Белва Плейн
Ветрове без посоки (29)

Двадесет и осма глава

Най-странното бе това, че Мартин ясно съзнаваше какво става с него. Проследяваше промените в състоянието си. От първия шок до най-болезненото окайване и самообвинения (Само да се бях върнал по стълбите, за да говоря с нея онази сутрин, вместо да отида на работа!) през безсънието и после към съня като бягство от действителността, бавно и мъчително през всичко това, за да стигне най-сетне до мрачната точка, в която депресията го обгърна в тъмнина като саван.

Представяше си как пада надолу по стълбите към избата, или — още по-лошо — как пристъпва в празната шахта на асансьора. Чуваше собствения си вик, носен от вятъра при падането. В кошмарите му присъстваха безконечни стълби — пак стълби, — но този път ги изкачваше, за да се озове на тесен парапет на върха. Съвсем сам, под него деветдесет етажа, парапетите тънки като нишки, а той вървеше по тях и се потеше от ужас.

Сънуваше как държи реч в някакъв голям град, в огромна отекваща зала. Изкачва се на подиума. Стотици тъмни костюми и бледи лица го гледат в очакване. Прокашляния, тътрузене на столове, шум от разлистване на програми. Той отваря уста. Никакъв звук. Хората са се втренчили в него. Паника и срам! От дъното на стаята долита първият притеснен, нервен смях. Той се разгръща — този пресекващ смях, този висок освиркващ смях — и обхваща цялата зала. О, господи! Събужда се, а сърцето му лудо препуска.

Вечер на масата децата му се обръщат към него и в погледите им се чете: Защо?

— Яжте си зеленчуците — отговаря им той, — за да пораснете високи като Ийнък и като мен.

Не бе справедливо да причислява Ийнък към себе си и групата на възрастните. Той бе едва на шестнайсет и изглеждаше по-малък. Мартин се опитваше да си спомни какъв бе самият той на шестнайсет, но не успяваше. На моменти миналото се затваря като вълни над теб и е скрито, удавено.

О, удавено!

— Ти развали косата на куклата ми! — пищи Марджъри и обвинява Питър. — Ще кажа на мама!

Стреснатият Ийнък поглежда към Мартин. Но Питър проговаря пръв е упрек в гласа:

— Мама вече не е тук. Майка умря, не знаеш ли?

— Е, когато се върне.

— Тя няма да се върне. Не знаеш ли какво значи да си умрял?

Ийнък се задавя с храната, приближава салфетката до устните си и излиза от стаята. Мартин чува как той трополи по стълбите нагоре. Трябва ли да отиде при него и да го успокои по някакъв начин? Имаше нужда от думи, много думи, а не можеше да ги намери. Да умреш в леглото си от пневмония, дори да умреш при автомобилна или самолетна катастрофа бе приемливо. Но да пожелаеш сам смъртта си! Как да обясни на сина си, че майка му е искала да умре?

Въпреки това той стана и се качи горе. Ийнък лежеше в леглото, а лицето му бе изкривено от прикрит плач. Мартин постави ръка на рамото му.

— Не се сдържай — каза, — винаги е по-добре да се наплачеш.

Но Ийнък се бореше. Като майка ми, мисли си Мартин. Като мен. Всичко дълбоко се спотаява до последен дъх — разочарования, мъка, желания. Нищо ново под слънцето.

— Защо го направи тя, татко? — прошепна Ийнък.

— Хайде да не говорим за това. Тя просто се е увлякла и е отишла прекалено навътре, преди да го осъзнае.

— Не се отнасяй с мен като с дете, татко, моля те. Всички знаят, че е било умишлено. Моля те, не се отнасяй с мен като с дете.

— Прав си. Няма — каза меко Мартин.

— Тогава ми кажи защо. Не знаеш ли?

