Шърл Хенке
Завръщане към рая (3)

Глава 2

Риго бавно се събуждаше. Струваше му се, че е потопен в тъмен басейн с вода и трябва да изплува. Когато най-сетне успя да поеме дълбоко въздух и разклати глава, за да пропъди виенето на свят, остра болка го сряза в стомаха. Спомни си всичко: оръдейния изстрел, ръцете на Пескара, които го хванаха, лекаря, който се оказа негов брат. Стисна зъби, за да преодолее болката, и се огледа. Намираше се в просторна зала. От тавана се спускаха тежки кадифени завеси. Прозорците бяха леко открехнати и в стаята нахлуваше топъл бриз. Един лъч от щедрото следобедно слънце позлатяваше наситените червени и сини цветове на дебелия турски килим. Леглото бе по-удобно от всички, на които бе спал досега, а завесите пред него — от най-фин брокат. Снежнобелите чаршафи бяха меки като коприна. Мебелите отговаряха на изискания вкусна богатите хора от Прованс и той си помисли, че би могъл цял месец да храни хората си, ако продаде един от тези сребърни свещници.

Семейството на баща му наистина е богато, ако това е техният дом. Смътно си спомни за Бенхамин, който му обясняваше, че родителите му живеят на океанските острови. Тогава къде, дявол го взел, се намираше? Колко ли време е бил в безсъзнание? Усети, че някой го наблюдава. Ясносини очи се срещнаха с ясносиви. Пред него стоеше истинска дама — в това нямаше съмнение, въпреки обикновената кафява рокля, с която беше облечена. Тя не беше просто красива. В чертите й имаше нещо патрицианско и волево. Раздалечените й очи бяха очертани от тънки извити вежди над високи скули. Когато светлината падна върху кафявата й коса, тя заблестя като бронз. Носеше я разпусната и тя падаше свободно на меки вълни.

Непознатата на свой ред го изгледа внимателно, но без стеснение или кокетство. Изучаваше го с неподвижен и сериозен поглед. Въпреки това създаваше впечатление за уязвимост и срамежливост, които се опитваше да скрие. „Но откъде ми идва на ум всичко това?“ — питаше се Риго, докато тя стана от стола край прозореца и бавно, но решително се приближи към леглото. Беше слаба и доста висока за жена.

— Коя сте вие? — гласът му бе дрезгав и сух.

Без да си прави труда да отговори, тя се извърна към каната до леглото и наля разредено вино в сребърна чаша. За бога, всичко в този дом ли беше сребърно?

— Изпий това! — заповяда тя и му подаде чашата, а с другата ръка поправи възглавниците под главата му. Говореше на провансалски, макар че той я попита на кастилски.

Риго жадно преглътна. Когато дръпна чашата, за да не прекали, той премина на нейния език:

— Още ли се намирам във Франция? Кое е това място, мадам? — за съвършения си акцент бе възнаграден с учудено вдигане на веждите.

— Ти говориш нашия език? Това е добре, тъй като моят кастилски е отвратителен. А мястото, където се намираш, е Марсилия — вътрешно се усмихна на ужаса, който се изписа на лицето му, и каза непринудено: — Добре дошъл, колониален испанецо, ти си в лагера на врага.

— Как се озовах в този аристократичен затвор — попита той и добави, нахално оглеждайки я: — а вие сте най-красивият надзирател? Как се казвате?

От яд Мириам сви юмруци. Колко бързо тоя мошеник обръща нещата! Опитвайки да се овладее, тя отговори:

— Безброй въпроси. Колкото до мен, аз съм Мириам Тулон, годеницата на брат ти Бенхамин. Той е човекът, който ти спаси живота и те доведе при нас.

Риго продължаваше мълчаливо да оглежда тази впечатляваща млада жена. Определи, че е на възраст над двадесет години, въпреки че беше сгодена за брат му. „Сигурно е вдовица!“ Но веднага отхвърли това предположение. От нея се излъчваха спокойствие и нравствена чистота, които той веднага долови. Познаваше жените — както селянките, така и дамите със синя кръв.

