Шърл Хенке
Завръщане към рая (6)

Глава 5

Риго стоеше на горната площадка на стълбището. Беше се облегнал с две ръце на белите мраморни перила, които опасваха галерията, и наблюдаваше сцената под него. Само веднъж при посещението си в двора на крал Карлос беше наблюдавал такава пищна картина. Мъже с кадифени кафтани, с масивни диамантени украшения на шията и отрупани с пръстени ръце разговаряха, докато отпиват от виното. Други танцуваха валс с дами, облечени още по-елегантно с блестящ брокат и самити^[1] с цветовете на дъгата. Огромните обръчи издуваха роклите им, докато танцуваха. Извивките на гърдите им едва-едва се скриваха под дълбоките квадратни деколтета.

Исаак не беше пожалил средства за този бал, организиран точно три дни, след като Джуда Тулон официално обяви годежа на единственото си дете и наследник с Бенхамин Торес.

Риго не присъства на самия годеж. Щеше да се почувства аутсайдер на това малко, напълно еврейско събиране в дома на Тулон. Но не можеше лесно да избяга от голямото събитие. Като един от най-богатите търговци в града, Исаак беше поканил на тържеството и християни, и евреи от висшето общество.

Скоро Риго щеше да се възстанови напълно. Това значи, че ще може вече да напусне града. След сватбата Бенхамин и Мириам щяха да пътуват за испанските острови, за да се срещнат с Аарон, Магдалена и останалите членове на семейството. После щяха да се върнат в Прованс. Риго нямаше представа как са успели да се споразумеят, но знаеше, че Бенхамин желае да останат на островите. Трябваше ли той да ги придружи и най-сетне да се види с баща си? Оттам щеше лесно да се придвижи до Мексико. Все пак перспективата да прекара седмици на борда на кораб с брат си и с Мириам не му харесваше особено.

Риго се огледа и погледът му се спря на дребен възрастен мъж, облечен богато. Киселото му изражение, което контрастираше на веселата тълпа, издаваше, че това е отхвърленият жених Ричард дьо Бей, когото хитрият старец Джуда беше използвал като примамка, за да ускори сватбата на Мириам и Бенхамин. Риго забеляза как враждебният поглед на Дьо Бей следи сгодената двойка, докато танцува.

Той също ги наблюдаваше. Бяха великолепна двойка. Бенхамин беше висок, със златиста коса, великолепен в своя кадифен кафтан, който идеално подчертаваше необикновените му очи. Отвореното наметало беше избродирано със сребро и обшито със сапфири. Мириам, половин глава по-ниска от своя партньор, грациозно следваше стъпките му в танца. Роклята от ръждивокафяв самит, обшита със златисти конци, идеално подчертаваше елегантната й фигура. Този цвят подсилваше блясъка на бронзовата й коса, щедро обсипана с перли и топази, които бяха ефектно вплетени в прическата.

Риго наблюдаваше годениците. Дали Мириам беше щастлива? А брат му? Отпи глътка вино и реши, че брат му не е щастлив. Наблюдаваше голямата зала под себе си и видя слуга с кана вино. Още едно питие би му дошло добре в момента.

„Мястото ми не е тук, при тези чужденци — богаташи и евреи.“ Но Риго знаеше, че единствената причина да бъде тук, е мисълта за косите с бронзов цвят и дълбоките сиви очи, които го преследваха. Изпи още няколко чаши от превъзходното вино на Исаак, а погледът му непрекъснато следеше Мириам, докато грациозно танцуваше в голямата зала. По едно време тя и Бенхамин напуснаха тържеството през страничния изход. Риго не искаше да мисли за това, какво ще правят. Отново впери поглед в тълпата.

И друг забеляза излизането на двойката. Ричард дьо Бей закрачи с привидно спокойствие към другата врата и излезе на площадката, където се скри в сянката на голяма колона. Оттам можеше да подслушва.

Мириам почувства полъха на свежия нощен въздух и въздъхна с облекчение:

— Най-сетне да си поема дъх — тя се вгледа в лицето на Бенхамин. Беше сурово на фона на спокойната лунна светлина. — Защо не си свалиш маската за момент? — тихо го попита тя.

