Шърл Хенке
Завръщане към рая (17)

Глава 16

Асти, полетата на Ломбардия, година 1525, април

Фламинео Баталия си проправи път през тълпата на панаира и замислено пъхна в устата си мазната пържена поничка с месо.

— Защо не ядеш, Бенхамин? Много е вкусно — рече набитият дребен неаполитанец.

— Ти, Минео, ще излапаш всичко, което преди това не излапа теб. Месото е почти сурово, а тестото е прегоряло — каза Бенхамин с гримаса на отвращение. Отнякъде се появиха двама млади жонгльори и той се загледа, възхитен от уменията им. — Такива момчета съм виждал у дома. Моят приятел Чаону от тайно подхвърляше великолепни малки топки, изработени от някакъв вид гума. Хвърлени на земята, те подскачаха нагоре.

Баталия изсумтя в знак на несъгласие.

— Твоят индианец едва ли е бил голям жонгльор, щом е изпускал топките си — зарадван от недодялания си хумор, той изрева и посочи препълнения площад. — Жени. Я погледни, лечителю, всичките тези жени — стари, млади, слаби, дебели. Да не мислиш, че имат нещо против магическия еликсир на някой лекар.

Той потри радостно ръце и ощипа една пухкава жена, наведена над сергия с полски цветя. Тя се улови за пищните бедра и изпищя с престорено възмущение.

— Тук сме, за да изберем кон за теб, Минео. Забрави жените. Къде се дянаха тези фантастични търговци на коне с още по-фантастичните им цени?

— Не се изказвай толкова скептично за вкусовете ми! — каза Баталия.

— Баща ми отглежда породисти коне, твоят продава риба. Мисля, приятелю, че е по-добре да се вслушаш в съвета ми.

Една напориста млада проститутка обви кръста му с ръце. Той я отблъсна със смях и я потупа по задника.

— Никога не съм виждал човек, на когото жените да връхлитат така — рече с възхищение Минео.

— Такава жена ще ти донесе само шарка. Освен това тя лети само там, където долавя звъна на монети.

— Някой ден ще взема твоето наметало и ще проверя това — закани се Минео.

Бенхамин се засмя.

— Погледни зад ямата на мечката. Виждаш ли вагоните? Вчера там търговците на коне показваха черния жребец. Беше копие на черния ат на брат ти. Винаги съм мечтал за пъргав черен кон.

Бенхамин беше свикнал да слуша хората на Пескара да разказват за похожденията на Риго, но мисълта за предателството му винаги предизвикваше у него горчивина. Минаха край арена, където голяма черна мечка, вързана за стълб, се бореше яростно с мъчителите си. Тъкмо отхвърляше голям пес с един замах на огромната си лапа. Още половин дузина кучета, целите окървавени и замаяни като мечката, се мятаха и захапваха огромното животно.

— Нека ми прости Всевишният, но ненавиждам това варварство — измърмори той и хвана кожения елек на Минео, когато приятелят му се спря очарован да гледа.

— Как е възможно лекар да има толкова слаб стомах — попита сърдито Минео, докато приближаваха до голям обор с около дузина коне.

Бенхамин огледа жалките животни и въздъхна. Един човек, седнал до портата, оживено се пазареше с клиент за стара саката кобила. Изруга цветисто на няколко езика.

— Тези търговци на коне са карако — каза на приятели си на тоскански.

Провансалската дума за циганин беше непозната на Минео. Със смутено изражение той се обърна към Бенхамин.

— Какви са?

— Дзингари — Бенхамин изрече още една не особено позната тосканска дума.

Минео сви рамене.

— Те са отлични коневъди, но в сделките са непочтени и хитри. Точно затова те водя с мен.

Тръгнаха към една клетка. В това време огромен мургав мъж закачи оглавника на един кон и го изведе.

— Погледнете черния. Е, какво мислите? Не е ли великолепен?

Бенхамин се загледа в неспокойния кон с присвити очи.

— Наистина е черен — рече той кисело и се приближи до животното с протегната ръка. — Но може да се каже, че не е с черен цвят.

— Сляп ли си? Разбира се, че животното е черно.

Бенхамин поклати глава.

— Ето, помириши. Мирише на боя от лешник. Често се използва за прикриване на посивяла козина.

Джанго Янос слушаше разговора им с нарастващ гняв.