— Брат ми е колониален испанец от океанските острови. Как е успял да намери убежище в един град, обсаден от имперската армия?

Едва доловима усмивка се изписа на устните й.

— Фамилията Торес е испанска от хиляда години. Още преди възникването на държавата на крал Чарлз, Торес са живели на тази земя — чак до 1492 г., когато кралят ги е заточил, поне онези от тях, които не е убил. Чичо ми Исаак довел семейството си в безопасност тук, в Марсилия. Дядо ти и неговото семейство не се оказали такива късметлии. Когато баща ти тръгнал към океанските колонии с Колон, всичките ги изгорили на клада като еретици.

Очите й се бяха превърнали в две студени сиви стъкълца.

— Като еретици — повтори той, когато осъзна значението на тези думи със замъгления си от опиата мозък. Исаак, Бенхамин, Мириам са евреи. — Значи роднините ми по бащина линия са евреи? — изсъска той и се закиска, осъзнал жестоката ирония на съдбата. Едната му страна гореше като в огън, но той не можеше да спре и вече се давеше от смях. — Едва не ме продадоха като роб заради индианската кръв на майка ми. Сега пък може да ме изгорят на клада заради еврейската кръв на баща ми. Какъв късмет извадих с моите родители!

— Нищо не знам за близките на майка ти, но познавам добре семейството на баща ти. Всеки мъж трябва да е горд да нарече себе си Торес! — каза тя твърдо, възмутена от този груб, вулгарен варварин.

Той най-сетне утихна. Острата болка спря дъха му. По челото му избиха капчици пот. Мириам бързо се наведе и дръпна завивката, за да разгледа раната. Постави хладната си длан върху твърдите му гръдни мускули и го натисна към леглото, за да може по-добре да провери дали не се е разкъсал шевът й при сърдитото му въртене.

Риго започна да се противи въпреки слабостта си и не й даваше да го прегледа. Света дево, той е съвсем гол, а невинната годеница на брат му се опитва да отвие тялото му!

— Аз съм тежко ранен. Извикай Бенхамин да ме прегледа! Той е лекар — процеди през зъби.

— Аз също. Бенхамин не е спал от три дни. Претърпя корабокрушение, след което дълго се грижи за тебе. Мълчи и лежи спокойно, за да видя как съм свършила работата си!

Студеният й тон го накара да се откаже да спори.

Наблюдаваше я с мълчаливо учудване, докато пръстите й опипваха горящото от болка място.

— Ти си ме лекувала? Нищо чудно, че съм готов да ида на гости на свети Петър и архангелите!

— Възхищавам се на увереността ти, че ще прекрачиш прага на рая, след като знам какъв живот си водил!

— Казах само, че ще ги поздравя, но не знам ще ме приемат ли! — отвърна той троснато, без да може да скрие възхищението си от нея.

Тя сложи върху парещата му рана компрес, напоен със студена вода, и болката леко намаля.

— Какво сложихте в тази вода?

С любопитство изгледа малката стъкленица с течността, от която бе намокрила компреса.

— Разхлабително, камфор и други лекарства от билки, които събирам и суша сама през лятото — отвърна тя. — Лежи спокойно. Ето че един от шевовете, които ти направих, се скъса.

— Шевове? Вие сте ме зашили като мръсен парцал? — попита недоверчиво той.

Когато тя свали ръката си от компреса и се подготви да сложи нов, той се пресегна и захвърли стария. Вдигна глава и като видя раната си, изрече няколко цветисти псувни, отнасящи се до сексуалните навици на първите апостоли. После се отпусна на възглавниците.

— Извикай Бенхамин! Та аз съм човек, не парче скапана бродерия. Той трябва да ми отвори раната и да я обгори.

— Точно той ме помоли да зашия раната ти — каза тя с понижен глас и постави нов компрес. — Дори ми помагаше, докато работех.

— Евреи! Всички вие сте загубеняци! Светата Инквизиция с право ви прогони от Испания!