Бенхамин погледна скъпото лице и на устните му се появи невесела усмивка.

— Никаква маска, Мириам. Просто се споразумях с баща ти.

— Но това означава да изживееш останалата част от живота си. Нима така си представяш бъдещия ни дом — пълно отшелничество? Далеч от родителите ти, от приятелите и от живота, който винаги си живял.

— Някой трябваше да направи избора, Мириам. В противен случай щеше да се омъжиш за Дьо Бей — каза той уморено, вече изтощен от тази тема.

— Не, никога! Нали ти казах, че ще откажа, независимо от заплахите на баща ми — горещо възкликна тя. — Дьо Бей е…

— Зная кой е! — отряза Бенхамин. — Но знам и как се чувства Джуда при мисълта да изпрати любимата си дъщеря през Атлантика. Той нямаше до отстъпи, Мириам!

— Да не мислиш, че правиш саможертва, за да не остана стара мома, Бенхамин? — хладно запита тя, като се опитваше да потисне надигащия се гняв.

— Не ставай наивна. Достатъчно си умна, за да разбереш, че Джуда очаква внуци. Той можеше и щеше да те принуди да се омъжиш за Дьо Бей. Това е неприемливо и за двама ни. Така че да приключим този безплоден разговор — проследи с пръст следата от сълзи, прокарана по бузата й, и се опита внимателно да я изсуши. — Усмихни се и да се връщаме при гостите. Кой знае, може да се влюбиш в островите! След това ще пишеш на баща си да продаде имуществото си и да дойде при нас.

Тя се усмихна насила и видя горчивината в очите му. Когато Бенхамин наклони глава и леко докосна устните й, тя за пръв път почувства празнота.

 

 

Люк Бриен не се чувстваше добре на сушата, макар че се радваше винаги, когато се приближаваше до Марсилия и видеше варовитите възвишения. Строгите очертания на базиликата „Св. Виктор“ бяха първият му ориентир, когато навлизаха в Лейсидон. От центъра на пристанището се виждаха мигащи светлини, които се катереха по наклона. Можеше да различи мъждукането на грубите восъчни фитили в гондолите на рибарите по кея от бляскавите конуси светлина, които хвърляха сребърните свещници в палатите на богатите търговци горе на върха на възвишението. Щом изкачи стръмнината и влезе в дома на Исаак Торес, той се разтревожи.

Бриен беше по-малкият син на преуспяващ търговец и го подготвиха за монашески живот. По-възрастният му брат наследяваше фамилната импортна фирма. Люк беше израсъл на пристанището и от малък наблюдаваше покритите с платнища каравели, които плаваха по търговския път за Тунис и Истанбул. Той бродеше из доковете и складовете, вдишваше стипчивата миризма на благовонните масла, гледаше благородния блясък на златните кюлчета. И си мечтаеше. Тясната килия на монаха или дори грубите стаи на свещеника не бяха място за него. Някой ден ще бъде богат!

След кратко приключение с младата съпруга на възрастен благородник той напусна Марсилия, унижен и отхвърлен от семейството си. С късмет, хитрост и в крайна сметка с малко грубост беше станал собственик на малка бърза каравела и контрабандираше луксозни стоки, иззети от тунизийските пирати. Продаваше ги тук, в Марсилия. След като спечели достатъчно пари от незаконната търговия, купи по-голяма португалска лодка „нао“ с квадратни платна за пътешествия из огромния Атлантик. Амбицията му беше да забогатее от едва тътрещите се, пълни със злато испански галеони.

От време на време имаше успех, но годините минаваха, а крал Карлос се научи да охранява златото си със силно въоръжена флота. Бриен се запозна с един французин от Марсилия, който се представи за заселник от испанските колонии. Рейнард притежаваше хато — така се наричаха земеделските селища на острова. Това означаваше идеална наблюдателница, откъдето можеше да шпионира заможните съседни хато и да ги ограбва. Етиен знаеше точно кога тръгва всеки голям товар от стоки: бразилски дървен материал, коне за езда, вълна, кожи, дори злато. Той информираше срещу дял от печалбата Люк, който на свой ред лесно плячкосваше зле въоръжените малки конвои.

