Шърл Хенке
Завръщане към рая (20)

Глава 19

Яздиха, докато луната се скри, после спряха до пътя. Мастиленочерната нощ и опасно виещият се път затрудняваха конете им.

— Струва ми се, че не ни преследват — каза Бенхамин.

— Така е, защото отвързах и разгоних конете, преди да тръгна да те търся. Когато успеят да ги съберат, няма да знаят накъде сме тръгнали.

— Идеята ти да сменим посоката и да тръгнем не към Марсилия, а обратно, към Версели, беше добра. Но как, по дяволите, се ориентира, за да избереш верния път?

На устните й се появи лека усмивка, която той не видя в тъмнината.

— Това, че не пишем и не четем на твоя език, не означава, че сме невежи. На всеки кръстопът от Сицилия до Балтийско море сме оставили наши знаци. Всяка ромска дружина оставя знаци за онези, които ще пътуват по същия път след тях.

— Чувал съм за това, но досега не му отдавах значение — слязоха от конете. Бенхамин седна на една скала, уловил поводите на Аверо. Вгледа се изпитателно в момичето и в нейния вълк. Какво прави с тях? — Ти нападна брата и годеника си, за да ме спасиш. Защо рискува всичко, Рани? Как ще се върнеш при своите?

— Няма да се върна. Нашето правосъдие крис ще бъде безпощадно, ако ме хванат — рече мрачно тя, но след миг лицето й просветна и добави: — Ако ме хванат, ти и Виро ще ме защитите, нали? — след като не получи отговор, тя рече простичко: — Хайде да се скрием зад онези скали и да поспим няколко часа. Виро ще ни пази.

На Бенхамин не му оставаше друго, освен да се съгласи с предложението й. До разсъмване и без това не можеха да продължат. Само нощният въздух да не беше толкова студен! Нямаха одеяла, дори седла за конете. В бързината, когато открадна конете и разпиля стадото, Рани не намери време да вземе провизии. Сега го накара да седне на меката трева между две скали.

— Топлината на телата ни ще бъде достатъчна, ако я споделим. Ще можем да заспим.

„Да, но ако не долавям мириса ти“ — мислеше мрачно той, докато лягаха един до друг. Преди да успее да каже нещо обаче, тя се сгуши до него и намести удобно дребното си тяло. Лежаха плътно един до друг и гъстата й коса беше паднала върху лицето му. Рани бързо се унесе в сън, но Бенхамин лежеше с неудобно извита глава, за да избегне миризмата й. Гадеше му се и си обеща на сутринта да я изкъпе дори с риск да се удави.

 

 

Бенхамин се събуди, когато топлите лъчи на пролетното слънце паднаха върху лицето му. Мигайки с очи, той седна и се огледа. Рани я нямаше. Когато извърна глава, остра болка проряза врата му. Кобилата на Рани и вълкът също ги нямаше. Изглежда си беше отишла. Усети облекчение, но и тревога. Какво щеше да прави с това дете, когато пристигнеха в Марсилия? Но защо беше избягала от него?

Къде ли би могла да отиде сама? Проклетият й вълк ще привлече вниманието и ще ги хванат и двамата. Бенхамин се усмихна мрачно при мисълта, че Рани и сама би могла да раздразни до смърт и най-търпеливия мъж. Стомахът му се сви от глад.

— Божичко, сега дори къс добре изпечен таралеж би ми дошъл добре!

Когато живееше на остров Еспаньола, индианците от тайно го бяха научили да лови дивеч и риба, но сега имаше само кама, а сухото поле около него по нищо не приличаше на пищната джунгла, гъмжаща от дребен дивеч. Да не говорим за потоците на острова, които бяха пълни с риба. Нямаше представа къде се намира. Ами ако бяха стигнали до Версели? Но се сети, че няма пари. Имаше медицински инструменти и билки. Можеше да размени един скалпел за хляб и сирене.

Мислите му бяха прекъснати от дотичалия Виро. След него се появи и Рани. Пъргаво скочи от кобилата и извади от торбата убито пиле.

— Ето лакомства за нашата закуска — рече тържествено тя, коленичи и чевръсто се захвана да скубе пилето.

Бенхамин не знаеше дали да се радва, че е жива и здрава, или да се ядоса, че не беше избягала.

— Откъде взе това пиле? — попита той и отвори торбата, където намери неголям мях с вино и хляб. Бързо огледа обеците, гривните и огърлиците й, за да разбере дали нещо не липсва. — Да не си разменила някое от златните си украшения за храна?