Мириам изпита желание да отпори всичките му шевове, но той се отпусна, задъхан от изтощение. Треската отново се надигаше. Когато след малко изгуби съзнание, тя притисна раната с чиста превръзка. Много добре, кървенето беше спряло точно на мястото, където Бенхамин искаше да пъхне тръстикова пръчка. Тя прехапа устни. Дали да го събуди? Драгоценният му брат бе негова грижа. Едва ли би могла да удържи Риго де ла Казас, ако започне да го тресе по-силно.

Погледът й обходи тялото на испанеца мелез от раната до косматите гърди и от мускулестите рамене до лицето.

Беше доволна, че нахалните му очи вече не я гледаха с насмешка или с укор. Ако Бенхамин бе творение на добротата и на светлината, този човек беше тъмният му двойник — едно творение на Хадес. Тя бързо го покри, отиде до вратата и извика Пол, за да му даде инструкции. Скоро слугата се върна с руло мек здрав плат. За момент помисли да го помоли да й помогне да нарежат плата, но го освободи. Ами ако баща й разбереше, че превързва съвсем гол мъж? Поклати глава и решително се приближи до ранения.

Сравнително лесно издърпа ръцете му към края на леглото и ги завърза. Мускулите му бяха стегнати, а костите — фини като тези на Бенхамин. Китките им също си приличаха, но тези на Риго имаха белези. Горната част на тялото му свидетелстваше колко беди му бе донесла военната професия, но този мъж бе силен като големите коне за оран на Флемингови.

След като завърза и двете ръце, тя се замисли как да се справи с краката му. Въздъхна и реши, че полумерките няма да й помогнат. Сякаш за да потвърди, че е права, той започна да дърпа превръзките на китките си и да рита. Завивката се смъкна от леглото и откри тялото му. Мириам не беше виждала голо мъжко тяло. Разглеждането на изсушените разчленени трупове по време на лекциите по анатомия в Падуа беше друго.

Този човек беше жив. Дългите му крака се мятаха, а тесните му бедра се увиваха, докато се опитваше да освободи ръцете си. Тя бързо хвана и завърза единия от глезените му, след което заобиколи леглото и направи същото с другия. Дано връзките да издържат! Наведе се и вдигна завивката. При треска беше необходимо изпотяване. Официалната медицина беше категорична. Тя покри тялото му с тежкия брокат, като напразно се опитваше да не гледа. Като всички трупове при занятията по анатомия, той имаше и член. С изключение на няколкото малки еврейски момчета, които бе лекувала, Мириам не бе виждала жив гол мъж. Риго де ла Казас не беше момче.

В безсъзнание и разтърсван от треската, той пак излъчваше сурова мъжественост, което я притесняваше. Вероятно това се дължеше на по-низшата му колониална кръв. Но говореше добре на провансалски диалект. Бенхамин бе казал, че сред вещите му има книги. Един обикновен наемник едва ли би могъл да чете. Тя се намръщи при мисълта за собствените си предразсъдъци. Та нали по-голямата част от мъжете, които познаваше, бяха убедени, че тя и повечето жени не могат да четат, а дори и да четат, не разбират мъдростта на книгите.

Мириам отиде до прозореца и го затвори — нощта беше влажна. После дръпна плътно тежките кадифени завеси. Добре би било да запали огън в камината. От своя професор знаеше, че при треска тялото трябва да се затопли, но не беше сигурна в резултата. Досега беше лекувала треска само на жени след трудно раждане и нито веднъж — на човек с рана, причинена от снаряд.

Бенхамин отвори вратата. Мириам внимателно наблюдаваше брат му. Странно, нейната съсредоточеност не му беше приятна и той наруши унеса й:

— Пол каза, че искаш памучни превръзки. Не е ли преминала треската?

Мириам бързо се извърна. Изпита облекчение, че той ще поеме отговорността за този труден пациент.

— Още гори. Превързах го, за да не се отвори някой от шевовете.

Бенхамин вдигна златистата си вежда.

— Шевове?

— Той се изрази още по-грубо. Каза, че не бил парче бродерия и че не желае жена да го лекува! — жлъчно отговори тя.

