Шърл Хенке
Завръщане към рая (11)

Глава 10

— Дявол го взел този студ! Откъде се взе?

Джанго Янос затропа с крака, за да се стопли. Поизносената, но здрава кожа мътно отрази пламъците от огъня на Агата. Спря до техния лагер, привлечен от миризмата на старата фури-даи — вещицата. След цял ден непрекъснато яздене беше прегладнял. Миризмата на печен таралеж напълни устата му със слюнка.

— Чак след час ще сваля глинената обвивка на месото — рече ниската пълна вещица, сякаш прочела мислите му. — Изпрати сестра си при мен! Трябва да говоря с нея.

Джанго с отвращение плю на земята, но запази спокойствие. Тя бе фури-даи, жрицата и само старият Сандор можеше да не изпълнява заповедите й. Но той беше войвода или главатар. Блестящите й черни очи се впиха в неговите. Бързо извърна глава от тези дълбоки кладенци, които сякаш изпиваха силите му.

— Ще ти изпратя Рани! — каза й той и бързо се метна на коня си.

Кокошият смях на старата вещица го подгони. Тръгна към средата на безразборно разпръснатите палатки и каруци. Всички бяха покрити заради кихавицата на демоните, както джипситата наричаха зимния вятър. Навсякъде блещукаха весели огньове, а около тях жени, облечени в дебели вълнени дрехи, готвеха вечерята. Миришеше на див чесън и розмарин.

Джанго слезе от коня до един от огньовете. Видя малката сгушена фигурка. Рани вдигна глава към най-големия си брат, огромен като гигант. Приближаването му бе посрещнато от кучешко ръмжене.

— Усмири това животно или ще го пречукам — каза през зъби той.

Виро пак изръмжа от леговището си под дървения вагон.

— Скъпи ми братко, лесно е да се каже, но опитай ти да го укротиш — отвърна заядливо тя и се изправи, без да трепне пред суровото му, изсечено като от камък лице. Беше почти тридесет сантиметра по-ниска от него.

— Много си кисела. Да не си яла жабешки яйца? Или си сърдита, че не ходих на панаира да ме обират заради теб?

Той вдигна заканително ръка и Виро отново изръмжа.

— Млък, глупаво кученце! — изкомандва тя.

Джанго свали ръката си.

— Агата иска да разговаря с теб. Ако те задържи, донеси ми малко от таралежа, дето го готви — кресна той след нея. — Твоите каши с чесън ми омръзнаха.

— Тогава хвани глиган и ще ти го сготвя — отвърна му тя и се затича.

Грамадният сив вълк се измъкна от леговището си под каруцата и припна по петите й.

— Какво правиш? — попита Рани старата жена, която я покани във влажната разхвърляна палатка. Имаше сувенири, събирани цял живот по време на скитане из света: статуи на котки от Египет и топове пъстър памучен плат от Сирия; дебели възглавници от Турция и блестящи златни монети от почти всички страни в Европа. На едно столче беше поставен изкусно гравиран нож и стоманеното му острие отразяваше светлината на свещта.

Агата чукаше някакви тъмни, тръпчиво ухаещи треви в хаванче от вече износен мрамор.

— Приготвям ти амулет за щастие — отговори старата жена, докато пръстите й чевръсто работеха.

Всеки пръст на жилестите й почернели ръце имаше по няколко пръстена. Движенията й бяха бързи и ловки. Загреба от хаванчето четири щипки черен прах от съда и го постави в малка кожена торбичка.

— Това ще те пази, ако го носиш до сърцето си.

Тя закрепи торбичката в едно медальонче на златна верижка и го подаде на Рани.

— За какво ми е амулет? Аз съм в безопасност — рече момичето, без да трепне.

Агата изпръхтя.

— Видях бъдещето ти: очаква те опасност.

Рани се засмя.

— Не говори със загадки за мен, Агата. Та ние предсказваме бъдещето само на бели хора. Глупаво е една роми да се опитва да измами друга.

— Не те мамя. Мога да гледам в бъдещето, когато това е нужно — хитро рече старата жрица. — Ти си особено момиче. Искам да станеш наследница, да те науча на всичките си умения.

Взря се в златистите очи на Рани. Беше доволна, че момичето не отклони поглед като брат си Джанго.

