Шърл Хенке
Завръщане към рая (15)

Глава 14

— Ти трябва да си племенника на великия Гуачанагари, син на сестра му Алия — рече младият богомолец и коленичи пред Риго.

Когато огледа опърпаните хора, Риго едва сдържи смеха си. Отврати го сервилността им. Беше виждал много богомолци от този вид в испанския двор на Карлос.

— Брат ми, ми обясни, че съм син на принцеса, но не очаквах такова уважение. Стани. Не съм ничий цар.

— Но ти си син на златокосия мъж дон Аарон и на принцеса Алия. Единственият жив крал в цялата Куизкуея е Гуачанагари. И ти си негов наследник.

— Не съм наследник на никого — отговори раздразнени Риго и посегна да вдигне младежа. Подсвирна на Пелигро и върна кратунката на момчето. Бързаше да се освободи от примитивното им боготворене. Нищо чудно, че испанците ги избиваха. Та те са овце! Да бъде проклет този, които го призове за техен предводител.

Обърна се към големия черен жребец, който послушно се приближаваше. Внезапно чу ръмжене и огромен пес скочи върху него. Туземците се отдръпнаха, крещейки от ужас. Риго падна на земята, вкопчен в смъртна хватка със звяра. Инстинктивно вдигна ръка към гърлото си, за да се предпази от атаката. Знаеше как бойните кучета се обучават да повалят врага и да разкъсват шията му. Почувства мощните челюсти на мастифа^[1], захапали тежкия кадифен ръкав на туниката му. Беше късно да извади меча. Започна бързо да се търкаля с песа, което му даде възможност да извади камата от ножницата. Заби я с всичката си сила в корема на кучето.

Мастифът пусна дрехата на Риго, но след миг отново се хвърли върху него. Вече на колене, Риго ловко го посрещна и с един удар преряза гърлото му.

Почувства остра болка от ожулването на ръката си, но за щастие други рани нямаше. Изправи се и погледна тримата индианци, все още скрити зад масивните корени на дървото. Конски тропот привлече вниманието му. Изруга и бързо измъкна меча. Собственикът на кучето можеше да го нападне, преди да успее да възседне Пелигро.

Видя едър мъж, облечен в елегантна червена туника. Яздеше сив кон, натруфен като собственика си. Непознатият имаше добре подстригана брада, малко по-тъмна от пясъчнокафявата му коса. Той едва погледна проснатото псе.

— Хиляди извинения за Баско. Дано не те е ранил. Отвърза се от веригата, докато утолявах жаждата си. Откакто открих, че е избягал, го преследвам.

— Той е ловно куче. За какво са ви такива тук, на Еспаньола? — попита Риго.

Пристигнаха и двама придружители с непроницаеми лица. Благородникът се усмихна широко и откри великолепни бели зъби.

— Извини ме за несъобразителността. Аз съм дон Естебан Елзоро, плантатор. Тези хрътки пазят робите да не се разбягат — хвърли презрителен поглед към разтрепераните индианци, после извърна леденозелените си очи към Риго.

— Това куче ме нападна, тъй като познава кръвта на тайно, дори когато е примесена с испанска. Така е, дон Естебан, аз съм мелез и незаконен син на Аарон Торес. Сигурно познавате моя баща — „само че защо кучето нападна мен, а не чистокръвните индианци?“

Елзоро бързо слезе от коня и се приближи до Риго.

— Отново се извинявам, тъй като дон Аарон е мой съсед и приятел. Използваме обща сергия, за да продаваме стоките си в столицата. Ти си неговият син от сестрата на Гуачанагари, момчето, което изгуби още като дете.

— Тогава са ме нарекли Наваро, но семейството, което ме отгледа, ме кръсти Родриго. Родриго де ла Казас. Сигурно познаваш заварения ми брат Бартоломео, който доста разтърси царския дворец преди няколко години, като защитаваше тайно от испанците.