Тя го изгледа с презрение.

— Златото на един циганин е неговото най-ценно притежание. То никога не се дава. Просто попаднах на ферма, чиято дебела и мързелива собственичка предпочиташе да спи, вместо да пази пилетата си.

— Откраднала си живо пиле? А ако беше закудкудякало и привлякло вниманието на стопанина и на стопанката?

— Не ставай глупак, белокожи. Просто хванах пилето и му извих врата, преди да издаде звук — рече тя спокойно.

— Ами виното и хляба? — попита той, сигурен, че и този отговор едва ли щеше да му хареса.

— Мехът с виното беше закачен до кладенеца. Хляба откраднах от кухнята, докато дебелата леля и стопанинът й хъркаха яко. Та нали с трохите подмамих пилето!

Вече привършваше със скубането на пилето.

— Забележителна си — рече неохотно той. — Слушай, преди да сготвим пилето, трябва да измием кръвта му.

— Ама какво си се захванал с тази вода и миене? — разсърди се тя. — Кръвта прави яденето вкусно. Отгоре на всичко едва ли можеш да запалиш огън. Нали си отраснал в дома на богаташ, до камината.

— Отрасъл съм на един от испанските острови. Умея да ловувам и да паля огньове като всеки циганин — натъртено изрече нарицателната за нейните хора дума. Сетне взе чантата си и потърси огнивото си. — Ти и Виро идете да намерите поток или езеро, докато аз се занимавам с огъня.

Рани изруга на ромски, пусна оскубаното пиле в краката му и изчезна. На около миля Виро откри малък поток. Не остана доволна, но друго нямаше. Поне няма опасност да се опита да плува — водата беше прекалено малко. Изтръпна при спомена за първата си среща с водата.

Бързо тръгна обратно, за да съобщи за откритието си. В първия момент помисли, че Бенхамин е избягал, но разбра, че е сгрешила. Огънят беше запален. Бенхамин я попита за пътя до поточето и скоро се върна с измитото пиле. Рани беше прикрепила две клонки във формата на вилици от двете страни на огъня. Посегна да вземе пилето, за да го набоде на зелената пръчка, която държеше.

— Не пипай! Пак ще го изцапаш. Дай пръчката.

Бенхамин опече месото и започнаха да закусват. Тя ядеше лакомо и облизваше мазнината от пръстите си.

— Виното е по-лошо от помия!

Рани вдигна рамене, попи с последния залък мазнината от устата си и го глътна с апетит.

— Лошо или не, ваше сиятелство, аз изпих своя дял.

Въпреки мрачното си настроение той се усмихна.

— Сигурно съм несправедлив към теб, след като рискува кожата си, за да осигуриш храната. Благодаря ти за всичко, Рани. Колко път има още до Версели? Или твоите ориентировъчни знаци този път не помагат?

— Разбира се, че помагат. Ще сме там към обяд. Площадът е пълен със сергии, отрупани с месо, плодове и дори…

— Само че без кражби — прекъсна я той. — В селата е едно, но в града лесно могат да те хванат и да ти отрежат ръката за такова престъпление. Имам някои неща, които мога да сменя за храна. А може да се опитам и да лекувам болни срещу няколко монети.

— Нося арсеник. Ще отровя няколко души само малко, а ти ще ги излекуваш.

— Не! — скочи Бенхамин и изруга. — Аз съм лекар. Не искам да разболяваш хората, за да им вземем парите след това.

Рани прехапа долната си устна от досада.

— Ако бях по-малка, можех да отида да ме кръстят. Щяха да паднат малко монети.

Бенхамин пребледня.

— Да се кръстиш повторно?

Рани се усмихна, после бързо стана сериозна, когато забеляза ужасеното му лице.

— Лесен трик. Всеки път, когато заведем някое от децата си за кръщаване в християнска църква, кръстниците дават голям гуляй и много подаръци на детето. Когато ме кръстиха последния път, бях на девет години. Дребна съм и минах за по-малка — гордо рече тя, сякаш това обясняваше всичко.

— Рани, колко пъти са те кръщавали?

Той се огледа, сякаш очакваше по безлюдното шосе всеки момент да се появи монах от Инквизицията и да връхлети върху тях.

Тя пресметна и каза:

— Седем, без да се броят двата пъти, когато съм била още бебе и не помня нищо.

Бенхамин изрече няколко ругатни, толкова цветисти, че биха накарали и марсилските рибари да засияят.

