Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (13)

12

— Открих, ръчно плетиво! — провикна се възбудено Кики.

— Какво? — Дейзи вдигна поглед от каталога с лекциите, който й предложиха в Санта Круз. Около половин час Кики се въртеше неодобрително около все още неразопакованите си куфари, оставени в единия ъгъл на тяхната обща спалня.

— Това е то! Това е ключът към всичко! Ръчно произведено, домашно предено, втора ръка, трета ръка, откраднато или препродадено, но преди всичко и над всичко — плетено на ръка. Искам да кажа: струва ми се, че не би искала да изглеждаме като двойка морски нимфи?

— Смятах, че съм се спасила веднъж завинаги от униформите. Не беше ми споменавала, че отново ще трябва да навличам униформено облекло тук. И би ли ми казала защо е толкова важно да обсъждаме този въпрос точно сега? — попита Дейзи. — Мислех, че тук всеки се облича, както пожелае.

— Дейзи, ти просто нищо не разбираш — въздъхна примирително Кики. — Щом веднъж си разбрала как трябва да се облечеш за дадено място или за дадено мероприятие, всичко останало си идва от само себе си. Ти си изкарала твърде много години в едно и също училище, затова никога не ти се е налагало да се замисляш по този въпрос. Но питай мене: налагаше ми се да сменям толкова много училища, че просто си дадох сметка, че за да оцелееш и да не изневериш на себе си, трябва да се размиеш в заобикалящата те среда. Сега нито една от двете ни не е незабележима, а мисля, че бихме искали да изкараме следващите четири години инкогнито или нещо такова. Никакви принцеси, никакви госпожици наследнички на автомобилостроенето в Грос Поинт, да му пикая и на автомобилостроенето, тъй че още сега навличаме ръчно изплетените пуловери, дори и да боцкат.

— Разбрано. Сега какво ще кажеш да прегледаш лекциите, които ще посещаваш? Струва ми се, че този въпрос няма да се реши от само себе си — каза Дейзи и размаха многозначително каталога.

— Има курс по сърфинг, който изглежда доста интересен. Също така гребане каяк, поддържане на велосипед и джаз танци. Но единственият, който още отсега мога да кажа, че ще посещавам, е курсът по акробатика.

— Кики, ти си невъзможна. Тези курсове въобще не влизат в оформянето на бала за дипломата.

— Щуротии.

— Аз избрах грънчарство, графична композиция, отпечатване и рисуване — всички те са необходими за голямото изкуство — каза Дейзи самодоволно. Тъй като трябва да вземем и нещо, което да покрива изискванията на обществените науки, нека се спрем и двете на „Изследване на съновиденията и халюцинациите“. О, по дяволите — тук е казано, че трябва задължително да посещаваме и лекции по западна цивилизация: струва ми се, че това е прекалено за първокурсници.

— Ще посещавам всякакви лекции, само и само да стоя тук. Имам чувството, че сме се приземили в Камелот — каза Кики, като хвърли блажен поглед през прозореца.

— Слушай, запиши се с мен в курса по езда по маркирано трасе. Трябва да вземем и нещо от физ. въз. Уф, по дяволите, това не носи точки за бала!

— Подай ми каталога — нареди Кики. А-ха! Семинар по театрални постановки отговаря на изискванията на раздел „Хуманитарни науки“ — какво ще кажеш за него? Ще участваме в пиеса, мисля, че ще бъда „супер“ в някоя драма.

— Добре. Смятам за уреден въпросът с образованието. Хайде да отидем по магазините. Или ще трябва да си купим овце?

Дейзи се бе представила напълно задоволително на приемните изпити за университета — линията на лейди Алден бе изиграла ролята си — и Санта Круз имаше честта да приеме в своите среди младата, на петнадесет и половина години, студентка от Лондон.

Кики и Дейзи живееха заедно в студентските общежития на Коуел, първият от няколкото самостоятелни колежа интернати в Санта Круз — най-хубавата рожба на голямата американска университетска система. Беше основан през 1965, две години преди постъпването на Кики и Дейзи в това експериментално учебно заведение, разпростряло се върху две хиляди акра прекрасна земя, с изглед към залива Монтерей и на 120 километра на юг от Сан Франциско.

Човек, който пътува с кола към университета от викторианския крайморски град Санта Круз, бива омаян от пищната, непокътната зеленина на просторните поля и гъстите гори на едно бивше ранчо, все още запазило старите си заграждения и няколко колоритни варници и необитаеми селски постройки.

Университетът се състои от няколко отделни колежа интернати, взели за модел Оксфорд и Кеймбридж в концепцията си за общност, но проектирани от едни от най-прочутите съвременни американски архитекти. Колежите бяха закътани толкова хитроумно сред дървета, че можеха да останат съвсем незабележими, но студентите — тези гениални брадати момчета и небрежно-елегантни момичета, които можеха да минат за участници в масовките на някой филм за живота на дърварите, сновяха от лекция на лекция и разкриваха присъствието на сградите.

Дейзи и Кики препускаха из Санта Круз, избрали лекции, които изглеждаха по-лесни, отколкото впоследствие се оказваха, и се налагаше да учат доста по-сериозно от планираното. Но те се чувстваха все по-увлечени в разкрилия се пред тях свят на художественото изкуство и театъра.

Дейзи откри, че талантът й да рисува, който бе ограничила в картинките за Дани и скиците в моментите на самота, е многообещаваща дарба, която криеше големи възможности за развитие. Тя бе увлечена от графиката и рисуването — с акварели, пастели и маслени бои; не я привличаше абстрактно експресионистичния маниер на изява, по-скоро се задълбочаваше в това, което умееше най-добре: реалистични и проникновени портрети, природни етюди и, разбира се, рисунки на коне. Кики намери отдушник на своята непокорна, любопитна и честна природа в театъра, където не можеше да учуди с нищо себеподобните си. Те всички импровизираха и изразяваха себе си, което пасваше идеално на Кики. Най-после бе намерила „развлечението“, което винаги бе търсила, а в Санта Круз даваха за него и точки за академичния бал, необходим за получаване на диплома.

Дребната, деликатна Кики се отнасяше прахоснически към своето тяло. Имаше многобройни любовни приключения, без ни най-малко да се притеснява за втълпяваните в Грос Поинт идеи за естеството на добродетелността, доброто име и общественото мнение. Единственото мнение за нейните постъпки, което имаше стойност за нея, бе собственото й мнение и стриктният морален кодекс, към който се придържаше, включваше единствено личната щедрост и абсолютната искреност. Имаше рядката дарба да се влюбва в неподходящи мъже, но бързо сама откриваше грешките си и се оттегляше, без да успее да нарани никого, освен себе си. Наблюдаваше, с греховно удоволствие, усилията на другите да я накарат да се почувства виновна. Преди всичко развлечението — защо хората не можеха да разберат това? Вземаш под мишница хубавите мигове, които си прекарал, вземаш и разочарования и „чао“ към следващото приключение. Защо трябва да се учиш от собствените си грешки? Така или иначе, следващия път ще направиш някоя нова грешка.

Дейзи и Кики живееха в една стая през цялото си следване в Санта Круз. Нощем често разговаряха до късно и споделяха преживяванията, но Кики, чийто мозък щракаше като компютър, си даваше сметка, че не разбира много неща от характера на своята приятелка. По-малка на години, Дейзи оставаше загадка за Кики в много отношения, а Кики не търпеше загадките.

Един ден през зимата на 1971, последната им година в университета, Кики подхвърли:

— Дейзи, помисли си само за клитора!

