Шърл Хенке
Завръщане към рая (12)

Глава 11

Марсилия, година 1525, януари

Мириам стоеше до прозореца и гледаше сивата дъждовна вода, която се стичаше по фонтана на двора. Още виждаше физиономията на Ричард дьо Бей, когато привършваха брачното споразумение с Джуда. Потрепери от отвращение. Молеше се зестрата й да задоволи алчния търговец, за да не споделя леглото си с него. „Ако ме докосне, ще умра!“

Представи си, че я опипва, и потрепери. Знаеше, че зад учтивата му маска се крие яростна омраза при мисълта да обяви детето на един мелез за свое. Но алчността взе връх над отвращението му. Баща й бе купил съпруг, за да скрие срама й.

Джуда не искаше и да чуе, че Бенхамин е тръгнал да търси Риго. Брак между дъщеря му и „проклетия дивак“ не можеше да има.

— Сякаш Бенхамин би могъл да го убеди да се върне при мен! — прошепна горчиво тя в тишината. Ръката й инстинктивно опипа леката подутина. Повтори клетвата да защитава детето си. Спомни си бълнуването на Риго за нерадостното му детство и обеща на нероденото: — Ще се оправя с Ричард дьо Бей. Никой няма да ти се присмива или да ти причини болка!

Силен шум под стълбите прекъсна тревожните й мисли. Тежката входна врата се затръшна и гласовете на слугите зазвучаха като в препирня. После чу баща си да шепне, сякаш усмиряваше някои. Като насън прекоси на пръсти дебелия турски килим и отвори вратата. Устата й беше суха, а ръката върху масивната бронзова дръжка — влажна. Когато чу познатия глас, който властно прекъсна протестите на Джуда, краката й омекнаха.

— Незабавно ще говоря с мадмоазел Мириам! — мечът му опираше в гърлото на едрия слуга. Джуда бе заповядал да го изхвърлят на улицата.

— Няма да можеш да избиеш всичките ми слуги, макар да си дивак. Ще заповядам да те изгорят на кладата, докато испанските ти кокали започнат да пукат, ако не ме оставиш веднага на мира — рече Джуда и вените на челото му се издуха от ярост.

— Почти убих от път един жребец, докато дойда от Италия, брулен от ледения вятър. След такова пътуване никой не може да ми забрани срещата!

— Аз съм й баща и ти забранявам! Имам право.

— Говориш за права. От устата на дъщеря ти искам да чуя какво мисли по въпроса! Или предпочиташ да обсъждаме това пред всички?

Риго свали меча от гърдите на слугата и направи жест да отпъди слугите, събрали се в хола.

— Дъщеря ми ще се омъжи за Ричард дьо Бей! — Джуда пребледня от страх, че срамната тайна на Мириам ще излезе наяве. — Всичко е решено.

— Нищо не е решено, преди да разговарям с нея — отвърна Риго и мечът му отново се насочи към слугата, който бе направил заплашителна стъпка напред.

— Нека обсъдим това насаме в библиотека. Татко, не желая името ни да става повод за клюки — обади се Мириам от горната площадка на стълбите.

Тя огледа Риго, докато слизаше. Наистина изглеждаше, сякаш бе яздил седмици, без да почине. Тежкият плащ беше мокър от дъжда, а лицето му беше изопнато и небръснато. Изглеждаше изморен, изнервен и опасен.

Когато тя слезе във фоайето, Джуда освободи слугите и тръгна сковано след нея, но пред Риго, сякаш с физическото си присъствие искаше да ги държи далеч един от друг. Мириам натисна бравата и дъбовата врата се плъзна на добре смазаните си панти.

„Трябва да застана лице в лице с него“ — помисли тя. Затаи дъх, докато го изчакваше в средата на голямата стая.

Сива студена светлина се процеждаше през прозореца и рязко очертаваше суровите черти на Риго. Очите му бяха тъмни като буреносен облак, когато се вгледа в нея, и нахално се местеха от лицето към корема й. Тя издържа погледа му, без да трепне, но остра болка прониза сърцето й.

