Шърл Хенке
Завръщане към рая (2)

Глава 1

Раненият изрече още една псувня и дръпна жакета на Бенхамин с изненадваща сила.

— Наваро? — изхърка той. — Що за име?

— Майка ти така те е кръстила — отвърна Бенхамин.

— Не мога да повярвам, че господарят ще споделя съкровени тайни, като например за копелето на майка ми.

— Грешиш — каза Бенхамин и опита да се овладее. Започна да се ядосва от тона на мелеза наемник, който пусна жакета му веднага щом докосна раната: една дълга грозна бразда, по всяка вероятност причинена от назъбен снаряд на френската артилерия.

„Моля те, Боже, не го оставяй да умре, преди татко да го види!“ — тихо се молеше Бенхамин, докато ровеше в чантата за чисти превръзки.

— Нашият баща те търси от деня, в който ти напусна Испания. Винаги сме вярвали, че са те изпратили на някакво далечно тихоокеанско островче. Чичо ти Гуачанагари разпрати емисари чак до Куба, както и до по-малките острови.

Бенхамин видя циничното недоверие, изписано върху лицето на брат му, независимо от силната болка. Наваро стоически търпеше, докато той изследва раната и извади късче желязо.

— Ти ме нарече Наваро. Това ли е туземското ми име? Струва ми се, че не е кастилско.

— Това е име от езика на племето тайно, а там хората не са туземци. Чувството им за чест и достойнство е по-силно от това на кастилците, които познавам — отвърна Бенхамин, докато измъкваше друго назъбено парче метал от отворената рана. — Ти издържаш на болка, сякаш си свикнал с нея. Откога си войник?

Родриго изпъшка.

— За пръв път ми пуснаха кръв, когато бях на единадесет години — мъчейки се да надделее болката, той продължи: — Говориш за тези туземци, сякаш си живял сред тях? Майка ми жива ли е?

Светлите очи на лекаря го гледаха втренчено.

— Прощавай. Ти си бил на няколко месеца, когато тя е починала. Било по време на едно въстание в Ксарагуа — югозападна провинция на Испания в Тихия океан. Алия била омъжена за изтъкнат военачалник. Като сестра на Гуачанагари, била най-тачената от всички жени. Ти си със синя кръв — каза Бенхамин, наблюдавайки изражението на Наваро.

На лицето на войника отново се появи цинична усмивка, която премина в болезнена гримаса. Погледът му се замъгли, но явно се бореше да остане в съзнание.

— Тайно — промълви той, сякаш думата бе придобила ново значение.

— Имаш севилски акцент. Защо си останал да живееш там? — запита Бенхамин. Не биваше да задава повече въпроси, които биха разстроили брат му. Очевидно бе имал достатъчно неприятности заради индианската си кръв.

— Бях отгледан в Севиля от добро семейство. Исабел и Педро де ла Казас не бяха богати, но се държаха с мен, както със заварения ми брат Бартоломео. Едва когато станах по-голям и вече играех по улиците, разбрах какво означава да имаш кръв на езичник. Само сините очи на моя неизвестен баща объркваха продавачите на роби и не бях отвлечен, както много други туземци от Западните Индий.

Бенхамин едва не се изсмя на дяволската превратност на съдбата, която бе върнала брат му на мястото, от което е бил прокуден баща им.

— Баща ни е роден в Севиля.

— Голям град е. Нищо чудно, че не срещнах никого от вашето семейство. Живях в беден квартал.

— В Севиля от нашето семейство не остана никой. Моите родители пристигнали на океанските острови с Колоните. Бях изпратен в Падуа да уча медицина. Скоро ще се върнем у дома. Еспаньола, Наваро, е истински рай. Почакай и ще разбереш.

Бенхамин мислеше за далечното Карибско море.

— Едва ли ще тръгна с теб. А името ми е Риго. Родриго де ла Казас, капитан от имперската армия на генерал Пескара.