Елзоро се намръщи.

— Да, познавам този човек. Той и монасите като него ще създадат хаос, ако освободят туземците. След това ще се опитат да освободят и черните маври. Така няма да остане човек да работи земята.

— Освен испанците — лицето на Риго беше непроницаемо. Ако този човек наистина е приятел на баща му, уверенията на Бартоломео, че Аарон Торес желае синът му мелез да го наследи, не са истина. — Аз също се извинявам — рече той, — че убих песа. Бях войник при Пескара и знам колко трудно се обучават кучета. Може би ще мога да се отплатя за загубата?

Елзоро небрежно махна с ръка.

— Не. Загубата е малка. Имам още дузини кучета. Баща ти знае ли, че си тук?

— Губернаторката беше любезна да ни подслони, докато му съобщим — отвърна Риго и се запита как Елзоро ще посрещне това.

— А, да. Разбира се, нашата прекрасна лейди, сламена вдовица в момента. Казваш, че ви е дала подслон. С други хора ли дойде от Испания?

— Само със съпругата си. Тя е французойка.

— Испански наемник, женен за французойка. Ето нещо удивително. Бих желал да се запозная някой ден.

Елзоро възседна сивия си кон и потъна в гъстата джунгла, без да погледне назад.

Докато се връщаше в града, Риго си припомни сцената. Дали кучето не беше насъскано срещу него? Не беше трудно да запомни миризмата му, когато спираше на площада.

Естебан Елзоро беше приятел на баща му, също плантатор. Тренираше бойни кучета, за да убиват избягали роби. Такъв човек спокойно можеше да го убие. Риго се замисли за безопасността на Мириам, ако я остави при семейство Торес. Наистина те ще поздравят с добре дошла предишната годеница на Бенхамин, жена от тяхната вяра и кръв. „Оцветена от допира ти“ — сякаш се шегуваше джунглата.

 

 

Мириам се почувства изненадващо освежена от почивката. Докато слугите пълнеха ваната с гореща вода, тя гледаше през високите прозорци към реката. Мария беше изпратила едно симпатично момиче със смесена кръв да й помага. Мириам с удоволствие се отпусна във водата и остави прислужницата да измие косата й с ароматен сапун. След като момичето си свърши работата, тя го освободи.

— Ще остана още малко във ваната. Имам чувството, че солта от водата на кораба е проникнала чак в костите ми. Ще ти позвъня по-късно, за да ме облечеш.

Затвори очи, отпусна глава на ръба на ваната и се опита да си почине. Риго го нямаше от часове. Мисълта, че стройното му мургаво тяло е вплетено с тялото на красива проститутка, дойде съвсем неканена.

„Той вече не ме харесва, иска само детето си. Какво ще правя?“ Покри с ръце закръгления си корем, сякаш бебето можеше да даде отговор на мъчителния въпрос. Като въздъхна, тя внимателно излезе от ваната и поиска хавлия.

Риго влезе тихо в стаята и се вгледа в стройното голо тяло на жена си, окъпано от меката златиста светлина на следобеда. Подутият корем и облата й гръд правеха фигурата й още по-съблазнителна. Тя подсушаваше тялото си. След това освободи пищната си коса от тюрбана и започна да я трие, за да изсъхне. Косата заблестя като излъскан бронз. Риго отново неудържимо я пожела.

И защо не? До вечерята имаше време. Беше се окъпал и сменил бельото си още долу. Сякаш усетила присъствието му, тя се обърна с хавлията в ръка. Косата й падна като мантия около раменете, а кърпата прикриваше само корема и бедрата й. Под хавлията се подаваха дълги стройни крака. Риго ги проследи с поглед чак до нежните глезени, след това отново огледа тялото й.

— Кърпата не може да прикрие това съкровище. Искам да видя всичко. Свали я! — пошепна той.

Бързо свали плаща си и го хвърли на стола. Пристъпи по-близко до нея.

