Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (16)

15

От всички възможни различия в човешките вкусове, навици, интереси и предпочитания едно от най-силните е това, което дели хората на такива, които обичат или не обичат конете. Хората може да обичат котки или кучета, но те не считат, че нямат нищо общо с онези, които са безразлични към животните. Любителите на коне не само че не се опитват да разберат хората, които не дават пукната пара за тези животни, но самата мисъл, че подобни хора съществуват и при това са огромното болшинство от населението, ги кара да се съмняват в бъдещето на цивилизацията. Любителите на коне може да са държавни глави или професионални безработни в ежедневието си, но всички те имат една-единствена страст, силна като страстта на оня рицар от средновековните кръстоносни походи, който искал да види Ерусалим. Култът към конете, които превръщат в свой идол, е толкова значим в техния живот, колкото кокаина или аплодисментите за други. Може би не всички те знаят, че най-ранното произведение на изкуството, познато на археологията, е една шестсантиметрова фигурка на кон, изработена от бивника на мамут — един истински шедьовър със своята изящност, който датира от преди тридесет и две хиляди години. Но ако знаеха този факт, те биха го приели като още едно потвърждение, на правотата им. За тях е съвсем естествено, че кроманьонците от ледниковата епоха са оценявали по достойнство конете двадесет и пет хиляди години преди зората на човешката цивилизация. Нормално и очаквано, след като те вярват, че конят е най-съвършеното творение на природата, разбира се, без да изключват от сравненията човека.

— Глупаво, тъпо, слабоумно животно! — всичко това бе казано доста тихо на коня от Патрик Шанън. Не би искал да го прави достояние на останалите. Той вземаше частни уроци по езда на откритата площадка към една конюшня в Пипак, Ню Джърси, която се намираше само на час и четвърт път с кола от Манхатън. През последния месец шофьорът му го караше всяка вечер до школата по езда, след приключването на изпълнения, с многобройни ангажименти работен ден като президент и основен действащ служител на „Супракорп“, корпорация с бюджет два милиарда долара. Това означаваше, че трябваше да изостави светския живот, както и игрите на скуош в Университетския клуб след работа, които бяха единствената му възможност да се освободи от напрежението, заслужен отдих след тежкия работен ден и то заради нещо, толкова изнервящо, нелепо и унижаващо достойнството, в което никога не би могъл да стане наистина добър. На тридесет и осем години Патрик Шанън беше природно надарен атлет, но той сякаш беше роден с топка, всякаква топка. Израстването в приют за сираци бе спомогнало да се развият много от естествените му заложби да играе с топка, но ни най-малко умение да язди или каквото и да е друго, свързано с коне. Как мразеше тези същества! Те пръхтяха и се дърпаха раздразнено, обръщаха главите си и се опитваха да те захапят за крака с грозните си, огромни зъби и отстъпваха назад като глупави деца, когато видеха нещо, което не им харесваше, и пристъпваха настрани, когато се предполагаше, че трябва да вървят напред, и спираха, за да пасат трева, докато не дръпнеш юздата, и никога не потегляха, когато ги пришпориш.

Миришеха добре, това бе единственото хубаво нещо, което можеше да каже за тях. Конската фъшкия беше най-приятно миришещото говно, което беше срещал, не можеше да не им се признае.

Порядъкът на събитията, който беше качил Патрик Шанън на гърба на един кон, беше ясен. Беше се вживял в идеята да присъедини към „Супракорп“ още една компания за недвижими имоти, с единствен собственик Хамилтън Шорт. Хем Шорт бе предложил на Шанън да му гостува за уикенда през следващия месец в Мидълбърг, Вирджиния, докато се опитва да го уговори за сделката. Шорт, който беше сигурен, че Шанън язди, бе казал нещо за „малка разходка с коне“. Приемайки поканата, Шанън си даде твърде късно сметка, че не спомена нищо за това, че никога не се беше качвал на кон. Той не познаваше цялата дълбочина на лудостта на любителите на коне, но бе общувал достатъчно с тях, за да знае, че единствената приемлива причина здрав, прав мъж да не язди със счупен крак. Предположи, че много от тях яздят дори със счупен крак и беше напълно прав. След като прие поканата на Шорт, ездата се превърна в предизвикателство за него, отстъпващо единствено на любовта му към риска.

Пат Шанън беше роден да рискува, той знаеше, че способността да се справи с един случаен неуспех бе жизненоважна част от довеждането до успех на поетия риск. Но неговите неуспехи — а те не бяха много — бяха просто неудачи на бизнеса и никога не се дължаха на липса на усилия или подготовка. След като съществуваше възможността да се научи да язди, той щеше да го стори.

Шорт беше му казал, че има няколко „много приятни пътечки“ в имението, по които могат да пояздят. Шанън беше изпратил един от секретарите си да провери как стоят нещата и информацията, която получи, бе, че имението се казва „Фейърфакс Плантейшън“, заема хиляда и осемстотин акра земя, има писта за частни самолети, къща с прислуга от двайсет души и по най-скромни изчисления струва четири милиона долара.

Не беше нужно да си много умен, за да се досетиш, че щом трябваше да препускат из близо две хиляди акра земя, предстояха дълги часове на седлото. А Шанън беше умен, дори прекалено умен. Един умен ирландец може да се счита измежду най-умните представители на човешката раса. Нима не беше казал ирландецът Джордж Бърнард Шоу, любимецът на Шанън: „Един живот, изпълнен само с щастие! Няма жив човек, който би могъл да го понесе, това би било адът на Земята.“

Пат Шанън си спомни мрачно тази мисъл, като за петдесети път тази вечер подкарваше коня в лек галоп.

— Напредваш — каза сухо Чък Байърс. Интонацията на гласа му изключваше всякаква възможност за одобрение в тази забележка. Никога през живота си не бе имал подобен ученик. И се надяваше никога друг път да не му се случи. Шанън му беше казал, че иска да се научи да язди. Чудесно — много хора искаха. Но никога не бе срещал човек, който да иска да язди в тръс на края на първия урок, в лек галоп след втория урок и да препуска в галоп след третия.

Байърс му беше казал, че това е невъзможно. Беше му заявил, че ще си счупи някой крайник или ребро и го беше накарал да подпише декларация, че школата не носи никаква отговорност за всички възможни травми на човека, и че Шанън носи отговорност за травмите, нанесени на коня. Но копелето беше постигнало своето, яздеше в галоп след три урока, въпреки че по начина, по който вървеше към колата, Байърс можеше да каже със сигурност, че всеки мускул на тялото му го болеше жестоко.

Този човек е демон, помисли си Байърс. След третия урок Шанън беше изпратил електротехници да прокарат осветление около ездитната площадка, така че да бъде в състояние да язди до късна вечер. Настояваше за тричасови уроци всеки ден и плащаше толкова много, че Байърс трябваше да приеме предложението, въпреки семейните възражения. Не можеше да види жена си и децата, откакто започнаха това безумие с Шанън.

Нещо в целенасочения начин, по който Шанън се зае със задачата да се научи да язди, караше Байърс да се държи откровено отмъстително към него. За Байърс язденето беше последният остатък от рицарството на света, магическо царство, което хвърляше мост между миналото и настоящето както нищо друго, един спорт, превърнал се в негова религия и любов. Той ставаше все по-кисел, когато наблюдаваше невероятния напредък на Шанън, който приличаше на робот. За това копеле всичко беше механично, той не усещаше магията на коня, за него ездата беше просто още един начин за придвижване. Той никога не оставаше след урока на онзи ритуален половин час приятни коментари около ездата. Не, човекът просто казваше едно кратко „лека нощ“ и изчезваше в огромния си черен Кадилак и умореният шофьор, който бе чел през цялото време, го откарваше към града. Байърс беше горд, чувствителен човек и разбираше, че се отнасят към него като към временна необходимост. Той беше убеден, ако имаше робот учител по езда, Шанън щеше да предпочете него. Той никога не почувства, нито пък Шанън му даде да разбере, че смята преподаването на уроци по езда като една човешка професия, която изисква човешки контакт с инструктора. За него всичко беше едно предизвикателство, с което трябваше да се справи, едно препятствие, което беше нужно да преодолее, едно неприятно задължение, което щеше да остави зад гърба си. Пристъпваше към урока с пълна концентрация на силите и волята, като че къртеше скали с група каторжници, над които размахваше камшик свиреп надзирател. Той съжаляваше за изгубеното време на площадката не по-малко, отколкото Байърс съжаляваше, че го обучава.