— Конят не е нито стар, нито проскубан! Вижте колко гордо е вирнал опашка и как живо пристъпва — едрият циганин се поклони на войника, но не изпускаше от погледа си богато облечения му придружител. Носеше плащ, подплатен с хермелин, който вероятно струваше цяло състояние. — Баросан, радвам се, че се връщаш пак при нас — рече той на Баталия.

Бенхамин потупа черния кон и спокойно започна да му говори на няколко италиански диалекта, сетне на кастилски, дори на провансалски. Животното обаче продължи да маха с опашка и да я вири.

— Странно, обикновено конете се оставят да ги докосвам — каза Бенхамин.

— Виж какъв сладък дъх има — рече Джанго и дръпна хамута на жребеца.

Слънчевата светлина заблестя върху маслиненочерните къдрици на рома, разпилени под мръсен червен шал, завързан около главата му. Когато беше в добро настроение, Джанго можеше да е чаровен. Дори се ухили, когато италианецът помириса ноздрите на коня.

Бенхамин също помириса коня и вежливо се обърна към рома:

— Може ли да погледна зъбите? — без да дочака отговора му, той сръчно оголи устната на коня. Още преди животното или собственикът му да реагират, измъкна нещо, подобно на почернели борови игли. — Това е розмарин — рече той. — Всеки аптекар ще го предпише за приятен дъх на животно или на човек.

— Когато вчера разговаряхме за този жребец, подбран специално за твое благородие, баросан, въобще не си помислих, че ще имаш забележки — каза Янос на Баталия.

Очите му, черни като обсидиан, блеснаха срещу нахалния чужденец. Бенхамин свали наметалото си и го подаде на Минео.

— Дръж го, докато проверя още нещо.

Той мина към задницата на коня.

— Буен е. Ако те ритне, младежо, аз нямам вина — изсъска Джанго.

— Буен? — повиши глас Бенхамин, хвана с едната си ръка мятащата се опашка, а с другата бръкна под нея. За части от секундата извади и хвърли на земята кафеникав предмет, нещо като морков, боядисан от фекалиите. Опашката на коня веднага се свлече надолу и животното престана да подскача.

Конят започна да вехне пред очите им като крехка роза, захвърлена на нажежен пясък. Минео изруга.

— Какво направи?

— Извадих нещо, което твоят карако беше поставил в ануса на бедното животно — коренче от джинджифил. Ужасно пари — добави Бенхамин и посрещна пълния с омраза поглед на циганина. — Не бива да си толкова жесток към животните.

— А ти не се бъркай в неща, които не са твоя работа. Що се отнася до жестокостите, младок, трябва да видиш как обучавам мечките си — с горещи въглени. Навярно ти се иска да се поразходиш върху тях?

Джанго беше по-масивен от източения златокос аристократ, но бяха еднакви на ръст, а чужденецът беше и добре въоръжен. Инстинктът подсказа на рома да не го предизвиква открито. „По-късно, младок, ще ти се отплатя и скъпият ти плащ ще падне върху раменете на моята жена!“

Бенхамин все пак не вдигна ръката си от калъфа на меча известно време. Май си бе спечелил опасен враг, но не можеше да направи нищо. Той енергично кимна на рома с изражение на ястреб и взе плаща си от зиналия от изненада Минео.

Тръгнаха през претъпкания пазар и войникът предложи да почерпи Бенхамин с вкусна пирога с месо или с чаша вино за това, че му попречи да хвърли парите си на вятъра. Лекарят се отказа от пирогата, но прие чашата с вино.

— Погледни там! — рече Баталия, когато минаваха край един мъждукащ в здрача лагерен огън.

Циганка с гарвановочерна, дълга като грива коса танцуваше и дрънкаше на тамбура.

Беше дребна, но добре закръглена. Носеше блуза от прозрачна материя и широка пола с цветовете на дъгата. Краката й бяха боси и малки. Подскачаше в яростен, примитивен ритъм върху спечената земя, а златната й огърлица, гривните и дългите й обеци дрънчаха в такт с музиката.

Бенхамин, чието зрение малко бе замъглено от виното, погледна жълтоокото момиче и си помисли, че някъде я беше срещал.

— Май питието е било силно — промърмори той, когато тя се закълчи до него и вдъхна мириса на немита плът.

— Очарователна е — зашепна Минео и поглади мазните си мустаци с опакото на ръката.

