Шърл Хенке
Завръщане към рая (18)

Глава 17

Бенхамин все още беше нащрек, когато дребното девойче се появи отново, придружено от една престаряла вещица, отрупана с пъстри накити като момичето и не по-малко мръсна от него. Тъмните очи на старицата сякаш внушаваха страх у околните. Всички отстъпиха, направиха й място и закимаха почтително, когато мина край лагерния огън и приближи до него.

Старата жена отмина Джанго, който гледаше мрачно със скръстени на гърдите ръце. Шумолейки с полите си, момичето коленичи до Бенхамин и му предложи още вода. Той отново жадно пи — по дяволите вонята. „Ако не ми прережат гърлото, сигурно ще пукна от разстройство!“

— Притеснява ли те появата ми, баросан? — попита на кастилски Агата.

— Едва ли толкова, колкото тези въжета — отвърна той и се вгледа в сбръчканото й лице, за да разбере какво възнамерява да прави.

— Развържи го! — заповяда тя на Рани.

Момичето извади под полите си тънка кама и бързо освободи първо ръцете, после краката му.

Бенхамин стисна зъби от болка, когато се опита да раздвижи ръцете си. Започна да разтърква китките.

— Завързахме те сутринта, когато разбрахме, че скоро ще дойдеш в съзнание — рече старицата.

— Сякаш четеш мислите ми и говориш на родния ми език.

— Аз съм Агата, фури-даи на това циганско племе. А това е Рани, тя също говори на твоя роден език — Агата погледна към хлапето и към Бенхамин и сякаш се развесели.

— Рани и аз сме добри познати — рече Бенхамин. — Казвам се Бенхамин Торес и съм на ваше разположение. Последната ми професия беше лекар във войската на крал Карлос — когато Агата му кимна, той погледна към здравеняка, който го пазеше, и добави: — За беда се запознах с Джанго, който е готов да ме убие.

Агата се усмихна.

— Така е. Възниква въпросът ще му позволиш ли да го направи.

Бенхамин сви устни в ехидна усмивка. Надяваше се да спечели благоразположението на старата вещица.

— Как точно да му попреча?

— Лекар си. Чудя се умееш ли да боравиш с ножа. Убивал ли си някога човек?

Сините очи на Бенхамин се взряха в нея. Лекомислието му бързо се изпари.

— Аз съм лекар и съм дал клетва да спасявам живота, не да го отнемам.

Агата вдигна рамене. Рани почти изсъска:

— Не ставай глупак. Тя ти дава възможност да оживееш. Сандор, нашият войво^[1], се съгласи да се биеш с моя фрал^[2].

— Фури-даи, войво, фрал — говориш ми на чужд език — Бенхамин потърка челото си. Благодари на Бога, че сетивата му постепенно възвръщат чувствителността си.

— Агата е нашата жрица, а Сандор е главатарят ни. Те двамата могат да повлияят върху решенията на племенния съвет, когато става въпрос за крис. Това е правосъдието по законите на ромите. А Джанго е моят фрал — брат. Трябва да го победиш и убиеш.

— Оказва се, че си малко кръвожадно момиче. Греша ли?

Бенхамин премести погледа си от уродливия Джанго върху нежното лице на девойчето и не забеляза никаква прилика в чертите им. Еднакъв беше само обилният пласт мръсотия върху тъмната им кожа.

— Е, ще се биеш ли с Джанго или ще умреш като страхливец? — попита Агата.

Всъщност Бенхамин беше убивал хора преди много време на остров Еспаньола, когато нападаха тяхното хато. Баща му го беше научил да върти меч и да стреля с арбалет. Но разбираше, че тази схватка ще бъде много по-примитивна. Усмихна се мрачно и отговори:

— Налага се да се бия, за да се защитя. Явно няма друг изход.

— Много добре — Агата се обърна към Рани. — Донеси му малко каша и бира, за да възстанови силите си. Аз ще разговарям със Сандор за боя.

— Изяж храната си, белокожи. Тя ще ти бъде последната — рече Джанго и оголи всичките си зъби в злобна усмивка.

— Как ще се бием? Ще спазваме ли някакви правила? — попита Бенхамин и измери с поглед своя враг.