През изминалия месец само веднъж размениха думи, несвързани с обучението. Байърс забеляза, че Шанън накуцваше силно, обут в новите си ботуши от „М. Дж. Науд“, многоуважаваната фирма, от която беше купил и красивите си дрехи за езда.

— Май че имате проблеми с ботушите, господин Шанън? — отбеляза Байърс не без злорадство.

— Глезените ми кървят — каза Шанън с тон, който доказваше неопровержимо твърдението му. — Предполагам, че винаги е така, когато обуеш нови ботуши.

— Не е задължително. Не всички страдат като вас.

— Кой номер носиш, Байърс?

— Четиридесет и трети.

— Това е моят номер. Ще ми продадеш ли ботушите си?

— Какво? О, господин Шанън мисля, че не искате тези ботуши.

— По една случайност ги искам, те са точно това, което търся. Хубава кожа и добре разтъпкани, носим един и същ номер, а със сигурност ти имаш и други ботуши.

— Разбира се, че имам.

— Ще ги платя каквото поискаш Байърс, но искам ботушите ти. Ще ти дам двойно на цената, която си платил за тях — по дяволите, нека бъде тройно.

— Сигурен ли сте напълно в това, което казвате, господин Шанън? — Байърс не показваше, че е обиден.

— За Бога, човече, това не са свещени реликви, а най-обикновени ботуши. Защо да вдигаме излишен шум? — попита Патрик по-остро, отколкото си даваше сам сметка. От три часа страдаше ужасно от болките, въпреки че никога нямаше да го признае.

— Вземете ги! — каза рязко Байърс. — Подарявам Ви ги! Беше правил какво ли не през живота си, но никога нямаше да си позволи пазарлък за носени ботуши.

— Благодаря ти, Байърс, искрено ти благодаря! — му каза Патрик. Ако питаха него, това бе най-малкото, което този човек можеше да направи за него, въпреки че никога не би го лишил от печалбата, която можеше да има от сделката. Бизнесът си е бизнес. Той не можеше да проумее култа към принадлежностите за езда, грижата за всички кожени такъми, които принадлежаха към света на ездачите.

Когато му подаваше износените ботуши, Байърс си казваше на ум: Защо не ти го начукам, Пат Шанън? Кой, си въобразяваш, че си ти, твойта мамка?

Подобна мисъл бе минавала през главата на много хора, с които Шанън се беше сблъсквал през живота си, но всички те бяха принудени да признаят, че за какъвто и да се мислеше Патрик Шанън, накрая се оказваше истина. Това го правеше не особено симпатичен на доста голяма група от хора и ако си беше дал труда да се замисли над причините, щеше да им даде право. Особено, след като беше забравил имената им по своя път към върха. Не се съобразяваше с никого и с нищо; инстинктивно независим, успехът му почиваше на плановете, които сам чертаеше, без да търси или да се интересува от ничий съвет.

Само няколко мъже в света на бизнеса Патрик Шанън смяташе за равни. За него никой, който беше наследил своето предприятие, независимо от богатството и властта му, не можеше да бъде включен в това общество на равни. Трябваше да си изградил всичко със собствените си ръце, Бог е свидетел, както самият той.

В приюта, където той израсна, беше спечелил стипендия за началното училище „Свети Антоний“, в което учеха момчета католици. Стипендията бе отпускана от бивш ученик на училището, сега възрастен, бездетен милионер, за момче, което беше кръгъл сирак и имаше отлични постижения и в учението, и в спорта.

В „Св. Антоний“ Патрик откри първия свят, който трябваше да завладее. Нищо от света на съучениците му — момчета от семейства, които принадлежаха към горните слоеве на средната класа от Източното крайбрежие — не му беше познато. Техните гледни точки и нещата, които считаха за даденост, бяха терра инкогнита за него.

През първите две години той наблюдаваше, слушаше и учеше. Винаги се чувстваше по-удобно с възрастните от училището, отколкото с връстниците си. Речта му беше правилна, така както беше говорил през целия си досегашен живот при монахините. За щастие, училището изискваше носене на униформа и всички момчета ходеха еднакво облечени. Научи, че косата му бе стригана твърде късо досега, че агресивността му на футболното и бейзболното игрище е приемлива и че каквото и удоволствие да изпитваше от упражняването на ума си, за предпочитане бе да показва своята интелигентност на изпитите или на тестовете в края на учебната година, отколкото да я демонстрира сред съучениците си.

На третата година той беше готов да изплува от дискретното място, което заемаше във всяко отношение, с изключение на спорта. Пат Шанън бе набелязал грижливо момчета, с които искаше да стане приятел, отсявайки онази половин дузина от момчета, които се проявяваха отлично не само на изпитите и в спорта, но и като характери. В края на четиригодишното си обучение в „Св. Антоний“ той имаше шестима приятели, с които никога по-късно не се раздели. Верността беше неговата религия. Ако, който и да е от приятелите му го помолеше да отиде при него в Сингапур до полунощ на другия ден, той щеше да бъде там без никакво допълнително обяснение. Без собствено семейство, той си бе създал семейство от чужди хора. Душата му винаги се бе отличавала със суровост, но и с любов, която той криеше от всички и даваше на малцина.

През последната година в училището Пат беше председател на класа, капитан на отбора по ръгби и първенец по всички предмети. Спечели пълна стипендия за Тюлени, където се дипломира за три години, вместо за четири, като поемаше допълнително натоварване с учебен материал през летните ваканции и ограничи спортните си занимания в американския футбол. На двадесет и три години Патрик Шанън бе завършил Харвардския бизнес колеж и бе готов да завладее света.

Седмица преди дипломирането му бе ангажиран да постъпи на работа при Нат Темпъл, основателят на „Супракорп“ преди няколко десетилетия. Шанън си даде десет години, за придвижване нагоре по стълбата, която щеше да го изведе близо до върха на корпорационната структура. Определи първите три за ожесточена, неуморна работа. Пат Шанън беше съвсем наясно от гостуванията при приятелите си, че за да живееш добре бе нужно време и пари, а той щеше да разполага и с едното, и с другото, по негови изчисления, на двайсет и шест години. Въпреки че беше достатъчно нетърпелив да се наслаждава на хубавите неща в живота, самодисциплината му и вродената му целеустременост му помогнаха да се придържа строго към предначертания план. Никога не бе помислял, че може да се ожени за пари — много от сестрите на съучениците му бяха готови да му ги предоставят, но самата идея предизвикваше неудоволствие у него. Той беше длъжен да направи сам парите. За него това беше необходимост от самодоказване, по-силно от всичките му стремежи досега, и всяка негова победа го водеше към нови предизвикателства, с които искаше да премери сили. В живота на Шанън няма равни, спокойни места, където да се изправи и да се огледа назад със задоволство от спечелената битка, от играта, в която се бе наложил, от цялостното постижение.

Сега, на тридесет и осем години, той бе преситен от успехи. Нат Темпъл, човекът, който пръв бе съзрял неговия потенциал, се бе оттеглил като президент на „Супракорп“ преди три години. Бе запазил почетната длъжност председател на управителния съвет, като остави Шанън да управлява този конгломерат, който той бе успял да разшири и да удвои дивидентите на акционерите за времето, през което беше поел ръководството му. Заплатата и премиите на Шанън надхвърляха седемстотин и петдесет хиляди долара годишно.

Значителен брой от най-големите акционери на „Супракорп“, всички те финансово могъщи и консервативни хора, не бяха напълно сигурни дали одобряват Патрик Шанън. Той имаше неприятели, които следяха внимателно неговите действия. Те негодуваха срещу твърдостта, с която Нат Темпъл стоеше зад гърба му и му възложи управлението на корпорацията, завиждаха на младостта и на успехите му; това бяха хора, които мразеха риска. Тези врагове стояха мирно за момента, но изчакваха и наблюдаваха, готови да изритат Шанън, ако само им даде такава възможност.

