Шърл Хенке
Завръщане към рая (21)

Глава 20

Остров Еспаньола, година 1525, април

Магдалена и Мириам седяха на широката каменна веранда и гледаха към владенията на Торес. Те напомняха малко кралство, един самозадоволяващ се рай. Почти рай, мислеше печално Мириам, докато наблюдаваше как съпругът й се забавлява с малката Виоланте. Подхвърляше кикотещото се дете във въздуха, а Кристобал изгаряше от нетърпение да привлече вниманието на по-възрастния си брат. Намираха се в сянката на черничевите дървета в края на огромната поляна. Колко бързо малките братчета на Риго се привързаха към него! Двадесетгодишният Бартоломео и четиринадесетгодишният Кристобал мечтаеха да станат смелчаци като този испанец. Дори Серафина, вече омъжена и майка на три дребосъчета, беше истински впечатлена от Риго. Лани бе най-лесното завоевание.

В първия момент Мириам беше удивена и доволна от поведението на закоравелия самотник. Можеше да обикне тяхното бебе, да не поиска да се раздели с него и да се откаже от намерението си да замине за Мексико. Но високомерието и непостоянството в отношението му към нея бяха същите. Страстта през нощта се изпаряваше с настъпването на деня.

Времето за раждане приближаваше. С всеки изминал ден тялото й натежаваше и Мириам се боеше, че скоро Риго ще я изостави. Молеше се да остане поне до раждането на детето. Възможно беше да го обикне, но нямаше да прости нито на себе си, нито на Мириам за предателството им към Бенхамин. Брат му винаги щеше да стои между тях.

Риго нямаше да прости и на Аарон, макар че горе-долу се разбираха, откакто бяха пристигнали в селището на острова. Ако в това семейство не съществуваха някои неизяснени неща, тук би живял добре. Физическата закалка, получена във войската, го улесняваше при работата в плантацията. Аарон беше доволен от бързото му приспособяване към живота в селището.

Но Магдалена явно не беше във възторг от завръщането на доведения си син, узурпирал мястото на Бенхамин в нейния дом и присвоил годеницата му. Мириам виждаше как Магдалена внимателно следи играта на Риго с децата й.

— Би искала мъжът там да е Бенхамин, не Риго, нали? — „защо зададох този въпрос?“ — Извини ме — каза тя след къса пауза, — нямам никакво право да говоря така. Явно жегата ми влияе зле.

Взе чашата със студена лимонада и отпи. Току-що всички се бяха върнали след изморителен ден. Тя беше обходила възрастни пациенти в селището на тайно, разположено в края на имението.

Зелените очи на Магдалена изпитателно се вгледаха във високата, елегантна жена.

— Мисля, че не трябва повече да отлагаме разговора. Много пъти, откакто пристигнахте през февруари, съм решавала да говорим открито, но винаги… — тя търсеше думите — но винаги се страхувах да не кажа нещо грешно и да разстроя цялото семейство. Аарон от толкова време чака тази среща, за да се събере семейството, и не искам да го наскърбявам — каза Магдалена с печална усмивка.

— Но ти също дълго се надяваше първородният ти син Бенхамин да се върне. Аз провалих щастието ти.

— Явно Бенхамин е бил прав, когато пишеше, че си прекалено приказлива — отбеляза Магдалена. — Да, Бенхамин ми липсва, но от последното му писмо личи, че е преодолял любовната мъка. Не те виня за случилото се, Мириам! Когато любовта дойде, ние просто й се подчиняваме. Друг избор няма. Аз бях влюбена в Аарон Торес още от малко момиче — бях малко по-голяма от Виоланте.

— А ето че Риго сега наранява Аарон — прошепна Мириам. — Той е твърд човек, закоравял от многото преживени огорчения. Според него с любовта и доверието не трябва да се търгува.

— Това забелязах и аз — в гласа на Магдалена се появиха ледени нотки. — Но не за Аарон ме е страх. Той е умен и бавно и последователно ще спечели сина си. Плаши ме начина, по който Риго се отнася към теб, не към баща си.

Мириам едва не се задави с лимонадата. Вгледа се в лицето на Магдалена.

— Чувства се виновен, че предадохме Бенхамин.

Магдалена поклати глава.

