Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (9)

8

Когато Франческа тръгна от Лозана с близначките и Маша, единственото ясно нещо в плановете и беше да избяга от Сташ. Но по време на полета към Ню Йорк тя обмисли, че ако някой можеше да й помогне в този труден момент, това бяха Марго и Мати Файърстоун. Веднага щом преминаха през митническата проверка в Идълуалд, тя позвъни в Холивуд на Мати и помоли бившия си импресарио да я посрещне на летището в Лос Анжелес.

— Моля те, Мати, не ми задавай въпроси. Ще ти разкажа всичко, когато се видим.

— Но скъпа… няма значение… ще те чакам, не се тревожи!

Беше сигурен, че ще се върне, помисли си той, затваряйки телефона. Знаеше, че този негодник ще я накара да страда. Но нито едно от неговите предчувствия не беше го подготвило да приеме хладнокръвно присъствието на двете бебета. Въпреки безкрайното си изумление, Марго и Мати успяха да потиснат напиращите въпроси, като видяха изтощението на Франческа и Маша след дългото пътуване. Те просто нямаха сили да отговарят. Файърстоунови закараха групичката от жени и бебета в дома си, нахраниха ги и ги оставиха да си легнат.

— Спете сега! Ще говорим утре — нареди Марго.

Още щом стана от леглото, Франческа разказа на Марго и Мати цялата история. Тя сякаш сама не можеше да повярва на думите, които излизаха от устата и. По време на мъчителното дълго пътуване тя трябваше да съсредоточи усилията си върху практическите грижи за нейните спътници и така се предпази от постоянните мисли за фактите, които съвсем наскоро бе открила. Но сега, когато разказваше на Мати и Марго, бе обхваната от истерия. И само уверението на Марго, че има сигурно място, за да я подслонят заедно с Маша и децата, я спаси от пълен срив.

— Ще отидем там още утре — каза Мати.

— Не, още сега! Не мога да остана нито секунда повече тук — той ще ме открие!

— Но това е на шест часа път с кола, скъпа!

— Ще успеем, ако тръгнем след петнадесет минути. Дори не сме разопаковали багажа.

Мати погледна към Марго и после се обърна към Франческа:

— Разбира се. Е, ще стигнем по тъмно, но няма значение — ще караме на фарове.

Големият Кадилак на Мати се понесе по шосе №101 към Кармел. После свиха към брега по шосе №1 — един тесен, опасен крайбрежен път с много завои — и караха по него трийсет мили, докато стигнаха дървената хижа, собственост на Мати и Марго във Вентана Уалдърнес, местността Биг Сур.

Хижата почти не се забелязваше от прашния, стръмен път, който се катереше към нея. Беше направена от потъмнели секвои, отсечени в околността. Имаше течаща вода, ток и отопление — Файърстоунови бяха открили, че дори и посред лято нощите Биг Сур са твърде студени. Марго беше обзавела хижата със запазени мебели, купени на старо в Кармел. За покривки на креватите и пердета служеха плетени на една кука кувертюри. От малката полянка пред хижата, закътана сред секвои, трепетлики и чинари, се разкриваше невероятна гледка към Пасифика, който се простираше до хоризонта стотици метри по-ниско. От такава височина огромните вълни, разбиващи се в скалистия бряг, изглеждаха укротени и океанът приличаше на спокойно, безопасно езеро.

Когато на следващата сутрин Франческа погледна към морето, видя крайбрежие, чиято природна красота не би могла да се срещне никъде другаде на земята. Почувства, че на този бряг се бяха разхождали морски божества и някакво вътрешно спокойствие и сигурност започнаха да я завладяват. Не беше посещавала Гърция, но нещо от абсолютното спокойствие на островърхите дървени камбанарии, които се издигаха направо от водата, накара Франческа да почувства, че някакви непознати за нея сили пазеха това място. Хижата беше част от природата. Когато Марго и Мати се върнаха в Лос Анжелис, на края на полянката започнаха да се появяват сърни; сойките скоро свикнаха да правят компания на Маша и Франческа, когато хранеха децата навън, и се научиха да крадат храна от чинийките.

