Деби Макомбър
Целувки в дъжда (9)

Девета глава

Сузана изчака секретарката да излезе и разгърна списанието. Уводната статия беше за Натейниъл Таунсънд. На снимката бе много млад. Беше застанал на една търговска улица пред магазин за бисквити „Дъждовен ден“, филиал на най-преуспяващата верига в страната. Държеше една огромна шоколадова бисквита. „Дъждовен ден“ бяха любимите бисквити на Сузана. Имаше няколко вида, но шоколадовите бяха фантастични.

Като прочете два абзаца, Сузана имаше чувството, че ще се разболее. Зави й се свят и затвори очи. Притисна ръка към корема си и самоотвержено се съсредоточи върху статията. С мъка побираше подробностите от феноменалния успех на Нейт. Беше започнал бизнеса с бисквитите в кухнята на майка си, още докато учел в колежа. Шоколадовите бисквити били неговия специалитет и скоро станали толкова известни, че бързо се озовал в Магическото колело на успеха и достигнал върха на йерархията в своя бизнес. На двадесет и осем години Нейт Таунсънд вече бил мултимилионер.

Сега тя си спомни, че преди шест-седем месеца бяха публикували статия, в която се казваше, че наскоро компанията за бисквити била разпродадена за неизвестна сума. Предполагаемата цифра, посочена от няколко специалисти, бе зашеметяваща и Сузана бе ахнала от учудване.

Тя подпря лакти на бюрото и няколко пъти пое въздух, за да се успокои. Беше се държала пред Нейт като пълна глупачка, а което е по-лошото, той не бе направил нищо, за да я спре. Подозираше, че това унижение няма да я напусне до края на живота й. Немислимо бе да забъркаш бисквити на този, който ги е измислил — Нейт Таунсънд, известен в цял свят като краля на шоколадовите бисквити. На всичкото отгоре, да предизвикаш пожар в кухнята докато ги приготвяш! Но това не беше нищо в сравнение със своеобразната агитация, която проведе вчера, насърчавайки го към предприемчивост, амбиция и цел, преди… О, небеса! Това беше прекалено! Предложила му беше и работа! Колко ли се е смял на идеята й!

Елинър Брукс донесе пощата и я постави в ъгъла на бюрото. Сузана осъзна, че няма да е в състояние да остане на работа.

— Отивам си у дома.

— Моля? — сепна се госпожа Брукс.

— Ако някой ме търси, казвайте, че съм болна и съм вкъщи.

— Но…

Сузана знаеше, че е шокирала помощничката си. През всичките пет години откакто работеше за „Ейч енд Джей Лима“, тя не бе отсъствала и ден, дори по болест. Няколко пъти се беше случвало да не се чувства добре, но въпреки това упорито отиваше на работа.

— Ще се видим в понеделник сутринта — заяви тя на излизане.

— Надявам се, че тогава ще сте по-добре.

— Дотогава със сигурност ще се оправя.

Имаше нужда да остане известно време сама, за да оближе раните си и да събере пръснатите останки от наранената си гордост. Като си помислеше, че само преди няколко часа, полупияна, бе оповестила неугасимата си любов към Нейт Таунсънд! Веднъж стигнала у дома си, Сузана се почувства като в скривалище.

Взе шала, оплетен от сестра й, наметна раменете си с него и седна, загледана с невиждащ поглед в пространството. Каква глупачка беше! Затвори очи, отпусна глава на канапето и пое дълбоко дъх няколко пъти, освобождавайки яда и болката, преди да са ферментирали в горестни чувства. Не си позволи да се отдаде на предположения „какво би могло да бъде, само ако…“ Вместо това избра по-недвусмислен подход. Следващия път няма да си позволи да влага чувства. Следващия път ще се погрижи да не става за смях.

След един час се събуди много изненадана, че е заспала, загърна се още по-плътно и започна да преценява положението. Все пак нещата не стояха чак толкова зле. Беше постигнала най-голямата си цел — бе станала вицепрезидент на компанията. Първата жена, заела такъв висок пост през дългото съществувание на „Ейч енд Джей Лима“, припомни си тя. Не се оплакваше от живота си. Ако от време на време изпитваше носталгия по семейство и деца, винаги можеше да разчита на Емили, която беше повече от готова да се отзове. Сузана въздъхна и си каза, че няма нужда от нищо. Уважаваха я, беше трудолюбива и здрава.

