Шърл Хенке
Завръщане към рая (24)

Глава 23

Марсилия, година 1525, май

— Мястото й не е тук! Дяволите ли са се вселили в Бенхамин, та е довел това малко създание в твоя дом? Та тя е черна като роб, гребец на галеон! — Джуда се отдръпна от прозореца, край който току-що бе изприпкала Рани.

Исаак въздъхна и се засмя.

— Бенхамин твърди, че е била много по-тъмна, преди да я накара да се изкъпе.

Джуда изсумтя.

— Слънцето, което избелва чаршафите ни, почерня караките. Те спокойно могат да бъдат продавани на галеоните.

— Това момиче е спасило живота на племенника ми в Италия. Ще бъде израз на неблагодарност, ако я изгоним сега, когато е изоставена от своето племе, независимо от това какви неприятности ни създава.

— Какво възнамерява да прави той с нея? За бога, не вярвам да иска да се женят — в гласа на стареца се прокрадна тревога.

Исаак махна небрежно с ръка.

— Разбира се, че не. Е, научих за нощните й екскурзии до неговата стая, но Бенхамин е млад здрав мъж, а тя е родена проститутка. Много по-добре щеше да бъде, ако имаше съпруга.

— Имаш ли някого предвид? — попита предпазливо Джуда.

Приятелят му се изсмя.

— Като че мога да внуша нещо на това дебелоглаво кутре! Мечтае да се върне в Еспаньола и да започне медицинска практика в Санто Доминго. Предполагам, че ако вземе със себе си момичето, ще е по-добре.

— Но ти се надяваше да накараш Аарон и семейството му да се върнат тук, а не да изпращаш Бенхамин в испанските колонии. Все още ли ги нападат крадци и корсари?

Исаак хвърли поглед върху писмата, разпилени върху работната му маса, и се усмихна. Знаеше, че старият му приятел няма да се осмели направо да попита за дъщеря си, от която се беше отрекъл.

— Нападенията са намалели и всички са добре — отговори той. Искаше да съобщи на Джуда, че е станал дядо. Вчера беше получил съобщение за раждането на Диего. Но като познаваше стареца, предпочете само да добави: — Много ми се иска Аарон да изостави плантацията си и да дойде в Марсилия.

— Тук имаме много възможности за бизнес. Веднага можем да предложим на Аарон работа в корабното дело. Твърдиш, че той все още е свързан с генуезките банки?

Джуда енергично поклати глава.

— Да, чрез семейство Колон, с което също сме свързани. Но не възлагай прекалено големи надежди. Не знам какво задържа Аарон и децата му на оня остров, но връзката, изглежда, е силна. Те всички го наричат райски кът.

— Рай! Господи, то той е досадна джунгла, пълна с насекоми, диви животни и туземци. За такъв рай не искам и да чуя. По-добре да обсъдим венецианската сделка, която ни предложи Ричард дьо Бей. Според мен тя е достоен…

Силно чукане на вратата прекъсна Джуда. Руф се втурна в стаята бледа и разстроена.

— Съжалявам, Исаак, но навън е пълен хаос. Бенхамин е на визитация, а неговото момиче пак вдига олелия. Бих се опитала да я усмиря, но при нея има вълк, а тези животни ме плашат.

Исаак въздъхна.

— Какво е направила пак?

Отвън долетя силен глас:

— Рани, излез от фонтана и се облечи.

Бенхамин гледаше мократа нимфа, коленичила гола в плиткия басейн в центъра на градината. Виро весело подскачаше около нея и я пръскаше с вода. Момичето се изсмя, после се обърна към Бенхамин. Сви капризно устни.

— Не мога да те разбера. Първо ми се караш, че не се къпя, после пък се дразниш от начина, по който го правя.

— Къпането е лична работа. Това тук е градина — той грабна роклята й от каменната пейка, където беше захвърлила дрехите си. — Покрий се, преди някой да ти е налетял.

