Шърл Хенке
Завръщане към рая (13)

Глава 12

Мириам го наблюдаваше. Когато се наведе над нея под жълтата светлина на свещта, приличаше на езически бог, великолепен и примитивен. Очите й неволно започнаха да шарят от блестящата му коса към широката мускулеста гръд, после по-ниско към пулсиращия му член, твърд и готов за нея. „Сега разбирам защо древните боготворят боговете на плодородието“ — помисли си тя, когато неговото тяло покри нейното.

Риго вдигна ръцете й над главата, докато езикът му обикаляше едната й гръд. Мириам се извиваше от удоволствие. Когато зърното й се втвърди, той направи същото с другата гърда и започна да ги смуче. Почувства учестения ритъм на сърцето й. Стана и коленичи пред разтворените й бедра, после се наведе и влезе в нея. Когато тя стегна крака около бедрата му и се изви, за да се слее с него, той зашепна гърлено испански ругатни от удоволствие. После спря и я помоли, прилепил устни до шията й:

— Стой спокойно, докато свършим!

С дълбока въздишка тя се съгласи и му позволи да наложи по-бавно темпо, подхранвайки глада й, докато започна да става по-необходим от слънцето. Когато разбра, че повече не може да устои на болката и удоволствието, Мириам се вкопчи в него и изхлипа неразбираемо името му. Почувства как члена набъбва и пулсира в нея, докато тялото му се разтресе от облекчение.

За да не нарани нея и плода й, той не се отпусна, а се подпря на лакти и зарови лице в ухаещата на рози коса.

— С каква магия ме омагьоса? — промърмори той. — Ти си красива.

— Не са ме смятали за красива, а за висока и слаба. Доста съм обикновена, а скоро ще стана дебела. Май говоря повече, отколкото трябва.

— Наистина говориш много, но колкото за останалото… — думите му заглъхнаха и почувства ново желание.

Тя издаде лек учуден стон от удоволствие. Риго отново разгаряше пламъците на страстта й.

 

 

Мириам се събуди от клатенето на кораба. Почувства липсата на топлото тяло на Риго. Обърна се и докосна празното място до себе си. Още беше топло. Той, изглежда, току-що бе напуснал каютата. Под вратата се процеждаше бледожълта светлина. Тя вдигна завивката и свали крака на пода. Разбра, че е гола. Спомни си буйното любене миналата нощ. Запали свещта и побърза да се облече.

— Какво да му кажа? Как да се обърна към него?

Ядът и страстта, които винаги горяха между тях, пак я изнервиха. Припомни си как нахално проучваше тялото й.

Беше се оженил за нея от чувство за дълг, но трябва да плати висока цена, да се бори с гордостта й. „Бог да ми е на помощ, как да се контролирам?“

Той трябваше само да я погледне, да я пипне — и тя полудяваше. Как можа да забрави всичко: загубата на баща и семейство, любовта на Бенхамин?

Риго вече не беше Ла Казас, а Торес. Брачните документи беше подписал като Родриго Анхел Торес, а сега бяха на път за Санто Доминго, за да се срещне със семейството му и да започне нов живот в джунглите на Еспаньола.

Когато Бенхамин я канеше, тя не искаше да напусне Марсилия и да живее на опасните острови, заобиколена от тъмнокожи индианци. Сега й се налагаше да направи това. Беше се омъжила за един от точно тези диваци, които я плашеха. Откъсваше се напълно от предишния си живот.

— Защо не се омъжих за Дьо Бей? — запита се тя, когато се погледна в малкото огледало. Ръцете й почти изпуснаха четката, с която оправяше сплъстените си коси. — Въпреки отчаяното настояване на баща ми предпочетох Риго — внезапен прилив на сълзи я накара да осъзнае колко чувствителна бе станала напоследък. — Това бебе ме кара да се държа така — заключи тя. Детето на Риго. Връзката, която изкова тази така нежелана сватба.

Все пак предпочете индианеца вместо Дьо Бей. Мириам престана да сплита косата си, напръска мокрите от сълзи бузи с хладка вода и провери външния си вид.

— Рано или късно трябва да го видя.

Отвори вратата на каютата и излезе на слабата дневна светлина. Лъхна я лек морски ветрец. Няколко моряци, груби мъжаги в широки панталони, седяха боси на палубата и поправяха скъсани конопени въжета. Един от тях я погледна нахално и каза на приятеля си:

— Тая май става след първата си брачна нощ!

