?“ — запита се сам, докато лъскаше блестящата козина.

Припомни си лицето на Мириам на бледата лунна светлина и отново чу думите й: „Бенхамин трябваше да те остави да умреш на онова бойно поле!“ Каква лудост го бе подтикнала да отнеме девствеността й? Тя беше жена на брат му. Бенхамин заслужаваше по-добра участ. Все пак, макар че съзнаваше вината си, отново усещаше лекия парфюм на Мириам и видя ясните й сиви очи. Не можеше да забрави меката й нежна кожа. Знаеше, че и тя до известна степен го беше желала.

Сега щеше да развали годежа си с Бенхамин, този толкова добър човек. Те двамата го бяха предали и трябва да платят за предателството си.

Към Аарон Риго изпитваше недоверие, тъй като го беше изоставил. С Исаак се държеше предпазливо, защото чувстваше, че старецът не го харесва. Бе пришълец в този еврейски дом, който принадлежеше на Бенхамин. Но Риго обикна брат си, макар че беше объркан и не се доверяваше на останалите членове на новото си семейство.

Докато беше на легло, Бенхамин искрено се бе опитал да го убеди да отидат на островите. Бартоломео се намираше в Санто Доминго и златната треска в Мексико му обещаваше богатство. Но Риго не искаше да се среща с индианците от тайно. Нали това беше тъмната раса на майка му! Патетичните писма на Бартоломео за кланетата над тези безпомощни туземци само подсилваха презрението му към тях.

Въпреки всичко друговерецът баща, женен за кастилска благородничка, го беше оставил сам и сирак. Уверенията на Бенхамин, че Аарон Торес го обича, не бях убедителни. Най-добре ще бъде да се върне при Пескара в Италия и да забрави за златото на Новия свят.

— Само се заблуждавам. Всичко е заради нея! — процеди през зъби той, като потупа за последен път кафеникавия кон.

Как би могъл да пътува с Бенхамин, след като го лиши от годеницата му? Рано или късно истината щеше да излезе наяве — случайна приказка или пиянско дърдорене.

„Двама братя, влюбени в една и съща жена“ — горчиво си мислеше той. Застина на място и опря ръце на перилата. Влюбени? Той желаеше тази жена, намираше, че е очарователна, различна. Между тях имаше страст, но любов? Не!

Точно в този момент Бенхамин влезе в конюшнята и прекъсна виденията на Риго:

— Леля Руф ми каза, че си тук — огледа изпотения Риго, обут само в брич и ботуши за езда. Бялата му туника и черната наметка бяха прехвърлени на перилата на конюшнята. — Обикновено слугите вършат това — рече той, но си спомни, че и баща му обичаше да се грижи за конете в тяхното хато на острова.

— Имам нужда от раздвижване. През последните седмици се отпуснах и развалих фигурата си — каза Риго и отхвърли косата на очите си.

Това, разбира се, не беше истина. Бенхамин се вгледа в мускулестата и стройна фигура на мъжа пред себе си.

— Няма защо да плащаш за престоя си, Риго. Ти си член на семейството — каза той тихо.

Риго сви рамене и се пресегна за туниката. Вече имаше цял гардероб с хубави господарски дрехи, изработени от най-добрите шивачи в Марсилия. Нямаше да може да ги вземе всичките в Италия.

— Мириам и аз вече не сме сгодени — каза Бенхамин и забеляза, че брат му трепна, докато навличаше туниката.

— Защо? — Риго затаи дъх и се вгледа във внимателните сини очи.

— Тя каза, че няма да може да живее на остров Еспаньола, а аз няма да съм щастлив тук. Освен това ме обичала като приятел, не като любовник — вгледа се в лицето на брат си.

През живота си Риго често бе крил истинските си чувства, болката, страха и лесно се преструваше. Той посрещна въпросителния поглед на Бенхамин и рече:

— Съжалявам. Зная, че държиш на нея.