Болеше я главата, коремът й също не беше по-добре, но си приготви бульон и се насили да го изяде. Слагаше чинията в машината за съдове, когато телефонът иззвъня. Само госпожа Брукс знаеше, че си е у дома и би се обадила единствено, ако е спешно. Сузана вдигна слушалката сякаш си беше в кабинета.

— Сузана Симънс.

— Сузана, Нейт е.

— Здравей, Нейт — каза тя с равен глас, сподавила въздишката. — С какво мога да ти бъда полезна?

— Обадих се в офиса и секретарката ти ми каза, че си болна и си се прибрала вкъщи.

— Да. Мисля, че снощи пих повече отколкото трябваше. Сутринта се почувствах много зле — не му каза колко се влоши болестта й, след като прочете статията за него.

— Намери ли аспирина на кухненския плот?

— Намерих го. Доколкото си спомням, ти беше тук снощи — мислеше бързо, искаше й се да заличи станалото. — Допускам, че съм се държала много глупаво. Не съм казала нещо, с което да те объркам, нали?

— Значи не си спомняш? — той се изсмя тихо.

— Само някои неща — спомняше си, но по-скоро би се подложила на инквизиция, отколкото да си признае. — По-голямата част от вечерта плува в мъгла.

— Веднага щом се върна в Сиатъл, ще ти помогна да си припомниш всяка изречена дума — гласът му беше тих, прелъстителен и обещаващ.

— Сигурно съм се държала като глупачка — Сузана нямаше никакво намерение да допусне подобно нещо. — На твое място бих забравила всичко, казано онази вечер. Ясно е, че не бях отговорна за думите си.

— Сузана, Сузана, Сузана! — каза нежно Нейт. — Нека направим навреме тази последна стъпка.

— Аз… Мисля, че ще е по-добре да обсъдим това друг път. Наистина… — в ъгълчетата на очите й се насъбра влага и се разля по лицето й. Бясна от тази проява на слабост, тя избърса сълзите с опакото на ръката си.

— По-добре ли си сега?

— Да… Не… Тъкмо щях да си лягам.

— Няма да те задържам повече. Ще се върна в неделя. Самолетът ми каца рано следобед. Бих искал да вечеряме заедно.

— Разбира се — каза тя, без да се замисли, готова да се съгласи с всичко, само и само да сложи край на разговора. Раната й все още беше отворена, кървеше. До неделя тя ще се овладее. Ще може да прикрие болката.

— Ще се видим към пет часа в неделя — чу тя гласа на Нейт.

— До неделя — повтори като робот, програмиран да се подчинява безусловно на господаря си.

Нямаше намерение да вечеря с Нейт. Той щеше да открие причината съвсем скоро. Единственият начин да прекара нормално съботата бе да работи. Тя отиде в офиса и прегледа пощата, която госпожа Брукс бе оставила на бюрото й. Новината за нейното повишение щеше да бъде публикувана в неделното издание за бизнес на „Сиатъл Таймс“, но явно отнякъде беше изтекла информация, защото сред кореспонденцията имаше покана да държи реч на официален обяд по време на конференция на преуспелите местни бизнесмени. Поканата беше чест за нея и тя бързо написа отговор до организаторите, че приема. Датата на конференцията беше седемнадесети, точно след две седмици и тя се зае да пише бележки за речта си.

В неделя сутринта Сузана се събуди вяла и потисната. Този следобед щеше да се види с Нейт. През последните няколко дни беше намислила какво точно да му каже, как да се държи.

Нейт пристигна в четири и половина. Тя му отвори, облечена в морскосини памучни панталони и кремав плетен пуловер. Косата й беше старателно хваната на кок.

— Сузана! — погледът му беше изпълнен с желание, когато влезе и я прегърна.

Тя не можа да се противопостави на целувката му. Нейт я взе в обятията си и жадно впи устни в нейните. Въпреки всичко случило се тя усети спонтанна топлина и радост, която не можа да прикрие.

— Два дни никога не са ми изглеждали толкова дълги — прошепна той.

— Искаш ли кафе? — Сузана възвърна самообладанието си, откъсна се от него, но раменете й се повдигаха и свиваха конвулсивно.

— Не. Искам само теб.

Тя опита да се отдръпне, ала Нейт се пресегна, хвана я и отново я обгърна в топлите си, сигурни прегръдки. Сключи ръце зад талията й и се взря в очите й с галещ и нежен поглед. Постепенно изражението му се промени.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— И да, и не — отвърна тя сухо. — Случайно попаднах на статия в „Бизнес Мънтли“. Това говори ли ти нещо?

— Значи знаеш? — каза той колебливо след дълга пауза.

— Че ти си световноизвестният крал на бисквитената индустрия? Знам.