Шанън бе придобил всички материални облаги, които съпътстват подобен род успехи. Апартаментът му бе в района на площада на Обединените нации, обзаведен по проекти на Джон Саладино в стил, който наричаше „елегантно отчуждение“. Стил, който не допадаше на Шанън, въпреки абстрактното му възхищение от него, но това той откри твърде късно. Беше член на клубовете „Сенчъри“, „Ривър“ и „Юнивърсити“. Притежаваше къща в Истхемптън, която почти нямаше време да ползва. И неизбежния развод с една жена, която би трябвало да опознае по-добре, преди да се ожени — красавица от хайлайфа, с онзи плътен, чувствен, сладникав глас, към който другите жени изпитват мигновено недоверие и антипатия и може би с право.

Нямаха деца. Ако имаха, вероятно Шанън не би се решил на развод и то не по религиозни причини; той никога нямаше да забрави самотата, в която израсна без родители. След като приключи с краткия си брак, той си позволи връзки единствено с второстепенни момичета, които обладаваше с такава силна, пълна и чисто физическа усърдност, че те се чувстваха като унищожени съчки от огън, разпален от небрежно захвърлена клечка в есенна гора. Възможността да се влюби истински и да бъде наранен от любовта, той избягваше с лекота. Любовта, обичаше да разсъждава той, е най-големият риск, който би се осмелил да поеме в живота си.

„Супракорп“, с мрежата си от компании — козметика, парфюми, храни, списания, напитки, телевизионни станции и недвижимо имущество — бе неговото бебе. Децата му бяха момчетата от Полицейската спортна лига. Прекарваше с тях всичкото време от почивните си дни, което можеше да отдели, и в това не беше посветен никой от неговия свят. Когато беше с тях, от него бликаше безкритична, невзискателна, екстравагантна обич. За неговите момчета часовете прекарани с него, бяха като силен морски вятър в безоблачен летен ден. Той разкриваше пред тях възможностите, които предоставяше животът, и се стараеше да им предаде познанията и уменията, които владееше, било как да удариш топка, как да пускаш хвърчило или как да извършиш многоцифрено деление. Годините не бяха променили усмивката му, тя продължаваше да бъде открита, печелеща, и очите му все така блестяха възторжено сини, когато обявяваше победата, но сега две дълбоки отвесни линии се врязваха отстрани на устата му и хоризонтални линии браздяха високото му чело, върху което винаги падаше черната му коса, колкото и да се стараеше да я отметне назад.

Патрик Шанън се бе придвижвал сам напред в живота, през детството и младостта си и не можеше да си спомни дори ден, в който да не бе напредвал към целта си. Той никога не бе истински млад. Никога не бе играл. Никога не бе имал време за безотговорна, безгрижна свобода. Беше твърде много, казваше на себе си, че бе натрупал успехи, власт, пари, знания и бе запазил малката си група от приятели, без да изпита горчивината на носталгията по неизживените игри и развлечения.

И нещо повече, сега той можеше — горе-долу — да се справя с проклетата, ненавистна езда.

 

 

Когато Хамилтън Шорт, едрия изпечен, ловък манипулатор с недвижими имущества, направи първия, втория и третия си милион, той ги превърна в съкровищни бонове и забрави за тях. На четиридесет и две години, вече шкембест и олисял, оставил на сигурно място десетия си милион, той не срещна особени трудности да убеди Топси Мълипс, приятно и скромно осемнайсетгодишно девойче от старо, но обедняло семейство от Вирджиния, да се омъжи за него. През следващите осем години, когато работата караше семейството да се мести в Далас, Маями и Чикаго, Топси роди три деца, момичета, а Хам направи още милиони. По негови изчисления сега той разполагаше с двадесет и пет милиона, а бизнесът му с недвижими имоти никога не е бил толкова процъфтяващ.

С последните остатъци от парите на семейството си, Топси се бе записала в една прочута школа по усъвършенстване на ездитното изкуство и там бе срещнала много момичета от Ню Йорк и Лонг Айлънд, от богати светски семейства. Тя следеше развитието им в модните списания и светската хроника на вестниците с разяждаща я завист. Беше се оженила за пари и всичко, което й донесе това, бяха три бременности и краткотрайни запознанства в три, по нейно мнение, провинциални града. Единственият начин да бъдеш наистина част от модния свят беше да те считат модна в Ню Йорк Сити — други места не съществуваха на тесния хоризонт на Топси.

Все пак тя си даваше ясна сметка колко трудно беше за непозната жена да завладее терен в живота на Ню Йорк, особено ако разполага единствено с няколко приятелства от ученическите години, отдавна избледнели — жени, чиито съпрузи едва ли можеха да се считат за някакъв плюс на дадена вечеря. Тя взе решение да започне своя поход за завладяване на Ню Йорк от собствена територия — от Вирджиния, където семейството й беше известно и уважавано. Реши, че отговорът се криеше в придобиването на едно имение в сърцето на Северна Вирджиния, където се простираха хиляди квадратни мили, известни като ловната провинция; това щеше да премахне проклятието на новобогаташките пари. Когато Хам бе известен от Топси, че беше време да купят място в Мидълбърг, град от 833 жители, разделени доста удобно на две групи — милионери и слуги — в думите й се усещаше нещо повече от нетърпеливост. Той си даде сметка за безпогрешния знак, че само едно значително, много значително имение би му гарантирало, че бракът щеше да тече в удобното, добре подредено и сигурно русло, на което беше свикнал и което смяташе за вечно.

На двадесет и пет години Топси бе превърнала заложеното във външния й вид в неоспорима красота. Седем години брак, през които единствено раждането на децата я отвличаше за кратко време от грижите за себе си бяха излъскали до блясък хубостта и на жена с разкошна кестенява коса и лешникови очи. Едрите гърди, широкият ханш и тънката талия, които бяха привлекли погледа на Хам Шорт, бяха все така съблазнителни. Въпреки че сега доста рядко се сещаше за тях, той наистина не би искал да има домашни проблеми. Той не беше сладострастник, едно бързо чукане веднъж на една или на две седмици бе всичко, което искаше, но държеше много в дома му да цари мир и спокойствие, докато печели нови милиони. Мидълбърг или Маями му беше напълно безразлично, щом Топси щеше да спре да се оплаква от липса на светски живот.

За щастие Хам Шорт продължи да увеличава милионите си през следващите две години, защото възстановяването на Фейърфакс Плантейшън поглъщаше пари толкова ненаситно, сякаш беше кит, хранещ се с планктон.

Фейърфакс, голяма къща в колониален стил, бе построена през 1750 година от майстор строител, доведен специално от Англия от основателя на рода Оливър Фейърфакс. Като други заможни жители на Вирджиния от своята епоха, Оливър Фейърфакс имаше необходимия изискан вкус и познания по архитектура, за да знае, че само в Англия може да намери строителното майсторство, което изискваше. За съжаление последният Оливър Фейърфакс беше надживял семейното богатство и по времето, когато Хам Шорт купи имението, той бе почти напълно разорен. Но нищо не можеше да обезличи великолепните дърворезби из цялата къща, които легендарният Уилям Бъкланд бе изработил от мекото дърво на бял чам, в съвършено съчетание с тъмен орех и топола, отрязани от горите на имението, както и тухлите, изпечени от глина от обширните поля. Изумителната дърводелска работа на Бъкланд, която можеше да се сравни с всеки голям дом или замък в Англия, се подчертаваше от мебелите Чипъндейл, Хепълуайт и Шератон — сред най-добрите образци на тези изящни стилове от края на осемнайсетия век, тапицирани с дамаски, които възпроизвеждаха точно най-пищните тъкани от колониалната епоха. Чудесата на интериора — декораторът на Топси Шорт бе специализирал в „Инстънт Мюзиъм Куолити“ — бяха донякъде засенчени от градините, които никаква липса на грижи не можеше да засегне, защото бяха подредени по строго класически план, опасани по краищата с чемшири, достигнали до настоящето си величие след двеста и петдесет години бавен растеж. Топси Шорт трябваше да бъде доволна, че конете й могат да пасат на обширните поляни зад къщата, въпреки че самата тя би предпочела да ги вижда през прозорците на стаите във фасадната част, както много от нейните съседи.

— Божичко — казваше тя завистливо, — конете на старата Лиз Уатни Типет направо си завират муцуните в гостната й.

— Добре, хайде да изровим чемширите — предлагаше разсеяно Хам.

