Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (2)

1

— Винаги бихме могли да снимаме на покрива на Американската радио корпорация — каза Дейзи, като се разхождаше край парапета, над който се издигаше висока метална решетка, предназначена да предпази евентуални самоубийци. — Вие, хората от „Емпайр Стейт Билдинг“, сте обладани от параноя — посочи тя презрително към преградата зад нея. — Но, г-н Джоунс, ако нямаме изглед точно оттук, губим цялото послание на рекламния клип.

Безмълвен и учуден, униформеният мъж гледаше как Дейзи изведнъж подскочи високо и се хвана с една ръка за металната решетка. С другата ръка тя махна моряшката си шапка, под която бе напъхала косата си, и я разпусна свободно. Платиненият водопад бе подхванат от вятъра и превърнат в милиони непокорни, ослепителни нишки.

— Слезте, госпожице — каза умолително мъжът, който отговаряше за наблюдателната площадка на зданието. — Вече Ви казах — не е разрешено.

— Вижте, аз просто се опитвам да Ви покажа какво точно търсим — настояваше Дейзи. — Това е рекламен клип за лак за коса. Кажете ми — възможно ли е въобще да се рекламира лак за коса, ако вятърът не духа в нея? Представете си разкошна коса, която пада на талази — вятърът е съществен елемент, г-н Джоунс.

Униформеният служител гледаше объркан към Дейзи — със смут и възхищение. Той изобщо не можеше да я разбере. Тя беше млада и по-красива от всичките жени, които бе виждал досега, но бе облечена в старомодно бейзболно яке, на гърба, на което се мъдреше напомнящият за отминала слава надпис „Бруклин Доджърс“, панталон на моряк от Американските военноморски сили, а на краката си бе обула мръсни маратонки. Човекът бе твърде далеч от представата за романтичен мъж, но всичко, свързано с Дейзи, възбуждаше въображението му с непривично очарование. Той откри, че не може да откъсне поглед от нея. Тя беше висока колкото него, не по-малко от метър и седемдесет, и нещо в походката й му подсказваше, че е спортувала активно; той бе доловил това преди още да я види как подскочи и се улови за пръчката на решетката, откъдето сега жестикулираше — безстрашна, дръзновена, като че ли се опитваше да улови лъч от самото слънце. Служителят от покрива усещаше особената яснота и интонация на говора й, което го караше да мисли, че тя може би не е американка. Но пък кой друг, освен една американка, би се облякъл като нея? Когато се появи за първи път, единственото, за което тя помоли, бе разрешение да снима рекламен клип на неговия покрив. И ето я сега — виси там горе, като ангел божи на коледно дърво. Слава богу, че днес бе затворено за посетители.

— Просто не можете да се качвате там, горе. Последния път, когато дойдохте, въобще не ми казахте, че искате да снимате отгоре — каза той с упрек в гласа, като внимателно се приближаваше към нея. — Не е разрешено. Би могло да бъде доста опасно.

— Но всяко голямо изкуство не признава правилата — весело отговори Дейзи, като си припомняше как преди седмица, когато за първи път дойде тук, двайсетдоларовата банкнота осигури сътрудничеството на г-н Джоунс. В джоба й имаше още много такива банкноти. Преди години един рекламен продуцент я бе научил да се движи навсякъде с удобно прегънати пари.

Дейзи се покатери малко по-нагоре и пое дълбоко дъх. Беше свеж, ослепителен пролетен ден на 1975 година и вятърът бе издухал цялата мръсотия от града; реката, която течеше край острова, бе синя и жива като самия океан, а Сентръл Парк приличаше на огромен ориенталски килим, разпънат в подножието на сивите жилищни сгради на Пето авеню.

Тя се усмихна на объркания мъж, който я гледаше.

— Вижте, г-н Джоунс, аз познавам и трите манекенки, които ще участват в клипа. Едното от момичетата живее само със сурови зеленчуци, а освен това тренира карате и скоро ще получи черен пояс; другото току-що подписа първия си договор за участие във филм, а третото е сгодено за петролен магнат. Е, възможно ли е три истински американски момичета като тези да имат намерение да скочат? Ние ще построим здрава, абсолютно сигурна платформа, на която ще ги снимаме. Лично аз гарантирам за това!

— Платформа?… Та вие никога не споменахте…

Дейзи скочи на покрива и се приближи към него. Тъмните й очи, не съвсем черни, а с цвета на сърцевината на огромна виолетова теменуга, отразяваха светлината на късния следобед и останаха приковани в мъжа, докато тя сръчно бутна в ръката му две сгънати банкноти.

— Г-н Джоунс, съжалявам, ако съм Ви разтревожила. Съвсем честно — тук е абсолютно сигурно, би трябвало и вие да опитате.