Рани направи няколко танцови стъпки пред златокосия и забеляза, че е пил. Все пак се ядоса, че не я позна в този красив костюм за танци. Повдигна пластовете на ярко оцветените си поли и ги подхвърли високо, като откри тънките глезени и закръглените си прасци. После още веднъж се завъртя и метна косата си.

Дебелият му приятел беше възхитен. Май имаше един или два дуката в тази смачкана униформа. Бавно, предизвикателно тя започна да танцува около него, после елегантно пребърка джобовете му, без да изпуска от погледа си златокосия мъж, чиито хладни сини очи я гледаха разсеяно, но все пак весело.

„Той ме мисли за дете!“ Това прозрение я удари като плесница. Горещо пожела да го съблазни, да го възбуди, не да го обере, както направи с неговия приятел. Искаше да му се надсмее като над човек, който истински я желае. Но това беше забранено. Циганка не можеше да легне с белокож, а Рани никога преди не бе лягала с мъж.

Докато се въртеше и удряше тамбурата, тя си спомни за предупреждението на старата фури-даи. Съдено беше този мъж да промени живота й — за добро или за зло. Рани реши пак да разговаря с Агата. Възможно беше през последните месеци старицата да е имала още видения, свързани с този обаятелен, опасен чужденец. Тя приключи танца си и подскочи. За части от секундата полите й полетяха като пъстри знамена около тялото. Наведе глава, като почти докосна земята, след което се изправи и се изгуби в множеството.

Когато стигна до лагера, разположен далеч от шумния панаир, джобовете й бяха натежали от монети, измъкнати от нищо неподозиращите веселяци сред блъскащото се множество. Преди да се изкатери в своя вагон, Виро я поздрави за добре дошла с няколко щедри лизания. Рани остави плячката си в облицовано с кожа малко сандъче. После бързо излезе, за да потърси фури-даи и да й разкаже за втората си среща със златокосия мъж. Запита се защо не беше проявил никакъв интерес към нея, но реши, че е виновно изпитото вино. Не си струваше да се тревожи.

Когато приближи голямата, добре изкърпена палатка на Агата, чу гласовете на Джанго и на Расван, които шепнеха нещо на старицата. Косите й настръхнаха, сякаш усети опасност. Тя и вълкът тихо пропълзяха, за да чуят какво се говори вътре. „Сигурно Агата е права. Аз наистина предусещам нещата. Дали имам дарбата да стана следващата фури-даи?“

Говореше Джанго със зловещи нотки в гласа си.

— Ще го разпоря от гърлото до корема! Оня проклет жълтокос ми се присмя.

— Това ще ни струва много пари — провали се не само продажбата на коня на неговия дебел приятел, а още дузина неща. Вече се е разчуло за номерата ни с конете и никой повече няма да купува от нас на този панаир. Убий го тази вечер! — завърши с отвращение Расван.

— Не вършете прибързани неща — намеси се Агата със своя стържещ като шкурка глас. — Добре направихте, че първо дойдохте при мен за съвет. Този човек е баросан, един велик мъж, и е опасен. Ако го убиете на панаира и тялото му се намери, имперските войници ще пристигнат и ще ни избият.

— Не, той няма да се отърве от отмъщението ми.

Джанго беше прекъснат решително от старицата:

— Не съм казала, че трябва да си отиде невредим или да избегне ударите на съдбата. Има много подходящ начин.

— И какъв е този начин, стара жено? — попита кисело Джанго.

— Имам една билка, от която ще изпадне в безсъзнание. Ще прилича на мъртво пиян. Тогава под булото на нощта ще го довлечете в нашия лагер. Докато се пробуди, ние ще сме свършили делото си. Няма да изгубим, защото той провали търговските ни сделки на панаира. Ще го екзекутираме с индонезийски шиш.

С индонезийски шиш! Сърцето на Рани подскочи. Правораздаването на ромите беше жестоко и страшно, законите им бяха съвсем различни от тези на белокожите.

— Но как ще го упоим? Той не се докосна до нито едно от нещата, които му предложихме — кисело рече Расван.

Агата се засмя и отговори:

— Доведи ми Мигел. Той ще свърши работата.