— Правиш ми чест, Агата. Твоите знания на фури-даи са огромни, но имаш собствени дъщери. Няма ли на тях да…

— Те не са белязани от съдбата. Още не съм сигурна дали тя е избрала и теб. Само времето ще покаже това, но имах тревожни сънища. Ще се запознаеш със златокос мъж от далечна страна и той ще промени живота ти. Не знам дали това ще е за добро или за зло. Но докато разбера, носи това!

Говореше високо, докато поставяше верижката на шията на Рани.

Върху малкото сърцевидно лице на Рани се изписа удивление.

— Златокос мъж? Бял човек и блондин? Каква работа имам с подобен мъж? — сетне в очите й проблесна смях. — Освен ако открадна коня или пребъркам джобовете му.

— Нищо подобно — отвърна Агата. — Ти ми се яви с него — тя понижи тон и внимателно се вгледа в малкото девствено момиче. — Видях ви като любовници.

— Не! — извика Рани толкова буйно, че Виро скочи на крака. — Това е абсурд. Една роми никога няма да се омъжи за бял! — рече възмутено момичето и успокои едрия звяр, като поглади лъскавата му козина.

— Не казах, че ще бъде твой съпруг, а че ще станете любовници. А дали това е за добро, ще трябва да проверя.

— Ако е лош, ще можеш ли да ме опазиш от него? Аз няма да се отдам на чужденец!

Тя упорито поклати брадичка.

— Искаш да кажеш, че ще се омъжиш за Мигел?

Фури-даи знаеше отговора. Рани плю на земята и се зави по-плътно с вълнената си дреха.

— Пах? Онова напористо момче! Джанго и Расван ми го избраха. Презирам това лигаво кученце! — тя нави нервно една черна къдрица около пръста си и добави: — Той е само кожа и кости и зъбите му са изгнили.

Агата каза строго:

— Джанго и Расван са твои братя. Тяхна задача е да организират сватбата ти. Скоро ще навършиш седемнадесет години, което е много за първо бебе.

Рани си представи болнаво чернокосо дете с криви развалени зъби и потръпна.

— Никога няма да родя дете на Мигел!

— Може да стане, може да не стане — отговори старата фури-даи.

 

 

Парк „Мирабело“ пред стените на Павия, година 1525, 24 февруари

Обсадата на Павия, малък град в полетата на Ломбардия, бе начената от френската армия през октомври 1524 г., и продължи през есента и зимата на следващата година. Бъдещият, но несигурен съюзник на императора на Рим — Бурбонският дук, след като не успя да превземе Марсилия, събра лютерански доброволци, за да се бият за най-големия католик, монарха на Испания.

Бенхамин не беше на ничия страна. Чу, че около Павия се събират сили, но не прояви интерес, докато беше в безопасност в Марсилия. Сега отношението му беше друго. В Марсилия всички очакваха победата на крал Франсоа, но след срещата си с дребния испано-италианец Пескара, Бенхамин вече не вярваше, че имперската армия ще се предаде лесно.

Той пристигна при Пескара в разгара на битката през 1525 г. Очакваше купища ранени и се изненада, че военните действия бяха малко. Върлуваше епидемия от венерическата френска шарка. Много войници бяха повалени и от чума. Студът беше убийствен, особено при липсата на достатъчно храна и одеяла. Войниците страдаха от смъртоносни болести, за които Бенхамин нямаше лекарства. Вече два месеца правеше всичко възможно да ги лекува, но изчерпа оскъдните си средства. Обиколи съседните села и купи билки от селянките и от аптекарите. Чистецът, зарасличето, различните видове лайкучка струваха скъпо, а кесията на Пескара беше изтъняла. Пари не пращаше и крал Карлос от Испания, а Бенхамин не можеше да получи средства или стоки от Исаак в Марсилия.

Французите, които обикаляха околността от месеци, я бяха ошушкали. Паркът около гладуващия град Павия беше превърнат в оживено пазарище, където хиляди ломбардски търговци продаваха петли и гъсто вино на френските дворцови офицери. Не липсваха проститутки, а Франсоа не се лишаваше от дворцовите удоволствия, включително куртизанки от Париж.

Зимата продължаваше, имперските войски ставаха все по-силни, докато французите пръскаха богатствата си, без да могат да мръднат армията на упорития Ди Лейва от Павия, въпреки че градът беше откъснат от съюзниците, които се намираха точно зад френския лагер.