— Ядосана ли си? — той присви очи.

Сузана въздъхна. До голяма степен всичко зависеше от това как тя ще представи нещата. Беше упражнявала думите си няколко пъти, но задачата й се оказа далеч по-трудна. Бе твърдо решена обаче да запази спокойствие и привидно безразличие.

— По-скоро съм объркана, отколкото приятно изненадана — каза тя. — Бих предпочела да ми бе споменал нещо по въпроса, преди да съм се проявила като пълна глупачка.

— Сузана, знам, че имаш основание да си разстроена — той я пусна и потърка с длан тила си, като се разхождаше напред-назад между хола и кухнята. — Това не беше голяма тайна. Продадох компанията преди около шест месеца и си взех почивка. Дяволски се нуждаех от малко отдих! Бях на прага на изтощението. Лекарят ми твърдеше, че съм на път да рухна физически. Когато те срещнах, тъкмо бях започнал да се съвземам и се учех наново да се наслаждавам на живота. Последното нещо, което исках, бе да седна и да разказвам за изминалите тринадесет години. Оставил бях бисквитения бизнес зад гърба си и исках да започна нов живот.

— Имал ли си намерение някога да ми кажеш? — Сузана скръсти ръце.

— Да! — отвърна той разпалено. — В четвъртък вечерта. Беше толкова… мило от твоя страна да ми предложиш работа. Знаех, че имам какво да ти кажа, но ти беше…

— Полупияна — довърши тя вместо него.

— Да. Поради липса на по подходяща дума трябва да разбереш защо не ти казах. Моментът никак не беше подходящ.

— Сигурно много си се смял след историята е бисквитите — тя бе изненадана от собственото си самообладание. Привидното безразличие не й се изплъзна нито за миг и тя беше горда от себе си. Ъгълчетата на устните му потрепериха леко и беше очевидно, че той едва се сдържа да не се засмее. — Не се притеснявай! — продължи Сузана с драматичен жест. — Предполагам, че овъглените бисквити и тлеещото фолио са били много комична гледка за теб. Не ти се сърдя. На твое място сигурно бих изпаднала в истеричен смях.

— Не е така. Това беше най-хубавото нещо, което някой някога е правил за мен. Искам да знаеш, че бях трогнат дълбоко.

— Не ги направих за теб! — каза тя, стараейки се да не издава яда си. — Издаде ме пожара — внезапно осъзна какво каза, затвори очи и млъкна.

— Сузана!

— Сигурно си се забавлявал не по-малко и от разговора, който проведох с теб онзи ден. Представи си как те увещавам и те подтиквам към предприемчивост, амбиции и цели.

— Това също беше много трогателно и ми подейства.

— Въздейства директно на чувството ти за хумор! — тя се засмя престорено, за да даде да се разбере колко страхотна е всъщност. Обичаше да се шегува, но не се захласваше по идеята да бъде обект на присмех.

Нейт помълча, после махна с ръка:

— Разбирам, не е приятно, погледнато с твоите очи.

— Неприятно! Това е меко казано.

Нейт крачеше нервно от единия ъгъл на стаята до другия. Още малко и щеше да пробие дупка в килима.

— Склонна ли си да преодолееш това недоразумение, Сузана или ще го използваш срещу мен? Склонна ли си да разрушиш всичко между нас заради някаква незначителна грешка?

— Все още не знам — всъщност знаеше, обаче не искаше той да я обвини в прибързани решения. Би било толкова лесно за него да се изкара невинен и да я убеди в същото. Но тя беше унизена. Как би могла да му вярва вече? Та той бе скрил от нея голяма част от живота си!

— Колко време ще мине докато вземеш окончателно решение за нас двамата?

— Това също не знам.

— Предполагам, вечерята отпада?

Тя кимна, мускулите на лицето й бяха до болка обтегнати.

— Добре, обмисли нещата. Вярвам, че ще бъдеш честна и безпристрастна. Искам само да си зададеш един въпрос. Ако ти беше на мое място, как би постъпила?

— Добре, ще помисля — съгласи се тя, макар вече да знаеше какво би направила — нямаше да позволи отношенията им да се градят на догадки.

— Има още нещо, върху което искам да размислиш — продължи той.

Сузана вече губеше търпение. Искаше час по-скоро да остане сама. Колкото по-дълго беше с него, толкова повече гневът й се изпаряваше.

— Това! — той я целуна така, че разтърси душата й.

