Шърл Хенке
Завръщане към рая (10)

Глава 9

Бенхамин постави два тома френска поезия в сандъка си, сетне отново пренареди багажа.

— Не е изключено да потопя кораба — каза високо той.

Сандъкът наистина беше много голям, пълен с медицинска литература, инструменти и редки европейски и ориенталски лекарства, предназначени за далечния остров Еспаньола.

Сърцето му се сви, като си спомни, че ще пътува сам. Жена и брат нямаше да тръгнат с него. Побърза да се отърси от меланхоличното настроение. Най-сетне се завръщаше у дома и трябваше да се довери на съдбата. Някой ден можеше отново да се срещнат с Риго. Дочу сърдити викове и бързо отвори вратата на стаята си, за да види какво става.

Джуда Тулон и чичо му спореха разгорещено. Мириам стоеше между тях, бледа и разстроена. Тя сякаш усети присъствието му и вдигна очи към горната площадка на стълбите. Даде му знак с глава да не се меси, но той не й обърна внимание и бързо слезе.

— Искам този туземец и езичник да бъде наказан. Той е петно за благородния ти дом. Аарон няма да го признае за свой син, след като научи какво е направил — просъска Джуда.

— Най-добре ще бъде да обсъдим въпроса в моя кабинет. Дъщеря ти и без друго е твърде изморена от всичко това — каза мрачно Исаак.

— Какво е сторил брат ми? — попита Бенхамин.

Джуда веднага се обърна към Бенхамин:

— За теб бях определил своето…

— Не, татко, недей. Моля те! — рече Мириам с тих, дрезгав шепот.

Косата й беше прибрана в сребриста мрежичка. Очите й бяха сухи, но по лицето й личаха следи от скорошен плач.

Исаак пое ръката й и кимна на Бенхамин и Джуда.

— Да вървим в кабинета ми, където слугите няма да ни чуват — каза твърдо той.

След като влязоха в просторния кабинет на Исаак, той настани Мириам на ниско кресло, отрупано с кадифени възглавници, а на Джуда и Бенхамин посочи столове около кръглата медна масичка.

Джуда Тулон се обърна към Бенхамин без излишно предисловие:

— Онзи мелез, полуиспанското животно, е насилил дъщеря ми и е отнел девствеността й. Бедата е, че тя е бременна. Всъщност ти доведе този скитник тук и вината е твоя.

— Не! — Мириам скочи от дивана. — Няма да разреша да струпате греховете ми върху Риго де ла Казас. Нито върху неговия брат. Не ме е насилил. Аз… аз сама се поддадох на чара му. Нека Бог ми прости!

Тя извърна глава: не можеше да понесе ужаса и болката, изписани на лицето на Бенхамин.

— Това стана в нощта на бала, когато ми изпрати бележката, нали? — запита той.

— Да! — Мириам събра сили и срещна обвиняващите я сини очи. — Видяхме се в лятната кухня и после още веднъж пред градските стени, когато ми спаси живота. Нападнаха ме слугите на мадам Мирад.

Исаак местеше неспокойния си поглед от възпитаната млада дама, която смяташе за олицетворение на разума, към племенника си. Бенхамин мълчеше. Искаше да възприеме разказаното от Мириам.

Исаак използва паузата и се намеси:

— Моля те, детето ми, успокой се. Седни и да обмислим какво трябва да се направи.

— Ясно е какво трябва да направим. Тя е длъжна незабавно да се омъжи! Тъй като бебето, което носи, има кръвта на Торес, макар доста примесена, точно ти трябва да й намериш съпруг, инак още тази седмица ще я сгодя за Ричард дьо Бей — Джуда отправи думите си към Исаак, макар всички в стаята да се досещаха, че очакват отговор от Бенхамин.

— Искам да говоря с Мириам насаме! — каза тихо Бенхамин. Обърна се към нея и предложи ръката си. — Би ли дошла с мен в градината? — попита официално.

Мириам стана и пое сковано ръката му. Пръстите й бяха леденостудени. Топлата му ръка ги обгърна. Бенхамин кимна към сърдития Джуда и към натъжения Исаак.