Рани се уви с червената си рокля и тръгна с царствена походка.

— Леля ти вече ме видя, но не каза нищо. Просто влезе в къщата.

Бенхамин пребледня.

— Влязла е, за да разкаже на чичо ми Исаак за последната ти лудория — той я сграбчи, както беше увита в роклята, и тръгна със сърдит вид и широки крачки. — Не можеш ли да бъдеш просто жена? Трябва ли да ме излагаш на всяка крачка?

— Зная, че не съм дама като Мириам Тулон, но сега аз топля леглото ти — тя не е тук.

Бенхамин замръзна на мястото си по средата на стълбището.

— И какво точно си научила за Мириам? — говореше с леден тон. Рани потръпна въпреки обедната жега.

— Само клюки от прислугата. Научих, че е лекарка като теб, че сте били сгодени, докато не е срещнала брат ти, за когото се е омъжила и са заминали за Новия свят — той не й отговори и продължи към стаята й. — Липсва ли ти тая докторка?

— Щом си научила, че сме били сгодени цели четири години, естествено е да ми липсва.

— Да?! — гласът на Рани беше учудващо плах. Тя едва сдържа сълзите си.

„Какво ми трябваше да говоря за това. Не ми ли стига, че произнася името й в съня си.“

Когато спряха пред нейната стая и Бенхамин отвори вратата, Виро профуча край него, разтърси козината си го изпръска с вода.

— Проклет звяр! Виж какво направи!

Огледа мокрите си дрехи и смръщи нос от миризмата.

— Опитвах се да изкъпя Виро, но ти прекъсна работата ми — рече Рани.

— Винаги ли го къпеш съвсем гола?

— Наред с другите неща, ти ме научи да обичам водните игри.

Остави роклята да падне на земята и да открие мокрото й тяло. Притисна се към него и протегна ръце да обгърне врата му.

— Едва е средата на деня и всеки момент може да дойдат пациенти. Освен това всички вкъщи знаят, че съм тук.

Освободи се от ръцете й и тръгна към вратата.

— Има ли значение, че всички в къщата знаят, че спиш с мен? Или те е срам, Бенхамин?

— Не, Рани. Не се срамувам от теб. Ти си умна и красива, но докато съм под покрива на чичо си, трябва да спазвам някои изисквания. И понеже стана дума за изисквания, съветвам те отсега нататък да се къпеш в женската баня като всички жени в тази къща.

След като той излезе, Рани започна да се възмущава: „Значи, мога посред нощ да тичам в леглото му, но никой не трябва да знае, че прави любов с мен в мизерната ми стая!“

Отпусна се на леглото и със задоволство се изтегна върху плътните покривки. Е, стаята съвсем не беше мизерна. Всъщност това бе най-разкошното място, където някога е спала. Но Бенхамин не искаше да идва тук. Продължаваше да дрънка за правила. Несъмнено мечтаеше за първата си любима, която му бе изневерила с брат му. Рани действително беше чула всички клюки за прибързаната християнска сватба между мелеза и годеницата на Бенхамин.

— Мислиш ли, че има толкова глупава жена? Да избяга от такъв вълшебен златокос любовник като Бенхамин! — обърна се тя към вълка, изтегнал се до леглото.

„Ами ако въобще не са се любили!“

Тази мисъл я порази. Колко глупава е била! Сигурно и еврейските дами се подчиняват на същия строг морал, както ромите, и само Мириам Тулон го е нарушила. Може би все още има надежда Рани Янос да спечели сърцето на Бенхамин. Досега само веднъж беше изпробвала любовния еликсир на Агата. Изсипа го във виното му, докато пътуваха към Марсилия. Имаше достатъчно за още няколко чаши.

