Шърл Хенке
Завръщане към рая (1)

Пролог

Шато Облие, година 1524, август

Контесата вдигна млечнобялата си ръка и опипа с издължените си пръсти белега от саблен удар. Беше един обичаен, елегантен жест и Риго усети, че той е израз по-скоро на любопитство, отколкото на похот. Контесата просто сравняваше цвета на кожите им: нейната — съвсем бледа, неговата — тъмна, почти черна.

Той повдигна иронично вежди и каза язвително:

— Значи все още се замисляш върху моя произход.

Луиз от Сан Жил сви рамене в знак на галско отрицание. Знаеше, че това движение повдига предизвикателно големите й бели гърди.

— Няма никакво значение, че за кастилец си доста тъмен, но мавърската жилка в кръвта ти те прави враг на Франция.

Родриго де ла Казас се изсмя:

— Откога една игрива дама се замисля върху лоялността към Франция? Чарлз Бурбон се продаде на моя император и сега — за подслаждане на сделката — декларира, че е княз на Прованс.

Луиз изръмжа в знак на неодобрение.

— Човек никога не знае кога полъхът на политическите интриги ще промени посоката си. Днес твоят император-испанец се настанява тук, а утре сигурно пак крал Франсоа ще си върне Прованс. Аз се страхувам единствено за твоята безопасност, любими — зашепна тя и преметна пухкавия си крак върху издължените му тъмни бедра.

При тази явна подкана Риго похотливо изръмжа. Телата им се завъртяха в леглото и той потъна във влажната й, жадна плът за поредното удоволствие. Дългите й нокти се забиха в гърба му, а тялото й с кожа, блестяща като перла, страстно се изви под него.

С премрежен поглед Луиз се взря в тъмното му лице. Контрастът в цвета на кожите им винаги я възбуждаше. Първия път, когато я съблече и прокара тъмните си ръце по бледата й кожа, тя примря от удоволствие. Той беше враг, наемник, който крал Чарлз бе купил от Испания, но същевременно бе най-екзотичният мъж, когото бе срещала. Луиз изпадна в транс от изваяните му по класически образец черти, подсилени от дългата тъмна коса. Високата му източена фигура имаше мускули на човек, приучен да язди кон и да си служи добре с оръжие. Тя се наслаждаваше на белезите от раните му — доказателства за трудния и опасен живот, твърде различен от този, който водеше Хенри. Бедният, миличък Хенри, нейният блед, нисък и дебел съпруг, беше в Айкс, за да се сражава с настъпващите имперски войски. С котешка усмивка, изразяваща очакване, тя го привлече за поредната изтощителна целувка. Ето как се награждава победителят!

Луиз още спеше, когато Риго се измъкна от плюшените завивки и стъпи бос върху дебелия турски килим. Нетърпеливо дръпна тежките завеси и започна да се облича. Сан Жил осигуряваше добре дамата на сърцето му. Скъпите картини, буковите маси с красива дърворезба и обсипаните със скъпоценни камъни стенни свещници свидетелстваха не само за богатствата на Комте, а и за търговията на Прованс с мюсюлманите от Северна Африка.

Задоволен след дългото сексуално въздържание, Риго почувства, че предишната му страст към контесата е намаляла. С годините бе лягал с много красиви жени от благороден произход — французойки, англичанки, фламандки и испанки — всичките със светла кожа и без задръжки. Животът го бе научил, че същата тази чужда кръв, която затваряше пред него вратите към политическата или икономическата кариера, отваряше женските спални. Контесата бе два пъти по-възрастна от него, но много по-изобретателна в любовта, а той се оказа прилежен ученик.

Чула шумоленето на финото му бельо, Луиз се събуди, погледна го втренчено и се надигна. Сатенената завивка се свлече до кръста й. Без да може да сдържи сприхавостта в гласа си, тя му каза:

— Няма защо да бързаш толкова. Хенри ще си дойде след не по-малко от три дни.

— Хенри не е единственият човек в Айкс: Пескара очаква доклада ми, а аз достатъчно се забавих в провинцията, Луиз — отвърна меко Риго.

Мразеше сбогуванията. Защо ли жените така упорито се опитват да задържат мъжете, когато решат да си тръгнат?