„А ти? Също ли държиш на нея?“ Въпреки всичко смущението на Риго не му убягна. Познаваше този израз, беше го виждал на лицето на баща им.

— Да, влюбен съм в нея. Но тя май има право: ние не сме подходящи за любовници.

— След като сватбата се отменя, ще побързаш ли да ме прибереш у дома? — попита Риго.

— Не виждам причини да не се подготвим за две седмици. Първо трябва да приключа с практиката си тук…

— Няма да тръгна с теб — каза тихо Риго.

Сега в очите на Бенхамин се появи болка.

— Но защо, Риго?

„Дано Мириам не застане между нас. И без това е лошо, че се привличате. Това е невъзможна връзка. Съжалявам за болката ти. Съжалявам за страданията на тримата. Нека поне спася брат си, макар че губя жената.“

— Най-добре ще бъде да се върна към предишния си живот. С Пескара направих добра кариера. В Италия ни чакат победи, а това значи плячка. Искам да получа своя дял. Ще ми липсваш, Бенхамин — каза той.

Бенхамин разбра, че Риго няма да се предаде.

— И ти ще ми липсваш. Не трябва да губим връзка. Не вярваш, че татко те иска у дома, но грешиш. Ако не дойдеш с мен на Еспаньола, сигурен съм, че той ще тръгне да те търси, за да възстанови рождените ти права. Поне ще ми пишеш ли, за да знам къде се намираш?

Гърлото на Риго се стегна. Не искаше да губи брат си, но нямаше избор.

— Ще ти пиша, Бенхамин — обеща той.

Братята се прегърнаха.

 

 

Еспаньола, година 1524, октомври

Магдалена Торес наблюдаваше как съпругът й язди през широката поляна в подножието на хълма. Около ниските постройки за животни пищната тропическа растителност протягаше клони. Поддържането на пътя сред тази джунгла изискваше целогодишен труд. Тя току-що се беше прибрала. Обиколи новите портокалови и лимонови градини. Свари децата си, развълнувани от посланието, пристигнало от Санта Доминго.

— Това е писмо от Бенхамин, мамо — възбудено изчурулика Виоланте, най-малката им дъщеря. — Защо не го отвориш и не ни го прочетеш? Зная, че ме целува в него! — каза тя печално.

— Не, кукличке, не мога. Адресирано е до баща ти. Първо той трябва да го прочете — каза тъжно Магдалена.

Погледна към Аарон, който влизаше през портата. „Защо пишеш на баща си, а не на мен, Бенхамин?“

Аарон видя как жена му и малката им дъщеря оживено разговарят. Почувства, че Магдалена е разтревожена.

— Откраднали ли са крави или коне, докато ме нямаше? — уморено попита той.

— Не, крадците са напуснали това място, поне засега — отвърна тя.

— Имаме писмо от Бенхамин, татко. Отвори го, моля те! — пропя Виоланте и се хвърли в обятията му.

— А ти защо не го отвори? — попита той Магдалена.

— Адресирано е до теб. Май е най-добре да го прочетеш в библиотеката — каза тя, взе момичето от ръцете му и му подаде писмото. — Ела, кукличке, ще донесем на татко малко от хубавата лимонада на Луиза.

Аарон вдигна рамене и бързо влезе в хладния тъмен вход на къщата. Беше в библиотеката, когато счупи печата и разгъна тежката хартия.

Когато след малко Магдалена почука на вратата, съпругът й гледаше замислено през прозореца.

— Имаш странно изражение, Аарон. Не си болен, нали? Ами Бенх…

— Не, не. Бенхамин е добре. Всичко е наред. Или е на път да се нареди — прекъсна я той и я прегърна. Магдалена едва не разля чашата с лимонада. — Бенхамин е намерил Наваро! Синът ми, Магдалена, първородният ми син е намерен най-сетне! — той мушна писмото в ръката й.

Тя разпозна криволичещия почерк на Бенхамин.