„Ще ида на пазара да купя малко хубаво вино, което ще прикрие вкуса на билето. Да купя ли и специална чаша? Не, защото ще разпита откъде я имам и ще се разсърди, като разбере, че съм я откраднала.“

Потрепери и се измъкна от леглото, за да облече дрехите си. Преди да дойде вечерта, имаше много работа. Бенхамин не скъпеше парите си, купи й много пъстри рокли и меки памучни ризи. Дори носеше пантофи. Беше настоял да ги купи, макар тя да му каза, че един роми обува обувки само когато е прекалено студено.

Белите имаха странни вкусове. Бенхамин не харесваше прекрасните златни накити, които бе събирала цял живот. Каза й, че изглежда по-красива, когато сложи съвсем малко украшения. За това се бяха разбрали, както и за къпането, и тя скри съкровищата си в един богато инкрустиран шкаф в стаята си. Трябваше да прибере всички пръстени за пръстите на краката, за да може да носи пантофите си. Остави само половин дузина гривни, две огърлици и чифт големи обеци.

Рани започна да реши косите си, докато заблестяха и паднаха на големи пухкави къдрици под кръста й. Когато се погледна в огледалото, реши, че е хубава, въпреки че не носеше прекрасните си накити. Обу меките пантофи, завъртя се още веднъж пред огледалото и се измъкна от стаята.

Сергиите, пръснати по пристанището на Марсилия, представляваха съчетание от най-прекрасните гледки, звуци и аромати от всички панаири, които беше посетила по време на скитанията си из европейските пътища. Дори Рим и Париж бледнееха пред всичко това. Малко приличаха на панаирите в Андалусия. Навсякъде имаше сергии с рози, защото те бяха гордостта на Марсилия. Бяха яркочервени, с превъзходен аромат. Една селянка ги предлагаше на минувачите, които не долавяха неприятната й миризма, прикрита от уханието на цветята. Големи бели лилии и красиви лалета украсяваха сергиите с нежните си ярки цветове. И в градините на Руф имаше прекрасни пролетни цветя, но тук изобилието беше впечатляващо.

На Рани й харесваха контрастите. Между сергиите с уханни цветя подвикваха продавачи на подправки. Предлагаха пипер от Източна Индия и куркума, които пълнеха въздуха със стипчив мирис. Имаше, разбира се, и рибари, които разтоварваха богатия си улов направо върху старите дъски на кея, откъдето се носеше невероятна миризма на сардини, скумрия и риба тон, която всички рози на света не биха могли да прикрият. Рибари грубияни с червени ленти около главите викаха нещо на провансалски диалект. Мекият шепот на продавачите на венецианска коприна и ритмичният говор на арбаските търговци се смесваха в прекрасна какофония.

След като изяде една поничка с месо, която купи от уличен продавач, Рани си облиза пръстите. Знаеше, че този неин навик много дразни Бенхамин. Каква свобода! Слънцето грееше, хладният океански ветрец подухваше откъм Лейсидон. Беше ден за радост. Почувства, че ромската й кръв завря и страшно й се прииска да има собствена сергия и да предсказва бъдещето. Животът й с Бенхамин имаше своите хубави страни, но Рани Янос беше свикнала да се справя сама. Животът — това беше приключение, което трябваше да се изживее. Тя въздъхна, отърка длани в полите си и почувства познатия сърбеж. Но този път трябваше да внимава: бяха я предупредили да не краде.

„Трябва ли да се размекна като бяла жена, макар че имам достатъчно пари, за да купя виното?“ — питаше се тя. Полюшна съблазнително бедрата си и видя, че продавачът на вино присвива очи и я оглежда. Този поглед й беше познат. Мъжка сласт. Рани се усмихна. Ще го оплете в мрежата си, сетне, когато купи стоката, ще го заплюе. Той дори няма да разбере какво е станало.

Хенри видя младо момиче с гъсти черни коси да приближава сергията му. Загледан в люлеещите й се бедра, отначало помисли, че е проститутка. Още повече, че му хвърляше смели прелъстяващи погледи. Когато обаче започна да дрънка дебелата кесия и да оглежда стоката му, реши, че е държанка на някой богаташ с достатъчно пари, за да купи от най-доброто му вино.