— Бенхамин, както много пъти ми е обяснявал неговият баща, е зрял мъж. Той ще намери своя път. Очевидно ти обожаваш този самонадеян глупак, а той се отнася към теб студено, като с чужд човек.

Страните на Мириам пламнаха. Ако Магдалена само знаеше, че в леглото той е друг!

— В много отношения ние сме чужди един на друг. Той е испанец, християнин. Отраснал е на улицата и яростно се е борил за малкото, което притежава. А аз съм еврейка, любимка на баща ми, който даваше всичко за мен.

— И въпреки това се отказа от всичко, за да се омъжиш за този християнин, а той се отказа от безгрижния си живот и дойде да се срещне с баща си, което никога не е искал — кисело завърши Магдалена.

— Риго се ожени за мен от чувство за дълг. Той беше сигурен, че баща му го е изоставил. До известна степен продължава да вярва в това.

— Значи смяташ, че не те обича.

— Казвала ли съм някога, че го обичам? — отговори рязко Мириам.

Магдалена се усмихна.

— Не е необходимо да го казваш. Вижда се от действията ти.

Мириам изведнъж реши да бъде искрена.

— Всичко, което върша, го вбесява. Вбесява се от това, което съм. Всеки път, когато с теб се разхождаме в селището, дори когато лекувам болните, се дразни. Идеалът му за съпруга е някаква безлична вещ, не лекарка.

— Възможно е Риго, като баща си някога, да не може да избере верния път — мъгляво обобщи Магдалена.

— Може да е объркан, чувството за дълг да му тежи и да се чувства пленник тук — рече Мириам със стегнато гърло, стиснала в юмруци ръцете си.

— Накъде ще тръгне? Обратно в Италия?

— Ще иде в Мексико — отвърна със задавен шепот Мириам. — Чух го да разпитва кормчията как може да спечели злато. Ако не беше обременен с мен и детето, незабавно би заминал. Страхувам се, че когато детето се роди…

— Когато човек вземе в ръце собственото си дете, много трудно ще си тръгне — рече Магдалена. — Така беше и с бащата на Наваро. Аарон го обичаше горещо и когато детето се изгуби, сърцето му беше съкрушено.

— Няма да използвам едно невинно създание като залог, за да задържа Риго!

— Ти не си Алия. И това е добре — отвърна сухо Магдалена. С присвити очи тя изгледа мургавия мъж, заиграл се с децата й. — А ти, Мириам, почакай. Не си внушавай, че само дългът го е довел тук. Според мен привличаш го ти. И ако се превърнеш в лигава госпожица, изцяло покорена от испанската му арогантност, едва ли ще му се понравиш.

— Винаги съм била самостоятелна, с чувство за достойнство. Заради това често се карахме с Бенхамин. Аз не исках да живеем тук.

— А ето че се влюби в Еспаньола. Риго също.

Очите на Мириам плувнаха в сълзи, когато протегна ръка и докосна Магдалена.

— Доволна съм, че разговаряхме.

Магдалена стисна ръката й. „Дали трябва скоро да дам дневника на тази млада глупачка…“

 

 

Индианците тайно от плантацията на Торес обитаваха южния край на полето. Бяха се установили до един от безбройните извори, които браздяха плодородната почва на долината. Опитни орачи, хората на Гуачанагари отглеждаха хранителни култури в плантацията — маниока, фасул, сладки картофи, фъстъци и царевица.

Аарон и старият му приятел седяха под сянката на черниците до самата вода и гледаха девойките и младежите, които копаеха сред изрядно подредените лехи.

— Този сезон беше плодороден — забеляза индианецът на своя мелодичен език.

Беше запазил формата си — слаб и висок почти колкото испанския си приятел. Кафявата кожа на лицето му беше гладка, без бръчки, а косата му, черна като нощта, беше едва-едва прошарена.

Аарон се вгледа в тъмните очи на Гуачанагари.

— Не вярвам да си ме извикал, за да обсъждаме жътвата.

Върху изваяните устни на Гуачанагари се появи усмивка.

— Ти открай време си умно момче — изразът му стана сериозен и продължи: — Ще ми се да поговорим за Наваро.

Аарон зачака. Откакто Риго за пръв път се срещна с вуйчо си и с братовчедите от тайно, очевидно поддържаше дистанция между себе си и тези открити, емоционални хора.