— Не знам, синко. Бих искал да знам — е, това бе отчасти лъжа, но само отчасти. Той действително не можеше да разбере. Как може онова нещо да натежи на везните повече от това момче тук и двете деца долу? Как може въобще нещо друго да има по-голямо значение? Но се бе случило. — Не знам, синко — повтори.

От двора долетя кухото потракване на скакалец. Залязващото слънце, тъмно и болезнено жълто, се втренчи в него през прозореца. Мартин избърса челото си. Есента ще бъде добре дошла. Мразовитите мъгливи ранни утрини действат по-ободряващо. Всяка промяна ободрява.

— Хайде да слезем долу и да довършим вечерята. Трябва да се храним. Не бива да се разболяваме.

Да, вечерите бяха най-тежки. Естер мъдро бе махнала стола на Хейзъл. Той стоеше между прозорците, с лице към Мартин. Знаеше, че присвитите му устни и неравномерните удари на сърцето му са симптоми на паника. Седеше спокойно и неподвижно, защото знаеше, че след една-две минути ще му мине. Гледаше чинията си. Картофите и месото, наредени около зеления фасул, следваха златистия кант. Шарката се повтаряше шестнайсет пъти по ръба, а когато изместиш храната от центъра, там се виждаше друга фигура, нещо ъгловато, обрамчено с кръг. Мандала^[1]. Буда. Скъпоценен камък в сърцето на лотос. Нещо подобно. Той затвори очи.

Как тежи всичко! Тези трите, горкичките! А и Клер, вече пораснала, бе поела по свой път, но все още носеше отговорност за нея. Онзи младеж, синът на Мери, ще пристигне скоро. Тогава ще трябва да се справя и с това — бог знае как. Четири живота, тежест на плещите му, сякаш трябваше да ги вдигне, да им помогне да изкачат стръмен хълм.

Сега се дразнеше от неща, които преди не го бяха притеснявали. Тананикането на Естер в кухнята го подлудяваше с монотонността си. Искаше му се да извика: „Тишина! Ти ме влудяваш!“ Рано сутрин пристигаха градинарите, за да окосят тревните площи пред къщите нагоре и надолу по улицата. После се появяваха боклукчиите с камиона си и адското му тракане. Където и да отидеш в този безумен свят, чуваш метално тракане и вибриращи шумове — коли, самолети, радиоапарати, косачки атакуват ушите, главата, душата на човек. Щеше му се да излезе и да ги смачка всичките. Копнееше за някое пусто място, където и да е, без хора и предмети, само вятър и дървета.

Кучето на Хейзъл се появи, скимтейки. То непрекъснато душеше гардероба й, въпреки че Клер бе махнала дрехите й оттам. Клер бе неуморна, силна и разумна през онези първи ужасни дни. Грижеше се за децата, къщата, телефона и всички писма, които чакаха отговор. Беше я накарал да вземе новото кожено палто на Хейзъл, което тя почти не бе обличала, и перлената огърлица. Останалите бижута бяха в банката, за да ги носи Марджъри някой ден. Не че имаше много! Притесняваше се, че не е бил достатъчно щедър към Хейзъл. Тя всъщност никога не го бе молила за каквото и да било. Той трябваше да бъде по-настойчив. Тя имаше толкова простички нужди. Простички! Боже господи! Така се лутаха мислите му като преследван дивеч, скачаха, криеха се, тичаха, за да се спотаят, стремяха се напред, за да избягат.

Но трябва да се стегне. Трябва. Да имаше някой, с когото да поговори, да сподели всичко от самото начало! Нямаше с кого. Не би могъл да говори с Клер, та тя му бе дъщеря. Сети се за Алис, сестра му толкова приличаше на него поне в юношеските години. Плът от плътта му. Би положила с любов и опрощение ръка на рамото му, ако беше тук, без да го съди. А дали наистина си приличаха? Това бе толкова отдавна, но все още си спомняше, че у нея имаше някаква пуританска сдържаност. Помисли си за Джеси. Интересно, че се сети за нея в този момент! И все пак преди години, когато се запознаха, нямаше по-отзивчив другар от нея.