Джуда пръв наруши тишината:

— Мястото ти не е в тази къща, испанецо. Ти и дъщеря ми няма какво да си кажете.

Риго все още стискаше оръжието в ръката си. След като наведе острието към пода, той не погледна Джуда, а се обърна към Мириам:

— Бременна ли си?

— Защо направо не ме попиташ твое ли е детето? — отговори тя гневно.

Този пряк въпрос го изненада и смути.

— Ние двамата знаем. Детето е мое — прокара ръка през дългата си, разрошена от вятъра коса.

— Няма значение, че е заченала от теб. Тя ще се омъжи за Ричард дьо Бей! — изрева Джуда.

— Няма да позволя на друг мъж да пипне детето ми — каза с леден глас Риго. — Ти ме мислиш за дивак без чест, но животът добре ме обучи. Няма да повторя греховете на Аарон Торес! Ще се оженя за нея.

— Може да не искам да се омъжа за теб — каза Мириам, като премести сърдито поглед от Джуда към Риго.

— Няма да позволя да обречеш живота на бъдещето ми дете на несгоди. Зная как оня хитър лихвар ще се отнася с копелето на копеле.

— Имаш лошо мнение за един достоен човек — каза с презрение Джуда, малко успокоен от отказа на Мириам.

— Достоен човек! — повтори Риго. — Такъв ли е той, мадмоазел? Ще можеш ли да прекараш живота си в Марсилия в дома на богаташ, и то с цена да направи детето ми нещастно?

— Дали нехранимайко като теб ще му стане по-достоен баща?

„Защо говориш само за детето, не за мен?“ — стенеше сърцето й, но запази спокойствие.

— Бебето ще е с индианска кръв. Ако отрасне в плантацията на Торес, животът му ще бъде по-добър, независимо какъв е баща му.

Джуда застана между двамата и с ярост се вгледа в мелеза.

— Ти не можеш да бъдеш баща на това нещастно дете! Нямаш място в моя дом. Вече чу Мириам. Иди си! Тя ще се омъжи за Дьо Бей, един от нашите хора.

Мириам трепна, но не каза нищо. „Клетото дете.“ Тя бе опетнила името си и не заслужаваше по-добра съдба, но трябва ли невинното дете да страда заради нейния грях.

Сякаш прочел мислите й, Риго погледна над рамото на Джуда и спря пронизителните си сини очи върху бледото й лице.

— Отказваш ли да се омъжиш за мен? Идвам отдалеч, за да получа това, което ми принадлежи. Ако не ме желаеш, омъжи се за мен заради името Торес. Семейството на почитаемия ми баща бързо забогатява в колониалните острови, поне така казва Бенхамин. Те ще ти осигурят необходимите условия и ще обичат детето ти, Мириам.

Почувства, че тя омеква. Но Джуда Тулон също долови това.

— Аарон Торес е отцепник от вярата си, женен за християнка. Ти ще се чувстваш чужденка в онази дива пустош. Забранявам ти!

Сърцето на Мириам сякаш се разкъса. Има ли сили да изостави всичко скъпо в Марсилия? Но Риго беше прав, трябваше първо да мисли за детето. Дьо Бей щеше да вземе парите и можеше да се отнася с бъдещето бебе както желае. А ако е мургаво като баща си…

Припомни си отново бълнуването на Риго за детството му. Погледна обърканото лице на баща си — едновременно яростно и изплашено.

„Никога повече няма да те видя, татко. Прости ми.“

— Ще се омъжа за теб, Риго — каза тя с приглушен глас.

Джуда я погледна със замъглени очи. После погледът му стана яростен, студен като кремък. Но сивите й очи го издържаха.

Прочете решителността в тях и нещо в него се пречупи.

— Нямам вече дъщеря — рече той и започна да рецитира нещо на иврит.

Очите му бяха празни, не я виждаше. Не я видя и когато мина покрай него и застана разтреперана, но със сухи очи пред Риго.

— Готова съм. В тази къща вече нищо не ми принадлежи. Ще трябва да ме вземеш такава, каквато съм, без зестра.