— Той предпочита името, което са му дали осиновителите. Доволен съм от това, тъй като първият Наваро беше изтъкнат племенен вожд, който загина. Не бих искал Риго да умре като него.

— Също като мен някога Риго е бил храбър воин там, отвъд Голямата вода. Тук ще стане добър търговец.

— Явно има голям опит с едрите животни, които отглеждате. Гледах как лови с въже дивите крави. Много е смел, но не вярва, че това е качество и на хората на неговата майка.

— Синът ми — каза сухо Аарон — има грешно мнение за много неща.

— Това е вярно, но се тревожа, защото страни от нас. Скоро народът на тайно ще изчезне. Само онези, които смесиха кръвта си с твоите хора, ще продължат традициите ни. Риго е един от тях. Няма да умре от болестите на белите, тъй като е наполовина бял. Той и другите като него са надеждата ни за бъдещето. Искам да се гордее с кръвта във вените си и да предаде това чувство и на своите деца.

Аарон усещаше болката на своя приятел и знаеше, че е прав.

— Ако знаех как да му въздействам! — рече тихо той.

— Мислих за това — когато Аарон го погледна с интерес, Гуачанагари продължи: — Помниш ли голямата битка, когато моите войни и бойците на Адмирала се съюзиха, за да победят Каонабо. Сега имаме нов враг, който заплашва нашата реколта, животните, дори живота ни.

— Нощните нападатели! — възкликна Аарон.

— Да. Само през последния месец те откраднаха много от хубавите ти коне, а ти и синът ти напразно ги преследвахте.

— Успяхме да си върнем повечето коне, но крадците избягаха по море. Твоите хора откриха ли откъде идват нападателите?

— Не, но научихме къде крият плячката си: в голяма пещера в таен залив, близо до предишното ни село. Скоро ми съобщиха, че е пристигнала нова плячка и изчакват някого.

— Най-сетне! Ще хванем грабителите, когато заплуват към кораба.

— Така ще стане, а аз и воините ми ще се сражаваме рамо до рамо с вас, както някога.

Аарон си спомни клането при тази битка преди тридесет години, когато бойците на Гуачанагари се биха с дивите туземци на Каонабо.

— А Риго ще види как воинът на тайно брани честта си.

— Така ще бъде! — изражението на Гуачанагари показваше задоволство. — Оттук го знам — той почука с пръст лявата си страна, където биеше сърцето.

— Е, нека разбойниците пристигнат и покажат какво могат! Има много да патят.

 

 

Риго наблюдаваше как Мириам, застанала на колене до дървения нар, на който лежеше ранено момче от тайно, проверява превръзката на крака му. Дори в напредналия вече стадий на бременността тя беше удивително сръчна. Изчака я да довърши работата си, тъй като избягваше да говори с индианците, освен ако беше наложително.

Усетила погледа на студените му сини очи, Мириам надигна глава. Потупа окуражително момчето по рамото, говорейки му на развален индиански език и стана, за да разбере какво иска от нея намръщеният й съпруг. Той се приближи и взе ръката й.

— Тази дейност е поверена на Магдалена, не на теб. Нали ти казах да не се разхождаш сама из това индианско селище!

Ръката му я държеше здраво, докато я извеждаше от просторната колиба на силната слънчева светлина.

— Аз съм лекарка. Тук има много болни хора и Магдалена сама няма да се справи.

— Индианците страдат от всевъзможни болести. Ти първо си моя съпруга, след това лекарка. Не искам да те виждам тук.

Тя внимателно изгледа напрегнатото му лице.

— Това, от което се страхуваш, е жена ти да не се зарази от обичаите и езика им. Не болестите им те тревожат, а те самите. Ти ги презираш. Защо? Виждаш как са се устроили. Хората на Аарон и на Гуачанагари живеят в мир. Нима може това да не те впечатли?

Лицето му остана безизразно.

— Защо не прие увещанията на брат ми и не пристигнахте тук заедно? Той е либерален доктор като теб и обичате еднакво тези диваци.

Тя едва сдържа желанието си да го зашлеви. Стисна до побеляване на кокалчетата медицинската си чанта.

— Вече се влюбих в това място и в хората на тайно, но още повече обикнах твоето семейство. Защо не постъпиш като мен? Горчивината и омразата ти пречат да видиш истината.