Устните му пареха върху нейните в дълбока и влажна целувка, която подкоси краката й. Несъзнателно издаваше кратки звуци на удоволствие. Когато я освободи от прегръдките си, тя едва не падна. Доволен, Нейт й се усмихна влудяващо:

— Признай, Сузана — прошепна той, като прокара пръст по деколтето на пуловера й, — създадени сме един за друг!

— Не съм склонна да признавам каквото и да било.

— Ще ми се обадиш ли? — настоя той. По лицето му се изписа отчаяние. Без съмнение, с цел да предизвика съчувствие, но номерът нямаше да мине.

— Да. Когато луната навлезе в седмия дом или правителството успее да балансира бюджета. Някъде към двехилядната!

За два дни животът на Сузана доби нормален ход. Тя отиваше в офиса рано и стоеше до късно, като правеше всичко възможно да избягва Нейт, въпреки убедеността й, че той търпеливо ще чака сигнал от нея. Все пак и той имаше своята гордост — тя разчиташе на това.

 

 

Когато се прибра вкъщи в сряда, на вратата й имаше сгъната бележка. Прочете я едва след като сложи вечерята си в микровълновата печка. Сърцето и биеше болезнено силно докато я отваряше. Бяха изписани четири думи: „Обади се! Моля те!“.

Сузана се изсмя истерично. По-вероятно е Нейт Таунсънд да се потопи във вана с тесто за шоколадови бисквити, отколкото тя да му се обади. Повече от сигурна беше, че той ще каже или направи нещо, с което да й напомни каква глупачка е била. Двоумеше се, разкъсвана от противоречия, когато телефонът звънна. Тя го изгледа гневно, преди да вдигне слушалката.

— Ало? — каза предпазливо с треперещ глас.

— Сузана, ти ли си?

— О, Емили, здравей!

— Божичко, как ме изплаши! Помислих, че си болна. Така немощно прозвуча.

— Не, не. Добре съм.

— Сузана! — Емили произнесе името й като предупреждение. — Достатъчно добре те познавам и усещам, че нещо не е наред. Досещам се също, че е нещо свързано с Нейт. Последните няколко пъти, когато разговаряхме, ти изобщо не го спомена, а преди сякаш преливаше от желание да говориш за него.

— С Нейт напоследък не се виждаме много често.

— Защо?

— Ами, много е зает. Не е лесно да си милионер.

Емили пое дълбоко въздух, изпусна го и каза:

— Мисля, че връзката е лоша. Стори ми се, че току-що каза…

— Влизала ли си в магазин от веригата „Дъждовен ден“?

— Разбира се. Кой не е!

— Още ли не правиш връзката?

— Искаш да кажеш, че Нейт…

— Е самият господин Чокълит Чип.

— Но това е чудесно! Прекрасно! Та той е прочут… Искам да кажа бисквитите са известни по цял свят. Само като си помисля, че мъжът, който разви индустрията за бисквити, помогна на Робърт да разглоби креватчето на Мишел! Нямам търпение да кажа на Робърт!

— Аз лично не се впечатлявам толкова.

— Кога разбра? — попита Емили с обвинителен тон, сякаш Сузана нарочно беше скрила от нея.

— Миналия петък. Джон Хамър ми даде едно списание, в което имаше статия за Нейт. Оттам научих всичко, което самият Нейт трябваше да ми каже.

— Значи сама разбра всичко? — последва тихо възклицание.

— Точно така.

— Сърдита ли си му?

— За бога, Емили! От къде на къде?! — Сузана се боеше, че сестра й няма да долови сарказма.

— Той сигурно е възнамерявал да ти каже — спореше Емили, опитвайки се да защити Нейт. — Не познавам толкова добре съседа ти, но ми се видя достатъчно прям. Сигурна съм, че е изчаквал удобен момент, да ти каже.

— Сигурно — съгласи се Сузана, но що се отнасяше до нея, това успокоение беше твърде незначително, твърде закъсняло. — Слушай, готвя нещо в микровълновата печка и трябва да бягам — измисли много неубедително извинение, но точно сега не й се обсъждаше Нейт. — А, и преди да съм забравила — добави бързо тя, — трябва да говоря на една конференция на седемнадесети, но ще свърша до пет и половина, така че можеш да разчиташ на мен да гледам Мишел.

— Чудесно! Чуй ме, Сузана, ако ти се говори, по всяко време можеш да ми се обадиш!

— Благодаря ти! — когато затвори, трябваше да реши как да постъпи с кратката бележка от Нейт.