Когато Бенхамин натисна превръзките към почистената рана, за да спре кръвта, раненият загуби съзнание. Лекарят изруга, когато видя червеното петно да напира през превръзките. Натисна по-силно и нареди на войника аргонец да накъса още превръзки. Помощникът му беше бавен и несръчен и Бенхамин нетърпеливо взе бинта и го накъса на различни по дължина парчета, с които направи компрес и го нави около ръката на Наваро. „Не, на Риго“ — поправи се мислено той. Как ли ще реагира този Риго де ла Казас, възпитан като испански християнин, когато научи, че дядо му е изгорен от Инквизицията като юдей? Аргонецът прекъсна мрачните му мисли.

— Що за лекар сте вие? Въобще не наложихте раната с говежди тор или с пух. Защо не изпратите хората ми да ви донесат врящо масло за каутеризация^[1] на раната?

Бенхамин нетърпеливо въздъхна.

— Обучаван съм от най-добрите лекари в света в университета на Падуа. Налагането на отворени рани с лапа води само до загниването им. А каутеризирането с вряло масло е убило повече хора, отколкото е спасило. Той е мой брат, няма да допусна да умре!

В този момент зад него прозвуча изискан глас с неаполитански акцент:

— С удоволствие чувам това, тъй като капитанът означава много за мен. На Вашите услуги е Фернандо Франсиско ди Авало, маркиз на Пескара.

Бенхамин се обърна и видя нисък, но добре сложен мъж в бойни доспехи. Слугата му държеше шлема и бронираните ръкавици. От ъгловатото строго лице две остри черни очи го изучаваха внимателно, след което се преместиха върху изпадналия в безсъзнание офицер.

— Капитанът Ви е сериозно ранен. Не може ли да му осигурите по-чисто място?

— След месец безплодна засада, когато срещу нас излезе по-добре екипираната френска армия, ние от имперската войска благодарим на Бога, ако намерим дори подслон от небесния гняв — отвърна горчиво Пескара. — Риго и аз спахме доста време на открито, откакто глупавият план на нашия упорит провансалски граф, дука на Бурбон, влезе в действие.

— Значи ще вдигнете обсадата? — запита с надежда Бенхамин. Ако можеше да отведе Риго в дома на чичо си в Марсилия и да го лекува, шансовете му да оцелее биха били много по-големи.

Пескара сви рамене.

— Стига толкова клане! Няма полза от това. А дали Бурбон ще се съгласи, ще разберем по-късно. За съжаление, сега не можем да отнесем на безопасно място капитана.

При тези думи маркизът погледна лекаря с остър, преценяващ поглед.

— Каква е тази поразителна прилика между теб и Риго?

— Той е мой брат — каза просто Бенхамин, като се питаше дали ще е безопасно да се разкрие пред този испано-италиански благородник.

— Аха, трябваше да се досетя. Но не сте от една майка. Риго е роден в Новия свят от една отхвърлена езичница, а ти, както изглежда, имаш чиста кръв.

Бенхамин се пребори с надигащия се смях, породен от иронията на ситуацията. Чиста кръв! У един испански евреин!

— Семейството на баща ми е от Севиля, но той и майка ми живеят на испанска земя. Аз и моите по-малки братя и сестри сме родени в Новия свят. Мога да върна вашия капитан в родното му място, но първо трябва да спася живота му. Обичате ли го много?

— Заедно сме кръстосвали цяла Италия. За мен той е като брат — отвърна маркизът, без да трепне нито един мускул по лицето му.

Бенхамин реши да рискува.

— В такъв случай какво ще направите, ако ви кажа, че зад стените на този град имам приятели, които биха приели мен и брат ми.

Затаи дъх. Пронизителните черни очи го гледаха остро. Внезапно Пескара се засмя, но смехът му по-скоро приличаше на лай.

— Как така? Значи корабокрушението е станало във вражески води. Но вие говорите кастилски като човек от Севиля.

Той бързо стрелна с поглед аргонеца и каза:

— Изчакайте навън и не казвайте нищо от това, което току-що чухте или ще заплатите с живота си, Алонсо!

Войникът мълчаливо се поклони и се подчини на заповедта. Пескара изучава известно време Бенхамин, след което тихо каза:

— Евреи. Вие сте евреи. Така ли е?

— Смятам никога вече да не стъпя в страната, в която се е родил баща ми.

Пескара кимна.