— О, да, Пескара. Онова малко италианско човече, за което шпионираш — каза тя с чаровен, капризен тон, но понеже забележката й не го впечатли, смени тактиката. — Моля те, маркизът няма нужда от тебе, докато армията не напусне Айкс. Бурбон се радва на ухажването на целия град и точно той, а не Пескара командва войската.

Риго подсмръкна с отвращение.

— За съжаление, това е твърде много. Малкото италианско човече, както очарователно го наричаш, е десетина пъти по-голям войник от твоя надут французин.

Луиз усети, че няма сили да му противоречи, а и не искаше да се лиши от любовника си. Той беше такъв чудесен варварин!

— Не искам да обсъждам военни въпроси и да говоря за политика, нито за хората, които стоят зад тези неща. Знаеш, че след срещата ни в Неапол през последните месеци бях самотна. Мислех, че никога вече няма да те видя. И ето, едва пристигнал, смел като прадедите си с мавърска кръв, и вече бързаш да си тръгнеш.

Риго се усмихна, но очите му останаха студени.

— Ти си тази, която казва, че имам мавърска кръв. Аз не твърдя това.

Контесата коленичи на ръба на леглото, погали с бялата си ръка тъмната му буза, прокара пръсти по шията му и ги зарови в гъстата космата гръд, подаваща се под ленената риза.

— Та кой ли испанец, така тъмен като теб, би твърдял нещо друго?

Очите му потъмняха от болка, но той бързо я потисна и отвърна, без да трепне мускул на лицето му:

— Да, наистина, кой ли испанец би твърдял това?

— Все още ли се обиждаш?

— Не можах да напредна заради по-нисшата си кръв, не защото съм незаконороден. Много способни войници получиха високи чинове, земя и титли, макар че не познават бащите си. Достатъчно е, че родителите им са със синя кръв.

Той говореше на провансалски диалект. Единствено думите „синя кръв“ произнесе на кастилско наречие.

— Испанците са такива варвари — пропя Луиз с надеждата да го успокои или отново да събуди страстта му. — Разказвала съм ти тъжната си житейска история: омъжиха ме за дебело, глупаво момче едва когато бях на дванадесет. Но все още не зная нищо за тебе.

Тя обви врата му с ръце и предизвикателно потърка големите си гърди о тялото му. Риго решително я отблъсна.

— Малко има за разказване. Виждаш какъв съм: един наемник на заплата в имперската армия. Възмъжах в полетата на Андалусия и за първи път получих воинско звание в армията на стария цар Фернандо при превземането на Наваре. На осемнадесет вече разбрах, че мога да изкарам прехраната си само с меч. Отгледан бях в религиозно семейство, чийто най-голям син бе приел Светия обет — привилегия, на която аз нямах право, заради незаконния си произход. А смесената ми кръв попречи да изучавам адвокатство или медицина.

Луиз се изкикоти.

— Ти и Светият обет! Или лечител! — за миг сякаш се замисли. — Е, сигурно би станал адвокат, но ако клиентите ти бяха само жени.

— Лесно ти е да се шегуваш при твоето богатство и титли — натърти той и започна да се облича, без да й обръща внимание.

— Не исках да те обиждам, Родриго. Ти говориш толкова хубаво и тъжно за незаконния си произход и за смесената си кръв, но си избухлив като барут. Както се казва, истинска мавърска кръв!

— Не мавърска, защото маврите са по-цивилизовани въпреки представата на европейците за тях. Аз съм дивак, презиран дори от испанците варвари, тъй като майка ми беше обикновена жена от атлантическите острови, прекалено ограничена за съпруга на гордия ми баща кастилец. Нека Бог прокълне душата му, където и да се намира той!

За миг Луиз остана като поразена, което беше съвсем необичайно за тази тренирана да крие чувствата си светска дама. Кафявите й очи станаха кръгли, а бузите й порозовяха от вълнение. Тя прехвърли гривата от кехлибарени коси зад рамото си, започна да суче една къдрица около пръста си и каза с въздишка:

— Ето, сега вече те разсърдих. Не ме интересува дали майка ти е била първата жена на багдадския халиф или прислужница от Новия свят. Теб искам, Риго! Не се озлобявай. Кога ще се върнеш?