— Ето, господарке, помиришете това. Не прилича ли на арабски парфюм? — взе обемист мях с вино и отпуши шийката му.

Рани го помириса.

— Нещо киселее. Сигурно имаш по-хубаво — многозначително раздруса кесията, завързана на кръста й.

— Виждам, че разбирате от вино. Това е от севера, където стръмните земи и хладното лято правят най-добрите рубинени вина!

Даде й да вкуси, за което бе възнаграден с лъчезарна усмивка.

Започнаха да се пазарят за цената. Усмихната, тя му подаде голяма жълтица и видя как очите му се разшириха от алчност.

Хенри взе жълтицата и й върна рестото. Когато се обърна, за да запуши кожения мях, Рани бързо смени едрите монети, които той й върна, с медни и започна да крещи:

— Хе-е-й! Какво означава това? Давам ти златен форинт, а ти ми връщаш медни монети?

— Върнах ти сребърни пари!

Докато дребното девойче и мършавият старец се препираха, около тях се събра тълпа. Рани удряше с крак и ронеше почти истински сълзи. Така спечели на своя страна няколко мъже и цяла група възрастни дами, които очевидно не обичаха стария търговец на вино.

— Върни й колкото трябва, Хенри! — рече едър рибар със заплашителен тон.

Рани усети, че тълпата я защитава.

— Не ми трябва проклетото му вино! Ето медните пари — тя ядосано тресна монетите върху очуканата сергия. — Върни ми златния форинт!

Лицето на Хенри почервеня като розите от сергията на мадам Гизел.

— Никога!

След това погледна към заплашително наведената над него фигура на Жерар и размисли. Ругаейки през зъби, измъкна една монета от кесията си и я хвърли към Рани, която сръчно я улови. Можеше да се закълне, че момичето му смигна, преди да се изгуби сред пъстрата тълпа.

Скрила сребърните монети в таен джоб на полата си, Рани обиколи още няколко сергии на пазара.

„Жалко, че трябва дълго да живея на това място. Не мога да използвам номера с монетите повторно.“ Въздъхна и се замисли за други хитрости. Нали беше отлична крадла и добра врачка!

След като купи някои неща, включително шише отлично червено вино, което й костваше по-малко от половината от среброто на Хенри, тя се отправи към палата на Торес. Когато прекосяваше един от претъпканите кейове, видя дълга португалска каравела, която разтоварваха. Всички знаеха, че корсарите нападат испанските кораби и ги ограбват. Рани се възхищаваше на смелостта на пиратите. Спря се, за да наблюдава един жилав дребен мъж, който крещеше някакви заповеди. Това сигурно е капитанът.

— Колко жалко. Ако имаше коса, щеше да е красавец — мърмореше на себе си Рани.

От другата страна на кея някой извика:

— Капитан Бриен!

— Най-сетне. Отдавна те чакам. Товарът е свален и вече пътува към складовете ти — рече капитанът, като се приближаваше енергично към мъжа.

— Значи Еспаньола е същата златна мина… — гласът му се изгуби сред шумовете на претъпкания кей.

Рани се повдигна, за да види човека, който се скри сред касите и буретата. Думата „Еспаньола“ събуди любопитството й, защото беше родното място на Бенхамин.

Шмугна се зад един голям сандък и се опита да долови заглъхващите гласове. Изведнъж една голяма месеста ръка я стисна за рамото и се вплете в косите й.

— Закъде си се разбързала, вкусна хапчице? Знаеш ли, че на мен ми трябваш повече, отколкото на капитана.

— Я ме пусни, говедо!

Рани се изскубна, но едрият моряк веднага я сграбчи с другата си ръка. Независимо от ранния час беше пил доста. Тя избълва куп цветисти ругатни, докато се опитваше да се измъкне от грубите му ръце. Когато скъпоценната стъкленица с виното се изплъзна от ръцете й и падна с трясък върху паветата, обзе я сляпа ярост. Тя се освободи от пияния моряк и разярена го ритна в слабините.

