Белва Плейн
Ветрове без посоки (1)

Пролог
Денят на гнева

На езерата Адирондак ледът пращеше и се пукаше. Зърнестият сняг най-сетне започваше да се топи и се стичаше в канавките край разкаляните пътища. Доктор Ийнък Фаръл извади часовника от джоба на жилетката си. Движеше се навреме. Вече бе стигнал фермата на Аткинсонови, а оттам до дома му оставаха само три мили по равното. Той дръпна завесите на двуколката, за да запази чудесната си лъскава чанта от плющящия дъжд. Беше от първокласен телешки бокс с месингови закопчалки — подарък от доктор Хю Мак Доналд, наставника му от Единбург, заедно с добре подвързаната „Анатомия“ на Грейс. Доктор Фаръл никога не излизаше без нея, макар вече да я знаеше почти наизуст. Никога не излизаше и без нещо за четене, защото в този час в края на деня, когато пътуваше към къщи, беше неговото може би единствено лично време. Той започна да рови из чантата за „Мрачна къща“. Ех, Дикенс бе умрял преди повече от тридесет години и сега, в тази първа година на новия век, творбата му беше толкова жива, сякаш я бе писал вчера!

В чантата цареше пълна бъркотия. Джийн винаги я затягаше, но това като че ли нямаше особен ефект. Опиум, слушалки, хапчета за подсилване — чудесни нещица, всяко от които ставаше за дузина болести, — но Дикенс не се виждаше никъде. Сигурно я беше оставил вкъщи. По дяволите, винаги забравяше по нещо! Ако не беше Джийн… Чудесно си пасваха с нея: тя — толкова практична и прецизна, а той… дали можеше да се каже, че прибавяше в семейството известна доза живост и хумор?

Ето в какъв ход течаха мислите му.

Сега наляво, а после по дървения мост, под който реката, само допреди седмица покрита с лед, течеше бързо. Дребната кобилка ускори ход и скоро се появи домът му — с двата еднакви комина, верандата отпред и двете правоъгълни предни стаи. Много хубав! Нищо, че ипотеката трябваше да се погасява. Във всеки случай не беше толкова належащо. Човек трябваше да счита себе си за късметлия, ако успяваше да насмогва с ежедневните разходи; особено с четири деца и пето на път.

Ийнък влезе в обора, разпрегна Дора и я поведе към яслите. Две кокошки, обезпокоени в полозите си, се разбягаха кудкудякайки. Котката, която живееше в обора, се отърка о глезените му, докато той покриваше кобилата със сухо одеяло. Човек се чувстваше добре, когато виждаше, че тези бедни, беззащитни животинки бяха на топло и безопасно място под неговия покрив. А щом си помисли за покрива, се сети, че трябваше да поправи онази дупка, преди да е станало по-зле.

Децата тъкмо вечеряха. Когато го зърна, съвсем малката Алис затрака по табличката на високия си стол.

— Не се надявах да се върнеш толкова рано в такова време — каза Джийн. — Господи, целият си мокър! Сядай, ще ти донеса яхнията. Исках да е топла, има и бисквити.

— А, точно това ми трябва във вечер като тази!

Изми ръцете си на мивката. Беше голямо удобство да имаш течаща вода в кухнята. Освен по-лесно за домакинята, беше и хигиенично. Седна на мястото си начело на масата, каза си молитвата и взе вилицата.

Ръцете на Джийн почиваха върху престилката, под която риташе вече седеммесечното бебе. Напрегнатото й лице беше поруменяло от горещината в кухнята. Четирите детски лица, обърнати към него, обединяваха неговата и нейната плът: нейните живи бадемови очи в Ийнък-младши и бебето Алис; неговият смях и нрав в Мей; нейната припряност и сдържаност в Сюзън.

— Нещо интересно да се е случвало днес? — попита той.

— Нищо особено. А, да, идва госпожа Бейнс. Никога не успява да те завари вкъщи!

— Какъв е проблемът?

— Пак Уолтър. Май отново е хванал ангина.

— По-добре да впрегна и да отида да го видя.

— Разбира се, че не. Особено след такъв тежък ден, а и в този дъжд… Освен това те никога не ти плащат. Винаги остава „за другия път, докторе“.

Ийнък въздъхна.

— Знам, но човекът се старае, Джийн. Работи като вол.