Мириам бързо пробяга през претъпканата палуба, за да не чуе отговора на другия младеж, но хихикането им дълго я преследва. Божичко, целият кораб ли разбра? Тя стисна зъби и се зарече да прекъсне постите си и да не се завира в тясната каюта, заради тези непохватни диваци. Сетне забеляза кухнята в центъра на голямата палуба. Макар че огън се палеше веднъж на ден за топлите ястия, на това място екипажът и пътниците ядяха бисквити и други студени храни при здрач и на разсъмване. Тя тръгна спокойно през тълпата. Стомахът й ръмжеше от глад.

Изведнъж видя мъжа си, изправен на предната палуба. Мириам се опря с едната си ръка на перилата и започна да го наблюдава. Дългата му гарвановочерна коса свободно се развяваше от вятъра и му придаваше по-варварски вид от дългия меч и шотландската кама, висящи на хълбока. Едната му мургава ръка лежеше небрежно върху меча, докато разговаряше с капитана на кораба. Дългите му крака бяха широко разкрачени, за да пази равновесие, сякаш цял живот е бил на кораб.

— Това трябва да е наследил от тайно — промърмори тя мрачно, като си спомни разказите на Бенхамин за морската болест на Аарон Торес.

Бенхамин… И тя, и Риго го бяха обидили и предали. Винаги ли щеше да остане между тях? Изведнъж разбра, че това не трябва да става. Тя и Бенхамин не бяха родени за любовници, а за верни приятели. Просто не можеше да отговори на страстта на Бенхамин. Чувстваше към него само симпатия.

Погледна отново Риго Торес и сърцето й ускори ритъма си. Когато се помири с баща си и най-сетне си построят дом във вътрешността на острова, навярно всичко ще бъде по-различно. Ако успее да остави миналото зад гърба си и да забрави вината си към Бенхамин, същото можеше да стори и съпругът й.

Риго усети, че някой го наблюдава. Обърна се и видя Мириам, облегната на перилата. Беше сплела на плитки разкошната си коса и бе облякла топло палто, което скриваше пищните й форми. Очите му срещнаха нейните и видя розовината, избила по бузите й.

— Жена ви, дон Родриго, е великолепна дама — рече капитанът на кораба, като проследи погледа му. — Хората ми ще съжаляват за нея, когато в Генуа се прехвърлите на друг кораб. Обикновено на този кораб не пътуват чужденци, а още по-малко — жени.

Риго продължи да гледа към Мириам.

— Прав сте, тя е красива жена — „тя е от богато благородническо семейство, далеч от мен, а съдбата ни събра.“ — Извинете ме, трябва да ида при нея.

Мириам се любуваше на грациозната му походка, докато слизаше по стръмните дървени стълби на предната палуба.

— Зле ли си, мадам? — попита той. — Изглеждаш съвсем бледа.

— Малко ми е лошо. Надявах се чистият въздух и храната да ми помогнат, макар че тук цените са такива, че апетитът ми бързо изчезна.

Тя се загледа в един моряк, който смучеше твърда като камък бисквита, докато се навлажни, след което щеше да погълне лепкавата сивкава маса.

— Най-добре е да консумираме пресни плодове и фъстъци, докато сме още в Средиземноморието. Щом се качим на испанския кораб за Атлантика, тези бисквити и малко плесенясало сирене ще бъдат единствената ни храна.

— Колко време ще продължи пътешествието? — попита тя, когато Риго улови ръката й, за да я подкрепи.

— Това време на годината не е подходящо за пътешествие. Заради студените януарски ветрове пътуването до Санто Доминго може да отнеме два месеца.

Мириам пребледня.

— Два месеца!

— Можеше да си останеш в безопасност в Марсилия — безизразно отговори той.

— Но реших друго.

Тя се обърна и погледна безкрайния хоризонт на запад.

 

 

Дълго след като се стъмни, Мириам остана сама в каютата и за стотен път се запита дали да потърси Риго. След вечерята я посъветва да почива, тъй като за детето ще е по-добре да не се преуморява. „Бебето винаги е първата му грижа. Никога ли не се сеща за мен?“

Знаеше, че той я желае, когато телата им се сливат в бурята на страстта. Но през деня беше същият хладен странник, внимателен и възпитан, но определено студен.