Рани чу как се смеят, когато тръгнаха да изпълнят нарежданията на фури-даи. Тя и Виро бързо избягаха от укритието си зад палатката. Една стръмна пътека ги отведе навътре в гората, която обграждаше лагера им. Както тичаше, тя се спъна в изгнил пън и падна по корем върху хлъзгавия зелен мъх. Когато се изправи, прегърна вълка, който започна да ближе калта от лицето й.

— Какво да направя, Виро? Не мога да предам своите хора… Но не искам и златокосият мъж да бъде убит. Ако го предупредя, може да изпрати войници да претърсят лагера ни. А може и да не ми повярва.

По покритото й с кал лице потекоха сълзи и образуваха мръсни бразди. Размаза с ръка калта по лицето си. През целия й живот я обучаваха в нормите на ромския закон, който строго спазваше. Беше предана на своя катун, въпреки че не харесваше жестоките обноски на братята си. Но нещо в този златокос мъж невероятно я привличаше. Той беше спасил живота и честта й. Може би чувстваше нещо повече от благодарност, но се боеше точно да го назове. Ако предупреди белокожия, може да я изхвърлят от катуна, а за циганин животът на самотник е немислим.

— Ще трябва да направя нещо. Агата спомена, че появата му може да донесе добро — а той вече и спаси живота й.

Внезапно й хрумна една идея. Да ги остави да отвлекат чужденеца в техния катун. След като го хванат и го отдалечат от армията, може да измисли начин да го освободи или да го предпази от отмъщението на Джанго и на Расван. „Ако можех да убедя Агата да мине на моя страна!“

Делата на фури-даи винаги бяха забулени в тайна и тя нямаше да каже нищо повече за нейното бъдеще и за връзката й със златокосия мъж.

 

 

Бенхамин се събуждаше бавно. В слепоочията му кръвта пулсираше с бавен, като че ли агонизиращ ритъм. Опита се да отвори очи, но откри, че клепачите му тежат. „Боже, нима съм мъртъв и на очите ми са сложени медни монети!“ Гърлото му сякаш беше зашито, а дъхът му — кисел и неприятен. Не можеше да си спомни от каква отрова е изпаднал в това положение. „Невъзможно е да съм умрял и едновременно с това да чувствам ужасни болки.“ Отново се опита да отвори очи, но около него беше тъмно. Изведнъж в периферното му зрение проблеснаха пламъци и извърна главата си. Разбра защо го боли главата. Лежеше на твърдата студена земя с вързани ръце и крака, а около него се разиграваше някакъв пъклен дивашки ритуал, придружен от думкането на барабани. „О, мамо, защо не те слушах и не ходех редовно на черква!“

Това, изглежда, беше адът, а тъмните фигури, надвесени над ужасните тъпани — неговите обитатели. Бенхамин пое дълбоко въздух и реши мъжествено да посрещне опасностите. Разклати глава и погледът и мозъкът му малко се проясниха. Едната от танцьорките беше жена, облечена в ярки многоцветни поли. Изглеждаше му странно позната. Изруга през зъби, докато съзнанието му постепенно се проясняваше.

Припомни си, че мършав младеж се приближи до тях и им предложи стомна с хубаво червено вино. Минео вече беше пил много и съзнанието му беше замъглено. Когато приятелят му заспа, Бенхамин го остави с другите двама войници и тръгна като теле след момчето до едно тихо място край реката. Там пресуши стомната. Циганите са го пленили. Момичето беше същото, което развяваше дългата си, черна като нощ коса на панаира. Опита се да стане и да се огледа, без да привлече вниманието на гуляйджиите.

Ръцете и краката му бяха изтръпнали от въжетата. Запита се колко ли време беше лежал в безсъзнание. Тъмнината му пречеше да вижда добре, но очертанията на терена сякаш му бяха непознати под злокобната светлина на луната. Бяха пропътували значително разстояние. Когато се опита да мръдне ръцете си, болка прониза тялото му и той издаде стон, който премина в кашлица. Болното му гърло сякаш се канеше да се затвори напълно, докато се опитваше да си поеме дъх.

Рани забеляза, че той раздвижи русата си глава, бързо се отдалечи от огъня и изтича при него. Света дево, беше жив и най-после буден! Агата беше казала, че ще оживее, но минаха три дни и Рани не беше сигурна дали Мигел не му е дал по-голяма доза.