— Никога повече не разказвай това, чуваш ли? Дори не казвай, че веднъж са те кръщавали.

— Значи ти си религиозен. Мислех те за по-друг — рече тя с удивление.

— Не, това няма нищо общо с религията ми. Просто повторното кръщаване се смята за голямо престъпление. Чувала ли си за Инквизицията, за светите служби? Инквизицията ще те обвини в еретическа дейност и ще те предаде на властите да те изгорят на клада.

— Християните често сами правят глупости, свързани с религията им.

— Да, знам. Дядо ми и баба ми били изгорени като юдеи, а родителите ми напуснали Испания и избягали в новите земи. В Марсилия бях евреин, но когато се върна у дома, трябва отново да се представя за християнин, ако ми е мил живота. Затова те моля да не кроиш повече опасни планове. Обещай ми, че дори няма да говориш подобни неща! — наистина беше разтревожен.

— Съгласна съм. И без това вече съм много голяма, за да мине номерът — огледа го с интерес. — Значи си евреин. Чух странни неща… — гласът й постепенно заглъхна и погледът й се спря върху слабините му.

— Любопитна малка котка — това си ти — засмя се Бенхамин. — Колкото до мъжествеността ми, ще си мислиш за това през целия път до Версели. Ще трябва да решиш и как да спечелим достатъчно монети за чисто легло и за къпане.

— Къпане? — в гласа й пролича тревога и понечи да избяга.

— Да, къпане — каза той решително. — Или ще спиш с конете в обора. Аха, конете! Но, разбира се, какъв глупак съм! — Рани, изглежда, беше съгласна с последната му оценка. — Ще продадем бялата кобила на прилична цена — почака малко и продължи: — Разбира се, ако не е твоя любимка.

Рани вдигна рамене.

— Избрах я от стадото на Джанго, защото знаех, че е бърза — тя подскочи. — Но имам по-добра идея. Мога да я включа в състезание. Ти ще събереш облозите на глупавите граждани, а аз ще победя. Добра ездачка съм.

— Ще си счупиш врата. Освен това няма никаква гаранция, че ще победиш. Няма значение, че кобилата ти е бърза. Винаги ще се намери по-бърз кон. И как след това ще платим облога?

Рани призна, че е прав.

— Не искам да чупя врата си, нито да губя. Може би си прав. Мога да взема за коня добра цена, а сетне, когато си тръгваме от Версели, ще го открадна.

Бенхамин вдигна безпомощно очи към небето и изруга.

 

 

Стаята, в която се настаниха, се намираше над оживена кръчма. Обзавеждането беше бедно: грубо легло, два счупени стола и малка маса. Чаршафите обаче бяха чисти, а наемът — нисък. Налагаше се икономично да изразходват парите, получени за кобилата, ако искаха да им стигнат до Марсилия. А след това какво щеше да прави с Рани? Мръсното малко хлапе се беше залепило за него. Налагаше се бързо да реши това.

Рани се щураше из стаята и опипваше масата. Най-сетне се обърна, хвърли пълен с копнеж поглед към леглото и каза сърдито:

— Няма да се изкъпя!

Стоеше войнствено с ръце на кръста и разперени лакти, сякаш очакваше той да тръгне към нея.

Бенхамин само сви рамене.

— Няма да позволя да цапаш тези уханни чаршафи с вмирисаното си тяло и мръсната си коса. Виж какъв гребен съм ти купил. Надявам се, след като я измиеш, тази твоя грива да може и да се среши.

Рани приближи до единствения прозорец в стаята. Капаците му бяха отворени и в стаята влизаха последните лъчи на залязващото слънце.

— Поне ми дай дрехите, които купихме. Все пак конят беше мой.

— Не, конят е на брат ти. Ти само го открадна. Няма да разреша да измърсиш тези хубави дрешки — вдигна внимателно бяла туника и елече със златисти ивици, сякаш да я съблазни.

— Ще отиват на цвета на очите ми и на черната ми коса — в гласа й се долавяше колебание.

— Няма да ти ги дам, докато не се окъпеш — посочи голямата кръгла вана, изправена зловещо в центъра на стаята. До чистите кърпи на леглото имаше току-що купен сапун. Бенхамин взе уханния кръгъл калъп и започна да го подхвърля. — Разбира се, не знам дали всичката вода във Версели ще стигне, за да се измиеш.