— Точно сега, преди обяд?

— Защо, искам да попитам защо е разположен там, където се намира? Целият скрит, практически невидим, неоткриваем без указания, които, по дяволите, ми писна да давам.

— Мисля, че просто трябва да им кажеш какво искаш и те ще се справят — каза Дейзи без никакъв интерес. Проблемът на приятелката й не беше нов за нея.

— Защо, дявол да го вземе, трябва да им давам топографска карта? Един мъж не трябва да показва на жената къде се намира израстъкът му! Не е честно!

— А къде според тебе трябва да бъде преместен? — опита се да бъде логична Дейзи. — Може би на върха на носа ти?

— Не че се отказвам от секса — отвърна бързо Кики, — но мисля, че има реална нужда от реформа.

— Хъмм! — Дейзи изчакваше търпеливо да стигнат до истинската тема на разговора. Щом Кики заговореше за клитора, винаги се насочваше след малко към нещо друго.

— Тъй като говорим по въпроса, Дейзи, има едно нещо, което наистина не мога да проумея в теб — продължи Кики.

— Само едно?

— Да… Как е възможно все още да си девствена? Всички те одумват — не можеш ли да разбереш? Наричат те „Госпожица Целувчица по Бузата“.

— Знам. Не е особено американско… Поставям те в неудобно положение, нали? — засмя се Дейзи.

— Нещо такова. Даваш ли си сметка, че скоро ще навършиш деветнадесет години? След няколко месеца? И все още девствена? Забрави за американското, то просто не е здравословно. Говоря съвсем сериозно, Дейзи.

— Изчаквам принца — каза Дейзи с досада.

— Глупости! Отиваш в дискотеката с Марк Хоровиц, който е луд по Джанет, но тя пък мрази танците; отиваш на езда с Джийн Ги Кабалеро; отиваш на кино с абсолютно всеки от бандата, който те покани; оставяш Тим Рос да ти купува пица, а той е толкова влюбен в тебе, че би бил щастлив да има само честта да плаща твоите наденички; отиваш в китайския ресторант в Сан Франциско с три момичета, когато, за бога, най-привлекателните момчета от университета са готови да хукнат след теб. Не искам да броя мъжете, с които се запознаваше у нас по време на ваканциите — най-знатните ергени на Грос Поинт са луди по теб, детето ми, включително и моите нещастни братлета, тези сладки задничета… Ами какво да кажем за мъжете, които срещаш, когато отидеш при Анабел през лятната ваканция? Виждала съм писмата, които ти изпращат, а ти дори не си даваш труда да им отговориш! Какво става с теб? — завърши дългата си реч Кики, пъхнала ръцете си под дрипавото пончо, с уши, пламнали от негодувание.

Внезапно Дейзи стана сериозна, погледна я. Кики си пееше тая песен повече от две години и явно този въпрос действително я занимаваше, за да го превръща в предмет на спор. А когато Кики си поставеше за задача да разчепка някоя тема, беше способна да докара Наполеон от Елба.

— Окей. Мисля, че си права. Просто не ми се иска да се забърквам с никакъв мъж, абсолютно никакъв. Не искам никой да има власт над мен. Не искам никой да си въобразява, че може да разполага, с която и да е част от мен. Не мога да допусна толкова близо никой мъж. Не мога да понасям, когато решават, че имат правото да те целунат само защото си прекарала вечерта с тях. Кой, по дяволите, ги е молил за това, кой им е дал разрешение, как се осмеляват да постъпват така, сякаш им дължа нещо?

— Хей, спокойно, малката! Успокой се! Не говорим за едно и също нещо. Предполага се, че трябва да ти харесва да имаш интимни отношения с едно момче. Никой ли не те е осведомявал за това? Не съм ли те осветлявала самата аз по въпроса?

— Но на мен не ми харесва и не искам да опитвам. Така е в момента. Ще ти се наложи да ме приемаш такава, каквато съм! — каза Дейзи и сложи точка на разговора.

— Права си, налага ми се да те приема. Но не успявам.

— Продължавай да се опитваш — посъветва я Дейзи. След пристигането си в Санта Круз, Дейзи бе тормозена постоянно от романтичните увлечения, които тя разпалваше у няколко млади мъже. Що се касаеше до нейното собствено отношение към тези романтични чувства, те събуждаха у нея по-малко съчувствие, отколкото изгубването на една блуза в обществената пералня. На никого, на никого тя нямаше да позволи и най-плахата надежда, че може да я притежава. Бе запечатала чувствата си без никакво угризение. Не носеше никаква отговорност и ако на тях им бе приятно да страдат, си беше лично техен проблем. Минутата, в която някой, с когото бе излязла, решеше, че може да превърне неутралната целувка по бузата в прегръдка, отношенията се прекратяваха. Винаги се намираха други, които да заемат опразненото място.

Почти на деветнайсет, Дейзи утвърди рано разцъфналата си красота. Копринената й златисторуса коса, която само рядко подрязваше в краищата, достигаше почти до кръста й. Както и да се опитваше да я сресва — на плитка, на грижливо завързани в опашка кичури и прибрана в кок — нищо не можеше да задържи къдричките, обсипващи челото й, слепоочията и ушите й, които опитната й ръка не успяваше да прибере в прическата. Кожата й имаше цвета на зряла праскова, наследен от Франческа и от много поколения красавици от Сан Джимиано. А очите й — те пронизваха в сърцето мъжете, които ги виждаха. В очи тъй огромни и с толкова черни зеници като на Дейзи бе невъзможно да проникнеш, но мъжете от Санта Круз никога не изгубиха кураж… Оттенък на нещо чуждестранно, което придаваше на красотата й необходимия контраст, бяха веждите й — прави и решителни над загадъчните й очи. Колкото повече израстваше пълната й, славянска уста, която, наред с русата коса, бе най-забележителната наследствена прилика със Сташ, ставаше все по-ясно очертана. В Санта Круз тя бе израснала на височина, за да достигне своите метър и седемдесет, но тялото й не се поддаде на напълняване, въпреки твърде не диетичните храни, които консумираха студентите. Беше слаба и стройна, както винаги. Яздеше всеки ден през цялата година, имаше здравите, стегнати ръце, бедра и рамене на ездач. Гърдите й бяха наедрели, но оставаха все така твърди и островърхи.

Дейзи и Кики ходеха облечени в униформите, които бяха си избрали през първата година на своето следване — джинси и ръчно изплетени пуловери: джинсите възможно най-избелели и протрити, а пуловерите — с фолклорни мотиви. Двете, известни като Валенски и Кав, бяха се превърнали в легендата на университетското средище, където беше пълно с ексцентрици, заради контраста между техните личности и външен вид, да не говорим за Тезей, който спеше в стаята им и придружаваше Дейзи на всичките й лекции. Единственото място, където не го допускаха по настояване на останалите студенти, беше столовата.

Въпреки близкото приятелство помежду им Дейзи не беше разказвала никога на Кики за Дани, на която изпращаше два пъти седмично подробни рисунки — понякога със сцени от живота, които водеше в университета, друг път със сцени от живота на Дани в интерната, защото познаваше добре учителите и приятелите на сестра си. Понякога Дейзи се запитваше дали не е дошло времето да сподели с Кики за съществуването на близначката, но година след година, все не намираше най-подходящия момент. Все още усещаше силата на абсолютната забрана, наложена от баща й, когато беше на шест години забрана безусловна, неподлежаща на въпроси и обяснения. Колкото по-дълго траеше тази забрана, ставаше по-сковаваща и по-трудна за обяснение — ужасното табу, което трябваше да се спазва, за да се избегнат някакви непонятни, ирационални, но напълно реални последици.