На ръст Джанго беше колкото него, но имаше по-едра кост и беше доста по-масивен, с издути мускули. Той отметна глава и се изсмя.

— Правилата са толкова елементарни, че дори един прост бял като теб ще ги разбере.

Рани се върна с купа, пълна с тъмна, неприятна на цвят маса, която вонеше на чесън, и му я подаде. Вълкът любопитно гледаше, сякаш се надяваше да получи дял от храната. След като я опита, Бенхамин разбра, че с удоволствие би я дал на Виро, но реши, че трябва да я изяде, за да има сили за схватката.

— Трябва да се раздвижиш, за да се отпуснат мускулите ти — рече Рани, след като той се нахрани.

— Няма нужда от никакво движение — сряза я Джанго.

— Не ставай по-глупав, отколкото си. Как ще ни избяга без кон? — рече Рани и помогна на Бенхамин да стане.

В първия момент земята се завъртя около него в луд бяг, но постепенно започна да чувства почвата под омекналите си крака. После всичко дойде на мястото си. Но почувства най-елементарна физическа нужда. Погледна момичето и реши, че превзетостта е подходяща за богаташките домове, не за този цигански катун.

— Зная, че мога да предизвикам брат ти да забие камата си в гърба ми, но имам неотложна нужда да се скрия в храста и да се облекча.

Както очакваше, тя вдигна рамене и се усмихна, сякаш това беше най-естествената фраза, която беше чула. Но Джанго се приближи и не го изпусна от очи, докато не се върна при огнището. Рани и вълкът го чакаха.

След половин час Агата дойде с група мъже. Единият от тях, висок, с остри черти и с гъста грива от мазна посивяла коса, се отдели от групата и застана пред него. Блестящите златни шевици, мръсното му яке и пискюлите на високите му ботуши показваха, че е Сандор, войводата им.

— Златокоси, готов ли си? — попита той на тосканско наречие.

Бенхамин кимна. Мъжът премести дълбокия си като кладенец поглед върху Джанго, който приличаше на прегладнял гост на маса, отрупана с лакомства.

„По-добре не изостряй апетита си докрай, преди да са те поканили да седнеш и да са ти поднесли блюдото“ — помисли си Бенхамин с мрачна решителност, докато крачеха към огнището, придружени от Сандор.

Рани се наведе към Агата и прошепна на ухото й:

— Не ми харесва това. Брат ми се слави като добър борец. Ако се спазват нашите правила, Бенхамин няма да има голям шанс.

— Правилата ни са достатъчно добри — кратко отвърна Агата.

Рани запази самообладание, като се молеше магическите дарби на старицата да включват и видения за победата на златокосия над Джанго.

Сандор извика двамата противници в средата на голям кръг, очертан с бяла сол, която блестеше от пламъците на огъня. Изправи се в центъра и започна да говори:

— Всеки от вас ще използва една кама, а свободните ви ръце ще бъдат вързани с шал — измъкна парче ярка червена коприна и го вдигна нагоре. — Нямате право да напускате кръга. Който пререже шала, ще бъде наказан със смърт.

Очите му се преместиха от Бенхамин на Джанго.

Едрият циганин кимна в знак, че добре познава правилата, и протегна лявата си ръка.

— Войво, дай на светлокосия нож. Аз имам.

Сандор върза единия край на шала за дебелата китка на Джанго. Когато старият главатар завърза лявата ръка на Бенхамин с другия край на шала, дълъг около метър, белият човек вдигна въпросително вежди.

— Мога ли да се бия с моя нож? Беше у мен в нощта, когато ме уловихте.

Агата подаде изкусно украсената испанска кама на Бенхамин.

— Дано използваш острието като истински лекар, ако наистина си такъв — засмя се на някаква шега, която само тя разбираше.

— Добър лекар съм.

„А и си спомням някои номера от детството“, си помисли той. Изпъна изтръпналите си рамене и грабна камата, като прецени дължината на шала, който го свързваше с Джанго. Нямаше възможност да се предпази от острието му, без да го скъса, освен ако парира всеки негов удар. Сравни ръцете им и установи, че са еднакво дълги, но се налагаше да бъде бърз като светкавица. Ако този гигант легнеше върху него, от Бенхамин щеше да остане само мокро петно.