Когато се отдалечиха от порталните колони, тя се отдръпна от него. Лицето на Бенхамин беше непроницаемо като маска. Мириам никога не го беше виждала такъв.

— Когато развали годежа ни, се усъмних, че си се увлякла по Риго, но не допусках такова предателство. Ти беше толкова учтива с мен, а през цялото време по своя воля си блудствала с брат ми.

В очите й блеснаха сълзи.

— По-добре да бях умряла, вместо да причиня на теб и на баща ми този срам и болка. Мислех да се самоубия, но детето…

— Не говори така! — остро рече той.

Мириам трепна и се извърна, за да овладее чувствата си.

— Ако съдбата не ме бе избрала да седя до ранения онази нощ, ти щеше да бъдеш моя избраник — каза тя с вълнение.

— А, не! Тогава ти предпочете да стоиш по-дълго около него — отвърна горчиво той. — От мига, в който го видя, разбрах, че те привлича. Но да паднеш толкова ниско и да легнеш с него два пъти…

— Вече ви обясних — на теб, на баща ми и на Исаак: Риго не ме е измамил. Можех да го спра, ако разсъждавах трезво. Той е от испанците, християнин, войник с две думи, пълна противоположност на мен и на моя народ. Не искам да обяснявам греховете си и да моля за прошка. Вече нищо не може да се поправи.

— Ако Джуда поиска да те омъжи за избран от него мъж, ще се съгласиш ли?

— Спокойно, Бенхамин! Няма да си ти. Вече достатъчно грижи ти причиних.

— Не искам да е Дьо Бей. Този чакал! Баща ти е прав. Това бебе има кръвта на Торес. То е наша обща грижа. Риго е мой брат и аз ще се оженя за теб! — каза решително. Протегна ръка, докосна бузата й и кимна печално. — Кой знае, с времето може да ме обикнеш.

— Аз те обичам, Бенхамин! Казах ти го, когато развалихме годежа. Ти си ми скъп като брат, но няма да ти позволя да ни превърнеш във врагове. Ще направиш грешка, ако насила приемеш тъмнокожото дете на Риго за свое първородно, ще започнеш да ме презираш. Не, ще отпътувам на север, в Бордо, и ще започна живота си отначало.

— Не говори глупости!

— Извърших доста глупости. Сега трябва да обмислям постъпките си внимателно. Няма да позволя да пожертваш живота и щастието си за мен! — каза твърдо тя.

— Мислиш ли, че Джуда Тулон, който не разреши да напуснеш Марсилия дори като моя жена, сега ще ти позволи да заминеш толкоз далеч сама и с дете? — попита той недоверчиво.

— Мога да печеля за прехраната си. Добър лекар съм — рече тя твърдоглаво.

— Възможно е да си добър лекар, но няма да можеш да работиш месеци след раждането на детето. Сама няма да се справиш, Мириам.

— Няма да позволя да ме продадат като стока — нито на теб, нито на Ричард дьо Бей!

— За него не сме разговаряли — меко каза Бенхамин. — Влюбена ли си в брат ми?

— Той е християнин. Баща ми ще ме оплаче жива, ако се омъжа за него. Но това е без значение, защото той си отиде, а и да беше тук, едва ли щеше да поеме отговорността.

— Колкото до различията в религиите ви, трябваше да помислиш за това, преди да легнеш с Риго! — язвително рече Бенхамин. — Избягваш въпросите ми и точно това те издава.

— Не! Не го обичам! — извика тя, сякаш се опитваше да убеди себе си.

Той я погледна. На лицето му бяха изписани недоверие и отвращение.

— Не обичаш този човек и го смяташ за смъртен враг, и два пъти си легнала с него и си му позволила да ти направи дете!

— Първата вечер тръгнах за къщата, като очаквах да намеря теб — зашепна тя, без да може да понесе обвиняващия му поглед.

— А втория път?