Дръпна силно ръката си, освободи се и му обърна гръб. Докато се отдалечаваше, Риго я наблюдаваше с празен поглед. В него бавно се надигаха смут и гняв. Не е вярно, че не обича семейството си, но не всички. Обича братята и сестрите си, но животът го е научил да бъде предпазлив. Не се доверява напълно на опитите на мащехата му да се сприятели с него. Предпочита да продължи да се отнася към него със студената резервираност, която демонстрира при първото им запознанство. Колкото до баща му… Те се разбираха добре. А и Аарон, и Магдалена бяха вече омагьосани от Мириам. Очароваха ги и лекарските й умения, които той смяташе неподходящи за жена, особено за бременната му съпруга. „Нищо чудно, че те и хората на тайно я обожават. Та как не!“ — мърмореше си той.

Хаотичните му мисли бяха прекъснати от един нежелан гост. Вуйчо му Гуачанагари прекоси широкия площад и се насочи към него. Риго огледа високата импозантна фигура на брата на майка му. Този човек говори перфектно на кастилско наречие и притежава достойнство, което веднага се долавя. У него липсва суеверното покорство, което забеляза у много други индианци. Въпреки това е брат на Алия — майката, която беше предала сина си в пристъп на злобна ревност. Няма значение кой казва истината за изчезването му като дете — беше изпълнен с горчивина. Или баща му, или майка му го бяха напуснали. Но най-вероятно е и двамата му родители да не са го желали.

Гуачанагари гледаше Наваро и чакаше да проговори пръв. Длъжен е да намери път към сърцето на своя племенник. Случайността му подсказа начина.

— Добре си въоръжен. Това е чудесно, тъй като до Голямата солена вода ни очаква много път.

— Нас?

Риго погледна копието и камата на Гуачанагари. Положително този старец не се готвеше за война с племенни врагове.

— Баща ти и моите воини са готови. Хайде! — успя само да каже Гуачанагари.

 

 

Риго и Аарон яздеха, придружени от около двадесетина въоръжени мъже. Проправяха си внимателно път през опасно стръмните планински местности. Високите плата бяха почти оголени, не се виждаха никакви дървета, а въздухът беше удивително свеж и хладен. Риго си мислеше за индианците тайно, останали далеч долу в тъмните дебри на джунглата. Те трябваше да минат през обрасли пътеки и ездачите трудно щяха да се придвижат.

— Колко бързо трябва да яздим, за да се срещнем на брега? — попита той баща си.

Аарон намали хода на едрия си кафяв кон и бързо огледа океана от зеленина, изпълнил дългите тесни долини между планините.

— Ще пристигнат преди нас, ако се движим в тръс по долината. Техният път е по-пряк от нашия.

Аарон забеляза, че Риго се замисли.

— И старият вожд ли ще язди толкова дълго? — въздържаше се да назове Гуачанагари „вуйчо“.

Аарон се засмя и отговори:

— Внимавай в пътя! Вуйчо ти е по-млад от мен. Преди да измрат от болестите, които им донесохме, тайно бяха невероятни бързоходци и воини.

— Скоро ще разбера това, ако шпионите им са донесли вярна информация.

— Вярна е, сигурен съм. Горя от нетърпение да разбера кой стои зад грабежите.

 

 

Докато колоната от мъже внимателно си проправяше път към морския бряг, Естебан Елзоро изчакваше, скрит зад гъсталак от ниски клонести борчета на хребета отвъд долината. Наблюдаваше силуетите на ездачите, които се открояваха срещу небето.

— Виждам двадесетина души, въоръжени до зъби. Бързо занеси на капитан Бриен това съобщение! — един от черните му роби пое запечатания плик и побягна с пружинираща стъпка. На лицето на Елзоро се изписа задоволство. — Торес, най-сетне си в ръцете ми! Цяло щастие е, че съгледвачът ми се натъкна на хората ти. Този път проклетият ти късмет няма да помогне.

На борда на кораба Риго се спаси от наемния убиец на Елзоро, сетне кучето му не успя да изпрати мелеза в ада. Този път Етиен Рейнард, представящ се за испанския плантатор Естебан Елзоро, щеше да пречука Торес. Приятелите му в Марсилия ще бъдат доволни, много доволни.