— Какво? Нали ще ме убие моят специалист по оформление на паркове и градини! Тези чемшири са исторически. Като тях не можеш да видиш дори в Ъпервил, нито в Уарентон, нито в Лийсбърг. Той ми каза, че дори Бъни Мелън няма толкова стари чемшири — отговори Топси, намесвайки името на некоронованата кралица на Ловната провинция.

— Тогава недей да изравяш тези проклети чемшири.

Хам Шорт, който обичаше да изпипва всичко, с което се захванеше, обмисляше грижливо различните варианти, свързани с офертата на „Супракорп“. А тя беше интересна, твърде интересна. Ако дадеше съгласието си за присъединяване на проспериращата си компания за недвижими имоти към още по-преуспяващата, оперираща е два милиарда „Супракорп“, с акциите, които щеше да получи, можеше да зареже работата по трийсетия си милион и да започне да мисли направо за шейсетия. Нещо повече, той щеше да се освободи от нуждата да наблюдава пряко и ежедневно операциите, което беше най-съществено за едноличен собственик на компания. Децата му бяха момичета и нямаше на кого да остави семейния бизнес. И най-важното, щеше да може да отделя повече свободно време за себе си и най-после да заживее като джентълмен, какъвто Топси винаги претендираше, че е. Но, от друга страна, искаше ли той действително да се откаже от контрола? Не се ли чувстваше по-доволен като ръководител на собствената си компания, която можеше да направлява по свой избор? Защо да се превръща в още една от придобивките на „Супракорп“, защо да става още един от завеждащите отдели под ръководството на Патрик Шанън? Искаше ли действително да живее като джентълмен, да се занимава с лов и с коне заедно с отбраното общество на Мидълбърг? Може би краят на седмицата, когато щеше да му гостува Шанън, би дал отговор на част от въпросите, които си задаваше сам, люлеейки се между възможността да продаде и да не продава. Беше помолил Топси да ограничи списъка на поканените именно по тази причина.

— Кои ще дойдат на гости за уикенда? — попита рязко Хам.

— Семейство Хеминг и семейство Стентънс от Шарлотвил, семейство Демпси от Кийнланд и принцеса Дейзи Валенски, която ще скицира портрет на Синди. Разбира се и твоят Шанън, и… едни хора от Ню Йорк.

Хам Шорт познаваше първите три двойки, те бяха хора от околността.

— Какви са тия хора от Ню Йорк? — попита той.

Очите на Топси се разшириха от вълнение и от очакваното неприятно развитие на нещата. Тя отговори:

— Робин и Ванеса Валариейн.

— Дамският шивач? Откъде по дяволите ти дойде на ум да ги каниш? — въпросът бе зададен по-скоро случайно, Хам не беше забелязал объркания поглед на жена си.

— Ох, Хам, не знам какво да правя с тебе! — едва не проплака Топси. — Та ти си истинско бедствие. Валариейн са — ой, как да те накарам да го разбереш — най-шикозните хора в Ню Йорк! Те ходят абсолютно навсякъде и познават абсолютно всички. В училище познавах бегло Ванеса Валариейн, тя беше три години по-голяма от мене. Последния път, когато ходих по покупки в Ню Йорк, се натъкнах на нея и изпихме заедно по едно питие, но аз съвсем не бях сигурна дали ще приемат поканата…

— Че защо да не я приемат? Не сме ли достатъчно добра компания за един шивач и жена му? — запита Хам.

— Хам, ние не сме шик, ние сме просто богати и при това не толкова, колкото са истински богатите хора! — в гласа й прозвучаха обвинителни нотки. — Безполезно е да се мръщиш… за да бъдеш наистина богат трябва да притежаваш най-малко двеста милиона. Аз винаги чета списъците на най-богатите хора в Америка, а и ти самият знаеш много добре, че сме дребни риби в сравнение с… о, няма никакво значение с кого! — тя рязко се надигна от фотьойла, в който седеше, и започна да глади с пръсти една китайска ваза, която нейният декоратор бе настоял да купи — истински пладнешки обир — за двадесет и осем хиляди долара.

— Не сме шик? И кой, по дяволите, каза, че трябва да сме шик? И да не мислиш, че давам пукната пара за това? В края на краищата какво значи „шик“ и кой избра Валариейнови да ми решават те кой е шик и кой не? — сега Хам се почувства засегнат. Той се гордееше с парите си и не обичаше да му напомнят факта, че колкото и богат да беше, стоеше все още много далеч от големите акули.

— О, Хам, най-искрено ти говоря! Това означава, че са вътре, вътре в нещата, така както ние никога няма да бъдем! Те са канени на всеки значителен прием, заемат много страници във „Вог“, „Хаус енд Гарден“ и „Аркитекчърал Дайджест“ с апартамента и със сервизите си! Та те пътуват по целия свят, за да бъдат с хора като Кристина Брандолини, Хелен Роша, Андре Оливер, Фльор Каулес Мейер, Жаклин Мачадо-Маседо — хора, с които ти никога няма да се запознаеш! Нито един прием не получава печат за качество, ако не присъства семейство Валариейн!

— Печат за качество? Топси, просто още една муха ти е влязла в главата, това е всичко. Първо трябваше да обзаведем този музей и да се сдобием с коне, които спокойно биха могли да обслужват една леко кавалерийска бригада. Сега, когато най-после станахме най-добрите приятелчета с нашите съседи, ти си тръгнала да търсиш печат за одобрение от един дамски шивач. Наистина, не мога да те разбера.

Ако Хам Шорт не беше толкова засегнат, щеше да забележи, че има известно преиграване в настойчивите уверения на Топси за шикозността на семейство Валариейн… нещо малко пресилено в позата й на засегнато честолюбие.

— Робин, Робин Валариейн е един от най-прочутите моделиери в цялата страна — каза надменно Топси. — А що се отнася до Ванеса, бих искала да те уведомя, че тя е считана за най-елегантната жена на Ню Йорк.

— Гледал съм достатъчно снимките му, за да съм наясно какво представлява. Ако питаш мен, той ми прилича на самовлюбен нарцис.

— Не ставай гаден, Хам! Те са женени почти от толкова време, колкото и ние. Мъже като теб винаги смятат, че другите, които не се интересуват единствено от правенето на пари, обезателно са хомо.

— О, значи сега им викат „хомо“? Няма ли друга по-подходяща дума?

— Не, мисля, че няма — отвърна Топси с тон, който би трябвало да означава помирение. Последният довод на Хам я бе извадил от релсите.

Когато раздразнението на Хам Шорт поохладня, Топси отново си припомни — за кой ли път — сцената, която се бе разиграла в библиотеката на Валариейнови, преди няколко седмици. Ванеса й бе наляла чаша дюбоне и я отрупваше с ласкателни въпроси.

— Кажи ми как живееш? — запита тя с очевиден интерес. — Как се чувства човек, когато прекарва по-голяма част от годината в Мидълбърг? Божествено или ужасно?

— Ако не мога да прескачам до Ню Йорк почти всяка седмица, не бих издържала — трябваше да признае Топси. — Родена съм във Вирджиния, но мисля, че по душа съм нюйоркчанка. Всичко там е ужасно спокойно… но на Хам му харесва.

— А каквото Хам хареса, го получава, така ли?

— Горе-долу.

Ванеса стана и затвори вратата на библиотеката.

— Мисля, че е престъпление една жена, очарователно красива като тебе, да зачерня младостта си в провинцията — каза тя на Топси, като седна до нея на канапенцето. Топси се изчерви от смущение и изненада. В училището Ванеса бе считана за лидерка, по която бяха загубили ума си повече от половината от съученичките на Топси. Дори тогава изглеждаше прекалено изискана и светска в детските им очи.

— Благодаря ти — промърмори Топси, като отпи от питието си.

— Казвам просто една истина. Знаеш ли как те забелязах в училище? Никога няма да забравя как изглеждаше с червеникавокестенявата си коса — сега е съвсем малко потъмняла — и дори онези отвратителни униформи, които бяхме длъжни да носим, не можеха да прикрия факта, че ти ще имаш идеална фигура. Завиждам ти, аз съм толкова кльощава — какво не бих дала да имам малко от твоите заоблености. Нима не си ме забелязвала, че те наблюдавам?