Може би Том. Дамон и Питий, Давид и Джонатан, да, но до известна степен. Свързваха ги доверие и лоялност. Том меко щеше да твърди, че го разбира, но всъщност нямаше да го разбере. Защото в живота си никога не бе искал много. Задоволяваше се с малко във всички области. А той, Мартин, бе искал всичко — възвишена любов, изключителни знания, топлина в семейството, всичките багри и звуци на вселената. От раждането си се стремеше към тях.

Дланите му бяха стискали облегалката на креслото, в което бе седял през онези първи страшни седмици. Напрежението бе протъркало тапицерията. Тогава се бе спуснала омайната пелена на дъжда. Той нахлуваше в улуците, плющеше по покрива. Отцеждаше се от дърветата и разбуни залива. А Мартин седеше и се вслушваше в многообразните шумове на дъжда. В живота му водата не създаваше ли рефрен? Буря и наводнение го бяха откъснали преждевременно от утробата на майка му и бяха убили другите деца, чиито лица от избелелите снимки му се струваха така реални. Как родителите му бяха преживели загубата? Спомни си историята за попареното дете, единствената от разказите на баща си, която не бе забравил.

Колко обичаше Хейзъл водата! Понякога през зимата се разхождаха по брега. Той ненавиждаше студа, но го правеше заради нея. Тя си връзваше касинка на главата и си се присмиваше: „Приличам на старата си прабаба в стопанството там, в Унгария.“

— Мразя тази къща — каза Мартин на глас — и всичката тази вода. Повече никога няма да се доближа до вода.

Приятели дойдоха да помогнат. Колко много приятели имаха! Хората донесоха храна и предлагаха да се погрижат за децата. Добротата на хората бе изумителна. И все пак нямаше с кого да поговори. Те изричаха думите по инерция, по същия начин им отговаряше и той. Никой от тях не се докосна до сърцевината на нещата.

Като се върна в града, си мислеше: „Всичко е отпуснато, животът е отпуснат. Трябва да го стегна. Трябва. Да бъда заедно с децата си. Ще ги заведа в зоологическата градина, ще купя книжки и ще ги четем заедно.“ Така се лутаха мислите му.

Понякога седеше зад бюрото си и изслушваше напрегнат и уплашен пациент, отговаряше му, а през цялото време дълбоко в мислите си бе с децата си. Аз ги лиших от майка им! Съществуваше успокоение — децата забравят. Но това не беше истина. Пък и Ийнък не беше дете. Мартин подозираше, че той ежедневно страда от скритите си рани. Син на майка си. И мой също, помисли си Мартин.

В асансьора, на кръстовището, докато чакаше да светне зелено, стискаше зъби и челюстите го боляха от напрежението. Ще се справи ли с всичко? Кабинетът, нарастващите отговорности за института, къщата, децата? Да, ще се справи. Трябва. Но една вечер, докато седеше в кабинета си, чу как децата се карат за пакетче захаросани лешници. Майка им никога не би им позволила да ядат такова нещо преди вечеря. Знаеше, че трябва да се изправи, да отиде при тях, да спре свадата, но само леко се намести в стола си и не стана.

Нека Естер се оправя както може! Изведнъж разбра колко е уморен.

Телефонът иззвъня.

— Само да ти напомня — каза Леонард Макс, — имаме една жена в седем и половина сутринта.

Мартин редовно ходеше в частния си кабинет и в болницата. Вършеше си работата механично, но добре. А може би не работеше съвсем добре? Изведнъж осъзна, че не е способен да оперира сутринта. Чу се да казва:

— Няма да успея. Намери някой да ти помогне.

— Мога да се свържа с О’Нийл — каза Леонард бързо. Прекалено бързо? — Мартин, може би трябва да си починеш. Колегите казват, че трябва.

— Така ли?