Имаше всички основания да я смачка и да я хвърли в боклука. Така и направи, ала удовлетворението, което изпита, беше нищожно. Очи, които не се виждат, се забравят — твърдеше старата поговорка. Само че този път не действаше. Телефонът сякаш я зовеше всеки път, когато се обърнеше.

Вечерята й беше готова, но като видя невзрачния ордьовър, Сузана реши да го хвърли и да отиде в „Уестърн Авеню Дели“. Така щеше да постигне две неща: да избяга от телефона, който я подмамваше прелъстително, и да се нахрани нормално. Беше в хола, на път да изпълни решението си, когато на вратата се позвъни. Тя изсумтя — знаеше, че посетителят сигурно е Нейт.

— Не се обади — изстреля той в мига, в който тя му отвори. Нахлу в апартамента й, без да дочака покана. Личеше, че е ядосан, но се владееше. — Колко време възнамеряваш да ме държиш в напрежение? Явно искаш да ме принудиш да си платя за грешките. Това го разбирам донякъде. Но прекали. Какво искаш още? Извинение? Добре — извинявай, съжалявам. Знам, че имаш основание да се сърдиш, но какво искаш? Кръв ли? Стига толкова! Луд съм по теб, Сузана, ти — също по мен и не се опитвай да се преструваш на безразлична! Нека забравим тази глупост и да продължим.

— Защо? — запита тя.

— Какво защо?

— Защо изчакваше? Защо нищо не ми каза?

— Защото исках да избия от ума си бисквитената индустрия „Дъждовен ден“ — започна да обяснява, крачейки нервно из стаята. — Бизнесът беше обсебил целия ми живот — спря и се обърна с лице към нея. — У теб забелязах същото. Животът ти започва и свършва с някаква компания за спортни стоки.

— Не е някаква компания за спортни стоки — възмути се тя, — а „Ейч енд Джей Лима“ — най-голямата в страната!

— Извинявай, Сузана, но това никак не ме впечатлява. Погледни как живееш! Целият ти свят се върти около амбицията да се издигнеш максимално високо в йерархията. Но позволи ми да ти кажа, че от върха, гледката не е чак толкова прекрасна. Забравяш колко ценни са простите житейски радости. Аз също бях забравил.

— Да не би да ме съветваш да спра и да помириша цветята? Харесвам живота си такъв какъвто е. Обидно ми е да си въобразяваш, че можеш така безцеремонно да нахлуеш — и в него, и в кариерата ми! И да твърдиш, че вървя по наклонената плоскост към разрухата! Веднага ще ти кажа — не мисля така!

— Не ти говоря за цветя, Сузана — чертите на лицето му се обтегнаха. — Искам да погледнеш през този прозорец и да прозреш отвъд чудната гледка на корабите и заснежените върхове. Животът всъщност е нещо повече от онзи паяк, който грациозно плете мрежата си в ъгъла на балкона. Истинският живот е нещо много по-голямо — значими човешки отношения, приятели, смях.

— Всичко това е много хубаво и може да важи за теб, но за мен — не.

— Имаш нужда от същото, от което и аз. Двамата се нуждаем един от друг.

— Грешиш! За разлика от теб, аз харесвам живота си такъв, какъвто е. И защо не? Постигнах целите, които си бях поставила, предстоят ми нови успехи. С тази компания мога да се изкача до самия връх и точно това искам. Колкото до отношенията ми с хората, тук също грешиш. Справях се чудесно, преди да те срещна. И ще продължа, когато излезеш от живота ми.

— Когато изляза от живота ти — повтори той като ехо. — Разбирам. Значи си взела решение.

— Да — отсече тя с високо вдигната глава. — Беше забавно да бъдем заедно, но ако трябва да избирам между теб и поста си на вицепрезидент, нито за миг не бих се поколебала. Сигурна съм, че ще срещнеш някоя друга млада жена, която има нужда да бъде спасена от себе си и от целите си. Доколкото разбирам, нашата връзка е била за теб нещо като спасителна мисия. И тъй като явно знаеш колко е ронливо тестото — каламбурът е преднамерен — може би ще бъдеш така добър да си тръгнеш и да ме оставиш на тъжната ми безрадостна участ.

— Сузана, ще ме изслушаш ли?

— Не. Ще се опитам да бъда щастлива — каза с тежка ирония.

— Правиш голяма грешка, но това е нещо, в което сама трябва да се убедиш.

— Предполагам, ще бъдеш тук, за да събереш останките, когато рухна?

— Може да бъда, а може и да ме няма — той присви сините си очи и я прониза с поглед. — Така или иначе, няма защо да се притесняваш, и в двата случая ще трябва дълго да почакаш!