— Бил е през цялото време в Севиля!

Тя и Аарон бяха избягали от този град, заклевайки се никога вече да не се завърнат в него. Семейството им бе предадено на Инквизицията в Севиля именно чрез баща й. Спомените и на двамата от Испания бяха мрачни.

— Отрасъл е в бедност, отгледан от християнско семейство. Наемник е в имперската армия — писмото прошумоля в нервните й пръсти и падна на писалището. — Води тежък живот — каза мрачно Аарон, като си спомни за собствения си опит през мавърските войни.

— Но те обвинява за незаконния си произход и за смесената си индианска кръв — прошепна Магдалена. — О, Аарон, колко жестоко беше, когато Алия го предаде на онзи моряк и те излъга!

— Имам голяма вина, Магдалена. Няма да ми помогне, ако я стоваря върху Алия. Бенхамин казва, че Наваро презира индианската си кръв. Ние трябва да го накараме да се гордее с нея.

Тя се усмихна неуверено и поглади златистия бакенбард на бузата му.

— Сигурна съм, че ще го накараш да се гордее с теб. А чичо му Гуачанагари може да му докаже, че индианците от тайно са добри и благородни хора.

Положи глава на широките му рамене. Той продължи:

— Ако само можехме да разберем кога ще пристигнат. Писмото му е пуснато в пощата преди около месец и половина. Но като се има предвид, че Наваро е тежко ранен, мисля, че ще мине време, преди да се качат на кораба. Заради нещо важно — сватбата на Бенхамин. Той ще доведе Мириам. Може да се забавят, докато уредят всичко с баща й.

Тя прехапа устни от досада.

— Моля се на Бога да пожелае да живее тук!

— Как ми се иска да вземем някой кораб за Марсилия още сега — рече сърдито Аарон. — Но заради крадците и разбойниците, които отмъкват добитъка и палят нивите и складовете, не можем да мръднем от тук.

Магдалена усети безпомощността и досадата в гласа му.

— Какво стана с онзи товар от кожи и злато, който беше ограбен от френски пирати? Госпожата съобщи ли ти нещо?

— Мария изпрати в морето всички испански кораби под нейно командване да огледат водите около островите, но резултат още няма. Как ли онзи проклет корсар научава кои кораби превозват най-ценните товари? Миналия месец изпратихме две каравели, препълнени с восък и кожи. Минаха невредими. Но корабът с трудно припечеленото злато и обработените кожи го хванаха.

— Сигурно има френски шпионин в Санто Доминго — предположи Магдалена. — Защо Колоните не ни помогнат? Аарон, ти си им служил дълго и вярно — първо на Кристобал, сега на Диего и Мария.

— Диего се бори за политическото си оцеляване в Испания, докато Мария се опитва да запази вицекралската си титла в Санто Доминго. Нали знаеш как се отнасят испанците към пришълците, независимо дали са генуезци, или евреи — горчиво каза той.

— Но Диего Колон е отрасъл в испанския двор. Жена му е племенничка на Алва, най-влиятелния дук в кралството — продължи да спори тя.

— Само че бракът му донесе единствено губернаторство на остров Еспаньола. Враговете на Карлос в Испания отказват дори да признаят наследствената му титла на вицекрал. Той е обкръжен от неприятели, както преди него първият адмирал и брат му Бартоломео.

— И като нас! — допълни Магдалена с въздишка. — Съжалявам, Аарон. Не са виновни Колоните, още по-малко пък ти. Някой подготвя начинанията ни да се провалят. Не е трудно да се досетим защо. Ние живеем, женим се и работим с хората на тайно. Нашите хато в долината преуспяват и гоним алчните испанци, които корумпират населението на острова или го заробват.

— През изминалите години си спечелихме много врагове. Напоследък си мисля, че съюзът ни с фамилията Колон е една от причините за кражбите при нас. Не мога по друг начин да си обясня целия този бандитизъм, саботажите и убийствата след тридесетгодишно потискане на омразата.