— Нека се шляе из палубата в компанията на неговите демони — промърмори тя. — Няма да прося неща, които не желае да даде.

Току-що беше свалила роклята и обличаше топла нощница, когато отвън долетяха мъжки гласове:

— Човек зад борда!

Мириам грабна един плащ и излезе от каютата. Когато стигна до тълпата моряци, отчаяно започна да се оглежда за Риго.

Той вървеше през разтварящите се редици от хора с прибран меч и с кама в ръка. Туниката му беше скъсана, голото рамо кървеше. Като потисна един вик, Мириам се провря между хората, за да го посрещне.

— Какво се е случило? — очите й се преместиха от рамото му върху дългата блестяща кама, която небрежно пъхна в колана си.

— Един моряк ме нападна в тъмното — отвърна той спокойно.

— Опита се да те убие?

Той погледна раната на рамото си и сви рамене.

— Ако не бях отблъснал ножа с ръка, щеше да среже гърлото ми и аз вместо него щях да стана храна на рибите.

— Позна ли го? — попита кормчията.

— Моряк. Разпрата беше кратка. Ако можех жив да го разоръжа, бих се радвал да го попитам защо иска да ме убие.

— Нека прегледам раната, преди да ти изтече кръвта, и да оставим нападателя на рибите — рече Мириам и побърза да го прибере на безопасно място в каютата.

Щом затвори вратата зад себе си и я заключи, тя извади медицинските принадлежности от малък сандък в ъгъла и потърси в чантата си равнец и чисти превръзки.

— Защо се опита да те убие онзи човек?

— Наистина не знам. Може да ме е сбъркал с друг.

Леко изстена, когато тя наложи раната със съсирваща кръвта билка.

— И двамата знаем, че това е невъзможно. Ти не приличаш на нито един член на екипажа, облечен в тези кавалерски дрехи.

— Беше тъмно.

— Риго, ти си с цяла глава по-висок от капитана, а той е три пъти по-широк от теб. Няма никаква грешка. Онзи човек се е опитал да те убие!

Изведнъж започна да трепери. Той вдигна вежди.

— Ако беше успял, щеше ли да плачеш за мен?

Тя попи раната с парче плат.

— Заслужил си неговото наказание, ако си замъкнал в леглото жена му или сестра му.

Той поднесе ръката й към устните си. Спазвайки реда на кораба, Риго не се бръснеше и брадата му беше гъста и черна. Четинестите му бакенбарди гъделичкаха чувствителната й длан. Той я целуна.

— Не отговори на въпроса ми, жено.

Усети ударите на сърцето й.

— Ти какво би желал, Риго? Да плача ли за теб? Нали тогава ще ме презреш и ще ме наречеш лъжкиня.

— Откъде да знам как да те наричам, Мириам — пошепна той печално.

Дръпна я на коленете си. Когато устните му се впиха в нейните, Мириам обви врата му с ръце.

 

 

Сменянето на кораба в Генуа, а след това — на Канарските острови премина нормално. Най-сетне бяха на борда на испанска каравела с квадратни платна, която плаваше до испанските владения на колониалните острови. Само кораби с испанска регистрация имаха право да плават до Санто Доминго.

Каютата им бе голяма, с прозорец и широко меко легло. Въпреки удобствата обаче Мириам не можа да се наслади на пътешествието. За разлика от сравнително спокойното средиземноморско време, бурите в Атлантика бяха чести.

Страдаше от морска болест. През първите три месеца не се прояви нито един от неприятните признаци на бременността, за които беше чувала от пациентите. Не се появиха утринното гадене и допълнителната умора. Глезените й не се подуха. Но още на втория ден, след като напуснаха Тенерифе, започна голямо вълнение и неразположението започна.

Мириам лежеше на леглото и оглеждаше как Риго се облича. Грациозно нагаждаше всяко свое движение към клатенето на кораба. Когато се обърна към нея, тя се престори на заспала, но не го заблуди.

— Ще донеса храна, за да спреш постенето — каза той и тръгна към вратата.

— Моля те, недей. Не съм гладна, изморена съм.

— Трябва да пазиш силите си. Имаме пресни плодове, дори хляб, а виното е сладко. Яж, докато ги има. Много скоро ще останат само соленото месо и плесенясалите бисквити.