Родриго де ла Казас погледна красивата блондинка, наведена умолително в леглото. Тя беше права. Ако в социалната сфера работеха само жени, той би прогресирал. Но това бе твърде недостойно, за да го утеши. Ако не докажеше качествата си на бойното поле, в бъдеще нямаше да може да получава ласките на неверните съпруги. Усмихна се цинично при тази мисъл и отвърна:

— Армията настъпва на юг, за да обсади Марсилия. Ако успее да наложи имперския ярем върху целия Прованс, може и да се върна, Луиз. Разбира се, ако все още мислиш, че чуждата ми кръв е без значение.

— Понякога ме плашиш, Риго, но този страх възбужда… Както редките подправки от южните страни — добави тя през смях, когато видя, че той направи мрачна гримаса.

 

 

Дългата руса коса на Бенхамин Торес беше прилепнала към темето му, съвсем мокра от силния летен дъжд. Добре че предвидливо беше увил купчината книги в мазни кожи — лодката можеше всеки момент да се обърне. Двамата яки лодкари гребяха с усилие срещу огромните вълни, които ги отнасяха все по-навътре в залива Дю Лион, далеч от неясните светлини на бреговата линия на Прованс.

„Ето ти и мисия на милосърдието“ — мислеше си той под воя на вятъра. Огромната каравела, с която пътуваше от Генуа за Марсилия, още преди часове беше отишла на морското дъно заедно с всичките запаси от храна, барут и оръжие. Единствените спасени стоки бяха някои медицински доставки и оборудването, което младият лекар евреин беше пренесъл на спасителната лодка. Сега той изглеждаше така, сякаш собствените му умения бяха потънали заедно с кораба.

— Виждам огън! Лагерен огън на брега! — извика кормчията силно, за да заглуши грохота.

Чуха се псувни, а един генуезец каза:

— Тия са от имперската, веднага ще ни резнат гърлата. Вятърът ни издуха много на север от Марсилия. Тук няма французи.

— И какво от това? Нали е суха земя. Не искам да знам каква армия я владее? — отвърна някой и започна енергично да гребе.

— Хей, ти, лекарю, говориш ли други езици, освен латински и гръцки? — попита кормчията генуезец на своя лигурийски диалект.

Бенхамин се усмихна въпреки бушуващата буря.

— Семейството ми беше от Севиля. Ако не кажете, че съм евреин, може да успея да измамя испанските войници и да ги накарам да повярват, че съм верен поданик на император Карлос, завръщащ се у дома от Малага и заблуден от бурята.

Силно течение подхвана лодката и тя най-сетне се насочи към брега. Дали щяха да се промъкнат край назъбените скали, издадени напред като огромните пръсти на Посейдон?

Бенхамин се молеше да се избавят не само от морето и от скалите, но и от имперската армия. В медицинските му книги имаше текстове, написани на диалекта „ладино“ от Сефардим и на този, който говореха евреите, изгонени от Испания от дедите на император Карлос през 1492 г. Дано и тези войници да са неграмотни като останалите, необразовани като баща му Аарон!

Внезапно се озоваха съвсем близко до скалите. Една голяма вълна просто подхвърли лодката върху тях. Кормчията и няколко моряци изчезнаха в пенестата вода. Бенхамин здраво притисна ценните си медицински книги, когато го блъсна нова сива вълна, и потъна в тъмнината…

 

 

Свести се със силно главоболие. Усети, че някой здраво го разтърси, и от това болката се усили. Дребен слаб мъж с червена и остра като четка брада се опитваше да го събуди и му говореше бързо на неразбираем диалект. Дали да не опита на кастилски или на провансалски? Заслушан в думите и преодолявайки болезненото пулсиране в главата, Торес реши, че този език е някакъв германски диалект. Човекът беше облечен с груба вълнена жилетка и подплатена броня на войник от пехотата или от артилерията. Бенхамин Торес беше гост на имперската армия на император Карлос V, затова предпочете кастилски.

— Къде се намирам? Другите корабокрушенци спасени ли са?

Дребният мъж отговори завалено на същия език:

— Само няколко — и вдигна нагоре три пръста. — Те не счупени. Те казват: ти лекар. Имаме ранени. Вие дойде? Помага?