Мириам отстъпи назад, после разбра колко е глупаво това.

— Изплаши ме. Откога ме гледаш?

На устните му се появи лека усмивка.

— От доста време — отговори той, взе кърпата и я хвърли върху плаща си.

— Обезформена съм и не трябва да ме гледаш, Риго.

Когато стана, набъбналите й гърди и заобления корем изпъкнаха още повече.

— Не намирам, че си се променила особено. Когато те срещнах за пръв път, твърдеше, че си слаба. Сега ме уверяваш, че си дебела.

— Тогава много леко пренебрегна твърденията ми — сряза го тя.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Голяма лекота? Но ти също я споделяше. Или всичко е било преструвка, Мириам?

Лицето й пламна, когато забеляза циничното му изражение.

— Няма ли да уважиш поне гордостта и достойнството ми?

— А, да. Ти си дама, родена в знатна къща, и наследствената кръв ти дава право на гордост и достойнство. А аз, тъй като съм незаконороден туземец, имам право само на спечеленото с меча си — протегна ръка, улови я за косите и я дръпна към себе си. — Но сега, жено, предпочитам да използвам силата си.

Мириам опря ръце в гърдите му, но той притисна устни в нейните. Главата й се отпусна и неволна въздишка се откъсна от устните й. Той обсипа с меки, много нежни целувки бузите, челото и слепоочието й. След това леко я вдигна на ръце и я отнесе в леглото.

Докато сваляше обувките и панталоните си и издърпваше туниката през главата си, тя лежеше замислена. Риго разтърси смолисточерната си грива и погледна към нея. Желанието пламна диво в кръвта му. Тя го прегърна нежно и потънаха в мекия дюшек със сплетени ръце и крака, като жадно се целуваха.

— Няма да ти причиня болка. Бебето също няма да пострада — промърмори той и я положи върху себе си.

Повдигна бедрата й и внимателно намести твърдия си член. По горната му устна изби пот, но запази желязно самообладание. С присвити очи гледаше тежките й гърди с розови връхчета и едва сдържаше желанието си за бурно обладаване.

Мириам почувства неудържимия му порив да се любят и тялото й се отзова на ласките му. Бавно потъна надолу и сякаш го обви от всички страни. Главата й се замая от странно чувство на власт и пое члена му в себе си. Леко повдигна бедрата си, след което отново плавно ги сниши. Сега тя беше активната страна. Започна да се движи в бавен, равномерен ритъм и пое тежестта на тялото върху дланите си. Гърдите й висяха като надути балони и жадуваха допира му.

Риго леко отпусна бедрата й, след което пое гърдите й в ръце и започна бавно да ги притиска. Мириам издаде тих стон и ускори темпото. Това удоволствие беше сякаш първобитно, но страшно вълнуващо. Стигаше й само допира на влажното му силно тяло, затиснато така плътно от нейното. Бедрата й се повдигнаха, почти го освобождаваха, после отново се спускаха надолу и го заключваха в своите вериги.

Риго повдигна глава и я дръпна за раменете, за да може да засмуче гърдата й. Тя изпадна в екстаз, сякаш полетя в необятните простори.

Под нея той се гърчеше в наслада, докато с облекчение се освободи от семето си в натежалата й утроба. Мириам се свлече на гърдите му и се сгуши в него.

Бавно и нежно той я отстрани от себе си и я положи върху широкото легло. Зашепна кротко в шията й:

— Нищо ти няма. Все пак те задоволих, надявам се.

Това не беше въпрос. Стоновете й издаваха облекчение. Той вече ги познаваше от малкото, но страстни нощи, прекарани заедно.

— Не ме повреди, Риго. Чувствам се чудесно — отвърна тя и не можа да се сдържи да добави: — Не мислех, че това се прави по същия начин с жената отгоре…

Той разроши леко косата й.