Магдалена се замисли.

— Искаш да кажеш, че хората, които пречат на вицекраля, ни нападат само защото сме негови приятели?

Той сви рамене.

— Зная, че изглежда неправдоподобно. Все пак, ако се отнасяше само за испанци, които мразят индианците и искат да ни унищожат, биха могли да го направят, още когато засяхме първите посеви. Живяхме в мир и благоденствие толкова дълго време и никой не се интересуваше от самотния ни остров. Но сега…

Магдалена видя безпокойство на лицето му и се натъжи.

— Не се тревожи. Тази вечер имаме радостни вести за децата и за Гуачанагари. Ти трябва да му кажеш, че Наваро скоро ще се върне.

— Бенхамин пише, че е досущ като него, само че по-тъмен. Дори не мога да си представя такава прилика. Те веднага са се познали — промърмори Аарон.

Магдалена се засмя и го погледна в очите.

— Спомни си как те обожаваше Бенхамин, Аарон. Той е като теб отпреди двадесет и осем години. Въпреки мургавата кожа и черната коса Наваро трябва да е същият. Бенхамин казва, че имал очите на Торес. Сините очи на дявола! — прошепна тя весело, забрави опасенията си, прегърна Аарон и го целуна. — Луиза ще сервира вечерята чак след няколко часа.

Той я взе на ръце и я отнесе на големия плюшен диван в далечния ъгъл на стаята.

— Само ще затворя вратата, за да не ни изненадат — каза дрезгаво той.

 

 

Марсилия, година 1524, октомври

Мириам седеше пред огледалото в своята стая и гледаше тъжно отражението си. Под очите й имаше черни кръгове от безсънните нощи. Всеки път, когато затвореше очи, тя се пренасяше в онази тъмна влажна стая, където беше изгубила девствеността и душата си.

— Как да спра да мисля за него? Той е превъплъщение на дявола! Вече ще внимавам с християните и с техните демони — прошепна тя в празната стая. Беше освободила слугинята си, след като й направи прическата. — Никога пече няма да помисля да се харесам на мъж — каза горчиво тя и за последен път се погледна в огледалото. Сега, след като изгуби честта си, никога нямаше да има съпруг. Но ако Джуда я накара насила да се омъжи за Дьо Бей… Потрепери при мисълта, че ще напусне обичния си баща. Но за да избегне брака с Ричард, беше готова да живее от малките хонорари, получавани от пациентите. — Мога дори да започна да изследвам урина.

Тази безполезна практика за диагностициране беше много популярна сред учените лечители. Но професорите, при които тя следваше в Падуа, презрително наричаха това шарлатанство и Мириам беше сигурна, че независимо от несгодите си никога няма да опетни професията си. Беше й останала само лекарската доблест.

Мириам прибра в чантата си малка стъкленица с черна отвара и я затвори. Днес трябваше да пътува извън града, за да посети пациентката Софи Мирад.

Вилата на Мирад беше на стръмен хълм с изглед към морето. Борове, брулени от ветровете, се бяха закрепили на ръба на хълма. Долу морето се разбиваше в острите скали. Денят беше прекрасен, слънчев и светъл. Водите на залива Дю Лион блестяха. Обикновено тя се радваше на този спокоен час, през който премисляше извършеното през деня, решаваше какви треви да събере при пътуването си в околността и се радваше на последните слънчеви есенни дни. Но днес не беше така. Никога преди бъдещето не й бе изглеждало толкова несигурно.

Софи, както винаги, страдаше от рахита и стенеше от болка. Сърдеше се на докторката еврейка, но не можеше да скрие радостта си от посещението й. С всяка изминала седмица тя ставаше все по-слаба, кожата й — по-прозрачна и суха, а костите — все по-крехки. Наблюдаваше как Мириам разбърква черната отвара във врялата вода.