Топси само можа да завърти глава в знак на отрицание.

— Е, сигурно тогава си си мислела за други неща. Често те гледах в столовата, само с крайчеца на окото, разбира се — Ванеса се засмя и като че ли случайно хвана едната ръка на Топси. Разглеждаше я спокойно, като че ли беше гледачка, която щеше да започне да й гледа. Изведнъж се наведе и целуна отворената длан на Топси с горещите си устни, засмя се пак и пусна ръката й, сякаш нищо не е било. Това беше всичко, ето че отново и отново, за хиляден път, мисълта на Топси се връщаше към сцената от оня следобед. Питаше се какво ли би могло да последва и си отговаряше, че нищо, абсолютно нищо не би могло да се случи после — тя беше просто една глупачка.

— Хам — каза тя, връщайки се към настоящето, — хайде да не се караме, моля те. И без това съм достатъчно изнервена заради уикенда, който трябва да организирам.

— Окей, скъпа. Във всеки случай не мога да проумея защо е всичко това, но щом те прави щастлива, това е чудесно. И ако питаш мен, тези Валариейнови ще бъдат достатъчно впечатлени от нашите приятели и от Патрик Шанън, и от принцесата, забравих й името. Затова, моля те, престани да се щураш наоколо като муха без глава и внимавай да не счупиш тая китайска ваза. Да, да, разбира се, знам, че е застрахована, но просто мразя да събирам счупени парчета!

Към десет сутринта в събота всички гости на Топси Шорт се бяха събрали при конюшнята. Топси лично преглеждаше доколко подбраните коне подхождат на ездачите. Това че беше яздила, откакто се помнеше, й помагаше да се справя със задачата с привидно спокойствие. Всъщност тя бе обхваната от вълнение, върху което избягваше да разсъждава; чувстваше се неспокойна, напрегната, както от години не й се беше случвало. Щеше да се върне вкъщи, за да прави компания на Ванеса Валариейн, която на закуска бе казала с очарователен смях, че още от училище изпитва ужас от конете. Признанието й бе прозвучало като неин плюс.

Патрик Шанън седеше здраво на седлото върху голям, черен скопен кон и беше твърде напрегнат, за да вземе участие в шумните, весели разговори около него. На практика сега за първи път се качваше на кон в компанията на други ездачи, освен инструктора си. Той беше погълнат от старанието да си припомни всяка подробност, научена в уроците по езда, и да се справи с неразборията, която предизвикваха пръхтящите и риещи с копита коне, които се опитваха да се изместят един други. Помъчи се да задържи жребеца си настрана от въртящата се в кръг тълпа от ездачи и коне. Надяваше се, че животното все пак не е толкова нервно като самия него и се чудеше дали бе истина, че конят усеща състоянието на ездача си само от начина, по който той държи юздата.

Младата Сидни Шорт бе яхнала красиво пони, а Дейзи бе получила великолепна кафява кобила, която бе достигнала солидната сума от четиридесет хиляди долара на световноизвестния търг за млади коне в Кийнланд. След като закусиха заедно и прекараха в конюшнята ранните часове на сутринта, Дейзи и Сидни бързо станаха приятелки. Когато яздеше, Дейзи обичаше да е облечена безукорно. Тя сплете косата си и след това я прибра, според правилата, под жокейския си каскет от черно кадифе, който за ездачите имаше значението на каската за строителните работници. Имаше и мрежичка за коса, която придържаше краищата на плитките й, така че да не се закачват за клонките на храстите.

Хам Шорт искаше да покаже на гостите си ездаческото майсторство на дъщеря си.

— Сидни — извика той, — тръгни първа, а ние ще те следваме.

Сидни, която беше свикнала с ролята си на дете за показ, подкара понито в тръс, а после в лек галоп. Дейзи, която искаше да наблюдава момичето по време на езда, изчака известно време, докато попреминат възторжените възклицания на публиката, и погледна топчестата фигура. Седеше върху седлото на чистокръвния си кон с такова спокойствие, че приличаше на благороден рицар, потеглил на дълъг път в свежата утрин на Вирджиния… Гледката не можеше да наруши дори Тезей, който я следваше по петите със своята клатушкаща се походка на полупиян моряк.

Когато Патрик Шанън наблюдаваше отдалечаващата се Дейзи, уверено изправена на коня, той изведнъж разбра какво означава истинската езда. Която и да беше, помисли си той, тя беше нещо истинско. Цял живот, прекаран в завладяване на нови светове, бе изострил окото му и само един поглед бе достатъчен да прецени лекотата, с която някой върши нещо, което е безкрайно трудно за останалите. Той познаваше слабо балетното изкуство, но можеше винаги да каже кога една балерина е велика по тръпките, които полазваха по врата му при някои, на пръв поглед съвсем лесни стъпки и движения, които тя изпълняваше без никакво усилие. Изправеният, строен гръб на Дейзи, напълно разхлабените мускули на раменете и ръцете й, безгрижно уверената поза на главата й, когато препускаше напред, го изпълваха с възхищение… и горчивина. Той си даваше напълно сметка за великолепната пестеливост на движенията й, движения, заради които той се бе потил и страдал, и проклинал през целия последен месец. Да си способен да командваш кон с незабележимо придърпване на юздата или натиск с колене и бедра, така че проклетото животно да се понесе напред не в тръс, не в бавен галоп, а в бърз галоп — не, това не бе шега, по дяволите — трябваше да си роден за това, трябваше да ти е дадено от Бога, като едно от многото умения, които на подобни хора е писано да усъвършенстват.

Патрик Шанън никога не си позволяваше да сравнява тъжното си, самотно детство с живота на хората, населяващи света, в който сега той беше могъща сила, но понякога, доста рядко, когато попаднеше в ситуация, с която все още не можеше да се справи, усещаше болезнено чувство за лишенията на своето детство. За миг, като на лента, преминаваше през съзнанието му трудният и бавен път на неговото превръщане от недодяланото момче, което постъпи със стипендия в началното училище, в мъжа, какъвто е той днес. Другите — приятелите му от „Св. Антоний“, от Тюлейн и от Харвард — бяха имали безоблачно детство и то личеше. Може би самите те не го разбираха или не си даваха сметка, но той го забелязваше, защото не беше един от тях и никога нямаше да бъде.

Важно е да не ти пука — в това е тайната, си каза той и горчивината, която го бе обзела за кратко време, изчезна. Той си заповяда да се отпусне и в този момент Хам Шорт се приближи към него.

— Би ли възразил, ако не яздим с останалите? — попита Хам. — Аз яздя по каубойски — нещо такова като люлеещ се стол или нещо подобно — никога нямах време да науча английски като хората, но ако питаш мене не е голяма загуба.

Патрик погледна към своя домакин, който изглеждаше невероятно с каубойските ботуши и широкопола шапка, отпуснал се върху каубойското седло на едно женско пони, което изглеждаше доста спокойно.

— Както кажеш — му отговори той.

Хам Шорт се чудеше защо Шанън го гледа толкова изумено. Нямаше ли право човек да язди както му харесва, за Бога?

Ванеса Валариейн и Топси вървяха мълчаливо към къщата. От време на време Ванеса нарушаваше мълчанието с неопределените си коментари за времето, разположението на къщата и околността, които Топси едва ли чуваше. Когато тръгнаха по алеята към входа, Ванеса хвана Топси за китката.

— Покажи ми къщата — поиска настоятелно тя с плътния си, страстен глас, който беше главната й прелест. Тя беше ефирна като коприна, толкова нежна и стройна, че дрехите, които моделираше съпругът й, никога не стояха така добре на една професионална манекенка, както на нея. Нейната външност се подчертаваше от контраста между съвършено бялата й кожа и катраненочерната й коса, подстригана на права линия и с бретон, който покриваше веждите й. Тази немодерна прическа в стил принц Валиан или, както я нарече едно модно списание, „прическа с личен почерк“, беше един от характерните белези на нейния стил, който не можеше да се сбърка с никой друг. Отличителни черти бяха и нейната широка, ъгловата челюст, почти ориенталските очи, винаги гримирани с тежък грим, голямата уста, на която слагаше яркочервено червило и безочливото хилене на всяка от снимките, отпечатвани често в списанията. Имаше красиви ръце, дълги и слаби, гъвкави и силни като ръцете на скулпторка или пианистка. Въпреки това никога не носеше маникюр или пръстени на тънките си, елегантни пръсти. Ванеса нито веднъж не допусна компромис или промяна във външния си вид. За нея дългият й нос беше като знак за кралски произход. Беше избрала да облече в прохладната утрин на Вирджиния тънка рокля от черен кашмир, доста сложен модел, на ушите си носеше огромни, златни обици, а на ръката си осем гривни от Дейвид Уеб. Бе подбрала нарочно тоалета си, поради явното му несъответствие с обстановката в утринния час — тя изпитваше удоволствие от ефекта на подобни контрасти.