Сандор застана между тях и хвана копринената кърпа по средата. Тълпата зашумя възбудено. Всички знаеха целта на състезанието и започнаха да се обзалагат. Не една от жените оглеждаше тялото на Бенхамин с нарастващ интерес, докато обявяваше залога. „За мен ли се обзалагат или против мен?“ — чудеше се Бенхамин.

— Започвай!

Сандор пусна шала и бързо се отдалечи от кръга. Сетне се обзаложи с Агата, която доволно потри ръце.

Рани единствена наблюдаваше сцената с мрачно лицето. Бенхамин нямаше време да види какво става около него. Джанго дръпна шала и се хвърли напред. За миг Бенхамин изгуби равновесие, но бързо се овладя и парира неумелия му удар.

„Тази игра се играе от двама.“ Изпробва здравината на шала, докато предпазливо се изучаваха с едрия циганин. Целта на шала, изглежда, беше да принуди противниците да се бият на живот и смърт. Какви варвари! Усети как Джанго още веднъж дръпна шала, като го насочи право към ножа си. Бенхамин падна на земята и по този начин промени посоката на удара. Джанго се свлече на колене и изруга. С един скок Бенхамин се озова до него, като с камата си държеше ножа на циганина на почтително разстояние.

Бенхамин се чувстваше слаб след погълнатите опиати, а малкото разстояние в кръга беше допълнително предимство за Джанго. Бързината и гъвкавостта не бяха особено полезни при тези обстоятелства. Освен ако използва острието като истински лекар.

Бенхамин се засмя и предизвикателно попита Джанго:

— Как ти харесва аленият цвят?

Докато изричаше тези думи, дръпна шала и Джанго загуби равновесие. Острието се заби дълбоко в дланта на гиганта и рукна кръв.

— Само драскотина — измърмори през смях Джанго, замахна към противника си и леко го одраска по лявата ръка.

Бенхамин се престори, че ръката го боли. Когато Джанго се хвърли срещу него, камата на лекаря пак проблесна и този път ловко го нарани по вътрешната страна на бедрото. Бенхамин също получи един неумел удар, този път по рамото.

— И на теб, светлокоси, ти отива аленото — рече ромът и отново се затичаха в кръг.

Когато Джанго отново нападна, Бенхамин протегна крак и го спъна. Грамадният мъжага загуби равновесие и падна назад. Бенхамин се търколи до него и му нанесе нова рана, този път точно под гръкляна, преди Джанго да успее да парира удара му.

Едрият циганин усети, че скоро ще му прережат гърлото. С див рев той се изтърколи, като дърпаше към себе си шала. Бенхамин правеше същото, като внимаваше да запази разстоянието.

Като момче се беше боричкал с индианците от тайно. Те действаха много умело с крака и с ръце. Сега ножовете и шалът само му пречеха. Но ако успее да нарани още едно критично място, където има голям приток на кръв, беше сигурен, че Джанго ще е труп. Бенхамин забеляза, че поради загубата на кръв огромният мъж става все по-слаб. Започна да клати главата си, сякаш имаше световъртеж. Но в следващия миг бързо скочи напред, като се целеше в краката на Бенхамин.

Лекарят отклони острието, като ловко хвана дясната ръка на Джанго, така че ножът одраска другата му китка. Ръката на циганина беше хлъзгава от кръвта и Бенхамин не успя да я улови добре. Блъсна се в него и двамата отскочиха, спазвайки разстоянието. Джанго вече се клатушкаше. Върху прашната земя се стичаше кръв и се образуваше черна кал.

Бенхамин отново се завъртя в кръга, като ту приближаваше, ту отскачаше назад. Направи тези движения няколко пъти, докато Джанго дръпна шала. Ботушът на Бенхамин пак го спъна и двамата паднаха в хлъзгавата кал.

Рани гледаше схватката, стиснала ръце в юмруци, без да смее да си поеме дъх. И двамата мъже бяха прогизнали от пот и изцапани с кръв, и двамата отваряха уста за въздух като риби на суша. Досега Джанго не беше губил бой. Но явно Бенхамин беше по-гъвкав, по-бърз и работеше като магьосник с краката си.