Бенхамин се намръщи.

— Отгледан е от колониални испанци, които са твърде далеч по възпитание от изисканите хора.

— Въобще не му хареса, че семейството на баща му е еврейско.

— Чичо Исаак ме предупреди, че миналото може да усложни нашата връзка.

— Да я усложни? Този човек е невъзможен! Ако хората на тайно наистина са добри, както казваш, той не е наследил нищо от майка си, освен цвета на кожата. Въобще не знам откъде идва неговата надменност. Бил е само в испанската армия.

— Както и татко — Бенхамин се замисли и зарови пръсти в меките й коси. — Разбира се, майка ми често е подчертавала неговата коравосърдечност. Хайде да видим как е нашият пациент.

Той отиде до леглото и свали покривката.

— В стаята е прекалено топло.

— Но нас ни учеха…

— Изпълняваше ли предписанията, когато заши контесата? — попита остро той. — Само един път съм виждал трескав пациент, който се почувства по-добре, когато обилно се изпоти. Е, да, някои наистина оцеляват, но то е, защото преживяват лечението, а не защото то им е помогнало.

— Тогава какво предлагаш, докторе? Да приложим теорията на противоположностите и да замразим мястото?

Тя зададе въпроса полунамръщена, полуобзета от любопитство, тъй като това не бе правено досега.

— На островите племето тайно лекува треските с треви, които тук липсват, но, което е по-важно, те обвиват тялото на пациента с мокри превръзки.

— Напоени с мехлем и камфор? — попита любопитно тя.

— Туземците наистина използват мехлем от ароматно растение, но като че студената вода лекува треската. Страхувам се да му давам повече опиат, докато има висока температура и е толкова слаб. Добре е, че си го завързала — добави той, като видя, че Риго се мята и върти трескаво глава.

Мириам почувства, че бузите й горят, сякаш и тя имаше треска, но Бенхамин разглеждаше брат си и не я забеляза. Когато я помоли да донесе чиста студена вода и нови превръзки, бързо се съгласи, доволна, че поне за малко може да напусне стаята на болния — този нахален воин.

Исаак влезе, когато току-що бяха увили окъпаното в пот тяло на Риго с мокри компреси. Не личеше да е скандализиран от това, че Мириам помага на Бенхамин, но тя се молеше той да не разговаря по въпроса с Джуда.

След мръкване пристигна един слуга, изпратен от баща й да разбере кога има намерение да се върне у дома. Докато вечеряше печено агнешко заедно с Руф и Исаак, тя му написа бележка, в която го убеждаваше, че се чувства добре и трябва да помага на Бенхамин. Добави и послеслов. Постите започваха при залез-слънце. Тя, разбира се, трябваше да се върне у дома, за да ги спазва и да остави Бенхамин сам да се грижи за брат си до залез-слънце в събота. Но сега трябваше да го смени, за да му даде малка почивка.

— Ето това ще обясни нещата на татко — каза тя, подписа бележката и я подаде на слугата.

Исаак се усмихна, избърса ръце и се дръпна от масата.

— Баща ти се притеснява за твоята безопасност.

Тя въздъхна и продължи да се храни.

— Татко винаги е бил прекалено боязлив, чичо Исаак.

Макар да не й беше чичо по кръв, Мириам се чувстваше поласкана от загрижеността на Исаак и понеже много го обичаше, наричаше го чичо, а жена му — леля Руф.

— Има основание за тревога. Ти си единственото му дете и той ти разреши да заминеш за Падуа, да посещаваш университета и да практикуваш медицина. Това е опасен и неподходящ живот за млада жена — каза Руф и погледна Мириам. — Всички ще бъдем много доволни, когато ти и Бенхамин се ожените. Навярно едно или две деца ще те отклонят от медицинските занимания.

— Поне на първо време — добави тя с усмивка.

— Оня млад глупак дали се е отказал да пътува обратно в колониална Испания? — попита Исаак.

Мириам изведнъж се обърка.