Нападателят й нададе рев и се свлече на земята. Рани се опита да избяга, но този път пазачът не спеше. Моряците от „Льо Ревена“, кораба на Бриен, се насъбраха около пострадалия си другар, а един я улови здраво за ръката.

— Всички курви, които нападат нашите моряци, жестоко си патят, маце! — рече пазачът.

— Не съм никаква курва. Живея в дома на Исаак Торес. Тъкмо пазарувах, и този пияница ме хвана.

— Пазарувала си? Сама, без придружители? — по-високият я погледна със студени като сребърна монета очи. — Приличаш на карако.

— Тая я видях в една свада преди малко — обади се мъж от насъбралата се тълпа. — Измъкна с измама цяла кесия сребро от Хенри.

— Слушайте, хайде да я заведем в тюрмата — обади се ниският набит пазач и започна да дърпа Рани за ръката.

— Ти си изпражнение, което и коза няма да лизне. Толкова си мръсен, че прокажен няма да смее да те пипне. Свали си ръцете от мен, докато още имаш пръсти. Курвенски син!

На път за вкъщи след визитация при болен моряк в една пристанищна кръчма Бенхамин чу ругатните на Рани и тежко въздъхна. „Какво ли има пак?“. Дръпна юздата на Аверо и приближи до кея, където се беше събрала тълпа. Двама с ливреи на градски пазачи влачеха Рани.

„Един бог знае какво е откраднала този път!“ Изруга цветисто, както се бе научил в армията на Пескара. С помощта на Аверо си проправи път и се озова лице в лице с двамата пазачи и мятащата се пленница.

— Какво е направила? — попита той и им препречи пътя.

— Ваше благородие, господин лекар, нима познавате това момиче?

Бенхамин изви златистата си вежда и измери с поглед пазача.

— Добре я познавам, за съжаление. Тя е от домакинството на чичо ми Исаак Торес. Какви са обвиненията срещу нея?

Пазачът се притесни и отстъпи назад.

— Тя… прилича на циганка и е нападнала оня моряк, като му е причинила телесна повреда — посочи една фигура, свита върху сандък долу на кея и наобиколена от група моряци.

Бенхамин премести сърдития си поглед от моряка върху дребната Рани.

— Битката едва ли е била равностойна, макар тя да е циганка. Само в това ли е обвинена?

— Преди малко на пазара е направила скандал на търговец на вино — неуверено се обади високият пазач. Не му се щеше да има неприятности с богатото търговско семейство или с този добре облечен и въоръжен лекар.

— Все пак никой със сигурност не може да я обвини, че е откраднала среброто му. Предлагам да я предадеш на мен и те уверявам, че повече няма да ви безпокои — Бенхамин протегна ръка към Рани, която се мъчеше да се освободи.

— Нали ви казах, че съм от дома на Торес — извика тя, когато набитият пазач с белязано от шарка лице я пусна.

— Тихо! — заповяда Бенхамин, хвана я през кръста и я метна на седлото. — След като поговоря с нея, ще се промени напълно! — рече той на пазачите и обърна Аверо към стръмното възвишение, което водете към палата на Торес.

— Ох, причиняваш ми болка! Остави ме да седна — твърдият кожен ръб на седлото се вряза в нежното й коремче.

Без да се церемони, Бенхамин я преметна през крака си и я сложи пред себе си.

— Надявам се, ще престанеш с тези опасни екскурзии до пристанището. Оня моряк можеше да те изнасили и да те убие.

Тя изсумтя презрително.

— Беше пиян и лесно го обезвредих.

— Но не беше така лесно да се освободиш от двамата пазачи. Виждала ли си някога студените стени на затвора?

