Шърл Хенке
Завръщане към рая (4)

Глава 3

Час по-късно, когато раненият започна да стене и да дърпа превръзката си, тя събра кураж и се приготви за трудния и неприятен процес на миене с мокри и хладни кърпи. След като отстрани тежката завивка, Мириам най-напред провери сондата, която Бенхамин беше поставил в раната. Нямаше гной, въпреки че зашитата рана беше зачервена и подута. Тя се учуди, защото повечето медици вярваха, че „доброкачествената гной“ лекува раните. Разбира се, в повечето случаи пациентите умираха.

— Чужденецо, ние нарушихме много правила при лечението ти, та това едва ли има някакво значение — промърмори тя на себе си и започна да накисва превръзки в голям меден леген и да ги налага навсякъде: по гърдите, ръцете и краката му. След това, без да го гледа, постави мокър компрес и върху долната част на тялото му.

Докато работеше и сменяше студените кърпи, Риго бълнуваше на кастилски. Мириам говореше зле този език, но благодарение на усърдните уроци на Бенхамин го разбираше горе-долу. След няколко минути пожела да не беше така.

— Майка… майко! Коя… бе… ти? Принцеса, благородница? Ти… ти… умря и ме изостави. Индианци… всички с мургава кожа, диваци, страхливци… Бартоломео казва, че оставят голите си кореми беззащитни срещу испанската стомана… Страхливци. Аз не съм страхливец. Аз се боря… Аз се бих с момчетата, дори с робовладелците. Те не можаха да ме отведат, окован във вериги. Татко… проклет да си! Защо си легнал с индианска курва…

Мириам не знаеше как да го успокои. От време на време той спираше да стене, след което псуваше Аарон Торес. Спомняше си обидите от по-възрастните войници, още когато постъпили в армията, по време на първата битка в мразовитите Пиренеи. И всичко това се беше случило, когато е бил на нейната възраст. „А аз си мислех, че съм смела само защото съм далеч от баща си“ — мислеше тя, докато се опитваше да облекчи мъките му.

Въпреки всички унижения, които е трябвало да понесе, той се беше издигнал в йерархията на имперската армия. Завареният му брат Бартоломео беше взел под свой контрол малкото момче и го беше обучавал. Едва сега Мириам си обясни как Риго се е научил да чете. Безразсъдната му смелост в битките, както и умението да чете, нещо неприсъщо за обикновените войници, явно го бяха издигнали в очите на един от най-добрите генерали на крал Карлос — неаполитанеца Пескара. Думите на Риго за Пескара бяха ласкави. Изглежда, той е търсел хора, които да заменят баща му, когото въобще не познава.

Без съмнение е обичал жените. Бузите на Мириам пламтяха, като слушаше разказите на любовните му приключения. Тя пъхна един мокър компрес между зъбите му и едва не го задуши по средата на разказа за приключенията със свежи селски моми и с благородни дами. След това раненият започна да бълнува за някакъв свещеник и отново за връхлитащия го снаряд и как е паднал, облян в кръв, в ръцете на Пескара.

— Ти, индианецо, имаш нужда от изповед и дано тя ти помогне да се пречистиш — зашепна Мириам и натопи няколко компреса във водата.

Риго започна да бълнува за някаква жена — Луиз.

— Луиз, ела… ела… обичай ме, нека…

Мириам запуши ушите си, когато той започна да описва с подробности какво ще направи с различни части на пищното й тяло. Този покварен дивак! Тя погледна големия меден леген и се запита дали да не излее всичката вода върху него и да го накара да млъкне.

Вече часове Риго дърпаше ръцете и краката си от превръзките. Изведнъж освободи едната си ръка и се опита да седне. Мириам бързо се хвърли към него и хвана свободната му ръка, преди да се нарани. Той зарови лице в шията й.

За да го събори върху меките възглавници, наложи се да седне на леглото и да се облегне на голото му тяло. Свободната му ръка се протегна и сграбчи кръста й, а той измърмори:

— Луиз, мила.

Преди Мириам да успее да се успокои и да реши как да действа, пръстите му ловко се шмугнаха под ризата й и сграбчиха едната й гърда. Той пак я целуна по шията.

Сякаш електрически ток премина през нея. Лежеше омаломощена върху твърдото му голо тяло.

— Толкова си крехка, че имаш нужда от охранване — измърмори той и заигра с гърдата й под ризата.