Единственият жив човек на този свят, който знаеше за Дани, беше Анабел, но Дейзи никога не разговаряше с нея за сестра си. След внезапната смърт на Сташ, Анабел й беше казала, че Даниел е материално осигурена. Дълбоко в душата си Дейзи усещаше, че съществуването на Дани беше тайна, която бе принудена да носи сама. Тя беше родена първа и нищо не можеше да промени този факт — все още изпитваше угризения и отговорност към Дани. Често, по средата на някое празненство, си представяше Дани, нейната двойничка, нейното друго аз, повече нейно дете, отколкото сестра. Сега Дани играеше в някоя градина или пееше прости песнички, които бе успяла да научи. Топли сълзи премрежваха очите й, защото си даваше сметка, че цяла една половинка от нея липсваше, че никога не ще познае споделения живот със сестра близначка. Единственото й утешение беше, че Дани посвоему се чувства щастлива в интерната „Кралица Анна“, където бе намерила свой дом и свое семейство сред персонала и останалите пациенти.

След заминаването за Санта Круз Дейзи рядко имаше възможност да посещава Дани, но винаги по Коледа и за Великден отлиташе за Англия, за да я види. През лятото живееше с Анабел в „Ла Маре“, така че само за няколко часа със самолет можеше да бъде при Дани. Всеки път, когато Дейзи отиваше при Дани, някой от интерната снимаше двете сестри и тези снимки, които документираха период от тринайсет години, стояха забодени на специално корково табло в стаята на Дани. Често тя ги сочеше с гордост на приятелите си от интерната и на учителите.

— Вижда Дей? Вижда Дани? Хубави? — питаше тя от време на време и знаеше, че техният отговор винаги щеше да бъде: „Да, да, хубава Дани, хубава Дей!“

По време на следването си в колежа Дейзи получаваше писма от Рам, защото всички нейни сметки — за университета, за пътувания, за дрехи — бяха му изпращани за осребряване; пак той трябваше да й изпраща чекове за сумите, отпуснати й за издръжка. Дейзи не можеше да скъса писмата или да ги изхвърли непрочетени в кошчето. За съжаление, попечителството, което Рам имаше над състоянието й, я правеше все още зависима, поне материално, от него и тя гореше от нетърпение да се дипломира, за да започне работа и да се издържа сама.

През 1967 и 1968 година писмата на Рам бяха напълно официални — той я информираше единствено, че е платил изпратените от нея сметки от приходите, които носеха акциите й. После започна да вмъква някои лични изречения в писмата си, които я обезпокоиха. Първия път, когато това се случи, той беше добавил след официалната информация за сметките й:

„Надявам се, че действията ми в миналото няма да продължават да са насочени срещу мен през остатъка от моя живот. Нито за миг не съм престанал да се осъждам най-сурово за онова, което не би могло да бъде друго, освен плод на временно умопомрачение.“

Следващото писмо, пристигнало след три месеца, беше още по-обезпокоително.

„Дейзи, никога не ще си простя това, което ти сторих. Не мога да престана да мисля колко много те обичах и колко много все още те обичам. Ако само можеше да намериш сили в себе си и да ми пишеш, че ми прощаваш, и че сега си в състояние да разбереш, че ти буквално ме влудяваше, би облекчила огромното бреме, което нося в душата си.“

Тези думи звучаха застрашително за Дейзи. Сякаш Рам бе застанал пред нея и се опитваше да я докосне. Тя огледа стаята, която делеше с Кики, треперейки при мисълта, че Рам би могъл да я застигне тук, да влезе в единственото й сигурно убежище, пък било то под формата на писмо.

Когато отвори първото му писмо за 1969 година, Дейзи се надяваше, че отказът й да отговори на двете му последни писма ще го върне към официалния тон на предишната им кореспонденция. Вместо това той пишеше:

„Разбирам защо все още не си готова да ми отговориш, Дейзи, но това не променя чувствата ми към теб или факта, че трябва някой ден да получа шанса лично да измоля твоята прошка. Без значение какво мислиш ти, но аз все още съм твой брат и винаги ще бъда такъв и нищо не може да промени нещата, както нищо не може да промени моите спомени. А ти самата можеш ли действително да забравиш евкалиптовата горичка? Наистина ли не изпитваш нищо към човек, който те обича толкова много?“

Новото писмо от Рам и всяко следващо Дейзи хвърляше неотворени в една кофа за смет в кафенето, не искаше дори да ги внесе в стаята си. Появата на някое от тях в клетката за пощата беше като гледката от свита на кълбо пепелянка. Страхът и отвращението, което изпитваше към Рам, ставаха все по-силни с течение на времето, умолителните му думи й причиняваха гадене, въпреки че усещаше някаква заплаха в неговото унижение.

Дългите часове на размишления позволиха на Дейзи да разбере, че преждевременното й сексуално преживяване бе станало възможно само поради неочакваната смърт на баща й и мъката, която тя й причини. Бе се почувствала изоставена, загубила една част от себе си и бе се вкопчила в Рам, за да стане отново едно цяло. Никога нямаше да престане да го обвинява, да доказва на себе си, че грешката не беше нейна, а изцяло негова. И все пак чувството за вина продължаваше да тлее в нея — вина, която знаеше, че няма; затова така яростно се съпротивляваше на половия си инстинкт — той бе причина за болка, объркване, срам. Знаеше, че това беше неразумно, но чувствата не бяха подвластни на логиката.

Тя търсеше отдушник, като се хвърли в многобройни занимания — толкова разнообразни и наситени, че поглъщаха цялата й енергия. Освен редовните й лекции и ежедневната езда тя се включи в група студенти, които вземаха участие в постановката на много представления в различните университетски театри на Санта Круз. Участваше с такава готовност в работата, че лека-полека по-голямата част от задълженията падна върху плещите й. През есента на последната година от следването си отговаряше за сценографията и декорите на всички постановки в университета и ръководеше група от художници по декорите, наречена „Васалите на Валенска“, заради своята всеотдайност към взискателната си шефка. По време на следването си Дейзи създаде доста мизансцени, които съчетаваха играта на въображението с висок професионализъм. Запозна се отблизо с различните професии, свързани с постановката на една пиеса: осветление и светлинни ефекти, подреждане на декорите, дизайн на костюмите, но най-вече със своята собствена специалност — сценографията. Обичаше театралната сцена не по-малко от Кики, която се бе превърнала в артистка с всестранни жанрови дарования, тъй като участваше в най-различни пиеси, толкова колоритна, че особеностите на собствената й личност се губеха във всеобщия блясък. Кики играеше пред публика, докато Дейзи развиваше усета си зад сцената в непрекъснато боравене с различни материали и търсения какво може да сътвори от тях. Изпитваше истинско удоволствие от гледката на току-що нарисуван проспект, оставен да съхне на тревата в градинката със скулпторите на Колеж № 5, който по-късно щеше да превърне на сцената, заедно с мебелите и другите театрални реквизити, в една покоряваща действителност. Обичаше да създава мизансцен за балетни постановки, като използваше единствено завеса от блестящи коледни украшения и играта на светлините. Дейзи не знаеше точно каква работа би получила в театъра, а тя искаше да работи именно там и затова бе решила до дипломирането си да овладее възможно най-много сценични професии.