А без всичките тези воини селището на Торес ще бъде лесна плячка. Върна се на мястото, където чакаха хората му и даде необходимите заповеди. Те, както и корсарите на Бриен, ще бъдат силно изненадани.

Докато яздеше към залива Навидад, французинът се чудеше как Торес е научил за скривалището на Бриен.

— Вероятно някой от глупавите му туземци е видял кораба на Люк — промърмори той и се отказа да мисли за това, защото беше безполезно.

 

 

— Това не ми харесва. Французи корсари се разхождат по испанския бряг, сякаш е техен. Защо не са поставили постове? — рече Аарон, докато гледаше как екипажът на пиратския кораб си предава един на друг мяха с вино и издава шумни крясъци. Преброи около петнадесет души, насядали около лагерния огън.

— Макар че са в този скрит залив, сякаш прекалено безгрижно се държат — съгласи се Риго. — Дойде ли вестта от индианците?

— Те са на мястото си. Гуачанагари и аз сме се сражавали рамо до рамо много пъти.

— Преди да ги нападнем, ще ми се пак да огледам наоколо.

Баща му кимна. Риго се измъкна тихо и навлезе сред гъстата растителност. Как ли издържаха индианците сред адските изпарения на тази влага, чудеше се той, като се отърсваше от рояците миниатюрни хапещи насекоми. Дрехите му се намокриха. Всяка стъпка, всяко поемане на въздух в джунглата беше изпитание. Тръгна по плажната ивица, която се виеше около малкия залив, но оставаше добре скрита между дърветата и лозите. Дребна жълта птичка пърхаше сред цветя камбанки, а крясъците на папагалите и жуженето на насекомите заглушаваха шума от стъпките му.

Изведнъж в натежалия въздух се чу остър свирещ звук. Инстинктивно Риго се хвърли на земята. Усети как ножът закачи ръкава му и с тъп звук се заби в покрития с мъх дънер на дървото, до което стоеше само преди миг. Изтърколи се и измъкна камата си още преди да забележи нападателя, но не успя да извади меча си. Откъм гърба му се нахвърлиха двама души, а човекът, хвърлил ножа, изскочи пред него.

Риго ритна нападателя пред себе си. Единият от мъжете зад него се опита да го хване, но испанецът го рани с ножа по рамото. Из джунглата вече ехтяха възбудени гласове. Битката на плажа беше започнала. Французинът, вече изтрезнял и без усмивка, измъкна оръжието си и се спусна към хората на Аарон, но Риго, увлечен в борбата, не го забеляза.

Мъжът, който беше хвърлил ножа, се опомни и се приближи до Риго с изваден меч. Другите двама направиха същото.

— Приготви се да умреш, проклет мелез и син на кучка! — рече по-дребният мъж през зъби.

Той беше получил раната в рамото. В отговор Риго протегна лявата си ръка и го сграбчи за туниката. Издърпа го пред себе си като щит. Така единият от нападателите заби ножа си в другия, вместо в Риго.

— Остави ми го, Енрике. Той уби Лу — рече приятелят му, докато измъкваше ножа си.

— Не го давам! Ще искам за него награда от Рейнард.

Ножът бавно се приближаваше, но тъкмо в този момент Енрике извика и падна по корем с меч, забит в гърба. Гуачанагари изскочи от гъсталака, бързо извади оръжието и се обърна, за да се защити от друг нападател, изникнал от джунглата и вдигнал сабя срещу Риго.

През това време Риго успя да освободи меча си, затиснат от тялото на Енрике, и се хвърли срещу новия нападател с него. Схватката беше кратка. Риго го обезоръжи с един замах.

— Казвай кой е Рейнард, който ви е наел да ме убиете! Френско име, нали? — острието на ножа опря в шията на падналия. — Отговаряй бързо или ще идеш при Лу и Енрике!

— Знам само името му. Каза, че Рейнард ще плати на този, който те убие. Казва се Бриен.

Нападателят отстъпи, за да не бъде прободен от ножа на Риго.

— Но защо? Нима съм обидил твоя пират повече от баща ми, чиито коне крадете?