Тя обичаше тези хора като собственото си семейство и знаеше, че имат добри намерения.

— Едва ли. Това е причината да не направим досега официален годеж. Бенхамин е непреклонен в желанието си да живее близо до собственото си семейство в океанските колонии и да лекува хората на тайно и бедните заселници от вътрешността на острова, където живеят Аарон и Магдалена. Разбирам го. Иска да се срещне със своите родители и със сестра си след толкова дълго отсъствие. Все пак…

— Да не би да искаш да живееш сред туземци и индианци? — тихо я попита Руф и погали бледата гладка ръка на Мириам за успокоение.

— Нека индианците не те плашат — кисело каза Исаак. — Би трябвало да се страхуваш от испанските християни и тяхната Инквизиция. Аарон, както и баща му, е друговерец. Той и семейството му непрестанно са заплашени от тях.

— Те не спазват законите на Мойсей, за разлика от мен — каза Мириам решително. — Няма испанец, който да ме принуди да се променя.

— Ето още една причина да не ходиш никъде. Испанците строго забраняват на евреите да пътуват из техните колонии. Оня млад глупак Бенхамин няма понятие каква опасност те заплашва! — избухна Исаак.

— Той е възпитан в християнската вяра, Исаак. Но уважава и двете традиции, както баща му и дядо му — остро отговори Руф, която се чувстваше задължена да защити племенника си.

— Да, но виж докъде ги доведе това. Брат ми умря и синът му остана да живее в онази джунгла — отвърна той с отвращение. — Най-добре е да изпратим онзи испански войник в колониите за утеха на Аарон — добави Исаак и посочи към стаята, в която лежеше Риго. — Нека Бенхамин живее тук на спокойствие с Мириам.

Когато споменаха за Риго, Мириам почувства странен трепет.

— Съгласна съм, чичо Исаак, но Бенхамин понякога е много упорит. Той желае да отведе брат си в колониите. Ако и ние отидем, сигурно ще разбере, че не му е мястото тук — каза почти на себе си тя.

Този план явно не допадна на Исаак. Той изсумтя, а Руф стана и заповяда на слугинята да почисти масата.

Мириам реши да смени Бенхамин. Краката й натежаваха с всяко следващо стъпало. Разговорът на масата я бе разстроил много. Баща й продължаваше да живее в своя свят на миражи, сигурен, че Бенхамин никога няма да остави богатството, сигурността и комфорта в Марсилия и да се върне в колониите, но Мириам искаше друго.

Мириам и Бенхамин се бяха срещнали в Падуа преди почти седем години. Той беше в по-горен клас и любимец на своите преподаватели, докато тя, като жена и еврейка, страдаше от предразсъдъците на околните. Тогава беше едва на седемнадесет години и за пръв път се отделяше от баща си. Бенхамин бе взел самотното момиче под покровителството си, почувствал, че под срамежливостта и обикновената й външност се крият решителност и интелигентност. Точно затова тя го обичаше, а и за търпението му да чака, докато завърши доктората си. Но докога ли ще чака този мъж? Той беше обиколил Италия. Изучил беше много новости в медицината под ръководството на изтъкнати лекари. Дори беше пътувал с легендарния Парацелзий и беше споделил част от одисеята на този особен човек. А сега искаше да се ожени и да се върне вкъщи.

Мириам не се изненада, когато се зърна в огледалото. Видя силно, ъгловато лице, обгърнато от не особено пищна кафява коса. Беше слаба и висока като мъж. Златокосият и красив Бенхамин Торес искаше да се ожени за нея, а това бе твърде много. Той беше мил, добър, уважаваше в нея жената с остър ум. Имаха намерение заедно да практикуват медицина. Но къде? Дали онези грубияни, испанските заселници в Западните Индий и в океанските островни владения, ще издадат разрешително на една жена? Тя знаеше, че майка му Магдалена беше лечителка сред туземците на тайно и заселниците в техните джунгли — местните хора ги наричаха тихо. Все пак на Мириам ще й липсват Марсилия и баща й и ще намрази лицемерието на християнската вяра, нищо че там може да има отци шпиони.