— Не се заблуждавай. Няма да вляза в това дяволско нещо! Ще спя в обора с Виро и Аверо.

— Много добре. Тогава аз ще използвам водата, защото обичам чистотата — бързо измъкна ризата през главата си…

— Та ти се къпа вчера! Ще се разболееш и ще умреш.

— Нали съм доктор, мога да рискувам. Иди долу и поръчай вечеря на стопанката. Скоро ще дойда и аз.

Изчака, докато тя сърдито напусна стаята, после разкопча бричовете и ги свали. Докато се миеше във ваната, мислеше за непокорното момиче. Припомни си високите й шоколадови гърди и изваяните бедра. Представяше си я изкъпана, с капчици вода по стройното и нежно тяло. Изруга, изправи се и започна да се трие енергично.

„Още преди да стигнем къщата на чичо Исаак, трябва да реша къде да я изпратя.“

Когато облече новата риза и чистите панталони, Бенхамин се почувства чудесно. „Сега поне не приличам на окъсан бандит.“

Докато слизаше по скърцащите паянтови стълби, чу как Рани се кара със стопанката на бирарията. Сплъстената й коса се мяташе около нея, докато удряше с малките си юмруци яката дъбова маса. Възрастната жена обърна сърдито гръб и остави момичето да се подсмихва с вид на победителка.

— Каква дяволия измисли сега?

Рани не обърна внимание на тона му и отговори:

— Старата крава ни сервира една безвкусна каша. Наредих на момчето й да я върне и да добави подправки и чесън.

— Никакъв чесън! И без това вече вониш на него.

Бенхамин бързо отиде в кухнята и обясни на стопанката да не слага чесън в кашата. Когато се върна обратно на масата, след него вървеше слугата с табла, пълна с чинии с говеждо месо, моркови и лук — просто, но добре приготвено ястие.

— Това не струва без чесън — рече Рани.

Бенхамин си спомни за лютите подправки, които чичо му беше донесъл от Ориента, и се усмихна.

— Може един ден да те почерпя с деликатес, който ще ти хареса. Нарича се къри.

 

 

Верен на думата си, Бенхамин не й позволи да спи в леглото. Тя също изпълни решението си и прекара нощта в обора при жребеца и Виро. На сутринта бързаше да тръгнат, преди някой от бандата на Сандор да ги е открил. Но Рани не беше в обора, намери само Виро.

— Къде изчезна твоята господарка проклетия? — запита той троснато вълка, докато поставяше протритото седло и прикрепяше към него медицинската си чанта. Беше взел и остатъците от хранителните продукти. „Това няма да ни стигне, докато прекосим Алпите“ — мислеше той. Беше купил и як широк меч и арбалет с пълен кочан стрели. Така можеше да осигурява дребен дивеч. — Дано ръката ми е все още точна, инак ще загинем от глад — рече мрачно на Аверо.

— Няма да гладуваме — стресна го Рани. Застана на вратата на обора и му подхвърли кожена кесия, която иззвънтя, преди да я улови.

— Няма да те питам откъде си взела това. Хайде да се махаме от този град, преди с крадливите си пръсти да ни вкараш в беля.

Изведе Аверо на двора и се метна на седлото. Виро се затича след тях. В този момент от улицата долетя силен крясък:

— Ето я мръсната циганка, която ми открадна кесията. Спрете я!

Бенхамин метна момичето на Аверо и пришпори коня в луд галоп. Виро също побягна след тях. От тесните криви улички изскочиха хора и ги засипаха с камъни и с проклятия.

— Дано пазачът при градската порта спи. В противен случай ще ни отсекат ръцете заради глупостта ти — кресна й той.

Циганският късмет беше с тях. Портата беше отворена и в момента през нея влизаше селска каруца със сурова вълна. Аверо ловко я прескочи, а Виро я заобиколи. Поразеният пазач само видя как прекрасният ат прелетя край него, последван от вълка.

След няколко мили Бенхамин намали ход, но продължиха да яздят още часове, преди да спрат. Рани скочи от коня, без да сваля виновния си поглед от суровото лице на спътника си.

— Откъде да знам, че оня дебел пияница ще вдигне толкова шум за няколко монети? Когато ги взех от джоба му, дори не мигна — нищо не разбра. Обвини ме само защото съм циганка.

— Очевидно е улучил точно — кисело процеди Бенхамин. — А сега трябва да починем, да напоим Аверо и да продължим.

Той закрачи към близкия поток. След като утоли жаждата си, напои коня.