— Нямам друг начин да спася живота му, затова ще се доверя и ще те оставя да отведеш брат си в Марсилия. Грижи се за него, лекарю! Как се казваш? В случай че се разболея, когато пак минавам през Прованс — добави той с кисела усмивка.

— Казвам се Торес, Бенхамин Торес от колониите на негово императорско величество краля на Испания — отвърна Бенхамин.

Генералът направи учтив поклон.

— Кажи на Риго, че му желая всичко добро в новия живот. Но ако той му омръзне, може пак да се върне при мен, за да гоним французите от Италия.

Той припряно поиска писалка и мастило, за да напише пропуск за Бенхамин и Риго. Подаде го на лекаря и напусна навеса, като заповяда на носачите да изнесат капитан Де ла Казас и да изпълнят нарежданията на лекаря.

Докато минаваха покрай мръсните, окъсани обсадни войски, Бенхамин оглеждаше лицата на войниците: брадясали германски наемници, млади арагонски барабанчици, нагли кастилски благородници. Те всички с благоговение слушаха гласа на Пескара.

— Деца мои, марсилците са приготвили богата трапеза за посетителите си тази седмица. Ако изгаряте от нетърпение да се разхождате в рая още тази вечер, тръгнете с Бурбон. Ако обаче нямате подобно желание, последвайте ме обратно към полетата на Ломбардия, където житата вече са узрели.

Шепот на одобрение заглуши отделните възгласи на несъгласие между хората на Бурбон.

 

 

Исаак Торес почувства всяка от седемдесет и деветте си години, докато стоеше надвесен над мъжа в безсъзнание и изучаваше чертите му със смесени чувства — на удивление и на съжаление.

— Като огледален образ в слабо осветена стая…

— Няма никакво съмнение, че е мой брат — каза Бенхамин. — Когато пак дойде в съзнание, ще видиш очите му. Това са очите на фамилията Торес.

— Ако дойде в съзнание! Гори от треска. Може би е по-добре да не оживее — като видя ужасения израз на своя племенник, старецът постави сухата си ръка върху рамото му и каза: — И така, искаш да ме увериш, че това е синът на Аарон, отгледан от испански християни, семейство от по-долните класи, набожно и невежо…

— Но той говореше интелигентно. Освен това намерих книги сред вещите му. Сигурен съм, че не е необразован — прекъсна го разгорещено Бенхамин.

— Забравяш какво възпитание е получил. Не може да има никакво съмнение, че мрази евреите.

— Нали той самият има еврейска кръв. Няма да му е безразлично, когато го научи — продължи да спори Бенхамин.

Исаак поклати глава. Гъстата му коса със стоманеносив цвят, издаваща преклонната му възраст, вече имаше бели кичури, но строго изсеченото му лице все още излъчваше сила. Острите сини очи, единственото общо нещо между него и красивите деца на брат му, се спряха нежно върху Бенхамин.

— Толкова приличаш на дядо си, Бог да го прости, на когото си кръстен. Той беше оптимист. Аз прекалено дълго се занимавах с политика, затова съм реалист и смятам, че Наваро може и да не се зарадва особено, когато научи, че има еврейска кръв. Той е само един наемник, платен убиец, един от онова племе, което опустоши целия Прованс. Те пак нахлуват в Италия като скакалци.

— Нашият баща беше войник в мавърските войни. Той също се сражаваше за Испанската монархия.

— И каква е наградата му? Родителите, братът и сестра му бяха изгорени на клада от светите власти. Останалата част от семейството му има достатъчно късмет да избяга от Кастилия и да потърси временно убежище тук, в Марсилия. Този мъж е израснал с меча, с християнския меч. Най-добре е да се пазиш, Бенхамин. Може да се опълчи и срещу теб.

— Той ни мрази, защото мисли, че баща ни го е изоставил, но аз ще му разкрия истината. Ще му разкажа как татко го е търсил, без да изгуби надежда. Знаеш ли какво ще означава за моя баща, че го открихме, чичо Исаак? Той ще бъде съкрушен, ако сега Наваро умре.

Исаак вдигна ръце в знак, че се предава.