— Да. Те са в стаята ми, в къщата на чичо ти! — отвърна тя жлъчно. — Ти вече я превърна в мой затвор. Всеки ден излизаш и ме оставяш сама, сякаш съм престъпница.

— Та ти си престъпница! Крадеш. Не го отричай, Рани! Ако беше мъж, кълна се, щях да те продам на галеоните и да се отърва от теб — почувства, че тялото й се сковава.

— Ако бях мъж, нямаше да деля леглото с теб, щях да съм на свобода по пътищата с моя народ. А ти… ти щеше да си мъртъв — добави тя, като помисли.

Бенхамин не можеше да отрече това. Затаили гнева си, те продължиха да яздят покрай базиликата „Св. Виктор“ и нагоре по стръмното възвишение, докато стигнаха снежнобелите стени на палата на Торес. Бенхамин подаде юздите на един слуга, скочи от коня и свали Рани от седлото.

— Време е да се преоблека за вечеря. Чичо ми е поканил свой стар приятел и един негов съдружник.

— А пък аз, разбира се, отново трябва да деля кухнята със слугите — сприхаво рече тя.

— Докато продължаваш да ядеш с пръсти и да се държиш на масата като прегладняло прасе, смятай се за щастливка, че готвачът все още те търпи. Ти подложи на изпитание търпението на чичо ми, Рани, добре ти е известно, нали?

— Това, че не поемам храната с разни глупави инструменти, не е причина да ме отхвърляш.

— И да търпя Виро около масата? Първата вечер, когато нахълта в трапезарията, леля ми едва не получи припадък, а ти му подхвърли цял крак от печено агне.

— Беше гладен — сви рамене Рани и запита с неподправено любопитство: — Та кой чак толкова важен мъж ще идва на вечеря?

Бенхамин почувства, че лицето му пламва. Всъщност на него съвсем не му се ходеше на вечерята, но не искаше да обижда чичо си и леля си.

— Ще дойдат Джуда Тулон и Ричард дьо Бей.

— Тулон? Бащата на твоята мадам Мириам? — златистите й очи се присвиха.

— Да не си посмяла да мислиш за това. Ти ще останеш в задната част на къщата, докато чичо ми посреща приятелите си.

— Докато посреща отхвърлените женихи, това ли имаш предвид? — в момента, в който изрече това, Рани вече съжаляваше.

— Да. Дьо Бей и моя милост сме отхвърлени кандидати — гласът му беше леденостуден.

— Наистина съжалявам. Когато съм раздразнена, говоря глупости.

Сълзите преливаха изпод гъстите й мигли. Страните й заблестяха от сребърните капки, докато умолително стоеше пред него.

Бенхамин изруга и я взе в обятията си.

— Въпреки чувствата ни, между нас винаги има кавги. Какво да правя с теб, Рани? Животът тук не ти харесва. Знам, че се чувстваш като в клетка, но съм длъжен да упражнявам професията си и не мога да скитам по улиците като теб.

— Ще се опитам на всяка цена да свикна с живота на белите. Дори ако трябва, ще ям с тези глупави вилици и лъжици! Дано това те задоволи.

Той вдигна брадичката й и я целуна.

— Достатъчно ме задоволяваш, Рани.

Момичето се усмихна печално.

— Задоволявам те само в леглото. Няма да мога да стана истинска дама като твоята Мириам.

— Не се притеснявай за бъдещето! Ще измисля начин да се измъкнем от този лабиринт.

 

 

Същата вечер богато облеченият, внушителен Джуда Тулон се разхождаше в двора с хилавия си млад приятел. Сгушена зад едно тисово дърво, Рани ги наблюдаваше.

— Значи това е бащата на великата мадам Мириам. Дано прилича на майка си, не на този човек — зашепна тя на Виро, чиито внимателни жълти очи следяха мъжете. — Ако е харесвала този мършав Дьо Бей, напълно възможно е да е досущ като баща си.