Рани го последва, а край нея подскачаше Виро. Починаха около четвърт час и Бенхамин отново се метна на жребеца.

— Време е да вървим.

Рани скочи живо на крака и направи опит да се качи на Аверо, но Бенхамин поклати глава и отдалечи коня от нея.

— Вече става много топло и не мога да търпя ужасната ти миризма.

— И какво трябва да правя — да вървя пеш?

— Точно така.

Той изведе жребеца на пътя и се насочи с бавен ход към планината.

Рани пламна от яд, а Виро я гледаше с любопитство.

— Накара ме да продам кобилата си. Не ми позволи да си я открадна обратно. Ти си един белокож копелдак, син на кучка, ти си…

— Продължавай с ругатните и ще измия не само тялото, а и устата ти — рече той почти развеселен. — Трябва да намерим достатъчно голям поток, който да замърсим с тялото ти. Тогава ще можеш да седнеш до мен.

На Рани й мина през ума да насъска Виро да го разкъса. Но се огледа. Зад нея беше градът, където я очакваше наказание — рязане на ръце. Напред бяха Алпите и пътят към Марсилия, към дома на Бенхамин. Закрачи след коня с босите си крака. А нейният вълк, този предател, спокойно подтичваше до Аверо.

Когато слънцето увисна над поръбените със сняг върхове, спряха до горичка с борови дървета и кестен. Малкият поток, лъкатушещ до пътя, се сливаше с друг, по-голям. В една долчинка зад дърветата се беше образувал малък вир. Бенхамин погледна Рани, плувнала в пот и мръсотия. През целия следобед тя се бе влачила след него. Протестираше, но упорито следваше коня.

Възхити се на издръжливостта й, но не знаеше как ще се пребори с нея и ще я изкъпе. Миналата вечер в бирарията не се осмели да се разправя от страх да не привлекат вниманието на стражата с виковете й. Но не беше съгласен да язди до него с цялата си мръсотия. От друга страна, ако вървеше пеш, не можеха да стигнат Марсилия. Зимата щеше да ги застигне, преди да прекосят Алпите.

Загледа се във вълка, който инстинктивно изтича при водата, подуши въздуха и наведе глава да пие. Скочи от Аверо, отведе го до водата и започна да го разседлава.

— Бъди добра, стъкни огъня — рече той на Рани, като подхвърли чантата, в която беше кутията с огниво.

Тя изруга на ромски, но изпълни нареждането му. Бенхамин извади от торбата мях с вино, голям черен хляб, кръгла пита сирене и грозде, вече почти скапано от дългото пътуване под горещото слънце. Рани изгледа храната и Бенхамин си помисли, че стомахът й сигурно къркори. Той се усмихна.

— Преди да се нахраниш, трябва да се изкъпеш.

— Защо си решил да ме убиеш? Искаш да изстина? Така ли ми се отплащаш за това, че те спасих от смърт? Ето, слънцето залязва. Ще замръзна — проточи глас тя, когато тръгна към нея.

— Точно затова ти казах да запалиш огън. Още не е тъмно, а денят е топъл. Няма да се простудиш.

— Но ще се удавя. Не умея да плувам.

— Аз плувам. Няма да те оставя да се удавиш, Рани — протегна ръка да я хване, но тя упорито поклати глава и отскочи назад, готова да побегне. Бенхамин беше подготвен за това. Бързо я улови през кръста и я вдигна. — Кълна се в светите мощи, че вониш! — Рани започна да го драска, за да се отскубне. Обърна се за помощ към Виро, но предателят вълк продължи да гледа с любопитство странната сцена. Бенхамин улови здраво ръцете й с дълги нокти, изви ги назад и я метна на рамото си. — Ако ми издраскаш очите, няма кой да те отведе в Марсилия — рече сърдито той.

Стигнаха до вира и Рани изпищя, когато я хвърли в плитчината. Опита се да се изправи на тинестото дъно, без да спира да пляска около себе си и да кашля. Бенхамин бързо свали ботушите, събу брича и хвърли ризата си. Прогизнала и нещастна, Рани приличаше на полуудавено коте, захвърлено в дълбоката вода. Но това не й попречи с възхищение да огледа източеното мъжко тяло. Златистите косми на гърдите му продължаваха до плоския корем и достигаха члена му, където избуяваха като висока трева. Очите й с любопитство се спряха върху мъжествеността му. Значи разказите за евреите не бяха лъжа. Преди да отвори уста, той започна да я трие с твърд парцал и сапун. Движенията му не бяха аматьорски.