— След всичко, което преживя, няколко седмици в чужбина ще ти се отразят добре.

— Не мога да оставя децата си и да замина, знаеш го.

— Добре тогава, какво ще кажеш за почивка вкъщи? Ще си поспиваш до късно, ще се отпуснеш, ще отделиш повече време за децата. Щом заявиш, че искаш да си починеш, никой няма да те притеснява.

Пропадам, пропадам.

— Да, мога да го направя — отвърна Мартин.

— Ще се върнеш в по-добра форма от всякога — сърдечно допълни Леонард.

— Благодаря ти, Лен — каза Мартин и затвори.

Той мисли, че никога няма да се върна. Познавам по гласа му — успокоителен, прекалено бодър. Свършено е с мен. Всичко е изчерпано.

Изправи се и заключи вратата. После натрупа купчина плочи до грамофона. Три часа за Бетховен, Шуберт и Брамс. Пусна пердетата, за да стане тъмно и уютно в стаята. Като във вътрешността на утроба, помисли си с унищожителен укор, и легна.

Изненадващо лесно бе да се криеш. Една седмица се преструваше, че има грип. Клер все звънеше по телефона, но той не й позволи да дойде под предлог да не я зарази.

В началото на втората седмица, в един влажен ноемврийски следобед, подчинявайки се на някакъв импулс, стана от стола, в който седеше и четеше последните новини — всички обезкуражаващи, само преливане от пусто в празно, облече си палтото и излезе навън. Бе прекосил няколко пресечки, когато задуха и започна лапавица. Обърна се и тръгна към къщи. Но не го подплаши времето. А по-скоро особеното усещане, което го връхлетя. Светът бе прекалено голям, в него имаше твърде много забързани хора. И прекалено много празнота. Знаеше, че тези чувства са странни и се уплаши.

Вече имаше оправдание да остане у дома още няколко дни. Бе постъпил глупаво, като бе излязъл навън и отново бе вдигнал температура. Клер му се скара по телефона и го предупреди, че ще хване пневмония. Трябвало да се засрами, му каза тя. Той малодушно обеща да не го прави отново.

Ала не можеше да продължава с преструвките и да се крие. Трябваше да положи усилия, да си намери приятно занимание. Да, именно, да намери нещо приятно. Сигурно беше останало нещо пъстро и щастливо в света. Може би коледното пазаруване, преди да е дошъл сезонът и тълпите да нахлуят в магазините? От много отдавна не бе купувал нищо, дори не бе влизал в магазин.

И ето, с подробен списък в ръка, тръгна. Ще отиде пеш. Физическо натоварване. Това му трябва. Здраво тяло, бързо ходене. Накарай сърцето да се труди и дишай дълбоко.

Замалко да го сгази изникнал иззад ъгъла камион. Той отскочи назад в ужас.

— Защо, по дяволите, не гледаш къде вървиш? — наруга го шофьорът.

Някакъв дебелак излезе от такси и започна да търси дребни в джобовете на палтото си, а в колите отзад неистово натискаха клаксоните. И това звучеше като ругатня. Всички бяха толкова раздразнителни, толкова ядосани!

Беше си наумил да купи пуловер за Клер, но не знаеше какъв размер, нито пък дали би предпочела гладка плетка или жилетка с бродерия по ревера. От много време стоеше пред пуловерите, знаеше, че се тутка, но не можеше да реши. Момичето зад щанда, съсухрено същество с голямо самомнение, се насочи към друг клиент.

— Е, като решите — каза тя. — Не мога да…

О, върви по дяволите! — кресна й той наум, изпълнен с омраза. Сякаш превзетостта на тези скъпи стоки, които тя само продаваше и никога нямаше да притежава, се бе предала на личността й. Странно. Много странно. И си тръгна, без да купи нищо.