Зърната й пламнаха, когато удоволствието от забранената интимна милувка заглуши у нея всички мисли. Дори на Бенхамин не беше позволявала такива волности, макар че се беше опитвал да ги извоюва. През всичките си двадесет и четири години Мириам никога не беше докосвана по такъв начин от уста и ръце на мъж.

Знаеше, че е висока и плоска, без закръглени форми. Риго не само се осмели да хване гърдите й, а я обиди, като я нарече Луиз. Тя се ядоса и накрая реагира. В прилив на гняв отблъсна гръдта му, въпреки че твърдите му косми я възбуждаха. Събра цялата си сила, изскубна се от ръцете му и застана до леглото, задъхана като заек, преследван от вълк. Предната част на роклята й бе мокра от допира с подгизналите превръзки. Приглади сърдито полата си и заобиколи леглото, за да върже отново ръцете му. След това отиде до масата с мраморен плот на другия край на стаята и сипа малко опиат в една чаша.

— Ето, изпий това, за да лежиш спокойно през останалата част на нощта, индианецо, или ще те удуша с възглавницата! — извика тя.

Когато Риго отново се опита да заговори, тя внимателно изля сместа в гърлото му. Той се закашля, но преглътна и се отпусна назад изтощен.

 

 

Бледата зора си проправи път в спалнята и разпръсна мрака, след като Мириам вдигна завесите. Тя се загледа в тъмносините води на залива в далечината. Къщата на Исаак се намираше на една височина и гледката към пристанището беше много по-привлекателна от тази, която се откриваше от бащината й къща, макар че Джуда Тулон я беше издигнал по-близо до доковете. Тогава той беше още беден.

— Денят ще бъде чудесен — каза тя и сънливо разкърши схванатия си гръб. Беше задрямала на дъбовия стол с висока облегалка, изключително неудобен, въпреки кадифените възглавници. Закопня за добре затоплена баня с ароматизирана вода и за меко легло.

Шумоленето на завивки бързо прекъсна мислите й. Мириам се извърна и видя Риго да дърпа превръзките, които го придържаха към леглото. Тя се приближи и леко докосна челото му, като се стараеше да не издаде вълнението си.

— Треската отмина. Чудесно — каза тя, като се насили да издържи пронизителния му поглед. Защо ли тези сини очи я караха да се чувства по-различно, отколкото от очите на Бенхамин? Независимо от всичко те бяха братя.

— Защо съм овързан като прасе в кланица? — попита сърдито той с пресъхнала уста.

Главата силно го болеше, раната също. Задърпа памучните превръзки, раздразнен от своята безпомощност пред хладната и властна жена.

— Повече от двадесет и четири часа горя от силна треска. Какво искаш? Да поръчам петима пазачи, за да те удържат? — кротко го попита тя и отвърза лявата му китка.

Когато се придвижи към краката и започна да отвързва глезена му, той се стегна и замря. „Моля те, свети Якуб, нека да не си спомни последната нощ“ — помисли тя.

— Значи, жено, ти си ме завързала гол за това легло! — изръмжа той с нисък глас, като почти я изплаши.

Но тя продължи да си върши работата. Едната ръка и единият му крак вече бяха свободни, но беше слаб като бебе.

— Бенхамин реши, че това е единственият начин да те предпазим от самонараняване.

Гласът й беше учудващо спокоен, но бузите й пламнаха. Докато развързваше и последните върви, едва удържаше ръцете си да не треперят.

Риго я наблюдаваше и усети неразположението й, въпреки че контролираше чувствата си по-умело от всички жени, които бе познавал досега. Опита се да си припомни какво бе станало през нощта. Търкалял се е в силна треска. След дузина години, преживени из различни бойни полета, до болка познаваше трескавите брътвежи на ранените войници.

— Говориш ли кастилски? — попита той с очи, приковани в нея.

— Не особено, но го разбирам. Бенхамин ме учеше — отвърна тя, сигурна, че няма да има полза да лъже. Той лесно би могъл да научи истината.

— Та какво говорех, мадмоазел Мириам, когато бях целият овързан и молех за помощта ти по време на дългите самотни часове на нощта? — с горчивина попита той и започна най-лошото.

Тя въздъхна.

— Повечето време — нещо неразбираемо.

Ръката му се протегна и с изненадваща сила сграбчи китката й.

— Какво говорех?