— Свали украшенията си, ако не искаш да ги изгубиш на дъното!

— Истинският роми никога не се разделя със скъпоценностите си — рече натъртено тя.

Бенхамин вдигна рамене.

— Те са твои и ако ги изгубиш, вината ще е твоя.

Тя изръмжа някакво проклятие и започна да го замеря с пръстени, гривни и огърлици. Бенхамин умело ги избягна и повечето паднаха на брега или в плитчината. Не пожела да хвърли само една масивна гривна.

— Свали и това, да не го загубиш.

— В нея е скрит амулета от Агата, който ме пази от теб.

— По всичко личи, че не действа добре. Прав ли съм?

Той нагази във водата.

— Толкова си гаден, че дори кучетата…

— Спри или ще натисна главата ти под водата, докато мръсната ти малка устичка се измие напълно.

Рани млъкна и се придвижи бавно към по-дълбокото, все още стиснала муската. Песъчливото дъно изведнъж изчезна под краката й и тя се скри под повърхността на водата. След малко изскочи, като кашляше и проклинаше.

— Искаш да ме удавиш. Май ще успееш, защото изгубих муската си.

Главата й отново се скри под водата.

Бенхамин се гмурна, улови я за ръцете и я изтегли на повърхността. Момичето обаче крещеше и се мяташе бясно, затова потърси по-сигурна опора. За дребния си ръст беше силна и гъвкава като дива котка. Наложи се да я улови за косите и силно да дръпне, за да я укроти.

— Вече не се давиш. Престани с истериите! — започна невъзмутимо да съблича разкъсаните й дрехи. Очите му приличаха на сини пламъци. Ожесточено затърка косите й със сапун, като не спираше да ругае. — Дузина теляци ще са нужни, за да ти измият косата. Може би трябва да те потопя в бъчва с оцет, за да се разтвори кирта — в очите на Рани се появиха сълзи от сапунената вода. Престана да се съпротивлява и вдървено се изправи, разтреперана от студената вода. — Затвори си очите. Сапунът щипе, а трябва да измия лицето ти — рече той. Пръстите му докоснаха нежния нос и витите й вежди. След това изми бузите и изваяната сякаш от скулптор уста. Патрицианските й черти с нищо не напомняха на нейните груби и кръвожадни братя. Спомни си разказите за цигани, които крадат деца. Можеше ли да е вярно? — Рани, помниш ли нещо за родителите си? С Джанго и Расван си приличате само по цвета на косата — с удоволствие забеляза, че мръсотията наистина пада, въпреки че тенът на лицето й продължаваше да бъде с оттенък на тъмна маслина.

Когато привърши почистването на лицето й, Рани отвори очи.

— Името на баща ми беше Занко. Расван и Джанго приличат на него, макар Агата да казва, че не са красиви като него. Умря, когато бях малка — дали да му разкаже за майка си? Фактът, че е изоставена от неизвестна унгарска благородничка, беше нейна тайна, а раната от това откритие беше още прясна.

— А за майка си знаеш ли нещо?

— Починала е при раждането ми — Рани Янос си прости лъжата, защото за нея всъщност беше така.

— Има ли вероятност един от родителите ти да е бил бял? — попита той с презрителната интонация, с която тя произнасяше тази дума.

Рани се наежи.

— Аз съм циганка, жълтокоси. Май това не ти харесва.

Той не отговори и продължи трудната си задача да почисти косата й.

— Трябва да затвориш очите си, защото ще изплакна косата от сапуна.

Натисна раменете й, за да я накара да се наведе, но тя не се помръдна.

— Не можеш да оставиш сапун в косата си. Ще започне да те сърби главата.

— Тогава защо ме намаза със сапун? — попита тя. Обидата й се смени с гняв. Тя е роми, една безполезна играчка за него, а напусна родното си огнище, за да спаси живота му.

Когато я дръпна към себе си, Рани отново започна да се съпротивлява, но борбата беше неравна. Улови здраво и двете й ръце. Тя почувства как пръстите му минават през косата й и свалят от нея кирта, трупана вече седемнадесет години. Опитваше се да оправи сплъстените кичури, станали като възли. След това я придърпа към по-плиткото и започна да трие гърба и ръцете й. Не забеляза, че докато кашляше, тя плюеше върху златистите косми на гърдите му. Беше готова да дращи и да рита, но синята студенина в очите му я спираше.