Там, във Вентана Уалдърнес, Франческа гледаше своето малко семейство. Понякога усещаше, че отдалечеността и изолацията на Биг Сур я съкрушават и тя достига до предела на своите душевни сили; струваше й се, че когато се събуди на другата сутрин, не ще намери кураж, търпение и воля да продължи да се бори за децата си. Но никога не се пречупи. Беше недосегаема. Това беше думата, която винаги владееше мисълта й. Година след година тя пазеше децата си недосегаеми. Дейзи, която пращеше от здраве и енергия, и Дани, която на три годинки и половина можеше да се качва по стълбите, само ако се държеше за перилата и повдигаше бавно едното, после другото краче на всяко стъпало, тъй че й трябваше цяла вечност да се добере до спалнята. Дейзи, готова да пее дълги, мелодични песнички на всеки, който пожелаеше да я слуша, можеше да назове всяко животно в една книжка с картинки и всяко цвете в гората, можеше да постави на мястото му всеки предмет в кухнята и можеше да си мие зъбите и да се къпе сама. Дани, която успяваше да построи куличка с не повече от две кубчета и разгръщаше по три-четири страници наведнъж, никога не успя да обърне само една страница на книжката, и която можеше да разбере само най-простите наставления.

Но именно с Дани Франческа изживяваше най-спокойните и хармонични мигове. Очите на Дани, подобно на очите на едно бебе, сякаш носеха спомена на един предишен живот, за който тя не можеше да разкаже, но който й даваше сигурност и уют. Безпомощността на Дани бе нейната сила, тъй като предизвикваше у всеки желание да я пази и да се грижи за нея. Дани бе винаги щастлива, защото никога не се чувстваше измамена. Ако не успееше да направи нещо, не удряше разярено по масата като Дейзи, когато за първи път откри, че не може да чете. Дани не задаваше нескончаеми въпроси, не измъчваше Франческа с настояване да се качи на дървото, да хване червей, да направи курабийки, да научи да говори едно колибри, да се разходи из гората и да събира камъчета на една пейка — и всичко това едновременно, тъй както правеше Дейзи.

Всяка седмица Марго и Мати Файърстоун телефонираха, за да узнаят дали всичко е наред и Франческа можеше съвсем искрено да го потвърди. Тя беше обхваната толкова силно от майчини чувства, че нямаше време да съжалява за годините, когато беше кинозвезда, или за месеците, през които беше принцеса. Обичта й към Дейзи и Дани и страхът за тях заличаваха всяко друго чувство. Тя, която привличаше с магнетична сила много, много мъже, които кръжаха около нея, сега превърна този магнит в ненужно късче инертна материя. Много рядко се замисляше за малко за самотния си, скрит от света живот или си спомняше дните, когато бе обичала Сташ. И тогава шепнеше един стих от „Хамлет“:

Лъжите в пламъка на любовта

са като нагар на свещ, който

бавно я угасва…

После бързо се връщаше в настоящето, спомняйки си, че никога не бе харесвала ролята на Офелия.

— Наистина не мога да я разбера — казваше Мати на Марго. — Как е възможно жена като нея да не откачи напълно, залостена на едно място само с Маша и децата? Що за живот е това, се питам. Просто нямам обяснение.

— Тя играе най-великата роля в живота си — отговори Марго.

— Глупости. Ти говореше същото, когато се правеше на принцеса.

— Мати, наистина ли не разбираш? Всичко онова с принца и принцесата беше само повърхностен фарс в сравнение с ролята на тигрицата майка, която сега играе. Има тези две безценни бебета, за които трябва да се грижи и да ги пази и не се нуждае от нищо повече — нито мъже, нито кино, нито дори приятели. Смятам, че нещата ще се променят, когато децата пораснат, но сега тя е погълната от тях за сметка на всичко останало. Нищо, абсолютно нищо друго няма смисъл за нея.

— Наистина, велика беше идеята ти да я заведеш в Европа — въздъхна Мати с неизлечимо огорчение. — Ако не беше това пътешествие, тя щеше да бъде най-великата кинозвезда…

— Няма смисъл, Мати, да се връщаме назад.

На петнайсет месеца Дейзи бе започнала да говори, произнасяйки ясно думички и отделни кратки искания. На две години тя говореше свободно с кратки изречения, използваше местоимения и се мъчеше да обобщи с думи непосредствения си опит.