— Но защо почти не си служи с камата? — зашепна Рани на Агата.

Проницателните очи на старицата не се отклоняваха от схватката.

— Той си служи с нея като лекар, а Джанго кълца като касапин. Чакай да видим какво ще стане.

Този път, когато Джанго тупна на земята, неприятелят му се стовари върху него. Циганинът го беше дръпнал за ръкава, за да го посрещне с ножа си. Златокосият обаче се отскубна, изтърколи се настрана и изби с крак ножа на Джанго. Оръжието излетя далеч от кръга. Но когато падна, Бенхамин също изпусна ножа си. Той се озова под тялото му. Направи опит да стане, но този път Джанго дръпна шала и белокожият падна по корем. Без да забележи, че камата на Торес е близо до него, Джанго се ухили и се стовари върху своя враг. Шалът се впи в гърлото на Бенхамин, Джанго го стисна с всичка сила и голямата му гръд се издуваше като мях.

Изведнъж почувства, че ръцете му отслабват. Белият все още лежеше под него. Писъкът на Рани беше последният звук, който Джанго чу. После потъна в мрак.

Когато грамадният циганин се свлече от загубата на кръв, Бенхамин усети, че ръцете му се отпускат. Шумно пое въздух и с големи усилия отмести тежкото тяло на изпадналия в безсъзнание Джанго. Изправи се на колене и започна да преглежда раните му. Рани първа дотича в кръг и се хлъзна в опръсканата с кръв кал.

— Ранен ли си? Стори ми се, че те душеше — очите й се спряха на камата, захвърлена на земята. — Сега можеш да го убиеш. Това е твое право.

— Мисля, че обясних на твоята старица, че съм лекар, не убиец. Донеси чантата ми — онази, която откраднахте, когато взехте коня ми.

За миг сините му очи я пронизаха и тя побърза да изпълни заповедта му. Той продължи работата си. Наряза с камата си копринения шал, за да превърже китките на Джанго. За раните на шията и на слабините щеше да има нужда от конците и иглата от чантата си. Едва ли някой в целия този проклет катун би могъл да му услужи с подобно нещо.

Агата го наблюдаваше. Момичето се върна с чантата му. Сандор се приближи до фури-даи с кисело изражение на лицето.

— Ти знаеше, че той ще победи — това не беше въпрос.

Повечето цигани бъркаха в джобовете си, за да платят на малкото наблюдатели, които бяха заложили на Бенхамин. Но след като приключиха важните парични операции, всички с интерес наблюдаваха как светлокосият се грижи за ранения си противник.

— Съмнявам се дали в това мръсно място може да се намери нещо чисто, но все пак постарай се да ми донесеш малко прясна вода — Бенхамин подаде на Рани метална манерка, която извади от чантата си.

— Поточето е далеч от лагера, а вече е тъмно — оплака се тя, докато се отдалечаваше с манерката.

— Само прясна вода — извика той след нея.

От времето, когато беше наблюдавал как Мириам зашива раните на Риго, сам беше натрупал опит. Неведнъж му се беше наложило да върши това на бойните полета в Италия.

„Дали не съм го наранил прекалено сериозно“ — помисли той, докато налагаше с хладни компреси раните на Джанго. Колко кръв можеше да загуби човек и да остане жив? От практиката си знаеше, че това е доста индивидуално. Зависеше и от това, доколко умело лекарят е спрял кръвотечението. Посипа по-малките драскотини с равнец, стрит на прах, но на местата, където пулсираше кръв, съсирващата билка не можеше да спре кръвоизлива.

Когато най-сетне Рани се върна с прясната вода, иглата и конецът вече бяха готови. След като почисти раните, той й нареди да донесе една главня от огнището, за да вижда по-добре. След това се опита да зашие няколко срязани кръвоносни съдове. Понякога тези каналчета се затваряха и заздравяваха, но често това не ставаше. Налагаше се да опита.

— Шиеш го, както обущар шие обувка! — поразена забеляза Рани.