Объркана и смутена, Топси поведе гостенката си през няколкото салони и стаи с големи маси в стил „Хепълуайт“, обемисти столове „Шератон“ и подбрани нарочно портрети от Съли, за да допълнят ансамбъла. Домакинята се суетеше и объркваше стилове и периоди, към които принадлежаха мебелите, забравяше най-простите наименования, разтреперваше се пред влизането във всяка нова стая, не защото се съмняваше в изискаността на обстановката, а защото усещаше с цялото си същество елегантното, интригуващо присъствие на Ванеса, която вървеше до нея, без да я докосва, но все пак доста по-близо, отколкото хората обикновено вървят заедно. Изпитваше нервност като пред първия си танц.

— Всичко е очарователно — промълви Ванеса — и толкова много се връзва с тебе… когато си тук, Ню Йорк ти се струва безкрайно груб и примитивен. Но сега, моя млада Топси, не мислиш ли, че можеш да ми покажеш и стаите на горния етаж?

Любопитна съм да видя спалнята ти — салоните на една къща никога не разкриват същността на домакинята, както нейните интимни стаи, нали? Може би съм прекалено любопитна? Просто съм виждала вече толкова много чудеса в обзавеждането, че се чувствам болна от завист. Следващия път, когато ни дойдеш на гости в Ню Йорк — надявам се, че това ще стане скоро — ще можеш да ме разбереш.

Сърцето на Топси заби лудо. Вълшебни думи, обещание — тя беше получила покана за гостуване!

В спалнята на Топси Ванеса седна на края на огромното легло с балдахин, надиплен от двеста и петдесет метра коприна с цвят на праскова. Балдахинът бе извоюван от Топси след схватка с нежелаещия да го приеме декоратор.

— А това е letto matrimoniale?^[1] — попита Ванеса, като посочи с вял жест към леглото.

— Letto… о, разбирам. Не, Хам спи в друга стая. Той обича да работи до късно и започва да звъни по телефона твърде рано.

— И той ли идва да посети леглото на своята жена или тя отива при него? — продължи невъзмутимо Ванеса.

— О, не… как…

— Ах, Топси, колко си сладка… пак се изчерви, както в Ню Йорк. О, аз знам, че когато хората ти говорят такива неща, ти само се изчервяваш още повече… Но не можах да устоя на изкушението. Седни тук… Не мога да разговарям с тебе, когато си на километър далече — Ванеса потупваше покривката на леглото, докато Топси, почти неохотно, седна до нея. Ванеса хвана ръката й и прекара кръг по дланта й с един от дългите си, изящни пръсти. — Чудех се дали ще ни поканиш… след това, което се случи в Ню Йорк, не ме напускаше мисълта, че лесно можем да станем близки, много близки приятелки… за щастие… Мислех за теб всеки ден… усещах, че можем лесно да станем много, много близки приятелки… Би ли ти доставило удоволствие това, моя млада Топси?

Ванеса лениво наплюнчи върха на пръста си и с бързо движение докосна нежно средата на отворената длан на Топси. Топси ахна от недвусмисления знак, който й бе даден, но не дръпна ръката си. Тогава Ванеса поднесе ръката й към устните си и започна да смуче леко пръстите й, един по един, от основата до върха на ноктите. Топси изпъшка.

— Харесва ти, нали, моя малка Топси? Помниш ли първия път, когато целунах ръката ти, колко учудена беше? Помниш ли още какво ти казах — че съм те наблюдавала и съм ти се наслаждавала преди много години?

Топси кимна мълчаливо.

Силна и бърза като мъж, Ванеса хвана с едната си ръка Топси през кръста, наклони се и едва докосна с устни шията й, точно над ключицата.

— Скъпа, няма да правя нищо, което не ти харесва… не се страхувай от мен… не се страхуваш, нали? Добре.

Ванеса беше събула обувките си и бързо отиде по чорапи до вратата и я заключи. Върна се на леглото, където Топси, полуседнала, полуизлегната, я гледаше с широко отворени очи, в които се четеше съпротива и изкушение.

— Колко си прелестна — все още обута с обувки! — Ванеса се засмя с плътния си смях. — Хайде, да се освободим поне от обувките… — Ванеса се наведе и свали обувките на Топси. — Затвори очи! — прошепна тя. — Остави ме да бъда добра с теб, ти имаш нужда някой да бъде добър с теб, нали, моя малка? Някой, който иска да изпиташ нещата, за които винаги си мечтала, но никога не си почувствала истински… о, да, сигурна съм, че е така… още щом те погледнах, разбрах, че си готова да дойдеш при мен — докато говореше, умело разкопча блузата на Топси и освободи сутиена й, който се закопчаваше отпред. Топси имаше разкошни, заоблени гърди, с големи кафяви зърна, които изпъкваха на бялата пищна плът.

— О, но ти си толкова красива! Ти си великолепна… Бях сигурна в това! — прошепна Ванеса и леко прекара върха на пръста си по полуотворените устни на Топси. Тя наблюдаваше внимателно своята жертва, която не искаше да подплаши с някое прибързано движение. С топлите си, ловки пръсти очерта линия от гърлото надолу между гърдите, обикаляйки всяка от тях, но се стараеше да не докосва зърната, които виждаше, че стават издути и твърди. Сластолюбива като разгонена котка, тя имаше безкрайна воля да изчаква собственото си задоволяване и нищо не я възбуждаше така, както въвеждането на една жена в света на опияняващата наслада, която можеше да й даде.

— Топси, всичко е за теб… аз не искам нищо… не трябва да помръдваш дори на сантиметър… само легни и ме остави да те погледам — докато разкопчаваше и сваляше полата й с нежно движение, отново започна да смуче пръстите на Топси, като ги вкарваше в широката си уста и прокарваше по тях опитния си език. Топси потрепери, не можеше да повярва, че е възбудена толкова от едно докосване по гърдите и пръстите на ръката. Успокои се, когато Ванеса й каза, че не иска от нея да прави нищо… просто нямаше да знае какво трябва да прави. Сега Ванеса хвана всяко зърно с петте си опитни, галещи, нежни пръсти и започна леко да го тегли нагоре в два остри, твърди върха. Чак когато Топси не беше повече в състояние да стои мълчалива и започна да стене, залепи бавно устата си и прекара върха на езика си по едното от горещите й зърна, после по другото. Прекара дълги, дълги минути, без да се откъсва от тези едри, кафяви зърна, като ги натискаше и ги потупваше с бързи движения на езика си, докато ги възбуди до болка. Едва тогава протегна надолу ръцете си и смъкна останалите дрехи на Топси.

Тя държи очите си все още затворени, забеляза Ванеса, докато събличаше бързо дрехите си. Добре, така е по-лесно… когато е за първи път. Сложи едната си тънка, но силна ръка под главата на Топси, а другата започна да движи надолу бавно, влудяващо, едва докосвайки с пръсти кожата, прекара я през корема и я задържа точно над тъмния триъгълник на гъстото й окосмяване. Топси не показа, че протестира и Ванеса се премести, с онази грациозност, която я правеше прочута, възседна женското тяло, притискайки коленете си към закръглените бедра. После седна назад и започна да милва с пръстите си ханша, бедрата й и надолу, чак до върха на пръстите й, сетне отново нагоре, като избягваше съзнателно да докосва, къдравите й косми. Видя, че ръцете на Топси се размърдаха, едната се протегна надолу и хвана ръката й, теглейки я към венериния хълм, който повдигаше нагоре към нея. Ванеса освободи ръката си и прошушна.