— Дейзи не се страхува от гръмотевицата — съобщаваше тържествено и сграбчваше ръката на Маша. С тревога и надежда Франческа очакваше признаци за развитие на говорно умение у Дани. Тя казваше „Мама“, „Аша“, вместо Маша, „Дей“ на Дейзи. Освен тези думички рядко издаваше други звуци, свързани без смисъл в нечленоразделни срички. Франческа се надяваше и търпеливо се опитваше да научи Дани да говори, но малкото момиченце успя да усвои само няколко думи: „да“, „не“ или „птиче“, „топло“ представляваха почти целия й речник. За ужас на Франческа, обаче, Дейзи започна да издава нечленоразделни звуци като Дани. Тя слушаше изтръпнала как близначките общуват с ломотене като идиоти. Страхуваше се да направи забележка на Дейзи и се надяваше, че ако се прави, че не забелязва това странно явление, то просто ще отшуми. Най-после, когато бяха отпразнували третия им рожден ден, Франческа се престраши да попита с възможно най-небрежен глас:

— Дейзи, за какво си говорите с Дани?

— Тя искаше да си поиграе с моята кукла, но когато й я дадох, не я искаше вече.

— А защо говориш така на Дани?

— Как говоря?

— Така, както го правиш — с тези смешни звуци. Не така, както разговаряш с мен.

— Но, мамо, Дани просто си говори така.

— Можеш ли да разбереш всичко, което ти казва?

— Разбира се.

— За какво друго разговаряте?

— Не знам — Дейзи изглеждаше озадачена. — Просто си приказваме.

Вечерта, когато поставяше близначките в креватчетата, Франческа чу отново странните звуци.

— Сега какво ти каза, Дейзи?

— Дани каза: още целувка. Това значи, че иска да я целунеш още веднъж за лека нощ.

— Дейзи, можеш ли да я научиш да казва „целувка“ като тебе?

— Не знам. Мисля, че не мога.

— Ще се опиташ ли?

— Да, мамо. Още целувка и за мен?

Същата вечер Франческа разказа на Маша за странния начин, по който общуваха близначките.

— Забелязала съм го много, много пъти, госпожо — каза бавно Маша. — Това ми напомня за една история, която разказваха в моето село, в Русия, преди повече от петдесет години. Имаше две близначета, момчета, в съседното село. Още си спомням как майка ми и леля ми си говореха шепнешком за тях. Близнаците си разговаряли на език, който никой не разбирал. Хората си мислели, че може би те са… никой не знаел…

— Маша, а те били ли са нормални?

— О, да, госпожо. Престанали да разговарят по този начин, когато навършили шест или седем години и всички помислили, че са забравили странния си език. Говорели като всеки човек наоколо. Точно тогава аз заминах за Петербург и повече не чух за тях, както и за хората от моето село.

Франческа не знаеше с кого да се консултира по този въпрос, а също и за всички останали проблеми, които възникнаха в живота й. Единствената й връзка със света бяха телефонните обаждания на Мати и Марго. Разбираше, че ако журналистите усетеха, че Франческа Върнън Валенски живее сама с две близначки в Биг Сур, щяха да я преследват до края на света, докато не изровят цялата зловеща история. Тя не се опитваше да предпази Сташ, а само Дейзи — да не се разчуе какво бе сторил нейния баща.

Всякога, когато й се налагаше да отиде до Кармел за продукти и други необходими неща, които не можеше да намери в малкото магазинче, което снабдяваше с храна неколцината постоянни жители на местността, Франческа оставяше децата с Маша и слагаше такива овехтели дрехи, кърпа за глава и тъмни очила, че никога не би могла да бъде разпозната. Не смееше да се сприятели с никого. Доверяваше се единствено на Мати и Марго. Живееше пестеливо, приемаше живота си в хижата, без да се срамува — заради децата. Една по една продаде чрез Марго кристалните вазички със скъпоценните цветя. За всяка една от тях получаваше около хиляда и петстотин долара, но те бяха достатъчни, за да се издържат цели шест месеца. Остави последно яйцето от лапис: щеше да го продаде, когато свършеха останалите скъпоценни предмети. Марго го беше описала на един бижутер в „А ла виел Руси“ в Ню Йорк, който й беше казал, че ако е истинско Фаберже, може да получи за него двадесет или тридесет хиляди долара. Че беше истинско творение на Фаберже, в това нямаше съмнение, си мислеше Франческа. Всяка нощ, преди да заспи тя се проклинаше, задето бе оставила така неразумно бижутата си заради едната гордост; ядосваше се за парите, които небрежно беше пръскала за дрехи, коли, книги, екстравагантни подаръци и хиляди ненужни вещи, докато живееше в Холивуд.