Той дяволито вдигна златистите си вежди и рече:

— Учудвам се, че знаеш какво означава думата „шия“ — погледът му живо пробяга по окъсаната й пола, чиито краища бяха подгизнали от кал.

— По панаирите съм виждала много чудесии, но такова нещо — никога — беше прекалено удивена, за да разбере забележката му.

— Въпреки всичко може да не оживее — забеляза лаконично Бенхамин. — Съжалявам много.

— Но защо? Джанго искаше да те убие — рече направо тя.

— Той е твой брат. Или не си се замислила върху тази малка подробност.

— Убил е много хора. Сега ще трябва да се пазиш от Расван. Истината е, че и двамата ми носят само нещастие — добави тя, загледана във високата, заплашително наведена фигура, която яростно спореше за нещо със Сандор.

— Така. Ако шевът издържи и треската не се усили, ако не се образуват червени подутини и гной, може и да оживее — погледна нагоре и срещна пълния с омраза поглед на Расван Янос. Обърна се към Рани: — Какво иска, пак дуел?

— Не. Ти победи в честен бой. Сандор няма да разреши. Но все пак не обръщай гръб на Расван. Много е коварен.

Бенхамин изсумтя весело с нос и стана.

— Ако Джанго е по-почтеният ти брат, Бог да ме пази от Расван!

— И ти си ранен на много места. Защо рискува толкова, вместо да му нанесеш фаталния удар?

— Последвах съвета на вашата фури-даи — тайнствено рече той.

В това време старицата приближи.

— Ще изпратя жената на Джанго да се грижи за него. Нека Рани прегледа теб — каза тя на Бенхамин. — Справи се добре.

— Дали ще оживее? — „Господи, защо я попитах това?“

Агата се усмихна, сякаш беше чула неизречения му въпрос.

— Да, ще оживее — тя се обърна към Рани: — До моята палатка има меко легло, а до огнището — вино и превръзки за рани.

— Хайде — каза Рани.

Бенхамин я последва. Беше прекалено изморен, за да протестира или да разпитва тези хора.

 

 

Бенхамин бавно се събуждаше, заслушан във всевъзможните шумове на циганския катун. Палатката на Агата беше на края на лагера, до един гъсталак с цъфнали храсти и борови дървета. Потърка очи и почувства тъпа болка в рамото и в ръката си. Там Джанго го беше ранил. Намръщи се и бавно започна да се надига.

— Крайно време беше да се събудиш. Вече започнах да мисля, че си умрял. Не бива победителят в боя да се държи така — каза Рани с тъничък гласец.

Виро се изтягаше до нея и внимателно го гледаше със златистите си очи.

Бенхамин предпазливо огледа и звяра, и момичето. На дневната светлина Рани му се стори още по-крехка, отколкото при първата им среща. Тежката й коса беше завързана с оранжева копринена кърпа. Тя почеса малкия си нос с ръка, сетне зарови пръсти в метална чиния с мазно ядене. Храната му се стори още по-противна.

— Как е раненият? Шевът държи ли още? — попита той, без да обръща внимание на къркорещия си корем.

— Джанго ще оживее — отвърна разсеяно момичето. — Агата предсказа това. Много от нашите хора мислят, че си велик магьосник, други те смятат за голям глупак, задето спаси живота му — тя вдигна рамене и посочи чинията. — Ето, заповядай! Да си разделим храната. Сигурно си прегладнял.

Бенхамин погледна как тя лакомо облизва мръсните си пръсти и отново ги потапя в чинията, за да извади голяма мръвка. Подхвърли я на Виро, който я погълна и щракна с жълтите си зъби. Придвижи се по-близо до нея и до яденето. Чинията беше поставена върху мазна дъска, която изпълняваше функциите на маса. Парчета твърд черен хляб бяха разхвърляни до чинията. Бенхамин взе едно от тях и го задъвка внимателно. Дали в него не бяха замесени и личинки?

— Какво е това ядене? Сигурно свинско.

— Това е таралеж, съвсем пресен. Убит е вчера — рече тържествено тя.

Бенхамин изплю хляба и се задави. След това преглътна и се опита да си поеме дъх.

— Таралеж?

— Да. Таралеж. Това, което остана от него, сготвихме с прясна коприва и див чесън.