Общо взето, животът на корсар не беше лош. Много скоро, ако всичко се развиваше според плановете му, Люк Бриен щеше да се оттегли от тази опасна професия и да си построи палат, точно като този тук, на малък тропически остров. Сега обаче имаше среща с партньора на Рейнард — един търговец, който изкупуваше нелегалните товари.

— Какво си ми донесъл този път? — се чу тих глас от сянката на дебела портална колона.

Люк се стресна.

— Май не аз, а ти трябва да бъдеш корсар, щом толкова ловко издебваш хората — сърдито отговори Бриен. След това разбра, че партньорът му не е в настроение за шеги и добави: — Преди малко тук имаше една млада двойка. Дали няма да подслушат…

— Те са се прибрали, не се бой. Сами сме — рече гласът от сянката.

— Докарал съм група роби — силни мъжаги за галерите. Ще вземеш добра цена на търга.

— Вече не искам смрадливи диваци от Новия свят. Те се разболяват и измират толкова бързо, че нито един капитан на кораб няма да ги качи. Дори без пари.

— А, не. Тези са откраднати от един португалец, който живее на островче извън колонията. Това са африканци. Той смяташе да ги продаде на испанските плантатори за тръстиковите им полета — успокои го Люк.

— Добре. Друго какво? — запита човекът и потърка ръце в очакване.

— Товар бразилско дърво и злато. Ще разтоваря стоката на обичайното място след три дни, когато няма да има луна. След като прегледаш всичко, изпрати вест за цената. Ще бъда на борда на „Призрака“ в северната част на кея.

— Етиен пратил ли е вест?

Корсарят замълча, след това внимателно предаде точното послание на Рейнард: „Плановете срещу съседа ми се развиват точно както говорихме.“

Сви рамене, защото не разбираше смисъла на това, което предаде. Не знаеше отношенията между двамата мъже, станали негови работодатели. Но и не желаеше да знае.

— Трябва да се махам, преди някой от това гъмжило да ме разпознае. Аз вече не съм част от цивилизованото общество.

Дребният французин се изкикоти зловещо и наклонил заплашително лъскавата си гола глава, прекоси с котешка грация двора в посока към портата.

 

 

Риго се загледа в блесналата на лунната светлина глава на госта, след което прехвърли вниманието си върху другия мъж. Странно защо, разговорът между двамата му се стори таен. Но не беше чул нищо поради разстоянието. А беше и твърде пиян.

— Сега ми трябва само една сексапилна мадама, за да ме успокои — промърмори той и сръбна още веднъж от чашата.

Знаеше, че проститутките от кръчмите по доковете няма да го задоволят. Беше придирчив в избора си на компаньонки за леглото. Още повече, че познаваше последиците от срамните болести сред войниците. Когато беше по-млад, избираше само чисти и привлекателни селски момичета. Но откакто го произведоха в чин и започна да се движи с Пескара, разбра, че мургавото му тяло и смелият му вид очароват френските и италианските благороднички. Доброто познаване на диалекти и на чужди езици, както и изисканите му маниери на любовник го правеха подходящ за шпионин, но и за колекционер на женска плът. Не, тази вечер нямаше нужда от евтина проститутка — дори Луиз от Сан Жил не му се струваше подходяща.

 

 

Мириам замръзна на мястото си, когато забеляза фигурата в осветената от луната градина. Беше излязла, разстроена от разговора с Бенхамин. Искаше да събере мислите си. Риго де ла Казас беше последният човек, с когото би искала да разговаря. Странно, но не го възприемаше като член на фамилията Торес, а той не позволяваше някой да го нарича Наваро. Преди седмица избухна, когато Бенхамин каза, че това е истинското му име. Той ожесточено отхвърляше това име и показа такова отвращение от островитянската си кръв, че всички, в това число и брат му, го наричаха Риго. Защо ли изпитваше такава омраза към индианците? Как се чувстваше като член на новото си семейство? Несъзнателно се приближи до него, докато тези и други тревожни мисли се рояха в главата й.

— Защо не танцуваш? Видях много млади дами да се тълпят около тайнствения брат на Бенхамин — каза тя. Беше доволна, че го изненада на същото място, където преди седмица той я стресна.