„Все пак тя е омагьосала Бенхамин и неговия брат“ — прозвуча подигравателен глас в нея.

Рани потупа окуражаващо вълка по главата и той глухо изръмжа.

— И на мен не ми харесват, но моля те, мълчи — зашепна му тя. — Без друго достатъчно бели направихме на Бенхамин. Не искам да ни видят. Сигурна съм, че погледът на този старец носи зла поличба.

Потрепери, когато двамата мъже минаха край скривалището й. Докосна малкия амулет, който току-що беше купила от пазара с надеждата, че ще я предпази.

Тъкмо когато Исаак излезе на двора, за да посрещне гостите си, една голяма оранжева котка се стрелна откъм противоположния край на градината. Очите на Виро светнаха. Преди да успее да го задържи, вълкът се втурна към храстите. Рани се хвърли след него и му кресна да спре. Без да вижда накъде тича, Виро се блъсна в кривокракия Дьо Бей и го събори в храстите. След това се стрелна край него към котката, която вече беше успяла да се покатери на черешата и наблюдаваше със задоволство сцената.

Когато се втурна да хване вълка, Рани се опита да се промъкне между двамата мъже, но се препъна в падналия Дьо Бей и блъсна Джуда. В желанието си да се задържи, Рани се вкопчи в тежкото му палто. Ужасен от допира на циганката, Джуда я блъсна. Така и двамата загубиха равновесие и се стовариха върху пътеката, оплели ръце и крака.

Рани падна върху стареца, който дрезгаво викаше за помощ. Исаак се затича към тях. Амулетът на момичето се озова върху лицето на стареца. Беше се счупил при падането.

— Какво е това? — започна да плюе той и се опита да се освободи от конеца с мидените черупки, полепнали по гъстата му сива брада. Хвърли огърлицата към Рани, която се опитваше да се изправи.

— Това е амулет от черупки на стриди. Предпазва от лоши погледи — рече тя, като избягваше очите му.

— Стриди!? Крайбрежните риби са мръсни. Ти ме вкара в грях, циганска вещице!

— Моля те, Джуда, твое благородие. Нали знаеш, че не трябва да се ядосваш — рече Исаак, докато помагаше на своя приятел да се изправи на крака. После се обърна към Рани, но тя вече се отдалечаваше от двамата старци.

Дьо Бей изпищя от болка. Острите бодли на храста бяха минали през ризата и през панталоните му. Елегантното му копринено наметало беше станало на парцал, по лицето му се виждаха кървави драскотини.

Рани догони Виро, който обикаляше черешовото дърво. Вълкът почти не й обърна внимание и продължи да дебне котката.

— Тръгвай веднага или ще се озовеш на мястото на котката! Не разбираш ли, че не могат да те търпят, глупаво животно!

Виро излая презрително към котката, след това послушно я последва, сякаш искаше да каже: „Друг път едва ли ще имам такъв шанс.“

Бенхамин наблюдаваше бъркотията от балкона над градината. Бързо взе медицинската си чанта и слезе. Рани и вълкът бяха изчезнали. Видя Руф, притеснена за гостите и за котката.

— Онова диво животно можеше да ни накъса на парчета. Гледайте, кръв! — пискливо извика Дьо Бей и подаде ръката си на Бенхамин.

— Исаак, трябва да се направи нещо с този вълк! Откакто е тук, тормози цялата къща.

— Виро е напълно безопасен, лельо Руф. Само тича след котките — обясни Бенхамин. — Но че той и Рани правят бели, съм съгласен. След вечеря ще говоря с нея. А сега, Ричард, дай да видя раните ти!

— Мръсните накити на онази дивачка се размазаха по мен. Трябва да ида в храма да се пречистя. Стриди! Носеше стриди около шията си — Джуда прокара пръсти през брадата си, търсеше още следи от амулета й.

— Извинявай, стари приятелю! Ти също, Ричард — Исаак обърна гневните си сини очи към Бенхамин. — Този вълк трябва да си отиде. Колкото до момичето, трябва да я контролираш. А това, както виждам, не ти се удава.