Риго се намръщи.

— Мислиш ли, че съм от хората, които се женят за една жена, заради богатството й?

Той улови отпуснатата й леденостудена ръка. Джуда Тулон продължаваше да говори нещо на странния език, сякаш не забелязваше, че се канят да излязат.

— Само фактът, че ще се жениш за индианец ли разстрои мозъка му, че бърбори така? — попита Риго, когато излязоха във ветровития коридор.

— Това не е бърборене. Това е иврит, молитва за мъртвите. Когато евреин се ожени за друговерец, според закона на Мойсей родителите му вечно трябва да го оплакват. Това дете ще бъде вечно мъртво за него.

Тя почувства как ръката на Риго я стисна по-силно докато ругаеше под носа си. Опасното лице на индианеца накара слугите да побегнат.

Самата тя едва понасяше страшния гняв в погледа му. Но блясъкът в неговите очи я топлеше, когато отвориха входната врата и леденият януарски дъжд ги зашиба по лицата.

— Наметни се с това, докато оседлая коня — нареди той и я загърна с тежкия си плащ.

Мириам затвори очи и зарови лицето си в плътната вълна, която излъчваше мириса на човека, променил коренно живота й. Той беше чужденец, но скоро щеше да стане неин съпруг. А докосването, мирисът, допирът му й бяха до болка познати. „Аз съм омагьосана!“

Риго възседна коня и я намести пред себе си, след което промърмори на едрото черно животно:

— Леко, Пелигро, леко!

— Хората на баща ми няма да ни преследват. Може да прибереш меча — каза тя.

— Ако го бях прибирал, мадам, нямаше да сме заедно сега — отвърна той и пришпори жребеца в бърз тръс през тесните улици към палата на Торес.

Дъждът скри сълзите й и тя не отговори на нескопосаната му шега.

 

 

— Пратих да повикат стария ми приятел Франсоа Моро, за да подготви сватбата — каза Исаак, докато се разхождаше напред-назад из голямата спалня, в която спяха с Руф.

Жена му седеше на канапето до стената.

— Сигурен ли си, че тази сватба е за добро? Мириам е нещастна жена. Страх ме е да си помисля до какво ще доведе скъсването с баща й.

— Да свърже живота си с мелеза, брат на моя племенник, е нейно решение, не наше и на Джуда — отвърна Исаак раздразнено. — Мошеникът поне се върна при нея. Когато Бенхамин доведе брат си тук, аз го предупредих, че нещата ще вземат лош обрат.

При споменаването на Бенхамин очите на Руф се напълниха със сълзи.

— Бенхамин трябваше да се ожени за нея, не Риго.

— Мириам винаги е била твърдоглава, но досега проявяваше здрав разум. Тя е избрала християнина. Ще се наложи да смени вярата си и трябва да ги венчае свещеник. Уредих най-бързото отплаване към Еспаньола. Ще пътува при пълни удобства, когато наближи времето за раждане.

— Но това няма да стане преди края на юни. Има още време, Исаак — каза тихо Руф.

— Ще изтърпя тоя мръсен прелъстител до сватбата на Мириам Тулон. Това ми стига! — рече Исаак мрачно.

Отиде до масата и си наля чаша неразредено вино. Макар да беше от най-добрите лозя на Прованс, на вкус му напомни помията около пристанището. От момента, в който научи за унижението на Мириам, се чувстваше виновен, че не прецени правилно каква опасност представляваше присъствието на индианеца. Трябваше да отхвърли молбите на Бенхамин и да изпрати чуждоземеца да живее при своите веднага, след като се оправи от раните си. Трябваше…

— Виниш себе си — отвърна Руф, като разбираше какво изживява. — Недей, Исаак! Ти не можеше да изгониш сина на Аарон. Освен това — въздъхна тя, — Мириам трябваше да бъде по-внимателна. Тя не е глупачка.

Той изсумтя и я прегърна.

— Мириам нямаше опит, за да предвиди намеренията на индианеца. Нека не мислим повече за това. Все едно, не можем да направим нищо. Скоро те ще се оженят и ще отпътуват за островите.