Очите на мъжа бяха изскочили от орбитите си от страх. Той оглеждаше около себе си. Един едър индианец довърши мнимия им спасител и сега пазеше гърба на Риго. Из цялата джунгла и на брега бойни викове раздираха въздуха. Когато острието на Риго се заби леко, той вдигна ръце.

— Не, той е друг французин, един, който…

Изведнъж се наниза на ножа. Риго изруга и трескаво огледа джунглата. Единственият извор на информация за домогванията до неговия живот беше умъртвен от стрела в гърба.

— Ще се опитаме да заловим друг и да го разпитаме за тези награди — рече Гуачанагари.

— Дължа ти живота си, вуйчо!

Най-сетне на лицето на Гуачанагари се появи усмивка. Той кимна.

— Ела да се увериш, че тайно невинаги са кротки!

Тръгнаха към откритата брегова ивица, където ожесточената битка продължаваше.

Риго го следваше плътно, но докато стигнат до там, боят се превръщаше в пълно поражение. Няколко лодки с корсари бясно гребяха към кораба в залива, докато групата мъжаги, които ги бяха изненадали, бягаха към джунглата. Чуваше се отдалечаващ се тропот на коне. Повечето успяха да се измъкнат, но не бяха малко и тия, чиято кръв багреше земята.

Риго забеляза начина, по който се биеха тайно — рамо до рамо и гърди в гърди с мъже, много по-тежко въоръжени от тях. Колиетата и тръстиковите им тръби с отровни стрели бяха изключително ефикасни. Някои от по-младите мелези имаха ками и мечове. Всички се представиха добре. Гуачанагари даде заповед на двама от воините си да се впуснат по следите на бягащите, но надеждата пешком да стигнат ездачите беше малка.

Аарон огледа труповете. Сетне очите му се спряха на Риго, който нямаше дори драскотина. Тръгна към сина си, прибирайки меча в калъфа.

— Когато потъна в джунглата и онези ездачи ти устроиха клопката, помислих, че с теб е свършено — рече той.

— Намеренията им бяха не да ме убият, а да ме залавят. Още на кораба един от тях ме нападна с нож. След това стана инцидента с приятеля ти, плантатора Елзоро, и едрия му пес.

Риго погледна загриженото лице на баща си.

— Защо не ми каза за случая на кораба?

Младият мъж вдигна рамене.

— Тогава не знаех за какво става дума. А ти можеш ли да ми кажеш нещо за човек на име Рейнард?

— Френско име. Тук, на Еспаньола, не съм го чувал — рече Аарон озадачено.

— Който и да е той, дава голяма награда за главата ми. Но се чудя защо — Риго не се доверяваше напълно на баща си, но все повече се уверяваше, че той няма нищо общо с покушенията върху живота му.

— Имаш много врагове, както и аз. Помисли си за хората, които си срещал във Франция или може би в Италия.

Погледна към Риго, който напрягаше паметта си.

— Имам десетки врагове от Севиля до Санто Доминго — огледа около себе си и продължи: — За жалост, нито един от нападателите ни не оцеля. Бихме могли да му зададем няколко въпроса.

— Те са планирали това: първо корсарите ни подмамиха да оставим конете си и сами да им попаднем в ръцете, после ни нападнаха ездачите испанци. Единствено хората на тайно, скрити в храстите, ни спасиха от клането. Без воините на Гуачанагари щяха да ни унищожат.

Аарон се замисли, а Риго попита:

— Мислиш ли, че това просто е бил план да ни убият.

— Възможно е, но през последната година много често си бил нападан. Имената Бриен и Рейнард са френски. Какво може да означава това? — Аарон вдигна рамене. — Винаги съм подозирал, че французите прибират откраднатата стока от Еспаньола и ограбват корабите ни в морето. Но защо?

— Не вярвам да има връзка с нападенията над плантацията. Те са започнали много преди Бенхамин да ме срещне и преди да се опитат да ме убият — Риго гледаше към Гуачанагари, който приближаваше към тях, и добави: — Ето го вуйчо. На него дължа живота си.

Тези думи направиха силно впечатление на Аарон. На лицето му се появи усмивка.

— Хората ми не успяха да уловят нито един от нападателите — каза индианецът.

— Трябва да сме много предпазливи, докато решим тази загадка. Ще се опитам да открия връзката между смъртоносната схватка между теб и Елзоро в Санто Доминго и другите опити да те убият — лицето на Аарон напомняше каменна маска.