— Аз просто не знам, госпожице…

— О, хайде — опита се да го придума Дейзи. — Нали ми бяхте обещал, че всичко ще е готово за понеделник? Нали ми обещахте, че в шест сутринта ще работи специален товарен асансьор за снимките?

— Но вие никога не казахте и дума, че снимките ще се правят над равнището на покрива — промърмори Джоунс.

— Равнището на покрива! — каза възмутена Дейзи. — Ако ни трябваше просто изглед от високо, в града има поне една дузина сгради, където можехме да снимаме. Но ние искаме вашата, г-н Джоунс, и никоя друга.

Сценарият на рекламния клип изрично посочваше „Емпайр Стейт Билдинг“. Какво друго можеш да очакваш от „Ревлон“, освен да усложни живота ти? Като бъркаше във вътрешния си джоб за допълнителна двайсетачка, тя си спомни, че преди три години, когато започна работа като помощник-продуцент, за първи път видя как един таксиджия, без капка угризение, прибра четиридесет долара, за да изключи брояча, и остави таксито си да бъде снимано шест часа в една улична сцена.

„Но вие подкупвате хората“, бе възразила тогава Дейзи. „Считай, че плащаме наем, ако искаш да останеш в бизнеса.“ Бяха я предупредили и тя прие съвета. Сега, когато беше станала опитния продуцент, създала едни от най-хубавите рекламни клипове на всички времена — ако си падате по рекламите — Дейзи се бе научила да се справя лесно с възраженията, когато понякога се сблъскваше с тях. Г-н Джоунс бе може би по-труден от доста други хора, но тя се беше справяла успешно и с по-тежки случаи. Следващата й маневра, до която прибягваше понякога, обикновено уреждаше въпросите.

— О, как забравих да Ви кажа? — каза тя, приближавайки се още повече към него. — Директорът искаше да знае, дали ще Ви снимам в рекламата, ей там, в дъното, като пазач на ключовете от кралството. Можем да Ви платим само минималната ставка по актьорската тарифа, затова не се чувствайте задължен да се снимате, ако не искате. Можем да наемем актьор, който да се снима вместо вас, но няма да е същото…

— Ами…

— И, разбира се, ще трябва да Ви гримираме — хвърли тя на масата най-силния си коз.

— О, предполагам, че ще трябва… Да-а, без вятър в косата, кому ще е притрябвал лак? Разбирам какво искате да кажете. Хм, грим, значи… А може би ще трябва да облека и някакъв костюм?

— Униформата Ви ще свърши отлична работа, точно това ни трябва. Довиждане, г-н Джоунс, до понеделник рано сутринта.

Дейзи му махна весело с ръка и тръгна към покритото помещение в средата на покрива. Докато чакаше асансьора да се изкачи до осемдесет и шестия етаж, русокосото момиче, облечено с бейзболно яке родена принцеса Маргьорит Александровна Валенски — си помисли: Какво щастие е, че човек на този свят винаги може твърдо да разчита на едно — всеки иска да е в шоубизнеса!

 

 

Господин Джоунс беше само един от многото мъже, завладян от очарованието на Дейзи Валенски. Между първите от тях бе прочутият фотограф Филип Халсман, чиито снимки на кориците на „Лайф“ бяха най-многобройните в историята на списанието. В късното лято на 1952 година той бе изпратен да направи първата официална снимка на Дейзи за корицата на „Лайф“, тъй като абсолютно всички — или поне така си мислеха издателите на списанието — искаха да узнаят как изглежда детето на принц Сташ Валенски и Франческа Върнън. Внезапната сватба на големия герой от войната и ненадминат играч на поло с несравнимата и романтична американска филмова звезда заинтригува целия свят и подклаждаше всякакви слухове, които се разрастваха и преувеличаваха благодарение на изолацията, в която заживяха принц и принцеса Валенски след раждането на първата им рожба през април.

Сега, през месец август, Франческа Върнън Валенски седеше във високата трева на една швейцарска поляна и държеше в ръцете си Дейзи. Халсман намери, че актрисата е замислена, дори малко тъжна. Той вече я беше снимал два пъти преди това; втория път, когато спечели „Оскар“ за ролята на Жулиета. Но сега това, което го интересуваше, бе смеещото се дете, дори повече от тайнственото настроение на майка му. Мъничкото момиченце приличаше на някакъв нов вид роза със своите невъобразими цветове. Наистина, помисли си той, само поколения внимателна селекция биха могли да създадат това дете, което имаше класическите тъмни очи на своята майка италианка и невероятния топъл цвят на кожата на една тосканка — цвета на онова място от зрялата праскова, което човек първо посяга да отхапе. И все пак, малката главица бе покрита по саксонски със сребърни къдрици, които обграждаха живото й личице като цветно венче.