— Ти също — тя се надигна, за да му сипе още яхния и да му налее кафе. — Направила съм плодов пудинг за десерт — после прибави дяволито: — Както и да е, аз й казах какво да направи.

— Какво?

— Казах й какво да направи. Толкова пъти съм те чувала да го казваш, че вече го знам почти наизуст, фланелен компрес на гърлото, гъша мас на гърдите, краката да се киснат в гореща вода, синап на прах и камфоров лед, за да не се напукат устните от температурата. Нали така?

— Татко, татко! Днес в училище умножавахме по единадесет и дванадесет и аз…

— Ийнък-младши — скара му се Джийн, — прекъсваш ни! Остави ни малко на спокойствие. Не ви е позволено да говорите на масата!

— Недей, Джийн. Какво искаше да ми кажеш, синко?

— Исках да ме чуеш как умножавам.

— Знаеш ли какво? Иди във всекидневната и си напиши домашното. Веднага щом свърша с вечерята, ще дойда при теб. Мей и Сюзън, и вие сте свободни.

В стаята стана тихо. Алис смучеше биберона си, а Джийн събираше остатъците от пудинга. В печката изпращя въглен.

— Днес Хети Симпсън ми създаде доста работа — отбеляза Ийнък. — Казах ли ти, че това щеше да бъде единадесетото й дете? Май че е по-добре, дето пометна. Само че щеше да умре от загуба на кръв, ако не бях пристигнал навреме. Почистих матката, но утре сутринта ще трябва пак да намина да я видя. Тревожа се за Хети, изглеждаше толкова бледа!

— Не е на повече от тридесет, нали?

— Тридесет и две, но изглежда на повече от петдесет. „Ако и този път прескочи трапа — помисли си той мрачно, — не след дълго ще се повтори същата история, стига преди това да не я отнесе охтиката. А Джим Симпсън? Е, ще поплаче малко и след не повече от два месеца ще си намери нова жена — някое снажно седемнадесетгодишно момиче, с което веднага ще започне да създава ново семейство. И все пак не можеш да обвиняваш човека. Та кой иначе ще работи и ще се грижи за децата, ако не се ожени набързо?“

— Изглеждаш много уморен — каза нежно Джийн.

— Разбрах го едва когато седнах.

Тя погледна през прозореца в мрака, където тенекиеният покрив на обора проблясваше като старо сребро.

— Това време е в състояние да изтощи човека. Изглежда така, сякаш пролетта никога няма да дойде и никога няма да спре да вали.

Когато си легнаха, дъждът продължаваше да трополи мрачно и упорито по покрива. Ийнък дълго лежа буден, заслушан в злокобния му ритъм.

На сутринта с изненада видяха, че дъждът не е намалял. През целия ден нямаше промяна; нито се усилваше, нито затихваше, само трополеше равномерно, сякаш маршируваха войници — строго и тържествено.

На третия ден също.

След това дойде северният вятър. Връхлетя като бесен и нощта се огласи от вой. От улуците се изливаха цели реки и къщата потреперваше. Дъждът постоянно променяше посоката си, вятърът се усилваше и затихваше, усилваше се и затихваше. Покривът на навеса, където държаха инструментите, се вдигна с трясък. Ийнък надникна в двора от уютния си дом, в който спяха децата му, и видя, че клетките на кокошките още се държаха. Въпреки това той се върна в леглото, измъчван от мисли за планети, които се отцепваха и излитаха далеч от слънцето.

Малко след полунощ дъждът едва доловимо затихна. Ако се заслушаше, човек можеше да различи звука от падането на отделни капки с малки паузи между тях: спиране, усилване и пак спиране. Накрая настана тревожно затишие. Чуваше се как падаха едри капки от стрехите и поклащащите се клони.

Най-сетне с взрив от светлина дойде утрото. На двора се бе образувала локва, дълбока два инча. Под покрива на верандата се гушеха мокри врабчета, които припряно чирикаха ежедневните си семейни молитви. Джийн беше запалила печката, но във всекидневната беше студено, затова Ийнък каза молитвата си набързо.

— Скоро слънцето ще изсуши всичко — отбеляза той и затвори Библията. Децата очакваха с нетърпение да чуят дали щяха да ходят този ден на училище.

— Разбира се, че ще изсъхне, но пътищата са разкаляни. Обуйте си високите галоши — каза им Джийн.