— Той е плантатор, който има много слуги и кучета. Ако успее да завладее къщата на Торес, да завземе земите и да зароби хората ти ще стане по-богат. Нашият приятел, вторият адмирал, вече не е тук. Кой може да го спре? — запита Гуачанагари.

— Наистина кой? — повтори риторичния въпрос Аарон с угрижен вид.

Докато яздеха обратно през планината, Риго мислеше за събитията през последните месеци. Целият му живот, целият му свят се беше преобърнал. „Дали едва сега, на тридесетгодишна възраст, разбирам своята същност?“

Антипатията му към хората на тайно тези дни се замени с уважение. Навярно Бартоломео беше прав в оценката си за тях. Възможно е и баща му да е прав. Погледна високия блондин, който яздеше пред него по тесния път. Собственият му баща. Дали и чувствата му към Аарон Торес се променяха?

 

 

Когато стигнаха каменните стени на лагера, Гуачанагари се изправи пред портите с изпънато тяло, сякаш не беше яздил седемдесет и пет мили в гъстата джунгла през последните два дни.

Риго инстинктивно усети, че вуйчо му го изчаква. Изравни Пелигро с коня му и се обърна към Аарон:

— Налага се да разговарям с вуйчо. Ако Мириам пита за мен, кажи й, че съм добре — скочи от коня и подаде поводите на баща си.

Гуачанагари кимна одобрително и двамата мъже застанаха рамо до рамо, загледани в яздещите край тях хора. След това по-възрастният се запъти към лимоновата градина точно пред стената. Риго го последва, като изчакваше вуйчо му да започне разговора. Досещаше се какво ще му каже Гуачанагари.

— Искам да разговаряме за Алия, майка ти.

Риго усети как сърцето му се свива, но беше любопитен да узнае истината.

— Разкажи ми за нея, вуйчо.

— Алия беше най-малката ми сестра. Махия винаги е казвала, че съм я разглезил. Беше красавица и имаше остър ум — поколеба се как да продължи. — За съжаление, сърцето й не беше добро. Беше горда и жестока, жадна за власт. Искаше да заеме мястото на Махия — най-възрастната ми сестра. Тогава нейният син щеше да стане мой пряк наследник.

— Значи затова е искала баща ми с превъзходното му въоръжение! — Риго изведнъж започна да разбира някои неща, които беше чул от индианците и от членовете на испанското си семейство.

— Точно така. Искаше Аарон да стане вожд на племето и да ни води срещу враговете. Мисля, че целта й беше дори да го насъска срещу мен и адмирала, макар че това е невъзможно. Името, което ти избра, Наваро, е име на наш древен вожд. Искаше да използва теб и баща ти, за да стане велика принцеса като Анакона.

— Тогава е пристигнала Магдалена и е осуетила плановете й.

— Алия просто смени тактиката. Когато баща ти и неговата съпруга ме помолиха да те дам на тях, Алия разбра, че може да те използва за отмъщение. Омъжи се за Бехчио, вожда на Ксарагуа, и те отведе далеч от баща ти. Продаде те на един испанец, чието кану те пренесе през моретата. На смъртния си одър каза на Аарон, че те е изпратила в друго селище на тайно.

— А от какво умря?

— Раниха я във въстание на юг. Един бял вожд на име Ролдан я рани смъртоносно, когато се опитала да го убие, докато спи — лицето на стария мъж беше сериозно и излъчваше болка. В черните му очи блестяха сълзи.

Риго досега се присмиваше на емоционалните тайно, но разбра, че е грешил. Човекът пред него беше горд, смел и мъдър мъж, успял да опази малкия си народ, докато около него другите племена изчезваха в резултат на войни.

„Мнението ми за Гуачанагари е било грешно. Дали оценката ми за Аарон и за Магдалена също е погрешна?“

Сякаш прочел мислите му, Гуачанагари каза:

— Баща ти те търси навсякъде. Не се отказа нито за миг и ето че е възнаграден.

— Наистина ли? Та аз никога не съм бил примерен син, вуйчо. От толкова време трупах омраза, че ми беше по-лесно да живея с нея, отколкото да отворя очите си за истината.

— Но за да спечелиш любовта, трябва да минеш през болката. Приеми този риск, Наваро!