— Но защо ли задавам въпроси? Имаш ли малко сирене? С твое позволение, бих се отказал от деликатеса в чинията.

— И ти като всички бели си глупак. Откъде си сигурен, че яденето не ти харесва, преди да си го опитал?

— Първо, вони на чесън, от който се отвращавам.

— Тогава пийни малко бира, а аз ще проверя за сирене.

Наля му в една чаша топла пенлива бира. Бенхамин избърса ръба на чашата, сетне отпи и хапна още малко хляб. Рани отиде до един разнебитен сандък от върбови пръчки и започна да рови в него. Измъкна парче мухлясало сирене, завито в нечист парцал. Сподави една прозявка и го хвърли върху дъската. То издрънча като камък. Гладният вълк го проследи жадно.

— Сякаш не си спала добре — забеляза Бенхамин, докато разгъваше сиренето.

— Нали някой трябваше да те пази! Расван можеше да ти пререже гърлото през нощта.

Измъкна изпод полата си кама и артистично замаха с нея, преди да я забоде на дъската до сиренето.

— Аз и Виро се редувахме.

— Дължа благодарност и на двамата — рече той и си спомни ужасяващия вид на Расван.

Остърга мръсотията и плесента от сиренето, отряза си едно парче и го опита.

— Или съм обезумял от глад, или това тук е деликатес — промърмори той.

Рани засия.

— Приготвя се по специална рецепта от козе мляко, оставено да престои на слънце цял ден. Когато млякото се съсири, заравяме го в конска тор, където престоява шест месеца. Когато катунът се върне на старото място, вече е готово за ядене.

Апетитът на Бенхамин се изпари, но продължи да яде. Реши, че сиренето все пак може да се почисти, което е за предпочитане пред таралежа и копривата.

Агата се дотътри до тях и се намести до чинията. Движенията й му напомняха на малките рачета в плитчините на залива на Еспаньола. Старицата започна да яде. Потапяше пръстите си в отблъскващата храна по същия начин, както Рани.

Докато мляскаше и бършеше устните си с длан, блестящите й черни очи внимателно го изучаваха.

— Нашият съвет отсъди следното: ти победи Джанго в честен бой, а след това спаси живота му, затова ти предлагаме гостоприемството на катуна.

Бенхамин се замисли как най-учтиво да отклони това предложение.

— Утре сутринта разваляме лагера и тръгваме за Южна Франция — каза тя. — И твоят път е натам, така ли е?

— Откъде, по дяволите…

Кудкудякащият смях на Агата прекъсна въпроса му.

— Кажи ми, светлокоси, каква работа имаш при армията, след като императорът вече победи Италия?

— Абсолютно никаква — призна неуверено Бенхамин, който все още желаеше да се освободи от циганите. Беше се сбогувал с Пескара след Павия. Дребният неаполитанец вече пътуваше към дома си, получил специални благодарности от крал Карлос за залавянето на крал Франсоа. Баталия пък вероятно лекуваше махмурлука си от гуляите и нямаше дори да помисли за него. — Вече ми се гади от кланета и бих тръгнал за Марсилия веднага, ако можех да си върна коня.

Агата го погледна лукаво и примигна.

— Расван и Джанго ще вземат коня ти като компенсация за провалената от теб сделка на панаира. Но ако искаш да приложиш уменията си на лечител сред нас за известно време, бих могла да подшушна на Сандор да ти го върне.

Бенхамин сбърчи нос от недоволство.

— Това означава, че имате намерение да ме държите в плен. Поне докато пристигнем в Марсилия, ще трябва да остана в катуна ви.

Рани радостно изпляска с ръце, а Агата кимна. Тъкмо старицата отриваше мазните си длани в полите, когато гръмогласен рев долетя от лагера.

— Какво, за бога, беше това? — подскочи Бенхамин и трескаво се огледа за оръжие.

Лицето на Рани стана сериозно.

— Тази сутрин Расван обучава една дива мечка. Това е цяла ужасия.

Виро мръдна с уши и глухо изръмжа.

— Но какво прави с животното, за да реве така?

Косите на Бенхамин се изправиха. По време на битките беше чувал ранени мъже да крещят от болка, но такъв сърцераздирателен рев досега не беше чувал.