— А чантите? В тях имаше инструменти и лекарства. Къде са те? — запита Бенхамин и се огледа.

Бяха го прибрали на завет в груба палатка от кожи. Лежеше върху бали от вмирисана от мухъл мокра вълна. Беше сигурен, че са пълни с въшки. Огледа крайниците си и реши да опита да се изправи на крака. Нямаше сериозна травма.

Дребният германец още не бе успял да му отговори, когато друг мъж, по-възрастен и по-набит, открехна палатката. Нахлу соленият остър дъх на океана.

— Вашите чанти, лекарю, ако сте такъв — каза по-възрастният войник, подавайки на Бенхамин ценните вещи. Имаше тъмни очи и кръгло лице на аргонец. Говореше много по-добре кастилски.

Бенхамин пое чантите си, доволен, че са оцелели.

— Да, лекар съм. Има ли болен? Заведете ме при него.

— Най-добрият полеви офицер на генерал Пескара е първият, който трябва да прегледате. Дон Франсиско казва, че е ранен в бедрото и много кърви — отговори брадясалият воин и го изведе от палатката.

Брегът беше осеян с примитивни навеси, които служеха за прикрития. На фона на утринната зора горяха лагерни огньове. Морето пак беше гладко и спокойно, сякаш миналата нощ не беше бушувала буря. Бенхамин си проправи път през насъбралите се около огньовете навъсени хора, които нарушаваха принудителните си пости с оскъдни дажби от сухи бисквити и воднисто кисело вино. Коремът му започна да курка, но той не му обърна внимание. Докато се хранеха, едри руси лютерани от Балтийско море седяха рамо до рамо с неспокойни чернокоси сицилийци, а малко по-настрани кастилски идалго с бяла кожа презрително игнорираха тези имперски съюзници.

— Къде се намираме? — попита Торес.

— Погледнете към брега — отвърна испанският войник. — Зад ниските възвишения е голямото пристанище Марсилия. Обстрелвахме каменните му стени с оръдия, но градът остана непокътнат, тъй като се снабдява с провизии откъм морето — завърши той с горчивина.

Бенхамин потръпна. Ако имперските войници научеха, че неговият кораб беше точно един от тези продоволствени съдове, потеглили на път от неутрална Генуа, го очакваше смърт. По-лошото бе, че семейството му е зад стените на обсадения град. Без съмнение вече са обезумели от страх за него.

— Корабът ни пътуваше за Малага, но бурята го отклони. Виждам много мъже, които се нуждаят от помощ. Къде е този ваш командир? — осмели се да попита той, докато се изкачваха към малка дървена барака, пазена от няколко часовои.

Суровите испанци се отместиха и аргонецът въведе лекаря вътре. Бенхамин примигна на мътната светлина. Чуха се ругатни на кастилско наречие, които му напомниха за баща му, и той реши, че командирът е от Севиля.

— Донесете фенер! — заповяда Бенхамин. — Не виждам нищо.

Когато се приближи до ниския нар, видя мъж с голямо кърваво петно върху тежката туника. Човекът лежеше изпънат с лице, извърнато от Бенхамин, и дишаше тежко. Беше мургав като аргонец, но чертите му — правият тънък нос, високото чело и смелата челюст — бяха класически изсечени и необикновено познати.

Войникът не беше виждал младия офицер и сега го гледаше с широко отворени от учудване очи. После премести поглед върху лекаря, надвесен над него. Точно тогава раненият изпсува и повдигна клепачи. Две блестящи сини очи се спряха върху двамата.

— Сякаш съм пред огледало, окъпано от небесна светлина… а аз съм в тъмното — каза Родриго с пресекващ глас.

Бенхамин осъзна, че офицерът има неговото лице: същите плътни, извити вежди, дебели чувствени устни, квадратна брадичка с трапчинка по средата, но най-вече очите…

Това бяха светлосините очи на фамилията Торес!

— Ти си златокос, а аз — черен. Дали това означава нещо за нашите съдби? — запита Риго, като потисна острата болка, когато Бенхамин започна с треперещи ръце да сваля кървавите превръзки.

— Не зная твоята съдба, нито мога да гадая, но знам името — Бенхамин почувства как раненият се стяга, а неспокойните сини очи шарят по лицето му. — Ти си Наваро Торес, моят брат!