Тогава дойде решителният ден. От Алпите духаше леден вятър. Битката щеше да започне при изгрев-слънце.

Пескара завари Бенхамин да преглежда един барабанист, който беше измръзнал до смърт.

— Хайде, лекарю! Много скоро ще имаш по-спешни случаи от този. Трябва да стоиш зад копиеносците и аркебузорите^[1]. След като се вдигне завесата и се появят първите актьори, ще потече кръв.

Бенхамин уморено се изправи и събра лекарствата и инструментите си.

— Никога ли не ти омръзва мириса на кръв? — попита той генерала, когато се измъкнаха от примитивната палатка.

Пескара се засмя, а вятърът бързо отнесе думите му.

— Мирисът на кръв — да. Но тържеството от победата — не. То е изключително сладко.

Въпреки дребната си фигурка жилавият военен привличаше вниманието и скоро хората му се събраха около него. Един войник хвана коня му, за да може да го възседне. Пескара огледа копията, които отразяваха първите утринни лъчи. Аркебузори със сериозни лица и кавалеристи се тълпяха зад командира си. Германски наемници, целите в белези от рани, търпеливо чакаха, стиснали саби. Професията на всички беше да убиват. Бенхамин наблюдаваше тази многоезична армия на император Карлос V и почти долавяше мириса на кръв.

Енергичният глас на Пескара прекъсна мрачните му мисли. Генералът се обърна към хората си:

— Няма как да ви нахраня, момчета, но пред вас се намира лагер, в който месото и виното са в изобилие!

Бенхамин беше готов да се закълне, че забеляза как дребният испано-италианец намигна. Тълпата нададе рев, който се разби на вълни сред редиците. Хората щяха да последват командирите си. Планът беше готов. Очертаваше се страшна битка. Двете страни наброяваха над петдесет хиляди души. Лекарите бяха малко. Бенхамин се сви в тъмнината.

Когато първите бледи лъчи оцветиха небето в мръсно розово, испанските аркебузори и копиеносци, придружени от леката кавалерия, се придвижиха през равната открита земя, като се опитваха да заобиколят французите и да се съединят с Ди Лейва в града. Германските наемници изчакваха зад дърветата, за да видят какво ще предприемат французите.

Загърмяха оръдията. Бенхамин беше чул Парацелзий да описва ужасите на войната, но за подобно нещо не беше подготвен. Гледаше с невярващи очи от скривалището в един окоп. Припомни си разказите на баща си за преживяванията по време на мавърските войни и индианските бунтове на остров Еспаньола. Но това тук беше много по-лошо, много по-мащабно: ръце и крака хвърчаха по замръзналата земя; изкормени мъже пищяха; обезглавени трупове мърдаха, когато кавалерийските коне газеха собствените си господари, френските оръдия бълваха залпове.

Бенхамин изпълзя от укритието и извика на придружителите си да го последват. Извади облян в кръв кавалерийски офицер от един храст и започна да преглежда раните му.

— Защо ли и татко, и Риго избраха да бъдат войници? — промърмори той, докато поръсваше с прах раната. Когато кръвта леко се съсири, превърза мястото и запълзя към друг войник с много по-сериозна рана.

Имперците скочиха в окопите, изоставени от пехотата на Франсоа. Смелият млад крал напредваше към обърканите испанци начело на най-добрите си кавалеристи. Те налетяха на най-горещото място на битката. Скоро всичко щеше да свърши и Франция да се окичи със славата на още една победа, по-велика от тази при Мариняно. Слънцето вече се бе изкачило високо и сребърната ризница на краля проблясваше. Едрият му кон неспокойно пръхтеше.

Тогава Бенхамин чу тишината. Беше много зает с ранените и с умиращите, за да наблюдава развоя на битката, но сега се изправи и излезе от укритието.

— Защо спряха оръдията? — запита той един копиеносец.

— Френските гренадири замаскираха оръдията си. Конницата им се озова пред техните оръдия. Няма как да стрелят, без да улучат своите.

Младият копиеносец побягна, за да настигне група мъже, които се разполагаха във верига през полето.

Сега навсякъде цареше хаос, а германските пехотинци заобиколиха французите и унищожиха едното им крило. Леко въоръжените войници на Пескара се хвърлиха в ръкопашен бой, като поваляха френските конници, наобиколили Франсоа. Това, което приличаше на победа, се превърна в разгром.