Спря се на тротоара пред магазина и загледа жените, които влизаха и излизаха. Бяха като зверове, устремени към плячката си с жадни очи и забързана походка. Паразити и хищници, помисли си той с отвращение, които си пилеят времето, докато мъжете им се трудят, а някои от тях дори не изпитват благодарност. Хейзъл не беше такава.

Беше безкрайно уморен. Палтото му тежеше, та чак го прегърбваше. Упъти се към къщи — отначало на север, после на запад. Като че ли всички бързаха в обратна посока. Имаше чувството, че непрекъснато се блъска в раменете на хората, които, от своя страна, се дразнеха от това. Не му достигаше въздух.

Пред витрината на магазин за домашни любимци се бе събрала тълпа и гледаше папагалчета в натруфени клетки. Горките прекрасни създания! Тюркоаз, изумруд, топаз, по-красиви от ювелирни произведения! Всеки един бе шедьовър с туптящото си миниатюрно сърчице и плетеницата от вени, оковано чудо, създадено да се носи из бляскавия простор. И както често му се случваше, очите му се насълзиха. Някакъв мъж, който излизаше от магазина, го погледна стреснато, но доброто възпитание го накара да извърне очи.

Трябва да се прибере вкъщи. На ъгъла се опита да махне на такси, но всички коли бяха заети и той тръгна пеш. Лицата насреща му бяха размазани. Опита се да фокусира погледа си и от усилието му се зави свят. Ускори ход. Нещо се движеше зад гърба му, преследваха го. Вече тичаше. Нещото се приближаваше, заплашваше да го хване. И в същото време знаеше, че там няма нищо, че преживява, както биха го нарекли специалистите, нервен срив или поне началните му признаци.

Стигна блока си задъхан. Помисли си, че портиерът, младият Донъли, румен ирландец, го гледа особено. Но каза само:

— Добър вечер, доктор Фаръл.

Асансьорът го изкачи на неговия етаж. Вече бе в безопасност, в собствения си апартамент, в собствената си стая.

Но сърцето му продължаваше да бие ускорено. Някакви непознати симптоми? В края на краищата не бе кардиолог. Инфаркт. Солен вкус, вкус на кръв под езика. Гърдите — стиснати като в железен юмрук. Размити жълти и червени светлини пред очите като в картина на Джаксън Полак — абсолютни мацаници въпреки общественото мнение, което сляпо следва модата! Ами ако умираше? Ще повърне на килима, любимия на Хейзъл. Или ще се дотътри до банята и ще падне върху студените плочки, стиснал с ръце гладките фаянсови ръбове на ваната. Татко умря, сграбчвайки ръба на масата.

Легна на леглото, без да си съблича палтото, и си помисли: Аз умирам.

— Не може да продължаваш така — каза Клер.

Мартин отвори очи.

— Унесъл съм се. Какво правиш тук?

— Ийнък ми се обади. Надникнал тук и те видял. Беше уплашен.

— Няма от какво. Омаломощен съм от грипа и съм задрямал. Това е всичко.

— Татко, не можеш да излъжеш никого, така че не се хаби. Седни — заповяда тя. — Хайде да свалим палтото. Сега се облегни назад — тя действаше припряно. — Тресе те. Ще ти донеса бренди.

Поела бе нещата в свои ръце и той се чувстваше като дете.

— Клер, Клер, разпадам се — ненадейно изрече и за първи път не изпита срам.

Тя го прегърна.

— Татко. Скъпият, милият ми. Не, няма да те оставим току-така.

— Има неща, които не разбираш.

— Искаш ли да говорим за това?

— Не мисля, че бих могъл.

— Недей тогава, ако мислиш, че после ще съжаляваш. Но — започна тя твърдо — наистина трябва да поговориш с някого, да ти олекне.

Да олекне! Да не е като да изрежеш тумор! Това би било по-лесно. Тумора поне го виждаш. Той не е като това аморфно, стаено напрежение в главата, където, както твърдят, могат да се пръкнат най-непредвидими неща: желание да ограбиш банка, да изнасилиш жената на съседа, да извършиш покушение срещу президента и господ знае какво още.