Риго стисна зъби и поклати глава, за да прогони черните вълни на световъртежа. В същото време държеше в желязна хватка китката й, но силите му намаляваха и той проклинаше.

Мириам се опита да се изскубне.

— Пусни ме! Причиняваш ми болка. Това ли е отплатата ти за това, че часове наред се борих с твоята треска?

Той я пусна, сякаш опарен, и тя бързо отстъпи от леглото. Когато се вгледа втренчено в нея, очите му се присвиха, а челото се сбръчка.

— Ти си ме завързала гол към това легло и… — гласът му заглъхна, защото се замисли върху епизодични картини от изминалата нощ.

— Но ти изгаряше! Вчера следобед Бенхамин предписа мокри компреси, за да те охладим. Точно това правят и хората от тайно в колониите, когато лекуват треската.

Тя спря рязко, тъй като си спомни, че присъстваше във виденията му.

— А брат ми къде беше през цялата нощ? Ти ме лекува сама, нали така, мадмоазел?

— Когато пак започна да бълнуваш и треската ти се усили, не ми оставаше нищо друго, освен да те задуша и да сложа край на мъките ти — тя му се изплези и допълни: — Разбира се, ако бях направила това, в следващия си живот ти, женкарю и езичнико, щеше да бъдеш обречен на вечни мъки.

В този момент той долови слаб аромат на роза. Челото му се отпусна, когато си спомни как галеше гърдата й — нещо, което тя едва ли бе изживяла преди. Той студено се усмихна:

— Сънувах нещо за Луиз, нещо съвсем ярко!

Очите му нахално зашариха от лицето по изящните извивки на тялото и спряха на гърдите й.

— Ти май каза, че моят чар е по-незначителен от този на пухкавата ти Луиз. Не обичам да се отнасят с мен като към придружителка на полк, индианецо.

— Затова ли си облечена в тези широки дрипи с убити цветове, или еврейките се забулват като светите монахини?

Учуди се от собственото си любопитство. Тя наистина ли смяташе, че не е желана?

Мириам презрително изсумтя.

— Не нося ярки цветове и не се шляя наоколо в тесни рокли, тъй като това ще пречи на работата ми. Аз съм лекарка и като специалист те уверявам, че съвсем скоро ще се оправиш. Бенхамин ще дойде да те види.

Тя се обърна и се запъти към вратата. Лъчите на изгряващото слънце паднаха върху косата й и я обагриха в бледо сребристо.

Риго почувства възбуда в слабините си и се запита как тази хладна еврейка поражда такива чувства у него. Предпочиташе пълнички и закръглени жени, не ъгловати и източени. Тогава изведнъж си спомни какво й каза, когато си представи, че е Луиз, и започна да се смее.

— Мадмоазел Мириам, я по-добре прекъсни постите си и започни да се угояваш! — извика той, след като тежката дъбова врата се затвори след нея.

 

 

Исаак плати на вестоносеца и го освободи, след което погледна писмото за Риго. Беше минало по дълъг заобиколен път: от океанските колонии до Севиля и оттам — до армията на генерал Пескара. Самият Пескара беше платил пътните на младежа от Италия до Марсилия. Писмото беше от заварения брат на Риго — Бартоломео де ла Казас, доминиканец. Исаак се разтревожи: дали този мъж не беше от светите служби. Броят на доминиканците, които участваха в Инквизицията, беше толкова голям, че из цяла Европа ги наричаха „божиите хрътки“.

Въздъхна и погледна обемистото, изцапано от дългото пътуване писмо на бюрото.

— Време е да разговарям с моя племенник и да разбера какво мисли, след като е сигурно, че раненият ще оживее — промърмори старецът, докато замислено се разхождаше из стаята.

 

 

Риго седеше в голямото пухено легло, облегнат на възглавници, които една симпатична слугиня услужливо му бе донесла. Тя явно беше възхитена от този най-нов и най-екзотичен член на семейство Торес. Той получи привилегията да ползва банята и да бъде гладко обръснат. Дългата му черна коса беше подстригана до раменете и се почувства по-добре, макар че все още беше слаб.