Тя преглътна и му обърна гръб. Дръпна наметалото над раменете си и се помоли да заспи. Риго се върна бързо със сочна ябълка, парче сирене и резен пресен хляб.

— Стани и яж! — заповяда той и постави пред нея салфетката с храна. — След това ще се поразходим по палубата, за да се избистрят главите ни.

Помогна й да стане и започна да й подава късчета ябълка.

Мириам се опита да скрие слабостта си и глътна насила два залъка. Отпи и малко вино. Когато й подаде бучката стипчиво сирене, вкусът му не й хареса, но смело преглътна.

Риго я наблюдаваше внимателно. Беше чувал от колегите си офицери за женските болести по време на бременността, но не им обръщаше внимание. До вчера Мириам беше съвсем здрава. Изведнъж пребледня като пергамент, хвана се за гърлото и повърна.

Мириам искаше да умре от срам, но й беше толкова лошо, че престана да се вълнува. Усети как Риго отмести косата от лицето й и започна да й говори нещо неразбираемо на испански. Когато спазмите й преминаха, той внимателно я остави на леглото.

— Ще донеса слама и вода, за да почистя това. Лежи спокойно! — нареди той.

Обаче щом излезе от каютата, тя изпълзя от леглото и започна да чисти вонящата смес. Преди да довърши почистването, той се показа на вратата. Изруга, хвана я под мишница и я настани отново в леглото.

— Лежи спокойно. Аз ще свърша това. Болна си.

— Аз съм лекарка — запротестира тя.

Риго се обърна:

— Мила госпожо, видяла ли си някога битка?

Тя лежеше мълчаливо и го остави да довърши работата си. Само каза:

— В чантата ми има розмарин за освежаване на въздуха.

През следващата седмица Мириам се опита да стане на крака, но непрекъснато повръщаше. Риго беше изключително търпелив и мил. Настояваше да пие вода и да яде обикновен хляб, за да пази силите си. Изкъпа я и започна да сменя чаршафите всяка вечер.

Една нощ, когато се почувства достатъчно добре, за да стане и бавно да сдъвче парче сух хляб, тя го видя да приготвя голям леген с морска вода и нови парцали.

— От теб би станал добър лекар — каза тихо.

— Връщам ти услугата. Ти се грижи дълго за мен и ми спаси живота, да не говорим за Бенхамин.

— Риго, трябва да говорим за Бенхамин — почувства как той се скова.

— Не!

— Да! Знам, че го обидихме — и аз, и ти. Но знам също, че той ще бъде щастлив. Честен е и няма да иска болка да съпътства целия му живот.

Очите му блестяха в мътната светлина и изваяните му черти бяха станали сурови от мъката.

— Как да преодолея болката? Той те обичаше, а аз те откраднах от него. Сега пътувам към неговия дом с неговата жена. А отгоре на всичко и детето, което расте в теб, може да те убие. Аз съм виновен и за твоето, и за неговото страдание.

Мириам се усмихна.

— Няма да умра, Риго. Само съм бременна. Много жени се потят и не задържат храната, когато са бременни. Това не е опасно нито за мен, нито за детето. Морето усложнява нещата. Напълно възможно е да се чувствам така и без да съм бременна — тя глътна последния залък, сръбна малко вода и добави: — Бенхамин често говореше за твоето семейство, за баща ти. Аарон също е страдал от морска болест, когато започнал да плава с генуезците като маршал на флотата. Това беше и шегата на семейството.

— В такъв случай уменията, свързани с мореплаването, съм наследил от моята майка туземка. Бенхамин ми разказа за пътуванията на туземците тайно от остров на остров с канута.

— Какво ще правиш, когато се срещнеш с индианците и с Аарон Торес?

— Не знам. Мразех тези хора, защото ги смятах за страхливци, които изпращат монасите да умират за тях.

— Но Бенхамин ги обича и живее сред тях.

— Да, като син на Аарон Торес, златокос и чаровен като него. Помни винаги, Мириам: аз съм тъмното. Аз съм проклет и цветнокож по рождение. Да не говорим повече за това. Изморих се от този разговор, а ти имаш нужда от баня.

Протегна ръка, хвана слабата й китка и внимателно я придърпа на ръба на дюшека.