— Аз само те предупреждавам. Ние просто трябва…

На вратата на голямата спалня силно се почука. Влезе слугата и като се поклони пред господаря си, каза:

— Техни превъзходителства Джуда Тулон и мадмоазел Мириам чакат долу.

Сините очи на Бенхамин светнаха.

— Мириам! Месеци минаха от последната ни среща, а от няколко седмици не съм получавал и писмо.

Исаак се засмя:

— Рано тази сутрин изпратих вест за успешното ти пристигане. Знаех колко се разтревожиха Джуда и твоята възлюблена след корабокрушението. Цяло чудо е, че не си се удавил. Иди да й кажеш, че вече си в безопасност.

Бенхамин отново обърна разтревожен поглед към Наваро.

— Надявам се тя да ме посъветва как да излекувам раната и треската му. Знам, че е чела старинни ръкописи на арабски и на иврит, а те се различават от рецептите на Гален — след това нареди на прислужника: — Наглеждай брат ми, Пол! Извикай ме, ако стане неспокоен. Аз ще се върна скоро.

— Не можеш да издържиш дълго без сън, защото няма да имаш сили да изпълняваш задълженията си. Почини си, след като се видиш с Мириам. Тя също е магистър и ще се грижи за брат ти не по-лошо от теб — каза Исаак и двамата тръгнаха по дебелия турски килим към отворената врата.

Умореното лице на Бенхамин се проясни.

— Знам колко си падаш по докторките! — в гласа му се долавяше явна закачка.

Исаак поклати глава.

— Още не мога да разбера защо един разумен мъж като Джуда Тулон разреши на дъщеря си да замине за Падуа и да изучава медицина.

— Сигурно защото тя е единственото му дете и той, както и аз, разчита много на нея — обясни Бенхамин любезно и заслиза по широките каменни стълби на няколко крачки пред стария си чичо.

Исаак се усмихна на младежката му енергичност. В приемната Мириам се хвърли в прегръдките на своя любим. Баща й отстъпи назад и погледна към Исаак.

— О, Бенхамин, толкова се изплашихме, че си се удавил, когато дойде вестта, че един кораб е изчезнал в бурята! Как успя да преминеш през имперската обсада?

Мириам леко се отдръпна. Сивите й очи го огледаха с обич. Беше уморен, лицето му — небръснато, дрехите — раздърпани, но беше невредим.

— Това е дълга и доста странна история, но ние наистина минахме невредими през имперските войски на самия генерал Пескара — каза Бенхамин. — Армията се връща обратно в Северна Италия. Обсадата е вдигната.

— Да бъдат благословени делата Господни! — каза Джуда с патос.

Исаак тръгна по блестящия под от розов мрамор. В другия край на големия вестибюл стоеше Джуда Тулон.

Двамата от дълго време бяха партньори в търговията и деловите им връзки се заздравяваха, тъй като семействата им бяха на път да се свържат чрез брака на Бенхамин и Мириам.

— Хайде, Джуда, да оставим тези млади хора да споделят как са преживели толкова време един без друг. Вчера получих вест, че един от твоите кораби от Порт Сублим е пристигнал и вече е в пристанището.

— Как успяваш да научиш всичко толкова бързо? — възкликна Джуда, без да очаква отговор на въпроса си.

Двамата мъже са отправиха към една огромна стая, където ги чакаше прислужник с поднос, на който имаше плодове и вино.

— Докарал съм топове прекрасна златиста коприна и редки източни подправки — сладки масла и лют пипер…

Когато гласовете на възрастните мъже заглъхнаха, Мириам протегна ръка и докосна лицето на Бенхамин с дългите си тънки пръсти.

— О, мили, наистина бях изплашена.

— Но ти никога не си се плашила лесно, скъпа моя — откликна Бенхамин, обгърна я нежно и я дари с дълга целувка.

След малко тя леко, но решително се отдръпна.

— Ти си изтощен и имаш нужда от почивка.

— Да, но имам да ти казвам нещо важно. Ела! — настойчиво я подкани той и като я хвана за ръката, я поведе към библиотеката, която беше тяхното любимо място. Като влязоха вътре, Бенхамин наля в две чаши разредено вино и й подаде едната.

— Трябва да ти съобщя нещо — каза той развълнувано.