— Не, не, почакай… още не си готова…

Започна да гали нежната кожа от вътрешната страна на бедрата на Топси, пръстите й се преместваха все по-нагоре и се задържаха точно на гънката, където започваха косъмчетата. Топси изстена умолително и отвори крака. Ванеса видя влагата, която блестеше на срамните устни. Самата тя усещаше влагалището си толкова напрегнато и търсещо облекчение, че едва се въздържаше да не започне да го търка в тялото на другата жена, но успя да си наложи да чака. Наведе се и започна да духа в гъстите косми, докато къдричките се отделиха и откриха набъбналия клитор. Тогава отново изкара езика си и задвижи острия му връх по нежния орган, без да спира за миг, като понякога го смучеше с цялата си уста, друг път едва го допираше с леки светкавични докосвания.

— За бога, искам, искам, не мога повече, искам вътре! — изпъшка Топси, която не беше в състояние да търпи повече.

Ванеса събра трите средни пръста на дясната си ръка и ги пъхна на един-два сантиметра в отворените, изгарящи устни. Като обезумяла Топси се надигна нагоре и Ванеса, коленичила, се наведе отново и залепи алчната си, пареща уста между краката й, смучейки ритмично клитора, а същевременно плъзна трите си силни пръста във влагалището и започна да ги движи, като ту вкарваше само върховете им, ту целите — докъдето можеха да достигнат. Единственото, което чувстваше в този миг Топси, бе върховно удоволствие — твърдите кокалчета на пръстите предизвикваха възбуждане, каквото никога не беше изпитвала от гладката кожа на пениса, а смукането, о, това беше нещо, което тя никога не беше сънувала, че може да съществува. Усети, че се задържа на върха на оргазма, задържа, сдържа и сетне бе разтърсена от спазми, които се разплискваха на талази по цялото й тяло и я караха да крещи, обладана от неизпитвано дотогава сладострастие.

Докато Топси все още трепереше и извиваше нагоре бедрата си, Ванеса се хвърли върху нея и за първи път я целуна по пресъхналите отворени устни, притисна влагалището си, едва покрито с черни косми, към нейния венерин хълм и като я сграбчи с две ръце за задните части, започна да се търка упорито, непрекъснато, за да достигне скоро до мощен, разтърсващ оргазъм, който бе задържала толкова време.

Минути, много минути отминаха преди Топси да седне на леглото, все още замаяна, но осъзнаваща отлитащото време.

— След десет минути гостите ще се върнат за обяд… и Хам ще започне да ме вика. Сигурно изглеждам ужасно?

— Изглеждаш великолепно — отговори й Ванеса, която бързо обличаше дрехите си. — Имаш ли някъде из къщи колан с жартиери и чорапи?

— Купих преди време едни… за Хам… не мисля, че помогнаха много. Защо питаш?

— Ще ги сложиш ли заради мен? Без гащички. През целия ден, през цялата вечер, през целия утрешен ден? Така аз ще те гледам и ще си мисля как мога да те опипвам под роклята… а ти ще ме гледаш и ще знаеш за какво мисля…

— Ох!

— Ще го направиш ли?

— Да, господи, да!

Когато гостите на Хам Шорт се събраха, за да изпият по нещо преди обяд, Робин Валариейн се приближи до жена си и я прегърна.

— Как мина ездата, мое съкровище? — попита тя, като отвори широко издължените си, ориенталски очи.

— Прекрасно! Наистина е срамота, че си започнала да се страхуваш от конете, бедничкото ми котенце. А при теб, беше ли добър ловът?

— Превъзходен, просто превъзходен.

— Надявах се, че ще е така. Почти ти завиждам.

Дейзи обядва със Сидни и сестрите й в детската стая и после прекара следобеда в скициране на малкото момиче върху неговото пони. По-малките сестри, на седем и на пет години, които също знаеха да яздят, погледаха с уважение известно време, но накрая, отегчени, се измъкнаха навън. Дейзи поработи, докато усети, че момиченцето не издържа повече да позира, и после се отдаде на голямото удоволствие, което й даряваха гостуванията при хората с конете в почивните дни — самотната езда, придружавана единствено от Тезей. Тези часове на самота, галопираща, свободна, забравена от света, нехайна, щастлива, сякаш носена от порива на пролетния вятър, бяха лукс, който не би могла никога да си позволи по друг начин и тя се възползваше от всяка свободна минута, която й оставаше от рисуването. Привечер, когато последните лъчи на слънцето се сбогуваха със земята, тя се прибра неохотно, остави коня в конюшнята и сетне се качи в стаята си, за да се изкъпе и приготви за вечеря.

Това беше едно от нещата, които най-малко й се нравеха през тези уикенди, помисли си тя, като събличаше внимателно дрехите за езда; именно тези задължителни официални вечери на гостите, тези задължителни разговори, този задължителен образ на принцеса, който домакинята очакваше, по-точно изискваше от нея. Кики често бе изразявала учудването си защо й е толкова неприятно, защо го поддържа единствено, за да продава по-лесно творбите си: „Бих обожавала да съм принцеса!“, казваше тя, тръскайки строго глава на Дейзи. Не беше способна да обясни, дори на Кики, това, че когато започна да изкарва хляба си сама, се почувства като самозванец в образа на принцеса Дейзи Валенски, сякаш нямаше право на титлата. Разбира се, титлите бяха извън времето на съвременния свят, с изключение на онези малко на брой страни, където все още управляваха монарси, но много хора продължаваха да ги носят с името си, без притеснението, което изпитваше тя.

Когато Дейзи се потопи в топлата вана и усети по тялото си приятната милувка на водата, изведнъж се почувства натъжена — беше оная тъга, която я спохождаше от време на време и срещу която упорито се бореше, без да разбира нейните причини. Изживяваше периоди на депресия, които виждаше да се приближават подобно на първи признаци на морска мъгла, леко затъмняваща светлината. Някъде дълбоко в подсъзнанието й поникваше бурен, който бързо израстваше и превръщаше в жалки отломки установения ред на нещата в нейния живот. Когато изпадаше в такова настроение и се намираше вкъщи, тя се пъхваше в леглото, завиваше се с всички възможни завивки, обула краката си в дебели вълнени чорапи, и лежеше трепереща часове наред, мъчеше се да си представи някакво събитие, някакво място или просто случка, която би я върнала в действителността. Вземаше Тезей при себе си, рошеше козината му и го притискаше, силно.

Ако се опиташе да разнищи тази отчайваща тъга, да потърси корените й, я връхлитаха моментално куп неприятни въпроси, на които не можеше да даде отговор никой от живите днес близки й хора.

Какво щеше да бъде, ако например беше живяла с двамата си родители, както повечето хора на този свят? Какво, ако майка й, като други жени, разделени от съпрузите си, беше успяла да обясни на малката Дейзи защо се налагаше те да живеят скрити в Биг Сур, откъснати от целия свят? Дори ако обяснението нямаше тогава много смисъл за нея, щеше да я задоволи някак си, докато порасне голяма и разбере сама. Какво щеше да стане, ако баща й беше й казал защо трябваше да бъдат заедно толкова кратко време и той да си тръгва внезапно, среща след среща, оставяйки я да живее в постоянен страх, че никога няма да го види отново, въпреки писмата, които й пращаше? Какво, ако майка й — превръщаща се във все по-избледняващ спомен за всеотдайна закрила и обич — не беше я напуснала, без дори да си вземе сбогом, изгубвайки се в морето в оня слънчев следобед? Или пък ако баща й бе разрешил да живеят с Дани, вместо да налага онова жестоко, фанатично мълчание за нейното съществуване? Или ако не беше умрял, когато тя бе само на петнайсет години, ако беше все още жив и усещаше неговата закрила само поради факта, че съществува? Как щеше да се чувства, ако Рам беше истински по-голям брат, мил и загрижен, с когото можеше да сподели всичките си вълнения и проблеми, а не болен, умопомрачен човек, за което единствено тя и Анабел знаеха?