— Много по-добре би било Аарон да е при нас в безопасност заедно със семейството си — каза печално Руф.

— Възможно е някой ден да се съберем, но още не е време — отвърна Исаак и я потупа успокоително по рамото, загледан в пламъка на свещта.

 

 

Следващите дни Риго прекарваше времето си далеч от къщата на Торес, като отчаяно се опитваше да изясни обърканите си чувства. Явно това нахакано семейство Торес го обвиняваше за падението на Мириам. Още по-очевидно беше, че въобще не го смяташе за подходящ съпруг. Но мнението им нямаше значение. А Мириам или беше хладна и високомерна, или му подхвърляше хапливи думи.

„Какво очаквах? Да се хвърли в обятията ми и да декламира любовта си?“

Привикнал отдавна да се предпазва от болките, които може да му причини високомерието на другите, Риго знаеше, че няма да допусне глупава грешка.

Собствената му вина го караше да страда. Дори да знаеше, че освен страстта тя изпитва и нещо друго към него, в крайна сметка беше годеница на брат му. В това проклето семейство на Торес, той обичаше само един човек и го беше предал.

Мокрият зимен сняг сякаш беше фон на настроението му. Той слезе от коня и подаде юздите на Пелигро на слугата. Беше уредил всичко за пътуването им до океанските острови чрез пълномощното, изпратено от баща му, който вярваше, че първородният му син се връща с Бенхамин и неговата жена.

„Какво ли представлява баща ми?“

Всички казваха, че Бенхамин е точно копие на Аарон Торес. Риго сви устни. Ако самият той не бе толкова тъмен, щеше да бъде пък копие на Бенхамин.

— Лошото е, че осъзнаваме дълга си, след като преживеем неприятности — промърмори той.

Детето на Мириам няма да израсне като изтърсаче. Тя е бяла жена, дама, и трябва да се бори за честта й. „Дори да ми коства душата!“

Днес е сватбеният му ден, а тази нощ ще тръгнат на път. Приемаше времето като поличба.

 

 

Преди да прекрачи прага на базиликата „Св. Виктор“, Мириам не беше влизала в християнска църква. Изглеждаше мрачна. Свещеникът, който чакаше да започне церемонията, не беше строг, сякаш съзнаваше, че тя изживява тревога, заради смяната на вярата си. Членът на съвета Франсоа Моро, който беше уредил нещата заради чичо Исаак, я изпрати до църквата. Беше снажен и с плешиво теме, но се държеше любезно като жена си. В компанията на двамата здравеняци Мириам тръгна по пътеката и се ослуша в ехото на стъпките им в празната тъмна зала.

Риго излезе от малката ниша встрани от високия олтар. Десетината свещи осветиха богатото му облекло. Беше целия в черно кадифе със сребърно везмо по ръкавите на плаща. Дългите му стройни крака бяха обути в прилепнали панталони. Върху широките си рамене носеше тежка сребърна верига и къдриците с цвят на мастило на места се увиваха около блестящия метал. Не можеше да види изражението му, но беше сигурна, че е величествено и едновременно с това тайнствено.

Мириам се чувстваше самотна и безпомощна сред странните статуи и олтари с орнаменти. Очите на Риго се преместиха от бледото й лице върху кехлибарената рокля. Руф и Исаак не бяха пожалили пари да й осигурят красиви дрехи, за да не си спомня с тъга за къщата на Джуда Тулон. Светлината на свещите падаше върху странните фигури, извезани върху скъпия брокат. Роклята подхождаше на бронзовия цвят на косата й, сега покрита с пищен воал и венец от топази.

Очите им се срещнаха и тревогата й намаля. Издържа погледа му, без да трепне. Когато пое ръката й, пожела си да бъде по-възторжен. Коленичиха сковано пред свещеника.