Мириам отпи от виното и се усмихна дяволито.

— Защо ми се стори, че ти и чичо Исаак, криехте нещо от татко?

— Мириам, открих брат си Наваро!

Очите й се закръглиха от учудване.

— Момчето… момчето със смесена кръв, което изчезнало на океанските острови, преди да се родиш ти? Той е тук?

— Бил е в имперската армия.

Бенхамин набързо разказа за корабокрушението, как се озова сред обсадните войски и се наложи да лекува капитана на Пескара. И накрая — как пътуването му завърши в градската къща на Торес предишната вечер.

— Цяло щастие е, че стражите не са те убили — каза разтревожено Мириам, ужасена от опасностите, преживени от Бенхамин.

— Говорих им на най-добрия си провансалски диалект, но те отвориха градските порти не заради това, а защото видяха, че имперските сили отстъпват. Мириам, брат ми е тежко ранен. Страх ме е, че може да не оживее.

— Защо си така сигурен, че този Родриго де ла Казас — един испанец от колониите — е твой брат? — попита скептично тя.

Бенхамин остави чашата и отново поведе Мириам.

— Ела — сама ще се увериш.

Когато влязоха в стаята на болния, разположена в края на дългия коридор на втория етаж, Бенхамин освободи Пол и взе един тежък сребърен свещеник от масата до вратата. Бързо прекоси разстоянието до леглото, където лежеше Риго, потънал в тежък сън, и дръпна завесите.

Девойката се вгледа в лицето на ранения и ахна.

— Сега разбирам защо не се съмняваш — прошепна на Бенхамин.

— Лицето му е мургаво, но виж очите, Мириам, това са очите на Торес. Толкова сини!

Раненият промърмори в съня си. Мириам протегна ръка и докосна челото му с професионален жест, след това плъзна пръсти по шията, за да усети пулса.

— Той гори в треска. Дал си му успокоително, за да заспи.

— Смес от омайно биле, повече от обикновено. Но раната още е отворена и се страхувам, че пак ще започне да кърви, ако се размърда. Имам нужда от помощта ти, Мириам — в гласа му звучеше гореща молба. — Имаше една жена, наранена от глиган по време на лов миналата година, която ти излекува.

— Контеса Дьо Блоа? Извикаха ме във вилата й на няколко мили извън града, но беше доста късно. Цяло чудо е, че оцеля.

— Научих, че си зашила раната, както се зашива скъсана дреха. Мисля, че точно така се беше изразила.

— Да, но контесата пострадала по време на лов. Не знам нищо за рани от оръжие, освен онова, което съм чела от Хипократ и от арабските лекари. Обичайният метод на каутеризиране на раните, когато са големи, е да се прекъсне кървенето с врящо масло.

— Но това в повечето случаи убива — промълви той с усилие.

— Изглежда, си разговарял твърде много с оня ненормален швейцарец Теофрастус фон Хохенхайм при посещението си в Базел — намръщи се тя.

— Той предпочита да го наричат Парацелзий — поправи я Бенхамин. — Но на мен ми липсва неговия опит при лекуването на рани от куршуми. Знам, че съветва да се използват хладни компреси и да се остави раната да изсъхне, за да може кръвта да се пречисти. Но не при всички рани може да се приложи този вид лечение. Раната на брат ми е дълга и…

— … и искаш да го зашия, както заших контесата? Не съм сигурна, Бенхамин — каза тя неуверено.

— Знам, че това не е правено преди…

Мириам го прекъсна:

— Със сигурност жена не е зашивала рана на мъж! — беше лекувала най-вече жени, макар че на анатомическите упражнения като студентка в Падуа беше наблюдавала дисекции както на женски, така и на мъжки трупове.

— Много те моля, Мириам! Трябва да го направиш. Той ми е брат, а ти си добър лекар и по-добър хирург от мен.

— Това е, защото съм жена и се занимавах с бродерия като дете — отвърна уклончиво тя.

— Ще видиш ли поне раната? — попита Бенхамин, сигурен, че тя ще го направи.

Мириам кимна. Той дръпна завивката и откри гръдта на Риго, осветена от слабата светлина на свещите.