— Ще се постарая да си дойда навреме и да поправя покрива на навеса — рече Ийнък. — Нали ще изсушиш инструментите, преди да са ръждясали?

Джийн приготви кутиите с обяда, завърза шала на Мей и го закопча на гърдите й с безопасна игла. И Мей като баща си вечно си губеше нещата.

— А сега, Ийнък-младши, недей да бягаш напред. Навън е мокро и хлъзгаво. Искам да помагаш на сестрите си по разкаляните места, за да не падат и да не се цапат.

— Ей! — рече недоволно Ийнък. — Защо пък винаги трябва да го правя?

— Защото си голямо осемгодишно момче, а сестрите ти са малки.

Родителите наблюдаваха как трите им деца се отдалечаваха. Момчето покорно вървеше между двете си сестри. По пътя крачеше бъдещето! Толкова любов, толкова нежност беше съсредоточена в тези трима бърборковци, безгрижно подритващи камъчетата по пътя към училище! Двамата гледаха, докато децата се скриха от погледите им, после се усмихнаха един на друг: Джийн се върна в кухнята, сипа си втора чаша кафе и седна тежко на люлеещия се стол до прозореца. Ийнък отиде в обора да впрегне коня. Бурята го бе държала принудително затворен вкъщи цели три дни и сега трябваше да навакса с посещенията на пациентите си.

 

 

По пладне, точно когато децата обядваха, отново заваля. Този път дъждът беше съвсем лек. Младата учителка погледна през прозореца и реши, че няма нужда да пуска децата по-рано, особено след като бяха изгубили вече два дни тази седмица. През обедната почивка малките играеха вътре, а някои от по-големите момчета, които имаха гумени мушами, излязоха навън. Във всеки случай около два часа, малко преди края на часовете, бе спряло да ръми.

Точно в два часа на миля и половина нагоре по течението един стар бент се отприщи с гръмотевичен рев. Във въздуха се надигна заслепяваща струя от пръски, стовари се с плясък и се разби, разпръсквайки над разрушеното фина мъглица. Набъбналото от тоновете топящ се лед езеро зад бента се вля в реката. Тя изскочи от бреговете си и заля тясната долина. Водата набираше сила и скорост, напредваше като безмилостна армия, тръгнала да плячкосва.

В два и петнадесет децата бяха пуснати от училище. Четвърт миля зад тях бушуваше стена от вода, която потопи цялата долина и къщите до втория етаж; мачкаше и рушеше и с всяка изминала секунда догонваше малкото ято деца. Първо чуха далечен грохот, а после го видяха. Над главите им бе надвиснала съдбата. Започнаха да бягат, пищяха ужасени, блъскаха се, тичаха. Но водата беше по-бърза.

Късно следобед Ийнък слезе от хълмовете и видя наводнението. Той дръпна юздите и впери ужасен поглед. Там, където сутринта бяха фермите и пътищата, лежеше водата — застояла по краищата, но буйна в средата, бързо течаща мръснокафява пяна.

Божичко, училището! Това беше покривът на училището, единственият червен покрив в околността! Ийнък бе обзет от такава слабост, че едва не се строполи на земята. После дойде паниката. Чу се да крещи на кобилата; удари я така, както не беше правил никога досега, и тя препусна.

На това място пътят минаваше по един издаден ръб и оттам можеше да се види водата, която течеше двадесет фута по-надолу. От водовъртежите стърчаха върхове на дървета. Цялата повърхност бе изпъстрена с ужасяващи останки — тук мъртва крава с протегнати като за молитва към небето вкочанени крака; там клетка с удавени пилета; сандък за лед; маса с квадратен мраморен плот. На тънък клон висеше изплашена котка. Устата й беше напрегнато отворена, но бе твърде далеч, за да се чуе мяукането й.

Ийнък потрепери и застина.

Неговият дом се намираше отвъд мястото, където реката правеше остър завой на изток, и той видя, че водата е заляла предните стъпала. Конюшнята, която беше на по-ниско, бе потънала до стрехите. Един от младите здрави кленове, посадени до пътя, беше изтръгнат из корени — лежеше в неподвижната вода по средата на двора и корените му стърчаха като разкъсани сухожилия.

Ийнък скочи долу, нагази в дълбоката до бедрата му вода и отвори с трясък входната врата.

— Джийн! Джийн!

Водата беше проникнала във всекидневната. Брюкселският килим беше мокър и към кухнята се процеждаха тънки струйки. Над всичко бе надвиснала противната воня на мокра вълна.