— Нови магии ли ще изпробваш върху мен? Какво е това? — запита тя със скърцащ глас, докато изкривените й пръсти нервно опипваха кадифената покривка на дивана.

„Не е животворна вода“ — искаше да й викне Мириам. „Много си напълняла, мадам, докато обсадата ми пречеше да дойда при теб.“

— Онези варвари от имперската армия ни изтормозиха. Благодаря на Дева Мария, че не ми оплячкосаха дома, както на много съседи — рече тя с въздишка. — Добре, че, имах достатъчно провизии.

— Но си пила прекалено много червено вино — забеляза Мириам. — Обясних ти, че това не е полезно за теб.

— Страх ме беше и имах нужда от нещо по-силно — отвърна възмутено Софи. — Сега остава да ми кажеш да престана да ям свински пържоли и да пия само вода.

Тя дори потрепери, като си представи това.

— Засега изпий това. То пречиства кръвта — отговори Мириам.

Старата вещица явно не изпълняваше предписанията й. Цяло чудо бе, че е достигнала осемдесет години.

— Това е дяволска помия — изтърси Софи, като преглътна отварата с отвращение. — То си е отрова, казвам ти.

— Ще обясня на слугинята ти как да го забърква. Всеки ден трябва да пиеш по една чаша и да ядеш само храната, която ти препоръчвам.

Мириам си тръгна с развалено настроение от дома на старата жена. Гневните крясъци на Софи кънтяха из къщата, когато лекарката излизаше.

— Хей, еврейска вещице! Ще ме умориш от глад. Отрова! Даваш ми отрова само защото съм почтена християнка.

— Ама че почтена християнка! — промърмори Мириам, като си спомни историите за любовниците на тази стара благородничка.

Само до преди десетина години тя плащаше на младежи, за да легнат в леглото и Мириам избегна враждебния поглед на Харви, слугата на Софи, който според нея съблазняваше лакомата старица с вино и пържоли, за да ускори края й. Дали се надяваше да наследи нещо от бездетната вдовица?

Жан, главният кочияш, изпрати едно от младите лакейчета да доведе каляската й.

— Ти май превишаваш правата си, еврейко — заядливо й подхвърли той, когато станаха сами.

Веднъж се беше опитал да я опипа. Тя така го убоде с един скалпел, че напълно се отказа от любовните си помисли. Мириам го изгледа, сякаш беше насекомо. В този момент Харви и няколко готвачки надникнаха през вратата.

— Отрови господарката! — каза една дебелана.

Сухата жена до нея изсъска:

— Еврейска пепелянка! Оная стара вещица вече подивя от теб.

— Я се махай и не се връщай! Ние ще доведем доктор християнин, опитен човек, който наистина ще изцери мадам — ядосано извика Харви.

— Ако някой може да я излекува от старост и от затлъстяване, бих искала да го видя — каза хладнокръвно Мириам и се огледа за каляската си.

От близките градини и полета започнаха да се събират слуги, доволни да се откъснат за малко от работата си, за да се задяват със странното същество — жена лекарка, която на всичко отгоре беше и еврейка.

— Вашите слуги ги няма, мадам — рече един кочияш и лукаво смигна.

Беше едър грубиян с развалени зъби. Той размени с Жан поглед, от който по гърба на Мириам полазиха ледени тръпки. Опита се да запази самообладание. „Ако понеча да избягам, ще се хвърлят върху мен като ловни хрътки. И моите хора ще пострадат.“

— Да не сте били хората ми?

— Не ги бихме много. Само ги чукнахме по главите.

— Баща ми е уважаван човек в града. Ако ми сторите зло, наказанието ви ще бъде страшно! — рече тя с плахата надежда разумът да надделее.

Но Жан и Харви отдавна я мразеха. Ясно го разбра миналата седмица, когато преглеждаше Софи. А сега беше сама тук. „Глупачка, каква глупачка се оказах, че дойдох!“