В началото на есента през последната година в университета Дейзи бе погълната от създаването на костюмите за една футуристична версия на „Бурята“, когато в стаята се втурна Кики, крещейки от възбуда:

— Хей, Дейзи, къде си? Слава богу, че си тук. Няма да повярваш! Току-що получих писмо от Зип Симън, шеф на рекламния отдел в компанията на стареца, той идва тук идната седмица и ние сме поканени!

— Какво общо би могъл да има един изпълнителен директор на Юнайтед Мотърс с нашите скромни, но без съмнение симпатични личности? Между другото, прекъсваш работата ми. Как според тебе би трябвало да бъде облечен Просперо в един космически кораб?

— В скафандър — но зарежи това за миг. Преди хиляда години ти казах, че Зип ми е обещал, че следващия път, когато започнат снимките на нова телевизионна реклама някъде наоколо, ще ни разреши да гледаме. Те идват тук другата седмица — ще снимат край Монтерей. Ще бъде реклама за представяне на новия модел „Скайхоук“. Това е колата, както знаеш, която се пазеше в най-дълбока тайна.

— Телевизионна реклама! Ах, наистина, колко велико! Кики, престани да ме будалкаш! — пренебрежително каза Дейзи.

Студентите в Санта Круз бяха превърнали във фетиш негледането на телевизия, с изключение на няколко ексцентрика, които следяха „Около света“ и твърдяха, че са горди със своята пристрастеност. Когато станеше дума за реклами, от всякакъв вид, тяхното презрение не знаеше граници. Кики като наследничка на едно обикновено детройтско състояние често бе поставяна пред тежкото изпитание да преглъща мислите си и думите си, когато слушаше състудентите си да развиват своите високомерни, безкрайно непрактични идеи за американската промишленост изобщо и за телевизионните реклами, в частност.

— Дейзи Валенски! — извика възмутена тя. — Не си ли чувала за думите на Маршъл Мак Лъхан, според когото бъдещите историци и археолози ще открият, че рекламите на нашето време са най-богатото и най-вярно отражение на ежедневния живот на обществото, което някой някъде е правил на днешната цивилизация?

— Сега го съчини!

— Съвсем не е вярно! Научих го наизуст, защото просто ми писна от начина, по който всеки тук се държи, опитвайки се да изгради някакви въздушни кули и да се скрие в тях. Почакай да тръгнат да търсят работа, тогава ще приказваме пак! О, Дейзи, не се прави на интересна, може би все пак ще научиш нещо ново, като ги видиш как снимат телевизионна реклама.

— Предполагам, че наистина човек винаги може да научи нещо, например как не трябва да се правят нещата.

— О, ти си една гадна снобарка! Откакто си в Санта Круз, мозъкът ти започна да закърнява.

— Ето, чуйте я, говори достойната дъщеря на благородния Детройт.

— Елитаристка свиня!

— Капиталистическо прасе!

— Аз казах първа свиня, значи аз печеля! — каза Кики, горда от победата си в тяхната безкрайно продължаваща игра на оскърбления.

Седмица по-късно, на историческия Кенери Роу в Монтерей, който се намираше на по-малко от час с кола от Санта Круз, двете момичета се приближаваха към ограден с въжета участък от улицата, където се бе събрала вече малка тълпа от зяпачи. Наблизо бе паркиран огромен камион с надпис „Синемобил“ от двете страни на каросерията. До него стоеше голям „Winnebago“ и още един камион, в който беше новият модел „Скайхоук“, завит е голямо брезентно покривало. Един „Скайхоук“ — стар модел, в отлично състояние, бе паркиран вече на улицата.

Кики и Дейзи си пробиха внимателно път сред тълпата и стигнаха до въжетата. Погледнаха какво става със снимането на рекламата.

— Все още не са започнали — отбеляза Дейзи.

— Късмет! — прошепна Кики, като разглеждаше хората, застанали вътре в ограденото пространство, разделени на няколко доста отдалечени групички. Две от групите се състояха от консервативно облечени мъже, с тъмни костюми и вратовръзки, които разговаряха тихо помежду си. Кики посочи като добре осведомена за кухнята на целия процес:

— Едната шайка е от страна на агенцията, другата — от страна на клиента, апапите на моя татко.

— Онези там трябва да са снимачният екип — посочи Дейзи към една групичка от мъже и жени, чиито джинси бяха толкова мръсни, че щяха да изглеждат съвсем на място поставени в университетския център. Всички до един пиеха кафе от пластмасови чаши и мързеливо дъвчеха понички, сякаш бяха дошли на почивка. Двете момичета загледаха с интерес двама души, които стояха малко настрана и даваха поне някакви признаци на живот. Единият беше висок, червенокос мъж, а другата — млада, закръгленичка жена, облечена в строг костюм.

— Тук има нещо гнило — каза чевръсто Кики. — Гледала съм и друг път да снимат реклами и въобще не се предвижда да висят като коне пред празна ясла.

— Слушай, тук си има шефове — напомни й Дейзи.

— Да, но това наистина е Зип Саймън. Хей, Зип! Насам, насам! — извика нагло Кики с цялата самоувереност на дъщеря на клиента, отстъпваща единствено на самоувереността на жената на клиента.

Нисък плешив мъж се отдели от една от групите в официални костюми и дойде да ги преведе през въжетата, пазени от един полицай.

— Кики, момичето ми, как си? — той я прегърна. — Коя е твоята приятелка?

— Дейзи Валенски.

Зип Саймън въздъхна мрачно:

— Вижте, момичета, май че няма да имате късмет да видите как се прави рекламен филм. Имаме страхотни, ужасни неприятности. Все още не мога да го повярвам. Норт е върхът на режисьорите в рекламния бизнес, но и той не може да снима. Това е повече от катастрофа!

— Каква катастрофа? Някой е болен? — попита Кики.

— За съжаление не, ако беше болен, всичко щеше да е наред. От месеци планираме тази шибана реклама — извинявай, Кики — и сега изгърмяваме заради екстериора.

— Какво му е на екстериора?

— Тук всичко е адски обновено — това е то! Норт използва услугите на едно бюро за намиране на подходящи места за снимки извън студио и тези мръсни копелета ни показаха идеални фотоси — Кенери Роу от времето на баба ми. Когато идваме тук, откриваме, че сградата, която ни интересува, е превърната в универсален магазин и в целия този смотан град няма нито една постройка, която да изглежда поне малко стара. Такова говно… Извинявай, Кики. Да ми прости грубия език и твоята приятелка.

— Защо непременно трябва да изглежда старо? — осмели се да попита Дейзи.

— Заради сюжетното табло — отвърна той, сякаш това обясняваше всичко, което искаха да знаят.

— Какво значи сюжетно табло? — попита Дейзи. Той я погледна невярващ. Такова невежество не беше възможно. От друга страна, тя беше още един човек, на който можеше да изплаче болката си.

— Сюжетното табло е, приятелко на Кики, един голям лист хартия с нарисувани по него фигурки, от устата, на които излизат големи балони с написани вътре думи. Разбра ли? Това е като Библията за нас, простосмъртните от рекламния бизнес. И на това сюжетно табло се вижда един стар Скайхоук със сгъваем покрив, паркиран пред един ресторант в Кенери Роу преди четиридесет години, и после една двойка, облечена в дрехи от епохата, излиза от ресторанта и потегля с колата, а после следва още един занимателен кадър, който постепенно се замъглява, и на екрана се появява новият модел „Скайхоук“, пред същия стар ресторант, от който отново излиза двойка, но този път облечена в съвременни дрехи, качва се в колата и потегля и тогава се чува един глас, който казва: „Скайхоук на Юнайтид Мотърс все още е най-хубавата кола, която можеш да шофираш!“

— Щуро е!