— Тогава една тълпа искаше да ме разкъса. Жан и Харви от имението на Мирад насъскаха слугите. Риго яздеше наблизо, чу виковете…

— И ти му се отблагодари с тялото си — рече Бенхамин.

— Да, но това е минало. Вече приключих, Бенхамин.

Раменете му се отпуснаха в знак на умора и досада.

— Права си. Няма смисъл да разравяме въглените и да се парим отново.

Той пое ръката й и я поведе през двора към стаята на Исаак.

— Е? — рече въпросително Джуда, когато прекрачи прага. — Уредихте ли нещо?

Исаак погледна Бенхамин и Мириам с тревога, но запази самообладание.

— Да. Отивам в Италия да потърся брат си и да му съобщя за детето. Той ще се ожени за Мириам — каза Бенхамин.

Джуда скочи.

— Забранявам!

— Не, Бенхамин, няма да се омъжа за него! — рече твърдо Мириам.

— Тогава ще се омъжиш за мен — настоя той.

— Не. И това няма да направя — каза тя и почувства пронизващите погледи на тримата. — Ще отида в Бордо и ще обясня, че отскоро съм вдовица. Никой не трябва да знае истината.

Исаак наруши настъпилата тишина:

— Това, Мириам, е благороден план, но крайно непрактичен. Бенхамин вероятно ти е казал. Защо не се омъжиш за него, ако желае това?

— Защото е влюбена в брат ми — каза Бенхамин. — Аз ще го върна.

Джуда стисна силно ръката на Мириам.

— Ако вие двамата не разбирате от дума, ще разговарям с Ричард. Дъщеря ми никога няма да се омъжи за християнин.

— Джуда, ако Бенхамин върне Риго, детето е негово… — Исаак изчака, докато думите му достигнат до съзнанието им, и продължи: — Той е син на Аарон. Значи от нашата кръв, независимо че е възпитан иначе. Би могъл да се превъзпита.

— Той е туземец, мелез без чувство за чест. Никога вече няма да докосне дъщеря ми!

Джуда се втурна към вратата.

— Значи кръвта му на човек от племето тайно те отблъсква точно толкова, колкото и християнската му вяра — рече Бенхамин цинично. — А ти, Мириам? Ти ще трябва да избираш!

Тя се обърна към него.

— Чу баща ми, Бенхамин. Бях сигурна, че ще реагира така. Не мога да се омъжа за Риго.

— Трябва сама да му кажеш това — мрачно отвърна Бенхамин. — Ще го изпратя да го чуе от теб.

 

 

Полетата на Ломбардия, година 1524, декември

Къщата беше построена на малко възвишение край красива река. Стратегически беше добре разположена. Фернандо Франсиско ди Авало, маркиз на Пескара, гледаше замислено към спокойно почиващите войници от големия прозорец на трапезарията.

— Хайде де, Фернандо, храната съвсем ще изстине, преди да решиш да ядеш — подкани го Беатрис.

Той направи жест да го остави на мира и се обърна към младия капитан:

— Скоро пак ни очаква бой, Франсоа няма да оставя Навия в ръцете на Ди Лейва. Бурбон се обръща към германските лютерани, като там, където не му помагат убежденията, дава подкуп. Пише, че ще доведе дванадесет хиляди главорези.

— Германците са добри войници. Религията им не ме интересува — сухо отвърна Риго. — Сезонът е много студен за военни действия.

— Този крал е млад и много глупав. Трябва да е прекалено самоуверен, щом води французите през Алпите, за да ги хвърли срещу нас — намръщи се Пескара. — Ако Бурбон пристигне в уречения час, ще го победим.

— Дочух, че в града ядат мулетата си, дори плъхове и отпадъци — рече Риго и се загледа в картата, разстлана на масата пред него.

Лиан потрепери от отвращение, обгърна с пухкавите си бели ръце врата на Риго и го щипна по ухото.

— Забрави за войната. Ела да си починем. Щом вечеряш тук, значи после ще вечеряш и там горе, нали знаеш?

Младото червенокосо момиче зашепна нещо остроумно и цинично в ухото му, докато леля й Беатрис я гледаше развеселена.