— Ще вдигна завесите. Слънцето вече е високо — каза тя и бързо дръпна един шнур.

В стаята нахлу поток светлина. Мириам се върна към голямото легло и погледна чужденеца, който имаше лицето на Бенхамин. Но нейният Бенхамин беше със златиста коса и бяло лице. Косата на Риго бе мастиленочерна, а кожата — много по-тъмна от тази на брат му. Гъсти и черни като въглен косми покриваха мускулестата му гръд и се скриваха под покривката, която Бенхамин предвидливо бе смъкнал до плоския твърд корем. Раната започваше на зигзаг точно над пъпа и жестоко се увиваше около слабините му. Мириам смръщи чело и се замисли.

— Лоша е. Много парчета ли извади?

— Да. Моля се да съм открил всички. Какво ли не бълват оръдията!

— Испанците нахлуха във Франция. Ние не сме обсаждали градовете им. Нашите защитници са принудени да използват каквото им попадне — отвърна тя кисело и, странно защо, не желаеше втори път да докосне изпадналия в безсъзнание мъж.

— В тези войни между Хабсбургите и Валоа няма правда и неправда. Има само интереси на династии, които убиват невинни хора и от двете страни — каза тихо Бенхамин, забелязал неестествената за нея нервност.

— Но тази рана не изглежда невинна, а от броя на белезите по тялото му личи, че е изпратил много френски войници в рая — Мириам опипа ръбовете на раната. — Няма гноясване, но ти си прав; тя трябва да се затвори, иначе няма лесно да зарасне — поколеба се и погледна към Бенхамин. — Ще я зашия и ще ти дам инструкции…

Той нетърпеливо я прекъсна:

— Ще донеса кошницата за шев на леля Рут.

Мириам въздъхна в знак, че се предава, и пое дълбоко дъх.

— Ако баща ми разбере… Направи нещо да ангажираш него и чичо си!

— Ти винаги си била разумна — каза той с облекчение. — Ще извикам Пол да пази долу, след което ще взема кошницата, преди да се е събудила леля ми. Тя стоя до късно снощи — добави Бенхамин и намигна на излизане от стаята.

Точно в този момент Риго тихо изстена и се опита да вдигне ръката си. Мириам отстрани завивките и я хвана. Това не беше ръка с дебели пръсти, каквито имаха наемните войници. Дланта беше малко загрубяла, но ноктите бяха чисти, а пръстите — издължени и деликатни като тези на Бенхамин. Тя отново беше поразена от приликата между братята. Бяха еднакви и на височина, по-високи от хората в Прованс. Все пак този чужденец бе по-различен от Бенхамин по признаци, много по-важни от тена на кожата или от цвета на косата. Той беше мелез, индианец от племето тайно, незаконният син на Аарон Торес.

Докато гледаше лицето му, Мириам си помисли колко би се ядосала, ако е на мястото на Магдалена Торес и нейният съпруг се занимава с търсене на загубилия се мелез. Магдалена беше родила на Аарон пет красиви деца.

— Защо се върна? — прошепна тя, удивена от обхваналото я вълнение.

Сякаш се боеше от този безпомощен ранен човек. Това, от което наистина трябва да се бои, е да не изгуби Бенхамин. Мислите й бяха прекъснати от влизането му.

— Ето кошницата.

Видя как тя внимателно пъха ръката на Риго под покривката и се изненада от отношението й към брат му. Мириам отиде от масата до прозореца и наля в едно легенче прясна вода от изкусно гравирана кана. Старателно си изми ръцете, подсуши ги с чиста кърпа и нареди с твърд глас:

— Нека видя иглите!

Бенхамин наблюдаваше прехласнат как внимателно зашива кожата, сякаш е ефирна материя, и попива кръвта, която изтича от раната.

— Дали не трябва да я оставиш малко отворена, за да не гнояса?

Тя спря да работи и го погледна.

— Пак ли теориите на твоя приятел Парацелзий? Смятам, че при рани от метални парчета тялото изхвърля отровата.

— Швейцарецът ми обясни, че използвал кухи пръчки, за да извлече гнойта.