— Истински бисер просто, но красноречиво… ще снимаме същата сцена из цялата страна — по исторически или живописни местности… или поне такава беше идеята… А сега, един Господ знае…

— Но защо не върнете на сградата стария й вид, като построите декор? — учуди се Дейзи.

— Защото няма време. Утре новият модел ще бъде натоварен на един самолет и ще отлети обратно в заводите в Детройт за официалното тържествено представяне пред акционерите. Сбирката ще бъде нещо внушително, хич не питайте колко покани са изпратени. И ако не завършим снимките днес, всичко отива по дяволите и се проваля целият график. Харакирито болезнено ли е?

— О, Зип, не бъди толкова жесток към себе си, ти не си виновен за промените в екстериора — каза наивно Кики.

— Щях да направя харакири на Норт, а не на себе си.

— Кой е Норт? — попита Дейзи с любопитство.

Зип Саймън посочи към червенокосия мъж.

— Онова копеле там, а момичето с него е продуцентката му Бутси Джейкъбс.

На около десетина метра от тях Норт говореше толкова тихо, че не бе възможно да се чуе нищо.

— Бутси, това е толкова безнадеждно, колкото да чакаш един доктор по уши, нос и гърло да ти каже защо те боли гърлото, след като е прегледал с фенерчето си задника ти.

— Бюрото, което ни даде снимките от Кенери Роу, ще изхвръкне от бизнеса още другата седмица — каза тя, мъчейки се да запази присъщото й самообладание. — Да дадеш снимки от преди две години — две години! Окей, окей, Норт, знам, че грешката е моя. Трябваше да дублирам проверката. Човек не може да се доверява никому днес, освен на себе си, знам го. Но какво да правиш, когато на главата ти са виснали клиентът и цялата му банда, и агенцията с нейните копелдаци — завеждащи отдели — застанали ей там и гледат сеир. Чудесно! Те ни превъзхождат по брой две към едно, дори да включим в сметката всички манекенки, и фризьорите, и гримьорите — казах й на тая сбирщина да не се излежава пред автобуса. И без това нещата са достатъчно зле! — в острия й глас се долавяха нотки на паника. — Ако само се съгласяха да задържим два-три дни новия „Скайхоук“, можехме да отидем в павилионите на „Бърбанк“ и да заснемем всичко там. Но това е абсолютно невъзможно!

— По-добре измисли как да се измъкнем сухи оттук, Бутси — каза сърдито Норт. — Това е твое задължение, а не мое.

Фредерик Гордън Норт беше най-добрият режисьор на телевизионни реклами в Съединените щати. Той знаеше, че е такъв. Всеки в бранша го знаеше. Нещо повече, той искаше на ден по хиляда долара повече, от който и да е друг от най-известните режисьори от бранша и ги получаваше — толкова дни в годината, колкото пожелаеше да работи. Докато равните на него Аведън, Стийв Хорн и Боб Джиралди искаха като персонално режисьорско възнаграждение четири-пет хиляди долара на ден, Норт получаваше шест хиляди. Дори Хауърд Зейф, преди да стане кинорежисьор, никога не беше искал толкова много, въпреки че тогава беше всепризнатият крал на търговските реклами.

Защо клиентите се съгласяваха да плащат толкова много? Защо изпълнителните директори на рекламните агенции плащаха на ден по хиляда долара повече, отколкото на други режисьори, почти толкова добри колкото и самият той? Всеки имаше различен отговор. Някои говореха за „окото“ му, за начина, по който виждаше нещата така, както щяха да изглеждат на екрана — една степен по-оригинално, една степен по-ефектно, отколкото всеки друг можеше да ги види. Други говореха за начина, по който работеше с актьорите, успявайки да ги накара да дадат от себе си повече, отколкото самите те подозираха, че притежават. Имаше други, които настояваха, че това, което го отличава от останалите, е безупречното новаторско използване на осветлението. Някои пък твърдяха, че никой не бе способен като него в тридесет секунди да внуши на аудиторията едно послание, за което други режисьори би трябвало да направят пълнометражен филм.

Истината беше друга. Истината беше в страстта, в темперамента, които влагаше в работата си. Норт щеше да стори всичко, за да направи добра реклама, и той предаваше страстта си на хората, с които работеше. Никога, дори тайно, не бе искал да прави „истинско“ кино, като повечето от режисьорите на рекламни филми, нито пък бе помислял да се занимава с художествена фотография. За Фредерик Гордън Норт съвършената, с главно „с“, форма на изкуството беше телевизионната реклама — без значение дали траеше трийсет, шейсет или дори десет секунди. И това му качество на безусловна ангажираност към работата, с която се е заел, превръщаше клиентите му в негови роби. Разбира се, рекламите му бяха безупречно издържани в техническо отношение, но не това беше истинската причина за тяхното превъзходство. Гвоздеят беше, и винаги е бил, темпераментът, който се виждаше и се подушваше от километри.

Дейзи прекъсна наблюдението си върху Норт и неговата продуцентка и се обърна към Зип Саймън.

— Извинете, но искам да попитам — съществуват ли други проблеми, освен декора?

— Не, само тази малка подробност — каза горчиво Саймън. — Но не можем да построим декора до утре, дори и да работим цяла нощ, а колата заминава сутринта.

— Аз мога да свърша всичко — каза Дейзи.

— Няма съмнение, че можеш. Само преди две минути дори не знаеше какво значи сюжетно табло, приятелко на Кики.

— Казвам се Дейзи Валенски и съм ръководител на „Сценография“ към Калифорнийския университет в Санта Круз — каза с достойнство Дейзи. — Имам група от четиридесет превъзходни специалисти, които ще бъдат тук само след час, ако им звънна. Те ще работят цяла нощ.

— Тя сериозно ли говори? — се обърна към Кики Саймън.

— Естествено! Те са професионалисти, за бога, Зип! — отвърна Кики с безпогрешното превъзходство на дъщеря на своя старец, с което Дейзи не беше свикнала, но приятелката й знаеше съвсем точно кога и къде да го използва.

— О, по дяволите всичко, Дейзи — хайде да отидем при Норт! Заслужава си да се опита — в този момент си заслужава да опиташ всичко — Зип Саймън се чувстваше така противно, че не му пукаше да запознае дори Фредерик Гордън Норт с тази абсурдна идея. Цялата ситуация не можеше да стане по-шибана, отколкото беше.

Норт и Бутси Джейкъбс наблюдаваха приближаването им с нарастваща подозрителност. Зип Саймън, вицепрезидент, отговарящ за рекламите на Юнайтид Мотърс, не контактуваше безпричинно с режисьора на своите реклами. И в моменти като този, появяването му, придружен от две хипарки, беше крайно нежелателно.

— Норт, това е Кики Каванъф, дъщеря на моя шеф и твой клиент, и приятелката й, Дейзи… ъ-ъ… Валенски.

Норт се намръщи. Ако имаше нещо по-лошо от присъствието на клиент на снимането на рекламата, то беше присъствието на дъщеря му, а след това идваше присъствието на приятелката на дъщерята на клиента.

— Здрасти. Съжалявам, че не намерих време, за да поговорим. Радвам се, че те виждам — той се обърна, оставяйки ги с впечатлението за абсолютното безразличие и гняв, които се четяха в сините му очи.

Дейзи го хвана за ръката.

— Господин Норт, до утре сутринта или по-рано мога да направя това място да изглежда точно, както искате.

Той се обърна и я изгледа със смразяваща ирония.

— Кой те допусна до снимачната площадка?