— Ела, ще ти помогна да станеш. Не се съпротивлявай! Ще донеса вода — зашепна тя, докато му помагаше да се облегне на колелото на един вагон.

Джанго видя, че сестра му изчезна и разбра, че е отишла да търси белокожия. Бързо я проследи. Когато тя се изправи и тръгна да търси вода, той й препречи пътя.

— Това псе няма да получи нищо за пиене, докато аз не реша!

— Той почти умря от глупостта на Мигел. Агата вече е недоволна от теб. По-старите ще изпълнят наказанието, а не ти и твоите лакеи, братко.

Шмугна се, покрай него, но той я сграбчи за косите. Рани извика от болка.

От тъмнината изникна Виро и изръмжа към Джанго.

— Върни това псе обратно или ще го убия!

— Пусни ме, ако не искаш да ти прегризе гърлото — отвърна му тя. Изплъзна се от ръцете му и го ритна в слабините.

Докато Рани тичаше да донесе водата, Джанго изруга, но не се опита да я догони. Виро го гледаше, сякаш беше пролетно агънце със счупен крак. Той се извърна от яростния поглед на вълка и заговори на Бенхамин на тоскански диалект:

— Ето че си буден вече, търговецо на коне. Но не си и наполовина умен от тогава, когато беше на панаира и загубих цяло състояние заради теб. Ще платиш прескъпо за това!

Вдигна обутия си в ботуш крак да ритне Бенхамин, но вълкът изръмжа и застана между двамата мъже.

Рани дотича с дървена чаша, пълна с вода. Коленичи до Бенхамин и я поднесе към устните му.

— Пий бавно! — заповяда му тя.

На Бенхамин едва не му прилоша отново от гнилата миризма на водата. В мръсната чаша плуваха странни неща. Но това беше течност и не можеше да не пие. Погълна солената вода на малки глътки, като кашляше и се опитваше да си поеме въздух. Сетне изведнъж разбра, че неприятната миризма идваше не толкова от водата, колкото от момичето, което държеше чашата. „Света майко, откъде се взема тази воня в нея!“

Започна да изучава малкото й лице, което напомняше формата на сърце. Чертите й, съвсем различни от тези на говедото, надвесено над него, бяха нежни, почти благородни. Дълги като метла черни мигли се спускаха над златистите й очи, които загрижено го гледаха. Лицето й беше тъмно като на мъжа с разрошената черна къдрава коса. Носеше много златни бижута от всякакъв вид. На тънките й китки имаше гривни, около шията — наниз пендари, на ушите — огромни обеци. Дори на нежните пръсти на краката и на ръцете й блещукаха пръстени.

— Спря ли да кашляш? — попита тя на кастилски диалект.

Пак този глас. Сега говореше на испански вместо на тосканско наречие. Нещо проблесна в съзнанието.

— Много ти благодаря, мадам. Познаваме ли се? — гласът му едва се чуваше.

Тя се усмихна и разкри правилни дребни зъби, които рязко контрастираха с тъмното й лице.

— Срещнахме се близо до Павия. Тогава ти спаси мен и Виро.

Бенхамин погледна голямото сиво животно, което беше взел за куче.

— Селянката с опитомения вълк. Ти си карако — каза той, сякаш я обвиняваше.

В очите й проблесна златист огън.

— Аз съм циганка, а ти си белокож. Бъди благодарен, че ти връщам любезността, инак моят брат щеше да ти строши кокалите.

— Ще бъдеш ли така любезна да развържеш ръцете ми, за да не останат завинаги схванати. Аз съм лекар, ако си спомняш, и тези ръце още ми трябват.

Рани вдигна учудено рамене.

— Първо ще трябва да доведа Агата. Тя каза да я извикам веднага щом се събудиш — обърна се към Джанго и му каза сърдито: — Ще се върна бързо. Виро няма да ти позволи да му направиш нещо, преди да го е видяла старата фури-даи.

— Тези неща ги решава Сандор, не онази вещица. Той е главатарят.

— По-добре ти разбери това, Джанго. Главатарят не си ти.

Като каза това, момичето заповяда на Виро да пази безпомощния бял пришълец и изтича да доведе Агата.

Бенхамин се заслуша в потока от гневни думи, изречени на странния им цигански език. Проклинаше се, че е попаднал в тази клопка. Мургавото момче, което му даде виното с билката, е един от тях. Какъв глупак беше, че не го усети, дори не го помириса! Тук всичко вонеше на чесън и на кисела пот.