Мириам повдигна въпросително вежди и каза:

— Добре. Ще оставя малък отвор. Нека проверим дали теорията на Парацелзий ще ни бъде полезна.

По време на работата Риго бе неспокоен, но опиатът продължаваше да действа и не дойде в съзнание. Когато привърши, Мириам го покри и се изправи, като леко разкърши рамене.

— Сигурно си се схванала и си уморена — каза Бенхамин.

— Не, не, добре съм. Но ти изглеждаш така, сякаш всеки момент ще паднеш от изтощение. Вече даде указания за лечението на брат си. Сега аз ще предпиша твоето лечение: в леглото, Бенхамин Торес! Имаш нужда от почивка, малко гореща питателна храна и… — тя спря да говори и сбърчи нос — от гореща баня. Обзалагам се, че дни наред си мил само ръцете си.

— Абсолютно права си. При това — само когато превързвах раната на Риго. Ще се изкъпя и ще ям, но след това ще остана при него. Той гори от треска и аптекарят трябва да му донесе лекарство…

— И аз мога да дам лекарство против треска. Бъди спокоен: ще остана при него през целия ден, Бенхамин. Ти имаш нужда от почивка.

— Какво ще каже баща ти? Няма ли да се разсърди, че лекуваш мъж? — попита той. Знаеше колко предпазлив беше Джуда спрямо дъщеря си.

— Няма да узнае, че съм гледала това тяло и съм работила върху него. Но мога да седя до болния, докато спи, нали? Както и да е — добави тя с привидна строгост, — сега иди при тях и им кажи какво е необходимо за брат ти. Надявам се ти и Исаак да убедите баща ми да се откаже от това покровителствено отношение към мен.

За момент лицето на Бенхамин потъмня.

— Не приемай чичо Исаак прекалено много като съюзник. Той споделя твоето отрицателно отношение към колониалното възпитание на Риго. Нали е праведен християнин!

— А брат ти още не знае, че сме евреи. Ще бъде много забавно, когато се събуди — добави тя. Приятен смях пламна в сивите й очи и ги превърна в сребро.

— Изглежда, си сигурна, че ще оживее — рече с надежда Бенхамин. — Нека се помолим на Бога да си права.

— Ще бъде по-полезно, ако се погрижиш и за себе си. Върви в стаята си! — каза тя и го изблъска към вратата.

След като Бенхамин излезе, Мириам остана в очакване, сигурна, че баща й ще се изкачи по дългото каменно стълбище, за да се увери, че наистина любимата му дъщеря се грижи за човек с дълбока рана и напълно неподвижен. И имаше право. След няколко минути Джуда Тулон нахълта задъхан в стаята. Оправи гънките на кадифената си туника и се взря в дъщеря си. Исаак застана зад него и сви безпомощно рамене. Баща й посочи към леглото.

— Исаак ми разказа за този там, Мириам. Това не ми харесва. Той е полудивак, един испанец от колониите.

— Но той е и брат на Бенхамин, а това означава, че е евреин — отвърна спокойно тя.

— Майка му не е от нашата кръв — настоя опърничаво Джуда.

— Майката на Бенхамин също не е от нашата кръв, но ти си дал благословията си да се оженим — не отстъпи тя.

Знаеше как баща й изгаряше от нетърпение да се сроди с Торес.

Исаак Торес и семейството му бяха напуснали Кастилия през 1492 г., с доста голяма част от огромното богатство, което фамилията беше събирала векове наред. Точно когато дон Исаак се установи в Марсилия и инвестира пари в първото си търговско мероприятие с турците, Джуда Тулон откри в негово лице подходящ съдружник. Изповядваха една вяра и вече тридесет години семействата им бяха приятели и живееха в един град, често враждебен към нехристияните. Сега двамата най-богати левантински търговци в Марсилия бяха на път да се сродят. Джуда не искаше да стори нещо, което да попречи на сближаването, затова реши, че трябва да се съгласи с дъщеря си.

— Добре, ти веднъж вече ме склони и те пуснах да учиш медицина. Сега също разбирам, че няма да мога да те спра да се грижиш за брата на Бенхамин. Но, моля те, поне дръж наблизо един слуга — посъветва я той, като поглади дългата си, добре поддържана брада.