— Слушай — каза Саймън — това момиче завежда сценичните постановки или нещо подобно в колежа на Кики. Тя ръководи хиляда откачалки, които са готови да ти построят декора.

— Деца? — попита Норт.

— Хора. Свестни хора. Те обичат да работят.

— Не ме интересува какви са. Ти сериозно ли вярваш, че можеш да направиш тази сграда да изглежда така, както е била преди петдесет години до утре, преди осем сутринта? — той махна с отвращение към чисто новите тухли, към блестящата боя, към огромните, модерни прозорци.

— Ще опитаме — каза решително Дейзи. Гледаше смело към Норт, докато говореше. Косата му беше ужасно червена, имаше вид на лисица с дългия си остър нос, лицето му бе обсипано с лунички, сините му очи блестяха. Нещо й подсказваше, че колкото и лоша да беше ситуацията, този мъж щеше да се справи. Това беше прям, ръбат човек, който не би се спрял пред нищо. Нямаше нищо незабележително, закръглено или поне омекотено в чертите на лицето му. Той се обърна към Бутси Джейкъбс и попита спокойно:

— Какво мислиш по въпроса?

— В момента нарушаваме около шестнайсет синдикални разпоредби, за които се сещам, и още толкова, за които не мога да се сетя сега. Използването на труда на хора, които не са в бранша, е най-малкото нарушение, какво остава за другите… Но да зарежем това настрана — как биха могли те да се справят? Та те са само аматьори… Ох, по-добре да се самоубия!

— Защо не ни оставите да се заемем с работата? — каза нетърпеливо Дейзи.

— Норт — гласът на Зип Саймън беше сърдит. — До никъде сте. Предоставя ти се шансът да запечаташ нещо на лентата, преди да кача на самолета новия „Скайхоук“ утре сутринта. Не ми пука дали ще снимаш това проклето нещо с колелата нагоре или обърнато на една страна, или като го закачиш на някое дърво. Това си е твой проблем! Затова сме те наели. Но аз нямам никакво намерение да се върна в Детройт и да докладвам на шефа, че мястото, където трябваше да снимаме, „случайно“ е било реконструирано и за съжаление не можем да направим нищо. Госпожица Каванъф заяви, че тази млада дама може да помогне. Остави я да помогне! Освен, разбира се, ако нямаш някаква по-добра идея как да се справим — плешивото му теме бе станало почти червено от възмущение.

Бутси хвърли бегъл поглед на Норт.

— Върви и събери екипа си — каза тя на Дейзи. Щом Зип Саймън смяташе, че ще има неприятности заради провалянето на снимките, какво си мислеше той, че ще й се случи на нея, ако не успееше да организира снимането? Стотина пъти бе молила рекламната агенция да я оставят да построи декора на Кенери Роу в самия завод, само и само да избегнат неприятностите, но не — всичко трябвало да бъде автентично — на ти сега автентичност — и да разкарват колата из цялата страна, за да снимат на разни исторически улици. Кой идиот можа да измисли тая щуротия? Но в наши дни не са много клиентите, които поръчват шейсет секундни рекламни клипове… Не стига всичко друго, ами сега се появява и шефската дъщеря с безумните си предложения. Добре, но ако от цялата тая работа не излезе нищо, няма ли отчасти да бъде виновна и дъщерята на клиента, а не само тя? Кой знае? С подходящо осветление и с точно подбрани филтри, и с изкуствен вятър… Кой знае? Дейзи беше изтичала вече към телефона. Санта Круз нямаше отбор по ръгби, но имаше страхотно отделение по театрално изкуство. Дейзи знаеше добре, че там бяха складирани декорите и реквизита, и всякакви други дреболии от пиесите „Камино Реал“, „Трамвай желание“ и „Каменната гора“. Каза на хората си да донесат всичко, всичко, което им мине през ума, без разлика дали ще им потрябва или не. И да го донесат мълниеносно. Тя нареди да се появят в пълен състав, не само художниците по декорите, дърводелците и реквизиторите, но и сценичните работници, осветителите, дори гардеробиерите и гримьорите. Всички можеха да помогнат, включително и Кики.

Час и половина по-късно те се представиха пред шефката си, готови да работят цяла нощ. Художественият директор от рекламната агенция предаде на Дейзи снимките на съсипаната сграда и тя започна да дава разпореждания и да маневрира с отряда си през дългите часове до утрото. Зип Саймън, художественият директор и Бутси не мигнаха цяла нощ и наблюдаваха развитието на нещата, докато останалите отидоха да подремнат. Норт се оттегли хладно в хотела, за да вечеря и да спи. Близкото кафене остана отворено цяла нощ и преди изгрев-слънце декорът бе готов. Бе върнато към живот отдавна изчезналото минало на Монтерей, може би не съвсем автентично в подробностите, но с духа и настроението на старите снимки. Всичко бе паянтово и би се срутило, ако задухаше по-силен вятър, но, слава Богу, съществуваше. И можеше да се използва.

Изтощена, но твърде възторжена от успеха си, Дейзи бе решила да остане и сега наблюдаваше с интерес снимките, без да проумява особено какво ставаше на снимачната площадка.

Всичко беше толкова различно от една театрална постановка, колкото самата тя се различаваше от баскетбола. Тя наблюдаваше как пиещата кафе сбирщина от вчера се превърна в екип, за какъвто тя не бе сънувала, където всеки член бе тясно и неразделно свързан с останалите, подобно на първобитно племе. Работеха заедно с точност и съгласуваност, които само желязната дисциплина можеше да осигури, почти не говореха помежду си. Те бяха като спътници на Норт, който контролираше екипа като хипнотизатор. Изстрелваше одобрение или неодобрение към репетиращите артисти, придружени от подаваните реплики от едно момиче, което седеше върху сандък, очевидно приковано към огромния хронометър, който висеше на врата му.

— Тук имаше четири секунди — й каза той. — Колко използвах?

— Три и половина.

— Свирни, когато станат четири.

Дейзи го наблюдаваше и скоро си даде сметка, че този висок, слаб и напрегнат мъж, на малко повече от тридесет години, е един безпощаден укротител на лъвове, с цялата му непоклатима твърдост. Не би се стъписал, дори ако застанеше пред клетка с гърмящи змии, пантери или полярни мечки, да не говорим за лъвове. Каквито и проблеми и усложнения да възникнеха, той никога не пущаше бича и стола, които стискаше невидими в ръцете си и, веднъж започнали снимките, всеки член на екипа беше убеден, че той не го изпуска от очи, дори когато гледаше през камерата.

Групата от страна на клиента и групата от страна на агенцията стояха на почетно разстояние и често поглеждаха часовниците си, но без да искат отваряха сърцата си за наелектризиращото напрежение на ругатните, за бляскащите светлини на прожекторите, за цялото френетично настроение, което витаеше във въздуха. Те си мислеха, че бяха част от шоубизнеса, без дори да подозират, че за Норт това, което ставаше в момента, нямаше нищо общо с шоубизнеса, а единствено с рекламата.

Екипът притежаваше по равни части майсторство и спокойствие, като хора, уверени в собствения си професионализъм и знаещи съвсем точно в кой момент са необходими. Техническият жаргон, който използваха, бе непознат за Дейзи и много от указанията на Норт към актьорите й звучеше доста странно, въпреки опита й в сценичните постановки.

— Четири секунди — прошушна тя на Кики. — Какво може да направи човек за четири секунди?

— Да продаде кола — намигна Кики.

Отново и отново, и отново Норт повтаряше:

— Готови… и… действие! — думичката „и“ той произнасяше почти недоловимо.