От време на време Мати й изпращаше сценарий, даден му от някой, все още надяващ се продуцент, „за да го предаде, ако може“. През първите три години Франческа отказваше, без да погледне тези предложения. Не можеше да си представи, че ще остави сами Маша и децата, за да се снима няколко месеца.

Две години след заминаването на Франческа, Сташ получи писмо от Мати. В него му съобщаваше, че Франческа смята, че сега, когато Дейзи е на три години, трябва да се запознае с баща си. Ще му позволява да посещава детето четири пъти в годината, в три последователни дни по четири часа на ден при условие, че никога не се опитва да види Франческа или да узнае къде живее. Трябваше да отиде в хотел „Хайланд“ в Кармел и да чака.

Сташ излетя от Лондон още същата сутрин. Няколко часа след пристигането му в хотела служителят от рецепцията му съобщи, че има посетители. В скромно обзаведеното фоайе на провинциалния хотел го чакаше Маша, хванала за ръка Дейзи.

Франческа и Даниел въобще не се виждаха. Сташ не зададе въпроси на Маша, а тя се ограничи само да поздрави мъжа, сукал някога мляко от гърдите й.

След първия час, прекаран заедно със силната, смела и красива дъщеря, Сташ започна да й рисува картинки — върлинести фигури на мъж и малко момиченце, украсени с големи, червени сърца. Обясни й, че всеки път, когато получи по пощата такива рисунки, това ще означава, че той мисли за нея всяка минута. И наистина, изпращаше й ги в писма всеки два или три дни до следващата им среща. Тогава, щом останеха сами, той я питаше дали ги е получавала.

— Да, татко.

— И харесваха ли ти?

— Да.

— А спомняше ли си какво означават?

— Че ти мислиш за мене.

— Пазеше ли ги?

— О, да, татко, запазих ги всичките.

— А къде ги пазеше, скъпа моя Дейзи?

— Дадох ги на Дани.

— О-о!

— Тя обича да си играе с тях.

— Дейзи, ела да отидем при котенцата.

Всеки път, когато се завърнеше от Калифорния в Лондон, Сташ се опитваше да си наложи да не брои седмиците до следващата среща с Дейзи. Но напразно. Не можа да устои на изкушението да разпита един съдия, когото познаваше лично. Той не спомена нито дума за съществуването на Даниел, а само каза, че след като вече не живее заедно с жена си, тя е ограничила до минимум контактите му с детето. Адвокатът му обясни, че единственият начин да се преодолее това е да бъде ангажирано общественото мнение. Но не бе за препоръчване. Често в подобни случаи, когато детето пораснеше, контактите ставаха по-лесни, още повече, че можеше да се влияе на разума на детето. Той продължи да чака с оная дива, неукротима, но отчайващо безпомощна ярост, както през първата година от службата му в Кралските ВВС. Вярваше, че накрая ще излезе победител. Ако не сега, то все пак скоро.

Когато Дейзи беше петгодишна, помагаше истински на майка си в поддържането на реда в хижата. Оправяше своето и на Дани креватчета, почистваше стаята, в която спяха, избърсваше чиниите, поливаше и плевеше зеленчуковата градинка. Франческа, която току-що беше получила от Мати нов сценарий (доста добър) обясни на Дейзи, че ще й се наложи да отсъства от къщи за кратко време, за да свърши една работа и да спечели пари за всички тях.

— Колко време няма да те има? — попита уплашено Дейзи.

— Само шест седмици — отговори Франческа и момиченцето избухна в плач.

— Дейзи, ти си достатъчно голяма, за да ме разбереш. Шест седмици не е чак толкова много време. Ще си бъда вкъщи веднага, щом отминат. Само шест недели и шест понеделници… ще минат бързо.

— И шест вторници, и шест среди — каза тъжно Дейзи. — Мамо, ще спечелиш ли много пари?