— Ще потърся Рани и Виро, след като прегледам пациентите си, чичо Исаак — отвърна спокойно Бенхамин. Но вътрешно преливаше от гняв. Виждаше ръцете си около нежната й златиста шийка, докато животът излезе от нея.

Гостите си тръгнаха, без да вечерят. Джуда бързаше да отиде при свещеника, а Ричард заяви, че има силни болки и трябва веднага да си легне. След като намаза дребните драскотини на Ричард с мехлем, Бенхамин вътрешно се присмя на неговата страхливост. Ако това не беше причинило неприятности на леля му и на чичо му, би приел случката откъм веселата й страна.

След като изпратиха разстроените си гости до вратата, Руф тактично влезе в къщата, за да остави съпруга и племенника си да обсъдят проблема с Рани Янос.

— Какво ще правиш с нея? — за първи път в живота си Исаак беше объркан. — Знам, че й дължиш живота си, но това не може да продължава. Тя е полудяла, а леля ти живее във вечен страх от проклетия й вълк.

Бенхамин седеше, отпиваше от чашата хубав коняк и мислеше.

— Рани няма да се раздели с Виро. Той е единствената връзка с предишния й живот. Винаги е бил неин защитник.

— Тогава по-добре ти да се разделиш с нея. Сигурно ще успеем да я настаним някъде в провинцията. Имам малко имение по-нагоре по брега, където…

— Не. Тя не може да живее сама на едно и също място. След като цял живот е странствала, трудно ще й бъде да стои на определено място — лицето му почервеня, когато острият поглед на Исаак го прониза.

— Ако продължава да ти е любовница, скоро ще надуе корема. Би трябвало да знаеш за мъките на баща ти, свързани с раждането на твоя брат, и за срама от незаконния произход, който Риго чувства. Нима искаш и твоите деца да го носят? Време ти е да се задомиш. А Рани Янос не става за съпруга.

Бенхамин отново отпи от питието и се опита да събере обърканите си мисли.

— Знам, че брак с Рани не е възможен, но все пак…

— Красива е, а ти казваш, че ти помага да забравиш Мириам — продължи тихо Исаак. — Разбирам това, но ние не сме крале, за да се раздаваме наляво и надясно.

— Ще изпълня дълга си, чичо Исаак! Знам какво дължа на къщата на Торес. Знам и за неприятностите на брат ми, не искам те да се стоварят върху моите деца. Но в Новия свят той ще живее добре, независимо от миналото. И аз мисля за там…

— Мислиш да отведеш момичето на Еспаньола?

Бенхамин се усмихна тъжно.

— Така леля Руф и ти ще бъдете освободени от едно тежко бреме. Не искам да се откажа от нея, но не мога и да я държа тук. Освен това искам да се върна в Санто Доминго. Така ще бъда близо до семейството си и ще практикувам професията си.

— И мислиш, че няма да виждаш често Мириам и Риго? Те вече имат син, кръстен на баща ти, знаеш ли?

— Леля Руф ми каза. Желая им щастие. Знам, че баща ми е доволен. Май най-после спечели обичта на Риго.

— Обича не по-малко и теб, Бенхамин. А майка ти? И двамата са ужасени от мисълта за тази карако. Тя е неграмотна, груба, краде — какво ще кажеш, за бога!

— В Санто Доминго Рани ще има свобода. Новият свят не е като стария. Там има по-малко забрани. Ще живее с мен и аз ще я защитавам, както и… бъдещите ни деца.

— Но те ще са незаконни. Имаш дълг към дома на Торес — да се ожениш и да оставиш законни наследници — тонът на Исаак беше сериозен. Той се наведе над масата и му стисна ръката. — Изгубих дядо ти, вечна му памет, сега губя и теб заради този Нов свят. Бих искал да си тук в безопасност.