— Лудост, чиста лудост! — шепнеше на себе си Бенхамин, докато наблюдаваше как смелите французи падат, разкъсани от снаряди.

Ранените бяха толкова много, че нямаше време да види края на битката, когато Пескара залови френския крал. Само чу дрезгавите възгласи:

— Победа! Да живее Испания!

Нямаше още девет часа сутринта, а над десет хиляди души бяха мъртви и безброй други щяха да умрат от раните си. Бенхамин Торес почти не спа две нощи след битката за Павия.

Пескара не се беше излъгал за богатата плячка във френския лагер. Наоколо се виждаха имперски войници с шишета вино, други — прегърнали съблазнителни проститутки. Ядяха печени пилета, бършеха мазните си ръце в топовете коприна и кадифе, отнети от италианските търговци, които нямаха щастието да бъдат снабдители на печелившата страна. Лакомията и покварата на победителите отвратиха Бенхамин.

Той покри мъртвия аркебузер с отрязан крак. Човекът беше умрял по средата на операцията.

— Още една битка и още много такива нещастни дяволи! — рече той на Пескара.

— Да, но те обичат тази игра — каза тихо Пескара. Лицето му беше сурово, когато огледа ветровитата стара кръчма, превърната в полева болница. — Всеки войник знае, че може да не дочака поредния оръдеен залп. Риго вече е далеч от този живот. Би трябвало и ти да избягаш оттук, въпреки че ще ми липсват уменията ти на лекар.

Лицето на Бенхамин не изразяваше нищо.

— Никога не съм бил толкова безпомощен. Повечето ранени измират, без да мога да им помогна.

— От много дни работиш без отдих. В теб говори умората. Тук вече не ми трябват опитни лекари. И фелдшери ще ми свършат работа. Иди да си починеш, Бенхамин, заслужаваш това.

 

 

Слънцето грееше ярко, свежият мартенски въздух ухаеше на пролет. Ледената прегръдка на алпийската зима се бе разтворила и горите и полетата на Ломбардия бяха свободни. Бенхамин пришпори коня си и пое дълбоко въздух.

— Колко чисто е тук, далеч от миризмата на рани и дизентерия! Все по-малко ми харесва военният живот — каза той гласно и поглади шията на кафявия кон. — В името на истината, копнея за Еспаньола!

Търсеше пътя за Павия. Изведнъж женски писък раздра въздуха. Бенхамин бързо извърна едрия жребец и се насочи към група върби в подножието на хълма под него. Влезе в гъсто залесена зона и заобиколи голяма скала. На малка поляна забеляза двама едри мъже, испански аркебузори, вероятно дезертьори, които дърпаха една селска девойка. Тя беше на земята, хапеше и риташе мъчителите си с ярост, учудваща за дребния й ръст.

Единият от разбойниците държеше ръцете й, докато другият се опитваше да вдигне пъстрата й рокля нагоре. Тя удряше с юмруци и се гърчеше. Мъжът беше свалил панталоните си, членът му пулсираше, готов за срамния акт, който беше готов да започне.

— Курвенски син, ти си толкова мръсен, че и котките няма да пикаят върху теб! — изкряска момичето на испански и острите й бели зъби се забиха в месестата ръка на мъжа. Той я пусна и изруга от болка, но бързо вдигна другата си ръка, за да я удари.

Нито един от мъжете не беше чул приближаването на Бенхамин, заети с малката си яростна плячка. Той извади меча, застана до мъжа и притисна студената стомана във врата му.

— Не бих направил това, ако държа на собствената си ръка!

Войникът бързо се обърна и пусна момичето, което ритна с нежния си крак слабините на насилника. Той изгрухтя от болка и се свлече на земята, свит на кълбо.

— Долу ръцете, козя фъшкия, свинско лайно, изпражнение на лешояд!

Тя ритна още веднъж изпадналия в безсъзнание разбойник и се отскубна, докато другият нападател отстъпи назад. Бенхамин беше опрял меча си в гърлото му.

— Хвърли ножа, вземи тази торба с изпражнения и побързай за Павия, преди да съм променил решението си и да съм разпорил търбуха ти! Не, по-добре да оставя тази девойка да се справи с теб.

Мъжът пребледня, сведе глава и се подчини. Нарами изпадналия в несвяст насилник, без дори да вдигне панталоните му. Белите като свински бутове бедра блестяха на следобедното слънце.