— Преди мечката да започне да танцува пред публика, нашите хора трябва да я научат да върви на задните си крака — рече Агата. — Но гледката не е от най-приятните — тя тихо се отдалечи, като остави Рани, Бенхамин и разстроения вълк.

— Как научават мечките да ходят като хора? — попита Бенхамин, сигурен, че няма да получи отговор.

— Ела, ще ти покажа.

Около голямо огнище с разгорели въглени се беше събрала цяла тълпа. Расван, Мигел и още един циганин бяха вързали с верига една мечка. Задните крака на животното бяха увити плътно в кожи, за да се опазят от нажежените до бяло въглени, но предните бяха свободни. В утринния въздух се носеше мирисът на изгоряла кожа и козина. Мечката напразно се опитваше да се измъкне от въглените, като повдигаше първо едната, после другата си лапа и издаваше жални стонове.

Човекът, който държеше веригата, продължаваше да дърпа вързаната за носа й халка. Опитваше се да накара ужасеното животно да се изправи на задните си крака. Мигел стоеше от другата страна на огнището и подмамваше мечката с чаша мед. Тя съзнаваше, че само ако прекоси жаравата, я очаква облекчение, защото Расван я подпираше с остра желязна пръчка. Няколко пъти нещастното животно вдигаше едновременно предните си крака и се хвърляше напред, но след това отново лягаше и се търкаляше ужасено, стенейки от болка.

— Пресвета майко, защо не направиш нещо? — попита Бенхамин Агата.

Рани стоеше до тях пребледняла.

Старата фури-даи вдигна философски рамене.

— Нали ти обясних, че това няма да ти хареса. След няколко прекосявания на жарта мечката ще се научи. Нашите хора винаги са ги обучавали по този начин.

— Но тази е много млада. А и раните от изтръгнатите й нокти още не са заздравели.

Рани се втурна край Бенхамин, изтръгна желязото от стреснатия Расван и насочи острия връх към гърлото му.

— Дръпни го от въглените, братко! Този мечок не е за тази работа.

Друг циганин се опита да сграбчи момичето и да го обезоръжи, но Виро оголи жълтите си зъби и наддаде глух заплашителен вой. Мъжът отскочи назад.

— Бъркаш се, където не ти е работа. Момичетата като теб трябва да пребъркват минувачите за монети и да гадаят на ръка. Мъжете обучават мечки.

— Дръпни мечката от въглените или ще те рязна толкова зле, че дори лекар няма да може да те зашие!

Бенхамин се загледа в разпрата между едрия мъж и дребното момиче и главата му се замая. Горещо пожела мечът му да беше у него.

Рани му извика:

— Бенхамин, ела да държиш Расван, докато освободи мечката.

Агата го погледна, сякаш искаше да предугади мислите му, без да покаже дали одобрява поведението на момичето.

Бенхамин бързо отиде при нея, уловил дълъг дървен кол, който насочи към шията на Расван. Рани хвана веригата и започна да говори на животното на странния си звучен език. Като по магия то престана да се мята напред-назад и покорно се отдалечи от въглените, след което седна послушно до нея като опитомено.

— Имаме нужда от този мечок! Старата мечка на Джанго не иска да работи с друг, а твоят белокож така нареди брат ми, че месеци наред няма да може да изведе животното на панаир — рече Расван и злобно погледна към Бенхамин.

Рани не му отговори и взе чашата с мед от Мигел. Седна до мечката, която се беше превърнала от див звяр в кротко като агънце създание и ближеше меда направо от ръцете й.

— Донеси мехлемите си, Агата. Лапите му са силно обгорели.

Агата изсумтя.

— Остави лекаря да покаже уменията си. В чантите си има много лекарства.

Рани направи знак на Бенхамин да свали железния кол. Когато Расван си тръгна, старата фури-даи го погледна заплашително и той ускори крачки, като ругаеше под носа си.

— Имаш ли смелост да лекуваш ранена мечка? — очите на Рани блестяха от вълнение.

— Вече лекувах вълк, защо да не опитам и с мечка?

Той стисна челюсти и я последва, за да вземе лекарските си принадлежности.