Много пъти й се беше сторило, че най-после всичко бе минало отлично, но той сякаш никога нямаше да остане доволен, докато изведнъж, рязко, завършваше снимките на дадена сцена, явно задоволен от постигнатото. Увещаваше, предупреждаваше, окуражаваше, ставаше по-висок, по-нисък, изпадаше в ярост, изведнъж ставаше мил и нежен, викаше за тишина с ужасяващ глас и само секунди след това поглеждаше през обектива на своя оператор и започваше да разговаря с него толкова свободно, сякаш беше сам на улицата. Само веднъж през цялото това време той погледна към Дейзи, с изпитателен, изучаващ, обезпокояващ поглед.

Посочвайки към двойката в съвременни дрехи, която трябваше да се качи на новия „Скайхоук“, той им каза:

— Идеята тук е, че ще се качите на колата, ще я отведеш вкъщи и ще й хвърлиш едно чудесно чукане. Самият аз нямам време за това от 1965, но мисля, че схващаш идеята… — макар да изглеждаха странни даваните указания, но актьорите мигновено се превърнаха във влюбена двойка, докато само преди секунда бяха най-обикновена двойка.

Всички работеха без почивка, дори не спряха да хапнат по един сандвич на обяд, защото трябваше да изпратят новия модел „Скайхоук“ в Детройт. Автокранът, който трябваше да откара колата до товарния самолет, бе задържан до последната възможна секунда. После отново завиха грижливо с платнищата автомобила и го откараха на летището. Чак тогава Норт обяви почивка.

Дейзи очакваше, че следобед снимките ще бъдат по-спокойни, защото имаха възможност да използват стария модел „Скайхоук“ колкото поискат. Нищо не се промени. Стриктното гонене на графика продължи като преди. Времето е най-големият неприятел при снимането на реклами — то никога не стига. Норт и Бутси трябваше да бъдат в Ню Йорк на другия ден следобед за работна среща с друг клиент.

Най-сетне Норт каза тихо:

— Край! Можем да опаковаме.

Техниците започнаха да демонтират апаратите си, манекенките изчезнаха в автобуса заедно със своите придружители; прожекторите, камерите, оборудването за звукови ефекти и останалите инструменти за бранша бяха бързо натоварени в синемобила. Приличаше на разтуряне на цирк и Дейзи се почувства натъжена за изминалите часове, измервани в секунди и полусекунди, през целия дълъг ден.

— Хей, тия ще си тръгнат, без да кажат довиждане — каза озадачена Кики.

— Не, ето ги, идват насам — отвърна Дейзи. — Как можеха да си тръгнат без едно „благодаря“?

Норт и Бутси почти тичешком се приближиха до двете момичета.

— Следи да развалят декора и да оставят всичко, както си беше — нареди Норт.

— Ъ-ъ… разбира се — каза Дейзи.

— Съжалявам, но трябва да гоним самолета — прибави бързо Бутси. — А ти си велика, наистина велика, Дейзи. Би станала страхотна асистент продуцентка, ако само решиш да подадеш молба за мястото.

— Благодаря, но няма нужда — отговори Дейзи.

— Хайде, Бут, нямаме време за приказки — размърда се нетърпеливо Норт. — Сбогом, млади дами — той хвана Бутси за ръката и я помъкна към чакащата ги кола. Когато колата потегли, Бутси Джейкъбс каза:

— Можеше да бъдеш малко по-любезен с тях, те ни спасиха, за Бога!

— Съвсем нямаше да има нужда от това, ако ти си беше свършила работата както трябва! — отговори й разсеяно Норт.

Никой, ама никой на тоя свят не можеше да му направи впечатление, освен ако не застане на пътя на шумния му парад, но тогава… ела да гледаш!

Четири месеца по-късно, през януари 1971, когато бяха останали само четири месеца до дипломирането й, Дейзи получи писмо от Анабел.

„Скъпа моя Дейзи,

Случи се нещо ужасно! Аз съм просто шокирана от новините! Съвсем честно, мога да разбера как се чувстваше министърът на авиацията миналата седмица, когато каза пред Парламента: «никога в най-ужасните ми сънища или кошмари не ми се е присънвало, че нещо толкова лошо може да се случи…». Мога да си представя как се чувстваш и ти — «Ролс-Ройс» изправен пред съдия-изпълнител! Това просто не изглеждаше възможно — само преди три месеца правителството беше заявило, че направо ще залее с пари компанията. Но когато видяха финансовите книги! Аз, разбира се, съм ликвидирана, какъвто финансов идиот съм, но предполагах, че Рам е изтеглил парите ти от Ролс преди много време. Мразя да го казвам сега, но когато той ми каза да продам акциите си, помислих, че е твърде млад, за да променя инвестициите на Сташ, сега обаче е прекалено късно дори да си помисля за това. Знаеш ли къде е вложил твоите пари? Ненавиждам подобни въпроси, скъпа Дейзи, но имам причина, за да ги задавам. Въпреки че баща ти и аз не се оженихме, чувствам се задължена за издръжката на Даниел в интерната и от приходите от акциите, които ми остави, плащах сметките й след смъртта му. Когато акциите се превърнаха в ненужно парче хартия, отидох при Рам. Дейзи, знам какво мислиш, но това беше единственото възможно нещо, което можех да направя. Налагаше се да му кажа, нали все пак е неин природен брат. Беше почти невъзможно да го убедя в нейното съществуване. А после той отказа да направи каквото и да е било! Каза, че щом Сташ никога не бил намерил за нужно да го занимава с Дани, той не искал да знае за нейното съществуване… дори заяви, че що се касае до него, тя просто не е реална. Не чувства отговорност за нея. А той плува в пари, направо плува… Категорично отказа да даде дори и един шилинг за плащането на нейните сметки. Дейзи, прости ми, че му казах, но аз, глупачката, бях сигурна, че ще помогне. Трябваше да се досетя как ще реагира, но все пак опитах.

Така аз ще трябва да огранича значително разходите си. Продавам къщата на Итън Скеър и се премествам за постоянно в «Ла Маре». С малкото капиталовложения, които все още притежавам, и с продажбата на картините и на скъпоценните животинки от Фаберже ще мога да събера известна сума и да я вложа в нещо сигурно, за да живея от нея до края на дните си. Дори един скромен приход ще бъде достатъчен, особено ако някои от приятелите ми, които често ме посещаваха в миналото, пожелаят да пребивават известно време в «Ла Маре» срещу заплащане. Но това, скъпа, ще разбера следващото лято.

Въпросът е не какво ще стане с мене — все някак си ще се оправя: въпросът е какво ще стане с Даниел?

Училището е изпратило тримесечните си сметки на сума близо пет хиляди долара в американски пари и виждам, че не е по силите ми да събера тази сума. Просто не мога да го повярвам! Това не е повече от парите, които харчех за бельо, без дори да се замисля. Как ни увличат нашата суетност и тщеславие! Но колко славно е времето, когато можеш да си ги позволиш! Никога не забравяй това.

Сега да се върнем към въпроса. Възможно ли е да поемеш някои, по-точно повечето от сметките в интерната «Кралица Ана»? Наистина бих искала да се надявам, че Рам е вложил разумно твоите пари. Но стига за това. Никога през живота си не бях мислила или писала толкова за пари. Това направо ми изпразва мозъка. Как е възможно хората да стават банкери? А като си помислиш само, че ще ми се наложи да прекарам цял следобед със служителя от агенцията за недвижими имоти във връзка с продажбата на къщата на Итън Скеър! Откривам, че не ми тежи толкова много идеята за продажбата, колкото очаквах — мисълта, че ще живея цяла година в «Ла Маре» е толкова привлекателна. Ще дойдеш за Великден, нали, мое скъпо котенце? Може би ябълките ще бъдат разцъфтели като миналата година… но тогава беше ранна пролет.