След ръцете Бенхамин започна да мие гърдите й. Още помнеше желанията, които изпита, когато за пръв път се притисна към него, помнеше гърдите й, събудени от възбудата. Когато ръцете му започнаха да ги трият, се случи същото. Усещаше как у нея пламва страстта. Същото ставаше и с него. Стиснал зъби, той се опита да мисли само за къпането и да контролира възбудата си. Ако се приближеше, тя щеше да почувства пулсиращия му член.

Рани затвори очи, когато от допира му тялото й оживя. Гърдите я боляха. Божичко, какво щеше да стане, когато стигне до краката й, когато я докосне там? Точно тогава почувства члена му, който се опираше в бедрото й. Ето че въпреки жестоките му и безсърдечни думи тя не му е неприятна. Разбира се, трябва да има предвид, че доста време е бил лишен от женска ласка. Беше наблюдавала братята си и знаеше, че при продължително отсъствие на жена мъжът лесно се възбужда.

Изведнъж Бенхамин разбра, че и тя знае нещо за него. Наведе се и започна да трие закръглените й бедра. Когато почувства ръцете му, Рани нахално започна да се кълчи, за да го възбуди. Малка кучка! Колко ли дървеняци от катуна й са я имали?

— Вдигни единия си крак и ме хвани през кръста — с дрезгав глас прошепна той. Докато я миеше, внимателно опипваше стройните крака с изящни глезени. Беше миниатюрна, но завършена жена.

Остана да измие само едно място. Пое дълбоко въздух и насапуниса ръката си. Сетне бавно започна да трие корема, докато достигна островчето от вити къдрици. Рани отпусна главата си назад, а Бенхамин леко масажираше срамните й устни. В унес наблюдаваше почти негърския ритъм на съвършеното й малко тяло, което сякаш изпълняваше ритуален танц. На устните му се появи мрачна усмивка. Едва ли досега любовник я бе масажирал. Докато се извиваше и се притискаше към него в разпенената вода, Бенхамин усети неизбежното.

— Сега е твой ред да ме измиеш. Казах ти, че къпането не е толкова страшно.

Опита се да прикрие надигащата се страст. Постави сапуна в ръката й, хвана я и заедно започнаха да търкат гърдите му.

Тя бързо схвана новата игра. Докато го сапунисваше и триеше, изследваше покритото му със златисти косми тяло.

— Вече повярвах в това.

Сръчните й малки ръце се плъзнаха по твърдите му бицепси, след това се прехвърлиха на широките му рамене, опипаха гърба и минаха по стегнатия му крак. Като него и тя реши да остави най-приятното за края. Когато поглади члена му с малката си ръка, бухнала в сапунена пяна, той измърмори една ругатня. През тялото й минаха сладостни вълни, когато Бенхамин хвърли сапуна на брега, притисна я в прегръдките си и нагази в по-дълбоки води.

— Хвани се за врата ми! Сега ще измием сапуна.

Рани послушно обви врата му. Вече не се боеше от водата. Чувстваше се сигурна в прегръдката му. „Принадлежа ти, Бенхамин Торес. Нямам нужда от муската си.“

Когато я понесе над водата, сърцето й запя. Той коленичи пред вълненото одеяло, постлано до огъня.

Остави я и се вгледа в нея.

— Красива си — пошепна й той, докато пръстите му проследиха извивката на гръдта и продължиха надолу към гладкото й бедро. Тя протегна нетърпеливо ръцете си към него. Бенхамин нежно прегърна златистото й тяло и потърси устните й. Леко разтвори бедрата й, докато езикът му се движеше в устата й. — Каква красива коса — мърмореше той, впил устни в шията й, докато ръцете му потъваха в пищната й коса с цвят на ебонитова смола.

Ръцете й внимателно опипваха гърба му. Чувстваше как с всяка минута страстта му се разгаря. От шията й устните му се спуснаха към гърдите и оттам — към пъпа. Тя въртеше бедрата си, както я бяха учили, когато танцуваше кючек, и почувства възбудата и учестеното му дишане. Но когато захапа нежно едно от набъбналите й зърна, тя тихо изстена. Рани беше виждала как ромските майки кърмят бебетата си, но не знаеше, че първо любовниците им сучат от техните зърна. Каква сладост! Тя се извиваше и заравяше пръсти в гъстата му златиста коса.

Бенхамин усети, че напрегнатият му до болка член се търка в стройното й бедро, докато се мята и обвива краката си около неговите. Ръката му опипа копринената кожа на корема й.