— Не съм специалист по придворните танци, мадам. Аз съм наемник грубиян — отвърна той, като отпи последната глътка от виното, стиснал здраво тежката чаша. Долови парфюма й.

— Грубиян, който носи латински книги със себе си и говори на провансалски елегантно като всеки французин — опроверга го тя и се приближи до него.

Риго се усмихна.

— Не съм единственият, който се прави на скромен. Ти, опърпана докторке, се превърна в красавицата на бала. Този обръч и пищната ти копринена рокля сякаш не пречат на танците ти.

Мириам сви рамене, доволна от този нескопосан комплимент.

— По един начин се обличам за работа, по друг — за бал. А ти веселиш ли се някога, Риго? Или само служиш?

— До такава степен ли не познаваш неписаните закони на обществото? Сигурно е така, щом си избрала мъжка професия. Нека ти обясня нещо за мелезите. Фактът, че съм такъв, е достатъчен, за да нямам право на компанията на свестни жени. Ако танцувам с някоя от ония страстни дами вътре, да не си мислиш, че баща й ще засияе от радост. Хубави жени от твоята класа може да ме викат през нощта, но едва ли ще потърсят компанията ми на дневна светлина — той се поклони пиянски и добави: — Да, веселя се, мадам Мириам, но на тъмно. Това съвпада с характера ми, не сте ли съгласна?

Лицето на Мириам пламна. Доволна беше, че слабата светлина скрива червенината й. Но му отвърна:

— Ето защо толкова мразиш хората на майка си. Дори се отказваш от индианското име на тайно — Наваро. Ако майка ти беше бяла, Аарон Торес щеше да се ожени за нея и животът ти да бъде друг.

Риго смяташе индианците от тайно за страхливи нещастници, които не заслужават да бъдат спасявани. Досега никой не беше избухвал по подобен начин пред него. Не му хареса истината в нейните думи.

— Аз съм такъв, какъвто съм, и нищо не може да се промени, както не могат да се променят и законите на обществото — каза с горчивина той. — А ти си една красива жена, сама в тъмнината, без закрилата на баща си или на своя жених. Разумно ли е да изкушаваме дявола, мадам?

Той пристъпи до нея и вдъхна аромата на рози.

— Не ме е страх от теб, Риго — излъга тя. Не искаше да отстъпи. — И не ми е необходима защитата на мъж, за да се разхождам в градината на лунна светлина — и си помисли: „Що за лудост?“

Риго изруга и хвърли винената чаша в храстите. После скочи като пантера към нея и я сграбчи. Мириам усещаше дъха му.

— Пиян си, Риго. Ако държиш на брат си, пусни ме — каза тя, без да се съпротивлява физически. Едва контролираше гласа си.

— Ако наистина държиш на Бенхамин, защо си дошла да ме измъчваш? — извика той и я притисна към себе си. Впи ръка в изкусната й прическа и наоколо се разлетяха перли и топази. — Косата ти блести като разтопен бронз, когато светлината я докосне, но аз, Мириам, съм в тъмното — прошепна той и впи устни в нейните.

Бенхамин я целуваше леко и винаги сдържаше страстта си. Не беше подготвена за това насилие. Риго хапеше устните й, притиснал тялото си в нейното. Опита се да го отблъсне, за да си поеме въздух, смазана от прегръдката му. Когато устата й се отвори, езикът му се вмъкна в нея и ловко се задвижи. Тя се олюля.

Риго разбра, че тази жена не беше целувана истински от мъж и без да се замисли какво би означавало всичко това за брат му, продължи да я възбужда. Прокара горещите си устни по бузата надолу към шията, оголи гърдите й. Той ближеше, хапеше и търкаше с мустаците си все по-надолу, докато не почувства как сърцето й започна лудо да бие. Ръката му пусна косата й и започна да дърпа презрамките на комбинезона. Не успя да извади зърната на гърдите й и отново я зацелува по устата.

Тя се беше вкопчила за раменете му, пръстите й дърпаха черното кадифе на дрехата му. Чувстваше треперенето му и натиска на възбудения му член през многото пластове на дрехите си.

Когато устните му отново покриха нейните, тя се отпусна в ръцете му. Устата й беше нахапана, косата и дрехите й — раздърпани, но Мириам усещаше само ръцете на този човек.