— Начините за получаване на удоволствие са извънредно много. Важното е ти и бебето да сте добре. Имам още много изненади за теб, Мириам.

Очите й се разшириха от удивление. Колко ли бяха пътищата към насладата?

— Не се съмнявам, че бандит като теб е пробвал всичките.

— Няма съмнение — повтори думите й той. — Трябва да ми кажеш, когато стане опасно да правим любов.

Мириам усети искрената загриженост в гласа му и това я трогна много. „Как може едновременно да държи на мен и да иска да ме изостави, за да замине за Мексико?“

— Няма причина бременната жена в добро здраве да не прави любов до самия ден на раждането, стига съпругът й да може да понася вида на напълнялото й тяло и да притежава достатъчна интелигентност, за да я пази — в минутата, когато изрече тези думи, изпита желание да ги върне обратно. Каква срамна смелост! „Ще направя всичко, за да го задържа възможно най-дълго време!“

Риго изхълца от радост, наведе се и целуна върха носа й.

— Жено, моята изобретателност е безгранична.

Жена. Как естествено звучеше тази дума! Колко прекрасно би било да останат заедно завинаги. Но и този сън, като останалите от детинството, изглежда, ще му бъде отнет.

— Късно е. Нейна светлост ще ни чака за вечеря.

Докато се обличаха, Риго премисляше дали да разкаже за нападението на песа на Елзоро, както и за подозренията си, че Аарон е свързан по някакъв начин с това. Реши засега да премълчи, тъй като това можеше да я изплаши. Нямаше сериозно доказателство, освен опита от живота си, пълен с несгоди и изострените си инстинкти.

Когато се обърна към нея и видя меката розова нощница, с която беше облечена, изведнъж се сети за огърлицата от раковини. Беше дрънкулка, но около тънката й шия щеше да изглежда красива. Щеше да отива и на нежните багри на блестящата коприна.

— Странно съвпадение, че избра тази нощница. Купих ти малък подарък, който според мен ще й подхожда.

Разрови разхвърляните дрехи на стола и извади малък пакет.

Мириам го наблюдаваше, докато приближи до нея. Ако не познаваше този арогантен наемник, би могла да се закълне, че се стеснява да й даде подаръка. Сивите й очи заблестяха и тя протегна ръка.

— Обичам изненадите, Риго.

— Това е само една глупава дрънкулка, която забелязах на пазара. Туземска изработка.

Той й подаде пакета и я наблюдаваше, докато го разгъва с радостни възклицания.

— Не съм виждала досега подобно нещо. Какви прекъсни цветове! Погледни розовото и червеникавото как блестят на светлината. Колко са нежни!

— Това са само раковини. Наследството ти от Исаак Торес съдържа скъпоценни камъни с всякакви оттенъци — рече той, докато Мириам се оглеждаше с огърлицата пред огледалото.

— Моля те, завържи ми я! — когато го направи, тя попита: — Смущаваш ли се, че семейството на баща ти ми даде зестрата? Яд ли те е, че моето семейство не направи това?

— Не за пари те взех, Мириам. Браковете по сметка, дори политически бракове, се сключват само във висшето общество. Те не са за хора като мен, които най-често не желаят да се женят.

— Тогава защо се ожени за мен така безразсъдно и ме водиш в дома на презираното от теб семейство? Защото се чувстваш виновен ли?

Съжали за казаното още в секундата, когато изрече думите. „Не искам да знам отговора. Моля те, Риго!“ Извърна се и побягна към вратата. Той затисна тежкото резе и не я пусна да излезе.

— Наистина се ожених за теб заради дълга си и те доведох на испанските острови, за да ти предоставя дом, защото ти загуби своя заради мен. Не ме питай повече, защото нищо не мога да кажа. Аз самият съм много объркан от деня, в който се видяхме. Искам и теб, и детето ти. Няма да допусна то да израсне така, както израснах аз. Докато съм жив — изричаше думите бързо, едва си поемаше дъх. Веднага щом завърши, се почувства уязвим, напълно объркан, безнадеждно смутен. — Не исках да ти причинявам болка, Мириам.