— Стой така, не се движи — изрече той.

Пръстите му се заровиха в нежните косъмчета и намериха търсеното. Беше влажна, явно възбудена не по-малко от него. Извика тихо, когато започна да я опипва с опитна ръка.

Рани усети как земята се завъртя в луд бяг под нея, а небето сякаш се свлече. Разтвори жадно бедра и се отдаде на лудата страст.

— Моля… моля…!

Какво имаше в молбата й? Бенхамин се надвеси над влажната й жадна плът, готова да се слее с неговата. Когато заби нокти в раменете му, той насочи члена си към входа на рая. Мятащите се бедра на момичето и страстните й стонове го извадиха от равновесие. Не можеше повече да издържа.

— Още малко, Рани, още малко…! — той навлезе в нея и усети, че нещо се разкъсва. Викът й на екстаз се превърна във вик от болка. Тялото й се скова и тя се опита да го изтика от себе си. — Не, още не, малката ми… Само не се движи. Няма повече да те нараня, довери ми се! — шепнеше той, а устните му засмукаха ухото й, докато тя престана да се бори и притихна в обятията му.

„Довери ми се.“ Та той й причиняваше болка. Въпреки разказите на възрастните жени в лагера, Рани беше сигурна, че Бенхамин, нейната златна обич, няма с болка да отстрани девствеността й.

Почувствал нейния унес, Бенхамин обсипа с нежни целувки бузите и очите й, след което отново впи устни в нейните, докато накрая тя отговори на ласките му. Търпеливо изчакваше сигнал от нея, че тялото й е готово да продължат любовната игра. Беше толкова дребна! Страхуваше се да не й причини по-голяма болка от обичайното разкъсване на девствената ципа.

Тялото на Рани пламна, когато напрегнатият му член влезе в нея. Болеше я, но в същото време се чувстваше добре. Докато целуваше и галеше тялото й, тя усети, че той много внимателно проникна в нея. Сладката болка нарасна, но заедно с нея растеше и възбудата й. Докато езиците им нежно се опипваха, тя извиваше страстно тялото си. Беше видяла, че така правят циганките, когато играят кючек. Това беше истинската съблазън, танца на екстаза.

По лицето на Бенхамин избиха капчици пот, докато се опитваше да контролира тялото си.

— Движи се бавно, бавно, дребосъче! — монотонно повтаряше той.

Толкова тясна беше тя там, толкова мека, сякаш сътворена само за любов. Шепнейки нежни думи на испански, той я целуна и се загуби в дребното й разкошно тяло.

У Рани сякаш се събуди дивият инстинкт. Извиваш тялото си, надигаше се, за да го посрещне, подканяше го да влиза все по-дълбоко в нея. Още, още! Пред очите й проблесна светкавица и облекчението дойде. Изпита това, което беше чакала цял живот, и то от Бенхамин, от златокосия си любовник. Той й го даде.

Бенхамин се почувства омекнал, изчерпан, но тържествуващ. Усети как тя спонтанно завърши едновременно с него любовния акт. Опря се на лакти, докато се опитваше да си поеме въздух, после леко се отдръпна от нея и легна по гръб. Рани се сгуши до него и влажната й грива се разпиля върху гърдите му. Сега косата й ухаеше. Цялото тяло излъчваше аромат на мускус, който възбуждаше.

— Моя малка сирено, не исках да ти причиня болка. Не предполагах, че друг мъж не те е имал преди мен.

Усети как тялото й се стяга и се опитва да се отдръпне от него. Рани стана и поиска да избяга, но той държеше китката й. Момичето разтърси мократа си коса. Почувства се срамно гола и унизена. Магията се стопи.

— Аз съм циганка, затова според теб съм курва! — опита се да сдържи сълзите си, но не можа.

Бенхамин също стана. Улови в ръце малкото й красиво лице и го наклони така, че погледите им се срещнаха.

— Прости ми, Рани! За нищо на света не искам да те обиждам — на устните му се появи тъжна усмивка. — Не съжалявам, че съм първият ти мъж.

Тя посрещна погледа му и леко го докосна с ръка по бузите и по златистите бакенбарди.

— Да, ти си ми първият и… последният!

Това бяха просто слова. Очакваше да й предложи женитба, да й говори за любов.

— Винаги ще се грижа за теб, Рани! — закле се той.

Не това искаше да чуе, но в момента все пак беше нещо.