„Аз съм тъмното“. Тези думи отново пронизаха душата й. Каква огромна болка чувстваше той, какво самопрезрение заради произхода си. Смяташе се за проклет. Цветнокож.

Болезнено почувства неговата горчивина. Изведнъж разбра, че никога не е била влюбена в Бенхамин. Обичаше гордия му самотен брат.

 

 

След няколко седмици морето стана по-спокойно и ужасната болест на Мириам изчезна. Бузите й отново порозовяха и започна да възстановява теглото си. Риго беше все така внимателен и търпелив. Бавно се разхождаше с нея по палубата и продължаваше да й носи най-хубавите неща за ядене. Но дори когато му съобщи, че е добре, той не опита да се люби с нея. „Страх го е за мен и за детето.“

Как да събуди отново у него страстта? Сигурно, докато я е къпел и се е грижил за нея, е започнал да става безразличен към външността й. Беше вече закръглена и безформена, макар че морската болест беше забавила наедряването й.

— Първо бях клечка, сега прекалено се закръглих — промърмори тя.

Спомни си необузданата му страст, докато беше слаба и милото му отношение, когато се разболя. Реши да действа, преди да е станала прекалено дебела и непохватна. Трябва голям кураж, но ще успее.

„Какви глупаци сме да отхвърлим щастието заради някаква фалшива гордост. Обичам го и се страхувам от неговото презрение. Ами ако и той ме обича и се страхува да изрече думите?“

Изпра мека превръзка, с малко от ценната питейна вода изми солта от косата си и я среса, докато заблестя. След това облече синя копринена пижама. Коремът й още не беше прекалено голям, но това едва ли можеше да се каже за гърдите. Бяха наедрели. Спомни си как ръцете и устата на Риго ги изгаряха, докато зърната й се втвърдят от възбуда.

— Тази вечер ще го имам отново в леглото си! Ще му кажа, че обичам него — Риго Торес, Наваро, син на Алия и Аарон. Той не е нито проклет, нито цветнокож.

Мириам пое дълбоко въздух и остави огледалото, най-после доволна от външния си вид. Тръгна да търси мъжа си.

Риго стоеше до кормчията. Беше късно и звездите светеха като диаманти на южния небосклон. Напомняха му сребърния огън в очите на Мириам, когато лежеше под него. Изгаряше от желание да се любят, но не смееше.

Мириам бе страдала достатъчно: носеше неговото дете, беше длъжна да се омъжи за него и да прекоси Атлантика през най-лошия сезон. Би могъл да нарани нея или детето. Беше виновен пред брат си. Не, той не можеше повече да й причинява болка! Щеше да я отведе в къщата на баща си. Аарон Торес беше богат, семейството му имаше политическа власт на Еспаньола. Дори да бяха мелези, не чисти евреи, във вените им течеше еврейска кръв. Можеха да осигурят на Мириам безопасност и всичко онова, от което тя се беше отказала, напускайки дома си. Ако се беше омъжила за Бенхамин, най-вероятно щеше да прекара живота си с него. Сега, когато Джуда Тулон се отрече от нея, щеше да получи сигурност от далечно семейство, което да се грижи за нея и за детето им.

А той, Риго… Не можеше да понесе мисълта да живее от благодеянията на човек, който го беше изоставил. Щом Мириам се настани на сигурно място, трябва да я напусне. Но може би един ден ще се върне с богатства, които ще положи в краката й.

Обърна се към кормчията.

— Значи си ходил в Мексико? Видял си Кортес и градовете му от злато?

— Не, не градовете, те са далеч във вътрешността. Но бях в Куба, където флота пренася съкровищата от големия континент. Галеоните преливат от богатства, трюмовете им са препълнени от злато и диаманти. Това е богата земя, казвам ви.

— Аз съм войник. Видя коня ми на долната палуба. Мислиш ли, че ако отида в Мексико с Пелигро и меч, ще се върна богат като Ернан Кортес?

Едрият кормчия огледа наемника. Такива ги имаше на всеки бряг от Хавана до Хуелва.

— Мисля, че ще можеш, дон Родриго.

Нито един от тях не забеляза изгаряната от мъка жена, изправена в сянката зад тях. Силният нощен вятър, удрящ платната, заглуши стъпките й, докато тичаше към кабината.