„Все пак обичаш ли ме, Риго?“ Разбира се, той не би могъл да отговори нещо друго. Желаеше я и се чувстваше отговорен за детето й. Може би с времето всичко това ще прерасне в силна взаимна любов.

— Благодаря ти за огърлицата, Риго. Прекрасна е. Време е да отидем и да поздравим домакинята. Ние сме само бедни гости и нямаме право да я караме да чака.

Когато слязоха долу, от една отворена врата долетя детска глъч. Мириам надникна и видя малка уютна стая с дебел вълнен килим върху под от красива керамика. Няколко големи сандъка бяха отворени. Децата нареждаха в тях играчки. Мария се появи от средата на бъркотията и се усмихна към гостите.

— Вижте какво ви чака в най-скоро време. Всяко ново дете усложнява нещата — каза тя с умиление, докато две момиченца дърпаха дървена кукла. — Хуана, дай тази кукла на сестра си! Исабел, вървете с Хуана да спите и гледай да не падне пак на земята.

Тя се обърна към бавачката им, даде й бързо още няколко указания и целуна всяко от децата, преди да ги изпрати в леглата.

Мириам почувства, че гърлото й се стяга от тази очебийна майчина гордост. Щеше ли и тя да има дом, пълен с детски смях?

— Много са красиви, дона Мария.

— Ами, само грижи. Но са утеха за мен, когато Диего го няма. Да вървим да вечеряме. Позволих си да поканя стар приятел, Родриго — рече тя и ги хвана под ръка.

Когато влязоха в трапезарията, на дългата полирана орехова маса седеше Бартоломео де ла Казас и изглеждаше притеснен.

— Рядко споделям компанията на такава живописна група, но един прост монах не може да откаже поканата на дама — рече той и се поклони.

Мария отново се засмя сърдечно и им посочи местата около елегантно подредената маса. Още докато африканските прислужници поднасяха храната, от разговора между Бартоломео и Мария стана ясно, че между семейство Колон и доминиканеца, монах в Санто Доминго, още преди да влезе в манастира е съществувало приятелство. Чувстваше се обаче, че отношенията са леко обтегнати.

— Можеш да пренебрегнеш заповедите на Диего, когато не отговарят на каузата ти, Бартоломео, затова не се прави на предан придворен. Зная, че си очаровал Карлос и дори дамите в испанския двор — рече Мария и прие порция от печеното свинско, гарнирано със сладки картофи.

— Тъй като защитавам каузата на тайно и исках да получа подкрепата на двореца, за да се намалят правата на плантаторите на островите, предпочетох да пренебрегна молбите на вицекраля. Винаги съм поддържал дон Диего и баща му срещу враговете им.

— Вярно е. Повечето време ние живеем в разбирателство и се радвам на доброто ви отношение към дома на Колон, брат Бартоломео — рече сериозно Мария. — Зная, че писмата ви с добри отзиви за него ще му помогнат в кралския двор.

Бартоломео се намръщи.

— Разбира се, ако онзи кръвопиец, нека Бог прости израза ми, бишоп^[2] ни изпревари. Когато говорихме с него, докато старият крал беше на смъртно легло и се молех за правата на тайно, той вдигна нагоре дебелите си ръце и каза презрително: „Мен какво ме интересува“ О, велики, о, вечни богове! Има ли някой, за когото всичко това да означава нещо? Десетки хиляди мъже, жени и деца заклани, а той не желае да предприеме нищо.

— Докато мръсните царски пари текат в сандъка на Консека, няма да го интересува нищо — горчиво рече Мария. — И двамата си създадохме врагове и тук, и в двореца, Бартоломео.

— Дано в деня на Страшния съд всеки намери възмездие, но аз не съм от най-търпеливите — рече монахът кисело и разряза златист сладък картоф.