Риго се опитваше отчаяно да може да прочете мислите й. „Съжаляваш ли за сделката ни? Или предпочиташ да си в синагогата с Дьо Бей?“

Мириам повтаряше думите на свещеника, а Моро разтревожено гледаше край себе си. Когато получиха последната благословия и се изправиха, тя се вгледа в лицето на Риго, за да прочете чувствата му. Не можа.

 

 

Изправени на палубата на „Галианте“, Риго и Мириам гледаха как Исаак, Руф и децата им на кея стават все по-малки. Единствената им внучка Ребека я бе прегърнала и бе сложила в шепата й малък златен кръст на тънка верижка. Прошепна й:

— Отсега нататък ще имаш нов живот. Бъди щастлива като братовчед ми Аарон с неговата християнка!

Всички пожелаха на Риго и на съпругата му много щастие и ги отрупаха с писма за семейство Торес отвъд Атлантика. Дъждът най-сетне бе намалял и водата беше почти спокойна, докато корабът се придвижваше до тесния ръкав на Лейсидон и заплува край островчетата около Голф дю Лион.

— Поне започваме сватбеното си пътуване при добро време — рече Риго и взе ръката й. Марсилия бавно се топеше в мъглата. — Гледай напред, не назад, моя съпруго — посочи й блестящите синьо-зелени води на Средиземно море.

Тя се обърна, но не му отговори. Подаръкът на Ребека сякаш я пареше в малката кадифена торбичка на кръста й.

— Какво ти даде Ребека? — попита той, когато Мириам инстинктивно докосна торбичката.

— Просто дар за сбогом с пожелания за съвместно щастие — рече тя безизразно.

Риго повдигна черната си вежда.

— Едва ли вярваш в него.

— А и мислиш ли, че си подготвил щастието ни?

Нишките на самоконтрола най-сетне се скъсаха.

— Не само ти правиш жертва, Мириам. Аз приключих с кариерата си в армията и загубих любовта на Бенхамин. И аз изоставям единствения си дом и тръгвам към далечна страна.

— Но ти ще се срещнеш със своя баща, а аз загубих моя завинаги — каза тихо тя и едва сдържа сълзите си. Повече не можеше да мисли за Бенхамин или за Джуда.

— Отивам да се видя с човека, който изостави отрочето си на диваците. Извини ме, ако не съм много доволен от перспективата скоро да го срещна. Но за разлика от него, Мириам, аз знам що е дълг. Все пак ти си бяла жена и няма да понесеш отношение като към дивачка.

— Да, но се омъжих за един от тях! — отвърна тя на тежките му думи, без да се замисля. Веднага пожела да не бе казвала това. Изразът му беше ужасен.

— Да, омъжи се за един от тях — прошепна той. Лицето му бе изкривено от ярост, грабна я в ръце и я понесе към стаята им. — Като твой съпруг имам право да видя какво стока съм купил.

Каютата им беше малка, с тесен дюшек върху дървен нар, масичка и столче. Приличаше на затвор и вонеше на плесенясало дърво и човешка пот. Риго я остави доста рязко до леглото, сетне запали дебелата лоена свещ на масата.

Мириам се вгледа в него. Беше напрегнат. Притвори вратата, залости я и се обърна към нея. На мъждукащата светлина лицето му изглеждаше още по-тъмно. „Аз съм тъмното“. А черното облекло подхождаше на лицето му.

Той свали тежката сребърна верига от врата си и я остави на столчето. Последваха я бродираната пелерина и копринената туника. Седна на края на леглото и свали ботушите си. След това застана пред нея. Тя пожела да протегне ръка и да прокара пръсти по косматите му гърди. Лицето й пламна и притисна ръце към роклята си от страх да не го докосне. „Аз съм тъмното.“ Тези негови думи и присъствието му я изплашиха. Заби нокти в дланите си. Беше бледа като алпийски сняг, трепереше. Страст ли беше това или отвращение? Сигурно и двете. Той протегна ръка и се заигра с една къдрица, показала се под воала й.