— Тя има право, Фернандо. Скоро ще потеглиш към бойното поле, затова нека гуляем, докато можем — рече по-възрастната жена и дребният мургав генерал я последва към масата.

Двамата мъже вече дълго воюваха в тази сякаш безкрайна война между Карлос и Франсоа. Умело използваха редките случаи, когато им се предлагаха обилна храна, меки легла и още по-меки жени.

— Ти, сладурано, както винаги, говориш мъдро — рече Пескара, вече настанил се на масата, докато Лиан пъхаше късове печена патица в устата на Риго.

Пиеха гъсто червено вино, хранеха се до насита и разговаряха за стратегическите ходове, които можеха да приложат срещу враговете си.

— Жалко, че не си успял да научиш нещо повече за намеренията на френския монарх, докато беше в Марсилия — каза по едно време Фернандо, проверявайки Риго.

Откакто за негова изненада младият капитан се върна в армията, въобще не говореше за семейството си. Съобщи само, че брат му ще отиде на островите, за да се срещне с баща им. Риго не спомена, че са евреи. Като знаеше чувствителността на мелеза към индианската кръв и незаконния му произход, Пескара не го разпита. Но нещо се беше случило, докато е лежал ранен във френския град.

— Разказах ти за всичко, което видях, френската флота поддържа брега добре укрепен. Този град е греховно богат и не зачита никого, освен себе си. Марсилците не се бият за Франсоа, а защитават семействата си.

Пескара сви рамене и отпи още една глътка вино. Вече беше свикнал с провансалския навик всеки да си сервира сам.

— Добре ли си със здравето, за да издържиш зимната обсада? Брат ти трябва да е голям лекар. Мислех, че няма да се срещнем с теб в този ад.

Риго вдигна чашата си в отговор.

— Поне ще се стоплим, когато дойде времето на мечовете.

— Сигурен съм, приятелю, че си се примирил с мястото си в ада.

— Никога не съм бил по-примирен. А ти, стари хитрецо?

Тъкмо когато Пескара се готвеше да отговори, от съседната стая се чуха сърдити гласове.

— Дали не са германци или испанци? — промърмори той и даде знак на часовоя да влезе.

— Един човек желае да ви види, генерале. Има пропуск, подписан от вас — издекламира младият войник.

Натруфеният подпис на Пескара се помнеше лесно, макар че малко от хората му можеха да четат.

— Нека влезе — отговори той и погледна към Риго, изтегнал се на дивана.

Лиан беше до него и пъхаше сушени праскови в устата му. Когато Бенхамин влезе в богато обзаведената затоплена стая, очите му бързо се плъзнаха край мургавия неаполитанец и се спряха върху брат му.

— Така значи се сражавате — каза с презрение той. Извади меча си, разсече една печена патица на две и хвърли половината към Риго и Лиан.

— Нека бъда ваш сервитьор, мадам. Брат ми е твърде лаком, за да го нахраните с плодове.

Мазното месо изцапа роклята на Лиан и тя с писък го хвърли на земята. Хвана се здраво за Риго, но изведнъж се стресна: пред нея бяха две еднакви лица с леденостудени сини очи.

— Сега знам защо предпочете да се завърнеш в Италия, вместо да преплуваш несигурния Атлантик — рече Бенхамин и прибра меча си.

Риго не се помръдна.

— Напразно си пътувал дотук, Бенхамин. Аз приключих със семейство Торес. Завинаги!

Бенхамин почувства погледа на Лиан, вкопчила се в ръката на Риго. Очите му се спряха само за миг върху симпатичната червенокоса.

— Трябва да разговаряме насаме, Риго!

Брат му отстрани Лиан и се изправи.

— Кой сте вие? — пое шумно въздух тя, заслепена от златокосия двойник на тъмнокосия си любовник.