— Ти не знаеш защо Хейзъл… — подхвана той.

Нещо в изражението на дъщеря му — о, от самото начало успяваше да долови и най-малкия нюанс в изражението й, — нещо му подсказа, че тя може би знае.

— Имам представа. Тя е разбрала за теб и Мери.

Мартин въздъхна. Положи ръце върху коленете си. Обърна ги с дланите нагоре и загледа линията на сърцето, спиралите по възглавничките на пръстите, браздите на ставите. Всяка длан по света е уникална, всеки жизнен път е уникален.

— Стана в Калифорния. Срещнахме мой познат от войната.

— Ако бях мъж, и аз навярно щях да се влюбя в Мери — каза Клер нежно. — Може би е трябвало да останеш там след края на войната. Нед мисли, че е трябвало.

— Нед? Той е твърде млад.

В стаята се възцари тишина. От другите помещения не долиташе нито звук. Сякаш цялото домочадие бе замряло в очакване на Мартин. И изведнъж безпокойството се върна, трепкащо като криле на птичка, като на онези нещастни затворени създания, които бе наблюдавал следобед.

— О, Хейзъл! — извика той. — Аз я унищожих! Нали?

— Не — отвърна Клер. — Тя го направи сама. Единствено ти самият можеш да се унищожиш. Друг не би могъл, освен ако не му позволиш.

— Вярваш ли в това?

— Да.

— Сякаш чувам майка ти.

— Е, тя е невероятно силна. А Хейзъл не беше, не по своя вина, бог да я прости.

Преди години, когато работеше като интернист и онази сестра — май се казваше Нора — се самоуби, той си бе помислил, че за нищо на света не би искал да е на мястото на онзи мъж.

— На думи изглежда много просто.

— Не е. Чуй ме. Слушай. Огромният товар вина, който си поел на плещите си, ще те прекърши. Та ти се отнасяше добре с Хейзъл! Дари я с най-щастливите години! Тя бе удовлетворена до последния си час.

— Да можех да върна времето назад… — подхвана Мартин.

— Е, не можеш. Знаеш ли какъв е твоят проблем? Смяташ, че трябва да си светец, а си просто човек.

— Така ли мислиш?

— Убедена съм. Искаш всичко в живота ти да е съвършено, а това е невъзможно.

Мартин се засмя. Сети се, че не се е смял от месеци.

— Разнищи ме много хитро. Надявам се така да се справяш и с Нед.

— Това означава ли, че си решил да го одобриш?

— Не, означава само, че няма да те възпирам.

— Защото знаеш, че ще загубиш.

— Не само. Искам да си щастлива, Клер. Щом твърдо си решила да го направиш, не ми се ще да започнете с лоши чувства. Това е всичко.

Тя го погледна с истинска благодарност.

— Благодаря, татко. Ще го доведа на гости в такъв случай.

— Бяхте ли при майка ти?

— За малко. Майка естествено бе учтива и студена като лед.

— Раната е прекалено дълбока и стара. И, Клер, от своя страна искам да кажа…

— Искаш да кажеш, че не желаеш да се срещаш с майката на Нед. Няма да се наложи, обещавам.

Помълчаха за момент.

— Бих искал да е по-различно, радостно, сърдечно… — промърмори Мартин.

— Няма нищо, татко. За мен не е задължително нещата да са идеални.

Почувства как в гърдите му се разлива успокоителна топлина — по неведоми пътища неговото дете му възвръщаше силите. Прекрасно усещане, зараждаща се надежда, очакване. Както и да го наречеш, истинска благословия. И със същата сигурност, с която бе разбрал, че душата му се разболява, сега долови първите признаци на оздравяването.

Вратата се открехна и в стаята надникнаха три главици.

— Влезте — подкани ги Клер. — Не се страхувайте. Татко е по-добре. Ще се оправи.