Риго гореше от желание, което като че нямаше край, когато усещаше допира на нейното тяло и твърдата метална рамка на обръча под дрехите й. Чувстваше проблясъци на изтрезняване и на гузна съвест. „Какъвто съм си див копелдак, възползвах се от срещата ни.“ Тази мисъл го удари като обсадно оръдие и той грубо я отблъсна.

Мириам залитна назад, все още замаяна и задъхана, с объркани чувства. Опита се да не падне. Едно лимоново дърво до алеята я задържа, но коленете й трепереха. Риго се отдръпна, като дишаше тежко, сякаш току-що бе пробягал много мили или беше завършил тежка битка.

— Благодари на съдбата, мадам, че веднъж в неженския си живот изживя моментна страст и че комбинезонът ти имаше много закопчалки.

Той се извърна и потъна в тъмната сянка на маслиновите дървета.

Мириам изтича през двора и се изкачи по външните стълби в една от стаите за отдих. Погледна в огромното огледало и се ужаси. Косата й беше на кичури, а устата — подпухнала от целувките.

Една слугиня влезе тихо и дискретно се поклони.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам?

Мириам повдигна ръце и видя, че треперят, докато се опитваше да оправи нанизите от перли и топази. Без да чака да я канят повече, слугинята започна умело да подрежда скъпоценните накити.

— Не съм фризьорка, мадам, но май стана по-добре — каза тя, след като приключи с прическата и с тоалета й.

— Добре е. Благодаря много. Сега ми е необходима кана с вода. Искам да измия лицето си и следите от ръцете му!

Но Мириам знаеше, че всичката вода в Средиземно море няма да може да измие душата й. След като се пооправи, тя се върна на пиршеството по вътрешните стълби, като се молеше на Бога никой да не е забелязал отсъствието й.

Бенхамин, който разговаряше с няколко гости в залата, я видя да влиза. Беше бледа като пергамент. Ставаше нещо нередно. Разбра, че изкусната й прическа беше поправяна набързо. Извини се и се запъти към нея. Хвана леденостудената й ръка, преди да е прекрачила последното стъпало.

— Какво ти се е случило? Нима онази свиня Дьо Бей…

— Не! Нищо не се е случило, Бенхамин. Не съм свикнала с тези тежки дрехи. Закачих роклята си на един храст с рози и паднах на пътеката в градината. Добре, че бях сама и никой не видя глупостта ми — „поне това, че съм глупачка, е истина.“

Той се взря в бледото й лице и проследи погледа й, който се плъзна по препълнената стая, премина край Дьо Бей и се спря върху Риго. Усети, че дъхът му спира, сякаш някой го удари в стомаха. Можеше ли да бъде истина?

Мириам почувства как ръката на Бенхамин се стяга на рамото й. Откъсна очи от Риго и умолително погледна любимия си.

— Бенхамин, моля те! Нищо ми няма, освен че накърниха женската ми суета. Не раздухвай нещата. Няма да доведе до добро.

— Тук май имаш право.

Поведе я към танцовата площадка в центъра на залата. Положително не го лъжеше. „Независимо какво мисли за брат си, той не би посегнал на нея. Не би ме предал така.“

Джуда Тулон се разстрои. Видя Бенхамин и Мириам да танцуват, но се държаха сковано и безжизнено като гипсовите идоли, които християните носят по време на светите празници. Беше доволен от номера с Дьо Бей, който накара двамата млади да се опомнят. Не можеше да допусне сега всичко да се провали заради някоя тяхна глупава караница. Когато танцът свърши, той си проправи път през тълпата, като любезно кимаше на гостите. Тайно наблюдаваше дъщеря си, докато разговаряше с няколко членове на Градския управителен съвет.

Прическата й беше развалена, а лицето — много бледо. Извини се на двамата членове на съвета и взе ръката й.

— Не изглеждаш добре, щерко, а вече е късно. Дали да не напуснем тържеството. Къде е Бенхамин?

— Отиде при масите, където се сервира храната. Аз… не бях гладна — запъна се тя. След това бързо добави: — Няма как да излезем, докато всички други празнуват. Чичо Исаак и леля Руф ще се обидят.