— Виро!

Момичето изтича през поляната към едро сиво куче, легнало неподвижно в пожълтялата трева. Тя коленичи и започна да преглежда козината му.

Бенхамин скочи от коня, приближи се и възкликна:

— Назад! Това е вълк! — и отново измъкна меча си.

Момичето преметна смолисточерната си коса през рамо, извърна се и го изгледа с жълтите си като златна монета очи.

— Това е моето куче Виро — рече тя и заговори на животното на странен език, непознат за Бенхамин.

— Този вълк — твое куче? — недоверчиво попита той, когато едрото животно отвори златните си очи, които странно напомняха очите на господарката му.

— Отгледах го от малък, когато глутницата го изостави — отвърна тя на испански. — Така, Виро, така. Всичко ще бъде наред. Да имах само бял равнец да спра кръвта — шепнеше тя.

— Познаваш лековитите билки? — зачуди се той, отиде при коня и взе медицинската си чанта от седлото. Никога не пътуваше без нея, както и без оръжие.

— Как може да не знам, че равнецът съсирва кръвта — рече нетърпеливо тя и затисна с парцал от мръсната си пола кървавата бразда на главата на животното. — Кучето щеше да ги разкъса, ако онази дебела свиня не го простреля.

— Мога да помогна, но трябва да убедиш Виро, че съм приятел.

Той отвори чантата си и извади шише с жълт прах.

— Нима си лекар? — запита тя недоверчиво и го погледна с присвити очи.

Той поръси с жълтия прах раната с умението на човек, свикнал с тази работа. Когато се наведе над вълка, на челото му падна една къдрица.

„Ще срещнеш златокос мъж“ — припомни си Рани.

— Лекар съм — отговори той, хвърли мръсния парцал в храстите и извади снежнобяла превръзка от чантата си, — но никога не съм имал за пациент ранен вълк. Коне — да, но не и вълк.

— Ще се оправи ли? — попита тя със слаб глас.

Този мъж беше красив като златните статуи, които беше виждала в християнските църкви. Когато се обърна към нея и се усмихна, тя почти замря.

— Да. Раната не е дълбока.

Сякаш за да покаже, че е прав, вълкът го близна по ръката и поклати глава.

— Виро никога не се сприятелява с чужд човек толкова бързо — рече тя колебливо и си спомни за предупреждението на фури-даи.

Този мъж беше облечен с хубава вълнена жилетка и меки кожени ботуши. Наметалото му, подплатено с кожа, беше небрежно метнато върху широките му рамене.

— Благодаря за помощта — рече тя. — Онези хлебарки щяха да ме изнасилят и убият, ако не бяхте вие.

— Какво търсиш тук съвсем сама, и то пешком? — попита той.

— Не бях сама. С Виро се чувствам съвсем сигурна. Както и да е, хората ми не са далеч оттук.

Тя подреди множеството златни верижки и медальончета, които висяха на шията й, с учудващо нежните си малки пръсти.

— Говориш испански — това не се среща често в Северна Италия — забеляза той, като разглеждаше нежните й, почти благородни черти под пластовете спечена мръсотия.

— Нали онези кучи синове, които ме нападнаха, говореха испански? Как иначе да общувам с тях? Говоря и езика на тосканците — каза тя и без усилие премина на северноиталиански диалект.

Бенхамин недоверчиво поклати глава.

— Как се казваш и къде живееш?

— Името ми е Рани Янос, а колкото до мястото, където, живея… Е, живея тук, в полето.

Тропотът на конски копита я прекъсна. Мъжки гласове я извикаха на същия този език, на който тя говореше на Виро.

— Върви си! Това са братята ми. Ако те намерят тук, ще те убият, преди да успея да им обясня какво се случи.

Тя показа скъсаните си дрехи, после ранения вълк и го подкани да тръгне.

— Съвсем не съм беззащитен — отвърна сухо той. — Сигурна ли си, че си в безопасност?

— Да. Само че побързай, преди да са дошли!

Тя го проследи с поглед, докато възседна кафявия си кон.

— Сбогом, Рани Янос — рече той и вдигна ръка.

Малката й уста дяволито се усмихна и тя отговори:

— Пак ще се видим, златокоси!

Видя го как се шмугна между дърветата, преди Джанго и Расван да пристигнат с гръм и трясък на поляната.