— Джийн! Джийн!

Той изтича нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Джийн, отговори ми, за бога! Къде си? Джийн? Върна се на верандата, застана там в подгизналите си ботуши, като се оглеждаше диво наоколо. Под езика си чувстваше горене и солен вкус на кръв. Беше толкова тихо! В двора обикновено бе шумно. Първото нещо, което се чуваше, бе крякането на пилетата и лаят на кучето. После Ийнък се сети, че пилетата бяха издавени, а кучешката колибка се намираше под водата.

Качи се отново в двуколката, изви грубо врата на кобилката и я насочи към пътя, който водеше към центъра на селото, зад завоя на реката и наводнението.

Подлуденият човек и изплашеният кон се спуснаха надолу по шосето. „Колко е тихо — помисли си той отново. — Зловещо тихо. Дори и птиците не пеят. Април месец, а да не пеят птиците?“

В двора на църквата бяха струпани двуколки, каруци и хора. Ийнък се отправи натам.

— Къде… Знаете ли къде… — обърна се той към един мъж, когото познаваше по физиономия. Но мъжът втренчи в него празен поглед и отмина забързано.

Хората се тълпяха на тясната стълба към мазето, слизаха надолу и се връщаха, блъскайки се. Изнесоха една припаднала жена. Въздухът бе изпълнен с мърморене, тих плач и приглушен говор.

Ийнък си проправи път надолу. Все още чувстваше под езика си острия солен вкус на кръв. Пъхна пръст в устата си, извади го и го погледна.

На пода до отсрещната стена в двойна редица лежаха телата, покрити с одеяла и чаршафи. До едно тяло, чиято покривка бе отметната, беше коленичил млад мъж. Ийнък разпозна мъртвата. „Мадлен — помисли си той. — Мадлен Друъри.“ Но не почувства нищо.

Започна отляво, като повдигаше наред покривките от лицата. Нети Роджърс. Старицата, която живееше с нея; беше забравил името й. Момчето на Джими Фокс — Том, дето миналата пролет имаше детски паралич. Ийнък се придвижи по-бързо по редицата.

— Докторе! Не! — някой го задърпа силно за ръкава. — Докторе! Не! Седнете! Преподобният Декстър ви търсеше! Иска…

— Пусни ме, дявол да те вземе! — извика Ийнък и изскубна ръката си. И точно тогава…

О, господи! Всемогъщи боже! Децата му! Ийнък, Сюзън и Мей лежаха един до друг в редицата. Лежаха като кукли, като вкочанени коледни кукли — Мей с шала си, с бонбоненорозовия си памучен шал, който Джийн й бе изплела; все още увит около гърдите й и защипан с безопасната игла.

Момичетата ми. Малкото ми момченце! От много далеч, сякаш от друг свят, долетя подивял глас — неговият собствен. Ийнък се свлече на пода с разтреперани колене.

— О, господи! Момичетата ми, малкото ми момченце! После нечии силни ръце го издърпаха встрани.

Бяха отвели Джийн и Алис в една къща близо до църквата. Преподобният Декстър поведе Ийнък натам.

— Казаха ли ви за Джийн? — попита той.

— Какво?

— Джийн… — започна внимателно пасторът. — Шокът, нали разбирате? Но жените знаеха какво да правят. Погрижиха се за нея.

— Шокът? — разбира се. Джийн беше в седмия месец. Не бе помислил за това, а трябваше. Тя сигурно имаше нужда от него. Ийнък закрачи по-бързо.

В кухнята на непознатата къща Алис седеше на висок стол, докато набита жена й даваше каша с лъжица. Изглеждаше, сякаш бе прекарала целия си живот така.

— Тя е вътре, спи — рече набитата жена и кимна на Ийнък. Той познаваше жената, както и всеки в селото, но отново не можа да си спомни името й. Ийнък се отправи към вратата на спалнята, а после се обърна, като се колебаеше.

— Тя… Тя видя ли ги? — попита той.

— Не можа — отвърна жената. — Преподобният не й позволи.

— Благодарен съм ви за това, преподобни — рече Ийнък.