— Казваш, че съм дивак. Но съм и мъжът ти. Искам да видя тялото ти, цялото — тя се сви, но той продължи да си играе с къдрицата й. — Предишните ни срещи бяха много кратки и страстни — тя леко се изчерви, но посрещна погледа му. — Не ме вкарвай в грях. Всеки момент ще започна да късам дрехите! — гласът му беше тих, но се усилваше. — Не, не ме вкарвай в грях! Свали ги сама.

— Аз съм бременна, Риго. Тялото ми наедрява, става грозно.

— Сам ще преценя дали си грозна — на устните му се появи бегла усмивка, но очите му останаха студени.

Мириам почувства, че търпението му се изчерпва. Пръстите й нервно ровеха в копринения воал и докоснаха диамантената диадема в косите й. Хвърли я върху черните му дрехи и тя грейна като усмивка. Връзките на роклята й лесно се развързаха, но брокатът беше много тежък. Докато се бореше с него, усети топлите му силни ръце да вдигат роклята над главата й. Риго закачи това прелестно изделие на кука на стената. Тя остана само по дългата долна риза. Бе прекалено засрамена, за да я свали сама.

Риго дишаше тежко, когато се обърна към силуета, очертан от свещта. Сянката й беше ефирна и странна, подчертаваше пищността на тялото й. Косата мътно блестеше и падаше като каскада от коприна до кръста й. Той едва сдържаше желанието да я сграбчи в обятията си.

— Патриция ще се побърка, ако види тези гърди — рече той.

— Съмнявам се дали ще завиди на подутия ми корем — отговори Мириам и изви глава.

— Защото там има дете мелез? Но тъй като то е точно в твоя корем, значи е мое. Ако Патриция беше на твое място, копелето можеше да бъде на всеки.

— Човек става такъв, с какъвто се събере, индианецо — отвърна тя и почувства завист към неговите проститутки. — Ако Патриция Фарие онази нощ беше дошла навреме, сега нямаше да сме женени.

— Ще имаш време да съжаляваш за този момент, но когато приключим това… сега — под копринената нежност на гласа му се криеше стоманен гняв.

В един момент Мириам помисли да му откаже. Но само за миг. Бавно вдигна единия си крак на дюшека, събу пантофа от брокат и смъкна копринения чорап. Повтори същото с другия крак. После се изправи и развърза презрамките на долната си риза, но още нямаше смелост да я свали. Закри корема и гърдите си.

Риго въобще не мръдна.

— Пусни я. Искам да те видя цялата.

Той почувства вътрешната й борба. Пръстите й стискаха и отпускаха ефирната материя. Най-сетне ризата се свлече на пода като океанска пяна край елегантните й глезени. Той мина бавно край нея, като едва сдържаше страстта си.

Мириам остана изправена, докато Риго я оглеждаше като домашно животно. Тя знаеше, че кръстът й е надебелял, долната част на корема е наедряла и гърдите й са станали тежки. „Никога няма да превия гръб!“

Риго вече не издържаше. Протегна ръка и покри едната й твърда гърда. Сетне, когато зърното й се втвърди, пръстите му леко зашариха надолу по корема и се спряха за миг на пъпа.

— Детето ми е там — шепнеше той почти на себе си.

Прониза я остра болка. Искаше да му извика: „Това ли е единственото ти скъпо нещо? А аз?“ Но не каза нищо и той продължи подлудяващата я игра с пръсти. Грубите им върхове зашариха по извивките на бедрото и уловиха ръката й. Той вдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Тялото ти още помни допира ми. Помни го — придърпа я към себе си с другата ръка и тя почувства пулсиращия му член. — Моето също — след тези думи зарови пръсти в косата й и я целуна.

Мириам се почувства слаба, изтощена от дългия изнурителен ден, унижена от безсрамното опипване на тялото й. Но когато устните му докоснаха нейните и езикът му заигра, страстта й надделя над гордостта и страха.

Риго се впи в устните й, сетне обсипа с меки горещи целувки бузата, мина към шията. Почувства нейната всеотдайност, освобождаването на страстта й. Тя се притискаше към него и издаваше гърлени стонове като малко диво животинче, хванато в примка. Леко я повдигна и я постави на тясното легло. След това се съблече пред нея.