— Да, миличко.

— И щом ги спечелиш, ще си дойдеш веднага в къщи?

— Да, скъпа, в секундата, когато свърша работата.

— Добре, мамо, разбирам — каза примирено Дейзи. Малко по-късно Дейзи и Дани размениха дълга поредица от звуци и срички. Дани сякаш задаваше въпроси, а Дейзи й обясняваше всичко. Накрая на този странен разговор Дани, която ходеше вече без проблеми, застана на четири крака, като бебенце, отиде, лазейки до ъгъла на стаята, дръпна една парцалена черга и се зави с нея. Стоеше мълчалива, с тъжно личице, обърнато към стената.

— Дейзи, какво й каза? — попита разтревожена Франческа.

— Казах й точно каквото ти ми обясни, мамо. Тя не разбра. Просто не можа да ме разбере. Опитвах се отново и отново да й обясня, но не можах. Тя не знае какво означава да се върнеш вкъщи, нито — да спечелиш парички.

— Опитай се пак да й обясниш!

— Опитах се… но тя не иска сега да ме слуша. О, мамо, аз наистина се старах.

— Добре, добре… миличко. Май че няма да заминавам. Просто беше една идея. Ще кажеш ли на Дани, че няма да заминавам, че ще си стоя у дома?

Дейзи обви с ръчички шията на майка си и притисна пухкавото си, топло личице до нейната буза.

— Не бъди тъжна, мамо, моля те, само не бъди тъжна! Аз ще ти помагам много. Ще ти помогна да спечелим парички. Обещавам ти.

Франческа погледна храброто малко момиченце с блестящи очи, с платиненоруса коса, заплетена на дълга до кръста й плитка, с коленца, обелени от приключенските скитания навътре в гората, с ръце, които вече не бяха по бебешки пухкави, а здрави, жилави и умели.

— Сигурна съм, че ще ми помагаш — засмя се безгрижно Франческа. — Сигурно ще измислим нещо… нещо забавно.

— Не може ли да помолим татко?

— Не! Дейзи, това е единственото нещо, което никога, никога не трябва да правим.

— Защо не?

— Ще ти обясня, когато пораснеш…

— Ох — въздъхна Дейзи, — ето още едно нещо, което трябва да помня, че ще ми обясниш, когато порасна…

— Защо, толкова ли са много?

— Доста са, мамо. Но няма значение. Не искам пак да си тъжна.

Изведнъж Дейзи промени темата на разговора.

— Мамо, наистина ли съм принцеса? Татко ми каза, че съм истинска принцеса.

— Да, така е.

— И Даниел ли е принцеса?

— Разбира се, че и тя. Как може ти да си принцеса, ако Дани не е?

— А ти, мамо, ти кралица ли си?

— Не, Дейзи, не съм кралица.

— Но в приказките майките на принцесите са винаги кралици? — каза озадачена Дейзи.

— Едно време и аз бях принцеса, Дейзи — каза тихичко Франческа.

— Едно време?… А защо вече не си принцеса?

— Дейзи, мила Дейзи, твърде е сложно, за да го разбереш сега. А освен това „принцеса“ не значи нищо, просто една дума, нищо особено, за което да се притесняваш. Тук не живеем в свят на принцеси. Не ти ли харесва така, както сме — ние двете и Маша, и Дани, и сърничките, и пойните птички? Не е ли достатъчно това, Дейзи?

Нещо в погледа на Франческа накара Дейзи да се съгласи с майка си. Но в себе си тя мислеше, че: не е достатъчно. Тя не разбираше много неща и като че, ли никога нямаше да получи отговор на най-важните въпроси, които я вълнуваха и които не се осмели нито веднъж да зададе: защо татко й идваше да я вижда толкова рядко, защо никога не бе поискал да види и Дани? И най-важният от всички въпроси: какво лошо бе сторила Дейзи, за да си тръгва баща й само след няколко дни? По тези въпроси не бяха разговаряли никога, дори с намеци, но нещо караше Дейзи да разбира, че никога, никога не трябва да ги задава.

— Маша, гледай, изчистих всичкия грах.

— Колко грахчета изяде, мъничкото ми?

— Само шест. Осем. Може би десет.