— Представям ви по-малкия брат на капитана — Бенхамин Торес от испанските острови — обади се Пескара. Тайната на пътуването на Риго до Марсилия излизаше наяве. Фернандо се успокои, щом младият лекар прибра меча си в калъфа. Той взе ръката на Бертрис и каза: — Хайде, сладуранчета, да оставим братята насаме — докато изтикваше жените към вратата, той ги изгледа и каза: — Знам, че имате общи прадеди, но нека те не бъдат Каин и Авел.

Лиан с отворена от любопитство уста излезе бавно от стаята. Когато вратата най-сетне се затвори, Бенхамин се обърна към Риго и горчиво попита:

— Кои са те, военна плячка?

— Тя и леля й бяха сами, без защита. Мъжете от семейството им воюват на юг. Ние използваме това, което намерим — отговори му Риго.

— Използвате каквото намерите. Каза го съвсем точно. Една друга жена твърди, че не си я насилвал. Ако не беше така, щях да те убия с голи ръце.

Въпреки мургавината си Риго пребледня.

— Друга жена? — попита предпазливо той, като ругаеше тихо.

— По-добре да не си играем, Риго! Вече четири дни бродя из Алпите, спя на заледената земя и ям развалено овнешко и мухлясало сирене, за да те намеря и отведа при Мириам.

Риго издаде странен звук и почувства разочарование.

— Мислех, че е по-силна. Обеща, че няма да те обиди, като ти разкаже какво стана между нас.

— Тя удържа обещанието си, но не можеше да не се разбере. Мириам носи детето ти, Риго! — той гледаше как реагира или по-точно как не реагира брат му. — Изключително добре прикриваш чувствата си, точно като баща ни. Що за човек си ти, имаш ли въобще сърце?

— Възможно е да съм наследил дефекта на Торес и да нямам сърце. Откъде да знам? Защо праща посланици? Каза ми сбогом и ми обясни, че не ме иска — „сама се дефлорирах. Няма да срамя баща си с моите деяния…“ Трепна, като си спомни ледените й думи за сбогом след оня топъл следобед. — Защо ти не се ожениш за нея? Нали точно теб харесва баща й. Мнението му за мен ти е известно.

— Важното е какво мисли той за Мириам. Тя не иска никого. Решила е да живее в чужд град и сама да отгледа детето си, като се представи за вдовица. Разбира се, Джуда няма да й позволи това. Тя не ме иска, а не виждам как би могъл да я принуди да се омъжи за оня негодник Дьо Бей.

— Нима искаш да се ожените?

— Да, аз се съгласих, но тя се опасява, че след време ще престана да я обичам. Ти я прелъсти и ще се грижиш за нея!

— Да, но тази мадам не е на твоето мнение. Тя не ме желае. Двамата ще си навредим — рече той и взе чашата с вино.

Бенхамин сграбчи Риго и го завъртя на стола. Виното се разля по туниката му.

— Наистина си навредихте, като направихте детето! — кресна той.

Риго подсвирна с уста и потъна в един от столовете стил „Данте“. Направи знак на Бенхамин да седне до разхвърляната маса.

— Бог и светата Дева Мария са ми свидетели: не мислех да я прелъстявам, Бенхамин! — затвори очи и отново видя кошмарните картини. — Привличането беше взаимно. Случи се нещо, което не бяхме предвидили.

— Разбирам, че сте сгрешили първия път в лятната кухня, когато бележката й не стигна до мен. Но за втория път извън града наистина не мога да разбера. И това ли не беше планирано?

Бенхамин зачака отговора със стегнато гърло.

— Не се опитвам да се извинявам. Аз съм последният човек, който би ти причинил мъка. Бих бил неблагодарник след онова, което направи за мен.

— Остави моята мъка. Помисли за съдбата на Мириам. Ти трябва да се върнеш при нея, Риго!

— Какво мога да й предложа аз? Огледай се наоколо — посочи стаята, — ето плячката от войната. Но тя е илюзорна. Един момент на разкош след месеци спане на голата земя и събуждане от залповете на оръдията. Аз, Бенхамин, живея от меча си. Не притежавам нищо, освен оръжието и коня си. Как бих могъл да се оженя за дама, отгледана сред удобства и разкош? Тя трябва да избере друг!