Рани откри Агата, седнала пред огъня си. Бъркаше в една тенджера и сърбаше с дървена лъжица. Преди да успее да й каже и дума, старицата я изпревари:

— Разбрах, че твоят лекар се е събудил.

Поглади с наслада подплатения с хермелин плащ, който Джанго беше харесал за жена си. Щеше да й топли старите кокали много студени нощи. Златокосият ще си вземе друг — разбира се, ако остане жив, за да има нужда от него.

— Джанго иска да го убие, Агата. Трябва да го спреш! Той спаси живота и честта ми. Още при първата ни среща ти разказах за това.

Старата фури-даи започна да скубе косъмчета от една брадавичка, сетне потърка друга точно над веждата си.

— А ти си се увлякла по златните му коси, права ли съм?

Наклони глава и лукаво погледна момичето. Рани замръзна на мястото си, сетне тръсна глава от смущение.

— Аз… Не съм сигурна. Той е бял, а аз съм роми. Това е забранено, но все пак… Е, нали му дължа живота си, а това е най-важното.

Агата изкудкудяка и направи жест към момичето да седне, без да обръща внимание на отказа й.

— Тялото му е силно като на лъв. Нека постои вързан още малко. Нищо няма да му стане. Искам да ти кажа нещо, което е само за твоите уши. Добре е да разбереш защо се разкъсваш между циганите и белия мъж. Едва ли си спомняш баща си Занко. Беше прекрасен човек, много по-красив от синовете си Джанго и Расван. Където и да отидехме, жените тичаха подир него — както селянки, така и благородни дами. Маслиненочерните очи и усмивката му бяха песен за тях.

— Как гледаше майка ми на тези неща? — попита предпазливо Рани.

Изневярата беше сериозен грях сред ромите. Рани не си спомняше майка си, но й беше жал за нея.

Агата изсумтя през нос, като чу въпроса.

— Майка ти също беше омаяна от чара му, както много други бели жени.

— Бели жени? Майка ми е била циганка. Умряла е, когато съм се родила. Всички казваха, че…

— Лъгали са те. Братята ти и ти не сте от една майка. Сара умря при раждането на третото си дете, както и бебето, което роди. По същото време една унгарска благородничка беше забременяла от него. Отчаяна съпругът й да не разбере, че носи в утробата си бебе на циганин, тя изпрати вест на баща ти да вземе детето. Заплаши го, че в противен случай акушерката ще го убие. По време на една ужасна буря той отпътува за крепостта и остави Сара да издъхне сама в родилни мъки. Върна се с едно малко момиченце със златисти очи.

— Това съм била аз? — Рани преглътна сълзите си. — Моята майка е жива? Отказала се е от мен? Тя е бяла курва?

Агата вдигна рамене.

— Баща ти беше самият дявол и имаше чар. Онази благородничка беше омъжена за уродлив старец, при това голям егоист. Случват се подобни неща.

— Защо ми разказваш тези неща чак сега, Агата? Правиш го заради лечителя, златокосия мъж, нали така? Какво реши за неговата съдба?

Старата фури-даи пак поглади мекия му плащ и рече:

— Като докосвам това, чувствам него. В него има мъка, голяма мъка, но е добър човек. Изгубил е една жена, сега има нужда от друга.

— И аз ли съм тази жена?

— Навярно ще може да излекуваш душата на лекаря, ако имаш кураж — млъкна и продължи да разбърква нещо в тенджерата. — Или предпочиташ да останеш при ромите и да бъдеш следващата фури-даи?

— Във вените ми не тече чиста кръв, как бих могла?

— Това няма значение. Баща ти беше циганин и си отгледана по нашия закон. За мен това е достатъчно. Но за теб ще бъде ли достатъчно?

Подвижните й очи се взряха изпитателно в момичето.

— А какво ще стане със златокосия бял? Ще умре ли, ако не се омъжа за него?

— Искаш ли наистина да знаеш?

— Да. Искам да знам — странно, след всички тези неприятни новини тя имаше смелостта да изкаже мнението си за нещо толкова важно.

Агата изсумтя и хвърли лъжицата в тенджерата.

— Хайде тогава — рече тя и протегна ръка към момичето. Рани й помогна да стане. — Да вървим да излекуваме твоя лекар.