Дейзи излезе от ваната и започна да се облича. Докато разресваше косата си, погледна фалшивите смарагди на Кики, които лежаха на тоалетката. Колието и гривната се съчетаваха отлично с жакета от зелен туид, но жалко за обиците — щяха да се скрият от косата. Намери няколко фиби и затъкна в косите двете големи овални обици от изкуствени смарагди и диамантчета. Тази вечер реши да разпусне свободно косата си върху раменете, след като цял ден я беше държала сплетена. Със зеления си костюм с панталон приличаше на един млад Робин Худ, тръгнал да отмъщава на богатите. Когато бе напълно готова, погледна твърдо образа си в огледалото, сякаш пред нея стоеше плашлив кон, и каза с висок глас:

— Дейзи Валенски, няма никакъв смисъл от въпроси като „Какво щеше да стане, ако…“. Каквото било, било!

Патрик Шанън успя да познае, че влизащата в салона жена е момичето, от чиято езда се бе възхищавал тази сутрин, само по начина, по който държеше изправена главата си. Той не беше я виждал нито на закуска, нито на обяд и можеше да реши, че е една от новопристигналите гости на семейство Шорт.

При влизането на Дейзи в стаята, където останалите се бяха вече събрали, сякаш времето спря за част от секундата, разговорите секнаха за миг и после отново се възобновиха.

Дейзи не познаваше никого и Топси я представи на всеки един от гостите. Когато се приближиха до Патрик, той си помисли: Ето коя била тя — трябваше да се сетя по-рано! Никога не бе имал време да следи новините и клюките за светските знаменитости, но като всички останали имаше представа за нейното съществуване. Смътно си спомняше, че като ученик бе виждал бебешката й снимка на корицата на списание „Лайф“.

Стиснаха ръцете си с формална усмивка. Дейзи се мъчеше да запомни имената на новите си познати, които можеха да бъдат възможни бъдещи клиенти, а Шанън се опитваше „да я подреди в класьора си“. Беше човек, който обичаше незабавно да преценява хората, да ги поставя на полагащото им се място в собствената си система от стойности, за да знае какви могат да бъдат бъдещите му отношения с тях. Вече беше отхвърлил хората с конете като безкрайно несъществени в неговата схема на живот, беше класифицирал Ванеса и Робин Валариейн като личности, с които никога няма да му се наложи да работи и, обратно, бе потвърдил убеждението си, че Хам Шорт е човек, с когото би могъл да работи добре и взаимно изгодно — допадаше му неговия стил. Когато Дейзи се обърна, за да бъде представена на семейство Дъмпси, той вече имаше мнение за нея: още една пеперудка — разглезена, капризна, суетна галеница на съдбата. Бе научил добре урока, даден му от бившата му съпруга… познаваше този тип жени.

По време на вечерята преценката му се потвърди от разговорите, които водеха Дейзи, седнала от дясната му страна, Дейв Хеминг и Чарли Дъмпси.

— Никога няма да забравя играта на баща ти по време на турнира в Монтерей през трийсетте години — каза на Дейзи Чарли Дъмпси. — Не помня точно годината, но той играеше на трети пост, а Ерик Пъдли от Санта Барбара — на първи, Томи Хичкок — на втори и Уинстън Гест — на четвърти. За мен това беше най-великият отбор, който някога се е събирал.

— Глупости, Чарли — прекъсна го Дейв Хеминг от другата страна на масата. — Най-великият отбор, който някога е сформиран, беше Гест, Сесил Шмит, Пъдли и Хичкок на трети, при цялото ми уважение към Сташ.

— Сигурна съм, че и двамата сте прави — усмихна се Дейзи. — Но никой, дори Сесил Смит, не можеше да язди като баща ми — беше привикнала през последните години с подобни разговори. Почти всеки един от тези хора имаше свои спомени за баща й и тя обичаше да слуша техните спорове. Сякаш за момент той се връщаше между живите, въпреки че често те говореха за време, много преди нейното раждане.

Когато обичайните реплики и аргументи бяха изчерпани, Дейзи се обърна към Шанън.

— А вие, господин Шанън, любител ли сте на полото? — попита учтиво тя.

— Нямам никаква представа от тази игра — отвърна й той.

— Доста оригинално.

Патрик реши, че тя му се подиграва.

— А вие, принцесо Валенски, с какво се занимавате, когато не сте арбитър на остри спорове за мачове, които са се играли преди четиридесет и пет години?

— О, с това-онова. Този уикенд рисувам скица на младата Сидни, яхнала своето пони.

— За собствено удоволствие?

— Горе-долу — Дейзи бе преценила за необходимо да не разбулва комерческото естество на посещенията си в тези имения. Фактът, че присъстваше, за да заработи пари, че прекарваше вечерите, подпитвайки внимателно дали някой от новите й познати има деца, които можеха да станат евентуален обект на нейните портрети, че на практика ни повече, ни по-малко, преследваше поръчки, бе дълбоко скрит под маската на дилетантството. Стараеше се да не прави самореклама на своите занимания, защото така или иначе познатите й говореха достатъчно за тях.

— А ловувате ли в околността, господин Шанън?

— Да ловувам? Тук? Не, разбира се.

Боже мой, помисли Шанън, след месеца, прекаран в школата по езда, не мисля, че някой очаква от мен да тръгна да прескачам огради и препятствия.

— Тогава къде ловувате? — продължи Дейзи с доверителен тон.

— Въобще не ходя на лов — каза кратко Патрик.

— Но би трябвало да ходите… или сте ходил, нали? Защо тогава сте престанал да ловувате?

Шанън я изгледа и се опита да открие злонамереност в очите й, но видя единствено пламъчето на запалената свещ, отразено от черното кадифе на очите й. Запалените свещи, хризантемите на масата, отблясъците на тежките сребърни прибори и кристалните чаши само озаряваха нейната красота, която засенчваше всякакъв друг блясък в стаята. Стори му се, обаче, че долавя някакви подигравателни нотки в озадачения й въпрос.

— Гарантирам Ви, че не ходя на лов, не съм ходил и нямам намерение никога да ходя — отвърна той с хладна учтивост.

— Но, ботушите Ви… — объркано промърмори Дейзи.

— Какво им е на ботушите? — прекъсна я малко рязко Шанън.

— Нищо, нищо — отговори бързо тя.

— Не, аз настоявам. Какво им е на ботушите? — сега вече беше сигурен, че тя се забавлява с него.

— О, нищо, единствено… но то е без значение… Колко глупаво от моя страна да обръщам внимание на такива дреболии — говореше объркано Дейзи и се стараеше да избегне погледа му.

— Искам да чуя за ботушите! — настоя непреклонно Патрик.

Това разсърди Дейзи. Ако този човек има намерение да я разпитва като свидетел по дело за убийство, хубавичко ще му даде да разбере.

— Господин Шанън, Вашите ботуши са черни с кафяво в горния край. Само един прислужник на местното ловно дружество, а това е официална длъжност в дружеството, както и водач на кучетата или водач на хайката ловци, или водач на целия лов имат право да носят подобни ботуши. Щом не ловувате, ботушите Ви би трябвало да са едноцветни.

— Ах, дявол да го вземе!

— Трябваше някой да Ви го каже — бързо добави тя.

— Искате да кажете, че това е едно от нещата, което всеки човек би трябвало да знае?

— Мисля, че няма никакво значение — отвърна Дейзи с възможно най-хладен тон.

— Значи считате, че не е „коректна постъпка“? — каза жлъчно Патрик, насочвайки гнева си към Чък Байърс, който му беше дал ботушите без никакво обяснение.

— Нечувана — отговори Дейзи, все по-ядосана.

— Тогава защо никой не ми го каза досега? Нали цял ден яздихме заедно? — в гласа му прозвуча остро обвинение към нея.

— Всички са предположили, както и аз самата, че вие ловувате. Това е простото обяснение на нещата.

— Мисля, че яздя достатъчно лошо, за да мисли някой нормален човек, че е възможно да ловувам на кон и с кучета! — отвърна той гневно.

— Може би тогава хората са били прекалено тактични или са предположили, че ще се разстроите от новината, а не са искали да се сблъскват с вашия гняв? Защо се сърдите на мене, господин Шанън? Нима аз съм Ви продала ботушите? — приключи разговора Дейзи и се обърна към Чарли Дъмпси, с когото заговори отново за поло.

Патрик Шанън остана да се бори с подозренията си, че всички, с които беше яздил през деня, са били любопитни да узнаят за ботушите му, но от вежливост не са задавали въпроси. Беше сигурен, че са се подсмивали зад гърба му.

А Шанън не обичаше да се чувства като конска задница.