Чертите на Бенхамин се втвърдиха.

— С други думи, ще постъпиш като нашия баща: хвърляш семето си и изоставяш жената с детето!

Когато чу оскърбителното сравнение, Риго скочи на крака и започна да се разхожда.

— Това не е честно! Знаеш го. Аз не мога да им осигуря нормален живот.

— Баща ни не е нечестен. Той те кани в Еспаньола, за да получиш голямо наследство. Просто трябва да преглътнеш испанската си гордост!

На лицето на Риго се четеше искрено недоверие. И още нещо. Може би надежда. Можеше ли да се надява, че Бенхамин има право за Аарон Торес, след като явно грешеше за чувствата на Мириам.

— Ако Мириам не желае да замине за Еспаньола с теб, защо смяташ, че ще тръгне с мен?

— А защо заради теб е забравила и морал, и разум, и род — всичко, което досега е било смисъл на живота й? Ти си я омагьосал, Риго! Почувствах това още първия ден, когато ви видях заедно. Когато ти едва не умря, тя изглеждаше сякаш… — Бенхамин се запъна, не можеше да намери точните думи. „Обичам и теб, Бенхамин, но като приятел, не като съпруг.“ Тези нейни думи го преследваха. — Тя те обича, Риго, както и баща си.

Риго се усмихна горчиво.

— Май нямам друг избор, освен да проверя истинността на думите ти. Ще се оженя за тази мадмоазел и ще я заведа при Аарон Торес.

— Семейството ми ще те приветства. Ти си длъжен да се грижиш за съпругата си. Джуда Тулон ще се откаже от Мириам. Според еврейските закони тя не може да се омъжи за теб.

— И въпреки това вярваш, че ще приеме съпруг християнин?

Нещата вземаха светкавичен обрат за Риго. Мозъкът му препускаше с бясна скорост.

— Върни се при чичо Исаак, нека той реши. Дълго е служил при стария крал Фернандо, преди евреите да бъдат прогонени от Испания. Той ще ти доведе Мириам.

Риго се вгледа в ръцете на Бенхамин: едната стискащи здраво ръба на масата, другата се беше вкопчила в дебелото му вълнено наметало.

Риго го попита:

— А ти, Бенхамин?

— Аз ще остана тук. Изглежда, скоро ще има голяма битка. Ако в малкия град Павия ще се твори история, ще се пролее и кръв. За мен не е важно каква ще е тя — френска, испанска или германска. Аз съм лекар. Ще лекувам ранените.

Риго заобиколи масата.

— Значи си разменяме местата. Аз ще пътувам за островите, а ти ще останеш в Италия. Пази се, Бенхамин! Един ден може да се срещнем в Еспаньола.

 

 

На другата сутрин Бенхамин гледаше как Риго възседна коня си и се отправи с група мъже на път. Пескара му ги беше осигурил. Валеше сняг и смолисточерната коса на брат му се покриваше със сребристи снежинки. В лека кожена ризница, въоръжен с меч и копие, той вдъхваше респект. Последното сбогом между братята бе ледено като времето.

„Ето, татко, първородният ти син се връща при теб. Само се моля да се отнася към теб по-мило.“

— Значи така, отива си един мой капитан, а остава добър лекар? — попита Пескара, след като се сбогува с Риго.

— Смятат ме за добър лекар — каза Бенхамин, но мислите му бяха другаде.

— Като си спомня как заши разкъсаното тяло на Риго, не мога да не повярвам. Но остава един въпрос — не съжаляваш ли, че друг заема мястото ти?

Бенхамин се извърна и погледна дребния мъж в очите.

— Откъде знаете, че съм влюбен в Мириам?

„Като че ли сърцето ми виси на конец и всички го виждат.“

— Не, не ти се смея. Наблюдавам те и те разбирам. Тази Мириам, изглежда, не е била отредена за теб.

Той прегърна Бенхамин през раменете и двамата тръгнаха към вилата.

— Скоро ще разберем какво е отредила съдбата за теб, лекарю.