С много, много любов, завинаги! Je t’embrace tres fort!^[1]

Анабел“

Дейзи прочете писмото три пъти, преди да вникне напълно в съдържанието му. От седмици не беше преглеждала вестниците и сега за първи път чуваше за банкрута на компанията „Ролс-Ройс“. В писмата си, които тя четеше, преди да започне да ги хвърля в коша, Рам никога не беше предлагал отново да продаде акциите й от компанията и тя беше предполагала, че притежава състояние около десетина милиона долара, колкото бе стойността им след смъртта на баща й.

Дейзи с удивление си даде сметка, че тя просто няма ни най-малката идея къде се намират парите й. Въпреки че беше прекъснала отношенията си с Рам, тя оставаше финансово зависима от него. Какво ли пишеше в писмата, които тя изхвърли с отвращение в коша?

Дейзи седна на бюрото си и написа на Рам кратка бележка, изисквайки пълен отчет за финансовото си състояние. После написа много по-дълго писмо на Анабел, в което й казваше колко нещастна се чувства заради промените, настъпили в живота й. Уверяваше я, че не трябва да се тревожи за бъдещите разходи на Дани. От днес нататък тя щеше да поеме отговорността за сестра си. Въобще не можеше да става и дума Анабел да продължава да се охарчва заради Дани — щедростта й досега беше огромна. Тя просто не беше имала представа откъде се плащат сметките на Дани, иначе отдавна щеше да поеме всички разходи. Естествено, че може да разбере защо Анабел е казала на Рам. А за великденската ваканция в „Ла Маре“ не би могла да си представи, че ще я пропусне.

Пусна в пощата двете писма и забърза към театралния салон, където вече бе започнала генералната репетиция на „Хамлет“, в изпълнение на мимове и джаз балет. Всички роли се изпълняваха от момичета, а действието се развиваше на остров Лесбос.

Дейзи очакваше с дълбоко безпокойство отговора на Рам, но реши да не обръща внимание на това и се потопи в работата си. След пет дни получи телеграма.

„ПИСАХ ТРИ ПЪТИ МИНАЛАТА ГОДИНА ЗА РАЗРЕШЕНИЕ ДА ПРОДАМ АКЦИИТЕ. НЯМАШЕ ОТГОВОР, ТАКА ЧЕ ПРЕДПОЛОЖИХ, ЧЕ ДЪРЖИШ ДА ГИ ЗАПАЗИШ. ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, СЕГА КОМПАНИЯТА Е НАЦИОНАЛИЗИРАНА. АКЦИИТЕ НЯМАТ ПОКРИТИЕ, ОСВЕН АКО ПРАВИТЕЛСТВОТО РЕШИ ПЛАЩАНЕ ПО НОМИНАЛА, КОЕТО Е СЪМНИТЕЛНО. КРЕДИТИРАЛ СЪМ ОТ ЛИЧНИТЕ СИ СРЕДСТВА ПЛАЩАНЕТО НА ВСИЧКИТЕ ТИ РАЗХОДИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ЧЕТИРИНАДЕСЕТ МЕСЕЦА, ПРИХОДИТЕ ОТ РОЛС БЯХА НЕДОСТАТЪЧНИ. ИМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ПРОДЪЛЖА ИЗДРЪЖКАТА. СЧИТАМ ГО ЗА НАЛОЖИТЕЛНО ПРЕДВИД НАШАТА ВРЪЗКА.

Р.А.М.“

Дейзи изпусна на пода телеграмата и се затича към общата баня. Чувстваше се сякаш някой се беше нахвърлил върху нея в съня й и нанасяше по главата ужасни удари. Стигна до тоалетната точно навреме, за да не започне да повръща в коридора. Тя сграбчи студената чиния, като че беше последното убежище, което й оставаше на този свят. Когато спряха последните, сухи напъни за повръщане, продължи да стои на колене пред тоалетната чиния в банята, която за щастие беше празна в този час. Почувства, че в дъното на гърлото стоеше още неизхвърлена грамада, твърда топка от отвращение и паника, залепнала за дихателната й тръба като огромен ембрион, залепнал за майчината утроба. Болящите стомашни мускули се опитаха да се свият и да откъртят топката, но не успяха да я отлепят. Не беше останало нищо за изхвърляне, дори стомашен сок. Чувството й, че животът е сигурен и хубав, изчезна и се смеси със смъртоносния газ, който изпущаше посланието на Рам. Почувства, че е паднала дълбоко, в едно от ония тъмни места, непоносимо тъжни, изпълнени с опасности, заплахи и страх от неизвестното — местата, в които бе живяла толкова дълго време, след като майка й изчезна, когато й отнеха Дани, когато умря баща й. Всички големи и внезапни загуби през живота й сякаш се сгъстяваха отново във вестта, която току-що беше получила. Всичките й победи, всички упорити откази да бъде контролирана по някакъв начин изгубиха своя смисъл, когато узна, че бе получавала от Рам онова, за което смяташе, че плаща със собствените си пари. Сега тя му бе длъжница, Бог да й е на помощ, и нейните акции не струваха нищо. Защо не беше ги продал без разрешението й? Като неин попечител той беше длъжен да направи това, след като е знаел какво става в „Ролс-Ройс“. Нима беше възможно нарочно да е оставил това да се случи, за да я доведе до състоянието, в което се намира сега? Никога не щеше да узнае истината. Но Дейзи разбра, че сега това няма значение. Тя трябваше някак да се оправи. Тази мисъл започна да възстановява борбения й дух. Изправи се, усещайки болки по цялото си тяло, отиде до един от умивалниците, изми зъбите си и наплиска със студена вода лицето си. Погледна очите си в огледалото, потърси смелост и непреклонност в тях и ги откри. Излезе от банята и се прибра в стаята си, за да помисли.

Оставаха й четири месеца до дипломирането, когато се откриваше някакъв шанс да си намери работа. Това означаваше, каза си Дейзи, че просто няма да се дипломира, не можеше да си позволи подобен лукс — да изчака толкова време. Единствената ценна вещ, която притежаваше, беше яйцето от лапис, което лежеше в кутията на дъното на чекмеджето в нейния шкаф. На смъртния си одър преди шест години Маша й го беше дала и беше казала, че то бе подарено на майка й от нейния баща, когато узнал, че е бременна. Беше дошло време да продаде яйцето, с парите би могла да осигури за година, дори за малко повече живота на Дани.

Работата. Познаваше достатъчно театъра, за да не си прави илюзии, че има шанс да получи някаква работа, освен в някоя експериментална група, където почти не плащаха. Единственият път през последните четири години, когато някой й беше споменавал за някаква работа, беше през миналата есен — онази жена Бутси Не-знам-си-коя беше казала, че от нея ще излезе добър асистент продуцент на рекламни клипове. Каквото и да беше това, то сигурно се заплащаше много по-добре от театъра. Трябва да вземе името на рекламната агенция от Кики или от оня симпатичен дебеланко Зип Саймън, който работеше за господин Каванъф, да се обади на госпожа Еди-коя си и да я помоли за работа. Какво повече мога да загубя, помисли Дейзи. Най-лошото ще бъде да кажат „не“. А може би ще кажат „да“. Въпреки че никога не казват „благодаря“.