Мария се усмихна и отпи от виното.

— Знам, че ти липсва търпение. Добре е, че и сам го съзнаваш — поздрави го с вдигната чаша.

Мириам почти не слушаше какво говорят, защото цялото й внимание беше насочено към голямото сочно парче месо пред нея. През по-голямата част от пътешествието тя се хранеше с бисквити и сушени плодове, и то когато ги имаше. А сега — свинско. Хвърли нервен поглед към Риго, който току-що обясняваше на Бартоломео как се бе ориентирал, за да намери острова и хората му. Тя си взе резен диня и се замисли дали странният зеленчук, приличащ на портокал, сготвен с месото, ще й навреди. Не без страх отхапа от сладкия картоф и реши, че е вкусен.

Риго и Мария разговаряха за реколтата и за климата на Еспаньола. Бартоломео забеляза, че Мириам се колебае.

— Какво има, дете, да не се чувстваш зле? Може би месото е доста силна храна за твоето положение.

„Благодаря, Бартоломео!“

— Да, на кораба бях доста зле. Но ще трябва вече да възстановя апетита си. Сиренето и плодовете ми се струват напълно подходяща храна — тя погледна гузно домакинята и рече: — Моля да ме извините за липсата на апетит. Нямам нищо против предложената храна.

Мария махна с ръка.

— Разговаряш с ветеран, преживял няколко бременности. Преди да родя Луиза, първото си дете, се хранех само със смокини и мляко. Яж, каквото ти се яде.

Риго не познаваше диетата на евреите, но си спомни за въздържанието им от свинско и риба от шелфа. По време на пътуването във вътрешността трябва да вземе агнешко, овнешко и прясна риба.

— Колко път има до плантацията на баща ми?

— Приятелите от племето тайно казват, че пътят е три-четири дни, но те са пъргави и млади — рече Бартоломео.

— Трябва да изчакате, докато дойде Аарон, за да ви придружи — добави Мария. — Пътеките са трудни и лесно може да се заблудите, след като не познавате джунглата — домакинята се обърна към Риго: — Защо брат ти не ви придружи? Според Диего баща ти с нетърпение очаква да се върне и да приложи медицинските си умения във вашето хато.

С голямо усилие на волята Мириам не разля виното. „Дай боже Аарон да не е казал на вицекраля, че Бенхамин ще се върне с жена си у дома!“ Тя погледна Риго, който сякаш прочете мислите й.

— Бенхамин реши, че има още какво да научи от лекарите в Италия. Ще работи с тях на бойното поле, докато имперските сили и французите продължават войната. Да се надяваме, че скоро ще се върне. Колкото до пътуването във вътрешността, казвате, че пътеките не са добри. Но нали конете могат да минат?

— Разбира се. С прекрасен кон като Пелигро може да се стигне за два дни. Сигурен съм, че Аарон всеки момент ще пристигне, за да ви придружи.

Мария погледна Риго и Мириам, но не каза нищо.

— Мириам не може да язди кон в това състояние. Докато чакаме, трябва да направим носилка — каза Риго.

— Но аз съм добре. Не виждам защо да не мога да яздя бавно. Съмнявам се дали и без мен ще галопирате по витите пътеки в джунглата. Една носилка ще ни забави със седмици.

Чертите на Риго се изопнаха. Разбра, че го е разсърдила.

— Няма да позволя да изложиш на опасност нито себе си, нито нашето дете, като яздиш! — гласът му беше решителен.

Бартоломео улови ръката на Мириам и успокоително я потупа.

— Нека почакаме. Най-добре ще е Аарон да реши. Той по-добре от всички нас познава опасностите на пътя.

Мария се изненада от тревогата на Риго. Беше забелязала, че това се случва винаги, когато се спомене името на баща му. Но не пожела да го разпита. Скоро Аарон щеше да дойде и нещата да се изяснят.