Джуда изсумтя. Отведе я до една уединена ниша с няколко малки тапицирани стола и я покани да седне.

— Скарахте ли се с Бенхамин?

Мириам едва сдържа сълзите си и кимна.

— Както обикновено. Той презира Дьо Бей, татко.

— Освен това младият глупак още мечтае за островите — рече баща й, докато галеше внимателно ръката й. — Това ще мине, Мириам, след като се ожените. Ще живеете тук.

Той се загледа в нея. Беше толкова привързан към детето си. Забеляза, че тя поглежда към оня презрян туземец. Когато Риго отвърна на погледа й, Мириам бързо наведе глава. Джуда бе обзет от ледено предчувствие.

— Да си излизала на двора преди малко?

— Да, след като се скарахме с Бенхамин — отговори тя припряно.

— Втория път излезе сама. Видях да прекрачваш оня праг — студено каза той.

— Не знаех, че ме следиш като мавърска ханъма, определена за нечий харем! — отвърна тя раздразнено, но и със съзнанието за вина.

— Досега не съм имал причина да се съмнявам в здравия ти разум, Мириам. Направи ли нещо нередно тази вечер?

Той затаи дъх. Мириам проследи загрижения му поглед към Риго.

— Случайно го срещнах в градината. Той е олицетворение на всичко, което мразя, татко! Противоположност на Бенхамин. Отнася се към дамите, сякаш са жива стока — без ум и душа. Когато Бенхамин ме помоли да му помагам, научих много неща за Риго Торес.

— Той е християнин с туземски произход, независимо че Аарон Торес му е дал името си. Какво се случи между вас в градината? — сухо попита той.

Мириам трепна, но реши да премълчи мръсната част на историята.

— Няма причина да се разстройва семейството. Беше пиян, а неразумно размених няколко думи с този дръвник. Но всичко приключи без последици. Не пострадах нито аз, нито честта ми — „моля те, повярвай, татко, макар това да не е точно така!“

 

 

До Риго имаше голяма сребърна кана, препълнена с току-що наточено вино. Отчаяно се опитваше да се напие, за да заспи. Срещата с Мириам му подейства отрезвяващо. Ако си легнеше така, щеше да се мята до зори, изгарящ за нея. Протегна чашата си и един слуга я напълни. Докато отпиваше, наблюдаваше Мириам. Тя и Джуда обсъждаха живо нещо и той се боеше, че говорят за него.

— Ти си братът на Бенхамин, индианецът, нали? — попита дрезгав женски глас.

Риго отклони погледа си от двойката и видя малка пищна брюнетка с големи зелени очи и нацупена уста. Тя предизвикателно бавно облиза начервените си устни с връхчето на розовия си език. Приличаше на разглезена домашна котка, мързеливо дебнеща апетитна мишка.

— Братът на Бенхамин съм — отвърна той предпазливо. — Но името, с което израснах, е Родриго де ла Казас.

Замълча. Изчакваше тя да продължи разговора.

— Казвам се Патриция Фарие — очите й блестяха като смарагди. — И така, Родриго, как се чувстваш в Марсилия, заобиколен от врагове?

Той се изсмя и отпи глътка вино.

— По-добре стой настрана. Ще загазиш, ако любезничиш с врага.

Тя разгледа лицето му, след това обходи с очи източеното му стегнато тяло.

— Обожавам опасностите, Родриго. Ти опасен ли си? — запита тя и повдигна въпросително вежди.

Езикът й пак предизвикателно се задвижи между устните. Риго се усмихна и вдигна чаша.

— Аз съм много опасен, мадам. А вие?

Жената се засмя с добре школуван лек глас.

— Аз не, но съпругът ми е опасен. Все пак не колкото теб с този меч — неуверено рече тя. — Той плаща на други да му вършат работата.

Риго се запита дали и тя плаща на мъже, за да й правят компания. Беше чул, че в Италия съпругите на някои богаташи вършат това.

— Аз работя само за себе си.

— Това ми харесва. Ще се осмеля, Родриго…

— Вие вече се осмелихте, мадам Фарие, като разговаряте така свободно с един отхвърлен човек като мен.