От два дни раненият не беше зървал Мириам, своята докторка. Лекуваше го Бенхамин, който го похвали за волята му да се възстанови. Самият той не беше сигурен в чувствата си към своя брат, макар че Бенхамин, изглежда, изпитваше симпатия към него. Трудно беше да не хареса бялата му златокоса физиономия, въпреки че му напомняше за техния баща. Брат му твърдеше, че Аарон Торес никога не се е отказвал от най-големия си син, но Риго не можеше да преодолее натрупваната през целия си живот омраза. Всичко, което беше научил по улиците на Севиля и по бойните полета на Италия, го караше да изпитва недоверие към Бенхамин.

Риго беше незаконно дете, нещо по-лошо — той беше рожба на жена от по-нисша раса. На всичко отгоре беше отгледан в енорията, чиято църква е била причина за смъртта на семейството на родителите му и за заточението на баща му. Това също не беше в негова полза.

Мислите на Риго бяха прекъснати от почукване на вратата. Дали беше Мириам? Едва ли. Тя явно се беше наситила на испанската му грубост. Помоли на провансалски посетителя да влезе.

Исаак Торес беше представителен мъж, с малко над среден ръст, масивен гръден кош и изправен гръб въпреки напредналата възраст. Белоснежната му коса беше оредяла, но яркосините му очи не потъмняваха никога, въпреки че годините бяха издълбали бръчки по лицето му. Носеше прости широки туники, подобни на мавърските одежди от времето, когато служеше в кастилския двор.

Риго кимна към чичо си без усмивка и го измери с очи. Старецът също го изгледа. Болният издържа погледа му. Неговата смелост явно развличаше Исаак, който се потупваше по крака с богато украсения жезъл. Леко усмихнат, старецът проговори:

— Бенхамин не е преувеличил: изглеждаш изненадващо добре.

— Той ми спаси живота с медицинските си умения. Но и на вас, дон Исаак, съм задължен, за това, че приехте в дома си един враг.

Очите на Риго за миг се преместиха върху писмото в ръката на Исаак, след което отново спряха на лицето му.

— Какво странно изявление от страна на най-големия внук на брат ми! Та ти си от моята кръв. Друго не бих и могъл да направя — отвърна Исаак, прекоси дебелия килим и застана до леглото.

— По ирония на съдбата може и да съм от вашата кръв, но пристигнах с чуждестранна армия, за да обсадя твоя дом. Едва ли има причина да бъда добре дошъл тук! — рече дръзко Риго.

Учуди се, когато Исаак вдигна глава и се изсмя.

— Причина? Предупредих по-малкия ти брат идеалист, че си отгледан като праведен божи син и си поданик на испанския крал — той спря да говори и лицето му стана сериозно. — Не искам да знам кой е крал на Испания или на Франция. Франсоа мрази евреите точно толкова, колкото и Чарлз, но тук семейството ми е в безопасност. Затова искам да остане така.

— Мислиш, че искам да навредя на Бенхамин? Или на семейството ти?

— Ти говориш провансалски без акцент, много по-добре от мен, въпреки че живея вече тридесет години тук. Оцелях в двора на Фернандо Трастамара не защото бях разсеян!

Исаак изчака да се срещнат погледите им. На устните на Риго се появи цинична усмивка.

— Харесват ми искреността и проницателността ти. По семейните закони ти си длъжен да ме приемеш, но не и да ми се довериш. Добра среща, дон Исаак! — каза Риго с шеговит жест. — Колкото до провансалския ми, Пескара го използва, за да събирам информация. Бях шпионин — той сви рамене. — Сякаш целият ми живот е поредица от случайности от зачеването ми до днес. Ти ми нямаш доверие. Аз не знам дали да вярвам на моя брат за баща ни, но това не ти дава права да ме разпитваш.

Риго изчака. Беше сигурен, че старецът ще издаде причината за посещението си.

— Струва ми се, че имаме общи неща, въпреки че не се обичаме — каза кисело Исаак. — И двамата сме оцелели по волята на съдбата. Но сега ти си в моята власт. Преди да ти разреша да се завърнеш с Бенхамин в испанските колонии, искам да знам повече за доминиканския ти доведен брат.

Той подаде писмото на Риго. Имаше печат от доминиканския манастир в Санто Доминго. Риго избухна в смях.

— По какви ли пътища е пристигнало това съобщение? Мислиш, че Бартоломео е копой на Светата служба? — той притисна болното място. Отново се засмя при мисълта, че тихият Бартоломео може да е станал член на Инквизицията. — Доведеният ми брат е последният човек, който би търгувал с човешката мъка. През целия си живот е защитавал туземците от островите. Бартоломео де ла Казас като теб не одобрява това, че съм войник.