„Аз съм вече на двадесет и четири и девственица. Там ще имам любов, семейство.“ Но отговор на тревожните си въпроси не намери. Въздъхна, отвори вратата и влезе в стаята на ранения. Бенхамин спеше, седнал на висок дървен стол до самото легло. Златистите му бакенбарди бяха осветени от трепкащата светлина. Явно имаше нужда от повече почивка. Погледът й с нежелание се отмести от любимото лице на Бенхамин към мургавия чужденец на леглото. Риго лежеше спокойно, но тя знаеше, че треската му още не е минала, макар да беше намаляла в резултат на странното лечение на Бенхамин.

Мириам бавно прекоси стаята, коленичи до любимия си и нежно докосна ръката му.

— Трябва да слезеш долу и да се нахраниш. След това лягай в леглото и истински си почини.

Бенхамин се разбуди от топлия глас на Мириам. Явно беше задрямал.

— Коремът ми ръмжи, не — още по-зле — започна да крещи — той й се усмихна и потисна една прозявка.

— Хайде, върви! През нощта аз ще гледам брат ти, а утре, преди постите, ще си почина.

Тя го задърпа за ръкава на туниката, докато най-сетне се изправи.

— Държиш се, сякаш си вече леля Руф, която командва чичо Исаак, но те са женени от петдесет години.

Точно когато се канеше да го изтика от стаята, той я притисна в прегръдките си и вдигна брадичката й, за да види очите й.

— Ако не побързаме, няма да можем да преживеем петдесет години заедно, Мириам.

Леко я целуна по устата и се опита да я задържи, но тя извърна глава и тихо се разсмя:

— Кратката почивка май те е ободрила.

— Кога да обявим годежа? — попита той и я притисна по-силно.

— Разговарях вече за това с леля ти и чичо ти. И те го искат по-скоро. Все пак…

— И тримата решихте да не се връщаме в колониите — каза той с нескрито раздразнение. — Но, Мириам, там е моят рай, моят дом. Там е толкова красиво, че ще бъдеш очарована!

— Няма да успея, ако ме хванат испанските инквизитори — отвърна натъртено тя.

— Но ние не живеем в Санто Доминго! Вилата на семейството ми е изолирана и е навътре в джунглата. На стотина мили наоколо няма кюре. Вити пътечки, стръмни планини — там е съвсем безопасно. Да не мислиш, че евреите не могат да бъдат прокудени и от Марсилия. А може да стане и по-лошо, ако крал Франсоа насочи апетита си от италианските кралства към Прованс!

— Семейството ми живее тук от поколения — упорстваше тя.

Той пусна ръката й.

— А моето живяло в Испания от векове. В Стария свят за нас няма живот. Ела с мен на островите, Мириам!

След като каза това, той се обърна и излезе от стаята, но думите му продължиха да звучат в ушите й, когато изморена седна край леглото.

Взе един медицински трактат от Гаспаро Торела за венерическите болести, по-точно за една смъртоносна шарка, която се предава по полов път. В момента тя върлуваше в Европа. Като гледаше Риго, Мириам се чудеше дали, докато е бродил с имперската армия, не е пипнал тази ужасна болест. Но си спомни за мускулестото му мургаво тяло, което видя съвсем голо и се успокои. По кожата му имаше безброй белези от рани, но беше гладка и свежа.

Към полунощ Риго се събуди и помоли за вода. Мириам беше задрямала, но бързо стана, наля една чаша и се опита да повдигне главата му, за да може да отпие няколко глътки. Той бълнуваше. Явно не разбираше къде се намира. Промърмори тихо няколко неразбираеми думи на кастилски, докато тя се опитваше да накваси пресъхналите му устни. Повечето от водата се разпя по гърдите му. Мириам остави чашата, взе парче чист плат, намокри го и започна да изцежда влага в устата му. С много усилия успя да утоли жаждата му и раненият отново потъна в безсъзнание.

Мириам седна до него и се загледа в зачервената му кожа. Дали отново да го увие с мокри парцали?