— Знам, че са по-вкусни сурови. И на мен ми харесват повече.

— Ой, Маша, ти винаги знаеш всичко!

— А-а, дали ще казваш така след десет години?

— Маша, Маша… защо Дани се различава от мен?

— Какво?… Какво искаш да кажеш?

— Ние сме близначки. Това значи, че сме родени заедно. Мама ми го каза. Това значи близначета — две бебета в една и съща майка. Но Дани не говори като мен, не може да се катери по дърветата, не може да тича като мен — толкова бързо, страхува се от гръмотевиците и от дъжда, не може да рисува като мен, да нарязва месото си, не може да брои като мен, не може да си върже обувките… Защо така, Маша?

— Ох, Дейзи, не знам.

— О, Маша, ти знаеш. Ти знаеш всичко на света. Мама няма да ми каже, но ти винаги си ми казвала всичко.

— Дейзи, ти си се родила първа. Това е всичко, което знам.

— Родила съм се първа? — Дейзи беше изумена. — Близнаците се раждат заедно, затова са близнаци. Ти си наивна, Маша!

— Не, Дейзи, близнаците се раждат един след друг. Те са в една майка, както мама ти е казала, но първо единият излиза от майката, после другият. Ти си била родена първа.

— Значи аз съм виновна — тя говореше бавно, като за нещо, което доста отдавна е подозирала, но сега се е потвърдило от авторитетното мнение на възрастните.

— Не бъди глупаче, моето момиченце! Такава е била божията воля и никой не е виновен за това. Трябваше да го знаеш, вместо да приказваш така! Дейзи?

— Да, Маша?

— Успя ли да разбереш?

— Разбрах, Маша — да, беше разбрала. Тя беше родена първа, значи тя е виновна. Маша винаги разправяше за божията воля, но Дейзи усещаше, че когато започне да говори така, самата тя не разбира нищо.

 

 

Отмина 1957 година. Зимните бури покриха с отломки от дървета закътаните плажове на Биг Сур, късокрили кюкавци трепереха от студ сред пометените от бурния вятър пясъци, огромни вълни сякаш извиваха странни мостове над скалистия бряг, откъдето често долиташе рева на морските лъвове, понякога можеха да се видят и отплаващи навътре в океана групи китове.

Франческа бе открила в Кармел един занаятчия, който изработваше лампи от довлечените от морето дървета. Реши да спечели малко пари, като ги събира по плажовете, изчиства ги и му ги носи от време на време. Обикновено слизаше сама на брега, но един ден, през ранната пролет на 1958 година, взе Дейзи и Дани със себе си. Остави Дани на грижите на Дейзи и тръгна сама по плажа. Увлечена да събира парче по парче, тя изведнъж забеляза, че е изгубила от погледа си децата.

— Боже милостиви! — извика тя и хукна назад. Изведнъж замръзна на мястото си. Дейзи седеше на топлия пясък, далеч от вълните. Държеше в скута си Дани, несръчно, защото и двечките бяха почти еднакво високи. След седмица щяха да навършат шест години. Дейзи люлееше Дани и по движението на устните й можеше да се разбере, че й пее песен. От време на време Дейзи погалваше с ръка косата на Дани и я целуваше по бузката. Красивото лице на Дани както винаги изглеждаше щастливо и доволно. Някакъв пълен душевен мир обзе Франческа, чувство на радост — толкова проста и толкова всеобхватна, че тя понечи да падне на колене. Бе се оказала права. Беше взела единствено възможното решение. И бе възнаградена.

Седмица по-късно Мати Файърстоун бе поръчал светкавичен телефонен разговор с Лондон. Когато Сташ вдигна слушалката, чу безутешното хлипане на Мати.

— Ела тук по възможно най-бързия начин. Франческа я няма… тя е мъртва. Връщала се от Кармел по шосе 1, карала от страната на стръмния бряг… Винаги я предупреждавах… Един луд, който карал самосвал, влязъл на завоя в нейната половина, тя изскочила от пътя… паднала в морето.

— А Дейзи? — изкрещя Сташ.

— Франческа е била сама. Аз отидох до хижата и докарах Маша и децата у нас. Ела да ги вземеш, Валенски… Ти си единственият човек, който сега имат на тоя свят. Бог да им е на помощ!