Маша, старата дойка на Сташ Валенски, все още част от семейството, го информира с пълното съзнание за собствената си важност, че косата на принцеса Дейзи е точно копие на нейния баща, когато бил дете. „Това е истинска руса коса“, обясни тя гордо, „която с възрастта ще стане златиста, но никога пепеляво кестенява.“ Тя се гордееше с тази коса на рода Валенски, характерна за много поколения назад — да, в ония далечни дни на най-ранните потомствени руски благородници — болярите, които образуваха свитата на царете близо хиляда години преди Петър Велики. Освен това, запита тя почти с негодувание, нима нейният господар не произхожда по пряка линия от скандинавския принц Рюрик, основал през 800-та година руската монархия? Халсман побърза да се съгласи с нея, че косата на малката Дейзи ще остане винаги руса. Като си припомни нетърпящото възражения поведение на Маша и това, че скоро ще отнесат детето за вечеря, той светкавично се залови да оползотвори оставащото му на разположение време.

Тактично реши да не моли Франческа да му позира как скача от земята, любимият му номер след снимки на седящи хора, който му бе донесъл голям успех при много прочути личности и сановници от най-висок ранг. Вместо това, фотографът използва своя чар, за да придума Сташ Валенски, който стоеше зад него и наблюдаваше сцената, да позира с жена си и детето.

При цялата си самоувереност и излъчваща се властност обаче, Валенски не изглеждаше спокоен пред фотоапарата. По-голямата част от своя четиридесет и една годишен живот той бе изживял с две фрази, скрити в дълбините на съзнанието му. Едната беше от Толстой: „… да живееш като благородник е проблем на самия благородник и само човек с такова потекло може да го постигне.“ Другата фраза бе открил в една парцалива книжка за хиндуистката религия, попаднала в ръцете му по време на краткия му възстановителен престой в болницата, след като бе принуден да катапултира от своя изтребител „Ураган“ при „битката за Великобритания“: „Бъди като орел, извисил се над бездната. Орелът не мисли за своя полет — той просто чувства, че лети.“

Нито един от двата ръководни принципа в живота му не му позволяваше да се чувства удобно, застанал неподвижен пред фотоапарата. Той стоеше толкова вдървен, че Халсман, в проблясък на вдъхновение, предложи да отидат до оборите, където деветте понита за поло на принца живееха в единични боксове под грижите на трима коняри.

Франческа полюшваше в ръцете си Дейзи, докато Валенски показваше отличителните белези на животните. Обхванат от ентусиазъм, принцът тъкмо беше поканил фотографа да разгледа устата на любимото му пони Мерлин, когато Халсман полюбопитства дали животното би допуснало да качат Дейзи на гърба му.

— Защо не? Мерлин е толкова спокойна.

— Но то не е оседлано — възрази Франческа.

— Толкова по-добре. Все някога Дейзи ще трябва да се научи да язди неоседлан кон.

— Та тя дори не може да седи самичка — каза нервно Франческа.

— Аз нямам намерение да я оставям да язди.

Принцът се засмя, решително взе детето и го постави да седне върху ниската извивка на гърба на понито, между слабините и плешките на животното. Франческа се приближи, за да прикрепи момиченцето, и ето че най-сетне Халсман успя да щракне снимката си за корицата на „Лайф“: великолепният мъж и прекрасната му съпруга, ръцете им, прегърнали малкото телце, възбудените им лица, обърнати нагоре към феята, облечена в рокля като пролетна ливада, ръчичките й, пляскащи възторжено във въздуха.

— Тя въобще не се страхува, Франческа — възкликна гордо Сташ. — Бях сигурен, че няма да се уплаши. Жените от рода Валенски яздят от стотици години, нали ти казвах?

— И неведнъж, скъпи — отвърна през смях Франческа, но той не успя да заличи напълно нотките на тъга, които се прокрадваха в очарователната й насмешка — смях, заглъхнал след кратък миг. Именно тогава Халсман реши, че е дошъл моментът да помоли Валенски за коронната си снимка: принцът, отскочил във въздуха. Когато подхвърли идеята, Валенски за кратко се поколеба. После, вземайки Дейзи от гърба на Мерлин, той я улови под мишниците й, вдигна я високо над главата си и подскочи право нагоре, със свирепия скок на диво животно. Детето изпищя възторжено, а Франческа Валенски потрепери, тя, която някога бе безразсъдно смела. „Защо ли женитбата я беше променила толкова?“ — зададе си въпроса Халсман.