Стоеше и гледаше жена си. Лицето лежеше върху сгънатата й ръка. Тъмната й коса беше разпусната. Той придърпа нежно одеялото към рамото й. Потокът от разумни мисли, който от един час беше секнал, започна отново да тече в главата му. Колко крехко бе човешкото тяло, човешкият живот! Няколко килограма чупливи кости и нежна материя. Да, и години изхранване, хиляди часове любов и грижи. Сега те бяха изтрити; изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували, като миналогодишни листа. И чудесните години на младостта, достойнството на възрастта и знанията — всичко това нямаше да го има. О, децата ми! В гърлото му се надигна буца.

— Докторе?

Стопанинът на къщата — Феърбанкс (да, да, разбира се, точно това му беше името) — застана на вратата.

— Докторе, може ли за минутка? С брат ми Хари вече ходихме до вашата къща. Знаете ли какво е станало с килера ви? Покривът се е огънал там, където кленът е паднал отгоре му. Помислихме си, ако си купите материал, дали не бихме могли да ви го поправим? Хари и без това ви дължи пари. Знаете ли, че реката е пробила при пасището на Линдзи? Наводнила е всичко шест мили по-надолу.

— Благодаря ви — каза Ийнък.

— Няма защо, докторе. Всички искаме да направим за вас каквото можем. Ей, ама наистина е добре, че сте били с кобилата си! Конюшнята ви е до стрехите във вода!

Кобилата… И то когато децата ми… Махай се! — прииска му се да извика. — Любезен глупако, махай се и ни остави на мира!

— Ще ида да кажа на жената да направи малко чай, когато госпожата се събуди — рече Феърбанкс.

Джийн отвори очи.

— Аз не спя — прошепна тя.

Ийнък коленичи на пода, притисна студената си мокра буза в нейната и остана така.

— Така е пожелал Господ — прошепна тя след дълго мълчание. — Искал ги е в своя дом.

Господ да е пожелал децата му да се удавят? Ийнък беше пасторски син, отраснал с Библията, но не можеше да повярва това. Господ творецът, да! И Господ, който раздаваше справедливи закони; но Господ, който определяше съдбата на всяко живо същество и желаеше смъртта на едно дете? Това беше глупост. Пълна глупост! Но все пак тази мисъл й действаше успокоително.

— Да — промърмори той успокоително, — да… — и я погали по косата със свободната си ръка.

— Обичам те — рече тя.

Тя каза обичам те въпреки кръвта и мъката си. Ръцете на Джийн се протегнаха към него, но после се отпуснаха като отсечени. Ийнък разбра, че й се искаше да я целуне; наведе се и притисна устни в нея. После каза:

— Джийн, Джийн, момичето ми, ще започнем отново. Трябва много да се обичаме, за да… Аз ще се грижа за теб, за Алис и за себе си. Останахме само тримата.

— Нали не си забравил новороденото?

— Новороденото?

— Бебето, момче е. Не си ли го видял?

— Но аз си помислих…

Госпожа Феърбанкс, която идваше с чая, чу разговора.

— Помислихте, че е мъртвородено? Не, не, докторе. Погледнете тук.

Тя повдигна завесата на прозореца. От притихналото вечерно небе в стаята нахлу тъжна синкава светлина. На масата близо до прозореца лежеше кутия с едно от най-малките бебета, които Ийнък бе виждал някога. „Съвсем малко по-голямо от новородено зайче“ — помисли си той.

— Миналата седмица на разпродажбата купих нови ботуши. Добре че не изхвърлих кутията — рече госпожа Феърбанкс.

— Искам името му да бъде Мартин — обади се Джийн.

— Не искаш ли да го наречем Томас, като баща ти?

— Това ще бъде второто му име. Искам да го наречем Мартин.

— Добре, така да бъде — той погледна към детето. Нямаше и четири фунта. Може би три и половина.

— Горката Джийн, горкото агънце — прошепна госпожа Феърбанкс. — Май че и това ще загуби.

Бебето се размърда. Миниатюрните му ръчички се раздвижиха, крачетата му заритаха немощно под одеялцето. После проплака. Кукленското му личице се сгърчи и почервеня, а очите му се отвориха, сякаш протестираше или се страхуваше от нещо.

Госпожа Феърбанкс поклати глава.

— Не — повтори тя. — Няма да оживее, сигурна съм.

У Ийнък се надигна нещо и го накара да размаха заплашително юмрук.

— Не! — извика яростно той. — Не! Погледни тези очи! Виж живота в тях! Той не само ще оживее, но и ще бъде силен! С Божията помощ, така ще бъде!