Тази игра започна да му дотяга, независимо дали щеше да получи наградата си. „Защо се отказвам от това, което ми се предлага, когато имам нужда от развлечение?“

— Нали ти казах, че обичам опасностите. А те просто се излъчват от теб. Я виж за каква пихтия съм омъжена — каза тя и посочи пълен мъж, облечен в пищни рубинено червени кадифени дрехи.

Приличаше на член на Управителния съвет, ако се съди по масивната, инкрустирана със скъпоценности верига около врата му.

— Забележително пиянде — промърмори Риго. Мисълта да подразни един от вождовете в този град, който се противопоставяше на Пескара, започна да му харесва. А Патриция беше прекрасно парче, макар и над тридесет години.

— Той ще се натряска до козирката и ние ще избягаме оттук. Само да заспи…

Тя не завърши мисълта си. Интересът на Риго се засили.

— Вие наистина сте твърде смела, мадам. Но аз не съм толкова глупав да се вмъквам в къщите на чужди мъже и да се любя с жените им.

Вече обмисляше други възможности.

— Лесно мога да изляза от дома си. Слугите ми са дискретни, а живеем само на хвърлей оттук — увери го тя.

Хрумна му нещо.

— В задната част на градината има лятна кухня, която не се използва. Входът й е откъм задната улица.

— И точно тази кухня ти ще отключиш тази нощ — допълни тя, като се молеше Клод бързо да се натряска.

— Ще оставя вратата отключена, мадам, ако имате куража да влезете в бърлогата ми — подразни я той.

— Кураж имам достатъчно. Само дано Клод не остане трезвен, защото ще се намърда в леглото ми — прошепна тя. — В такъв случай утре ще изпратя вестоносец и ще определим друга нощ.

— Смела сте, мадам — отвърна Риго и целуна ръката й. Отстрани жестът изглеждаше като обикновена учтивост.

— А ти, чаровнико, си опасен мъж!

 

 

Мириам наблюдаваше Риго и съпругата на Клод Фарие с растящ гняв и отвращение. Прав беше този арогантен дръвник: хубавиците сами падаха в краката му!

Тя потърси с очи Бенхамин и го видя, заобиколен от лелите и чичовците си. Сърцето й се сви виновно. Той беше прекалено добър за нея — подлото слабо животинче, в което се беше превърнала. Все пак той беше спасението и тя предизвикваше срив в неговото семейство, като го откъсваше от родителите му с този брак. Сърцето му беше на островите. Ако го обича, трябва да рискува и да живеят там! Това е единственото, което може да направи за него. Бързо напусна залата и излезе в коридора, който водеше към библиотеката на Исаак. Там имаше пособия за писане, а верният Пол щеше да предаде бележката й на Бенхамин, след като всички заспят. Не можеше да обсъди плановете си с Бенхамин, докато баща й и другите членове на семейството се сбогуваха с гостите.

В библиотеката беше тъмно като в рог. Долови киселата миризма на ново отпечатани книги и на стари ръкописи. Познаваше добре тази стая. Запали няколко големи свещи и хвърли малката. Докато извършваше тези прости операции, беше спокойна. Когато се опита да пише обаче, ръката й започна да трепери. Как можеше да изкаже онова, което бе на душата й?

Мириам остана така близо четвърт час. Скоро ще забележат отсъствието й, а трябва да предаде на Пол писмото. Пое дълбоко въздух и започна да пише:

„Прескъпи ми Бенхамин,

Извинявай за болката, която ти причиних. Сърцето ми се къса, че трябва да пиша за своите егоистични чувства. С удоволствие ще живея на островите. Нека се заречем никога вече да не се караме. Ще запечатам това писмо. Моля те, чакай ме в старата лятна кухня по-късно тази нощ. Ще се измъкна, щом татко заспи. Не се страхувай, ще дойда с двама яки слуги, за да ме пазят.

С обич: Мириам, любимата ти съпруга.“

Когато се подписа, ръката й трепна и мастилото се размаза. Дали ще разбере какво му предлага? Ще й откаже ли? Риго не би се колебал.

Напръска с пясък фината хартия, сгъна я няколко пъти и я запечата с восък от капещата свещ.

„Вече започнах мисията си“ — пошепна тя в тъмния коридор и тръгна да търси слугата на Бенхамин, притиснала посланието към гърдите си.