Риго си представи друго и едва не избухна отново в смях. Какво ли би сторил този набожен брат, ако разбере нещо за еврейското семейство на Риго? Представи си Бартоломео, потънал в дълбока молитва. Счупи печата и започна да чете писмото.

„2 юли 1523 г.

Прескъпи мой Родриго,

Последния път, когато ти писах, бях започнал едно дело и исках да успокоя душата си, като вляза в ордена на «св. Доминик». След като станах свидетел на кървавите схватки между местните туземци и нашите войници, почти десетилетие описвах нечовешките несправедливости, изпращах петиции до колониалните власти и пътувах до Испания, за да изложа каузата си пред кралския двор. Тук, в Санто Доминго, сред добрите отци, открих и щастието си, но сърцето ми все още е тревожно.

Чувам стоновете на издъхващите бедняци зад каменните зидове на градината ни дори в тишината на параклиса. Сякаш нашият Господар има повече дела за мен, макар че съм лъгал и него, и децата му толкова пъти преди. Губернаторът, синът на моя стар приятел Кристобал, е обсаден отвсякъде от врагове и нито един от тях не е от двора на крал Карлос. Според слуховете Диего Колон за втори път ще бъде отзован в Испания. Той търси съветите ми и аз не му отказвам, но страдам, че не мога да направя повече, за да запазя службата му и да спася индианците. Робовладелците ги преследват и ги унищожават, а Негово превъзходителство е безсилен да ги спре. Ти трябва да преразгледаш решението си за оставане в имперската армия, Родриго. Испанските острови имат много по-голяма нужда от доблестни мъже, отколкото твоят генерал.

Зная чувствата, които събужда у теб мисълта за индианската ти кръв. Ако можеше само да дойдеш тук и да се срещнеш с тези благородни хора, преди да ги изтребят напълно! Сигурен съм, че би променил мнението си. Те имат нужда от силата ти, Родриго. Както и аз.

Моли се за нас, както аз се моля за теб. Нека Бог и нашата майка да бдят над теб, докато отново се съберем тук, на островите…“

Риго хвърли поглед на послеписа. Бартоломео го увещаваше да пише по-често. Той никога нямаше да се откаже от мисълта, че доведеният му брат ще се върне в Новия свят.

Исаак наблюдаваше лицето на Риго, което се променяше, докато четеше писмото. Долови истинска топлина под суровата маска.

— Изглежда, този доминиканец ти харесва? — тихо каза той.

— Бартоломео скоро положи монашеска клетва в ордена на Санто Доминго — преди две години, но представи църквата в испанските острови през 1512 г. Сега е на петдесет. За разлика от мен, неговият живот е минал в борба за спасяване на живота на други хора.

— На живота или на душите им? — попита недоверчиво Исаак.

— Преди всичко на живота им. Душите той оставя на милостта на Бога. Бартоломео строши поне дузина кораби, плавайки от Испания до колониите, за да проповядва каузата на хората на майка ми. Чисто прахосничество, но той не мисли така. Прекалено добър е за този свят — рече тъжно Риго.

— Значи презираш хората на майка си — досети се изведнъж Исаак.

Лицето на Риго се изопна.

— Та те излизат полуголи срещу испанската стомана и не се съпротивляват! Предпочитат да оставят един добър мъж като моя доведен брат да пожертва здравето и живота си за тяхната кауза.

— Ти мразиш и баща си за това, че те е напуснал. Сигурно още повече си го намразил, след като научи, че по произход е евреин.

Исаак търпеливо зачака отговора. Риго сви безразлично рамене.

— Когато моят небесен ангел, младата докторка, ми обясни, че испанската ми кръв е и еврейска, разбрах, че това е жестока шега, но животът ми е сервирал толкова шеги и все пак оцелях. Не ме е грижа дали Аарон Торес е евреин или християнин, но знам, че е направил незаконен син на туземка и е избягал.

Исаак почувства болката под ледените думи. Беше доволен, че семейството му не е заплашено от светите служби. Колкото до отрицателното влияние, което този озлобен млад човек би имал върху тях…

— Прав бях, когато казах на Бенхамин да внимава с теб. Ти ще посееш разпри, където и да идеш. Щеше да е по-добре, ако той и Мириам те бяха оставили да умреш.