Сандра Браун
Сделка за милиони (29)

Глава двадесет и девета

Още щом Родарт излезе през вратата, Лора пусна резето. Чу го да разговаря с Картър и полицая отвън, после тихото бръмчене на асансьора, когато пристигна.

Макар да знаеше, че вече си е заминал, тя продължи да стои, обгърнала тялото си с ръце. Щеше да помоли камериерката да й донесе освежител за въздуха, за да прогони миризмата му от стаята. Но по-късно. Точно сега нямаше желание да говори с никого.

Дръпна ципа на куфара и започна да разопакова багажа си. Но не бе стигнала и до половината, когато усети изтощение. Напусна я дори желанието да мърда. Легна на леглото и сълзите потекоха. Избликваха неудържимо изпод затворените й клепачи, стичаха се по скулите и попиваха в косата.

Точно когато Гриф Бъркет бе изтрил сълзите й, деня, в който всичко се промени — признай го, Лора — той я събуди за чувства и усещания, които не бе изпитвала от много дълго време. Беше си повтаряла, че те не й липсват, че не копнее за тях. Колко глупава е била. Колко е бъркала.

Но тя бе особено податлива за нежност в онзи следобед. Безразличието на Фостър към представянето й на „Сън Саут Селект“ бе засегнало чувствителното й място. Беше по-лошо, отколкото би било едно откровено отхвърляне. Той просто никога не го прие отново. Беше се държал така, сякаш никога не е правила презентацията. Беше убил проекта с апатия, обгръщайки го с мълчанието си.

Онзи следобед, точно преди да излезе, за да отиде при Гриф Бъркет, бе отишла в офиса на Фостър да търси нещо. Онова, което намери бе програмата, над която бе работила часове наред. Беше в кошчето му за боклук, заедно с парчетата от модела на самолета. Беше го разглобил и изхвърлил частите му на боклука.

Дори Гриф Бъркет я бе попитал за модела. Той, един непознат, без всякакъв интерес в тази област, прояви по-голямо любопитство от съпруга й.

Почувства се опустошена. Макар да знаеше почти сигурно, че овулацията й е този ден, щеше да звънне на Бъркет и да отмени срещата. Беше прекалено чувствителна днес, за да отиде, но отиде, защото не искаше да обяснява на Фостър защо е пропуснала цикъл и така е пропиляла шанс да зачене.

Докато лежеше под чаршафа и чакаше наетия расов бик да влезе в спалнята, се чувстваше като жертвено животно пред олтар. И тогава й хрумна, че всъщност е точно това — жертва върху олтара на егото на Фостър. Беше плакала, когато Гриф влезе.

Никой не очакваше това, което се случи после. Тя бе сигурна, че Гриф не възнамерява да прави нищо, както и тя. Дори в началото сълзите й го ядосаха.

И тогава с изненадваща нежност той ги бе изтрил. Неговото внимание бе облекчило болката от Фостъровата реакция. Тя инстинктивно се бе хванала за това, беше го сграбчила с отчаяна нужда за признание, нежност, разбиране и обич. Гриф беше отговорил на тази реакция, както биха направили повечето мъже, сексуално.

Никога не бе търсила в онази къща сексуално удовлетворение. Тъкмо напротив. Беше се борила със самата идея за това. Минаваше през дните и нощите си и си казваше, че не се чувства лишена, че осъществяването идва от други аспекти на живота й, че не й липсва приятната тежест на мъжко тяло върху нейното.

Но да го чувства как се издува вътре в нея беше изключително еротично. Бе завладяна от неудържим копнеж, толкова силен, че не беше естествено, дори не бе оправдано тялото й да реагира така, почти напук на нея и да стигне кулминацията.

Почти бе в състояние да обясни какво се бе случило между тях в онзи ден.

Но как да оправдае следобеда четири месеца по-късно? Не можеше. Онова, което направиха, бе грешно и в крайна сметка — пагубно.

Сега тя притисна ръка ниско към корема си и се разплака за детето, което никога нямаше да познава своя баща.

Никой от двамата.

* * *

Следващия ден тя председателства заседанието, което беше свикала. Всички началници на отдели бяха тук, както и всички членове на борда.

— Няма да ви занимавам с условията на завещанието на Фостър, които автоматично ме правят изпълнителен директор. Фостър написа условието, за да предотврати оставането на авиолинията без директор в случай на внезапна смърт. Знаете колко мразеше да оставя всичко на случайността. Обаче той управляваше тази корпорация като демокрация. Аз възнамерявам да продължа тази традиция.

Тя взе чашата с вода и отпи глътка.

— Заради начина, по който умря Фостър, ще се стигне до процес. Ако не процес, то най-малкото ще има официално разследване и съдебни разправии, които не могат да бъдат избегнати. По един или друг начин ще трябва да мина през тях, без да съм сигурна как или кога ще бъдат завършени. Искам да ви подготвя за някои неприятности. Ще бъдат направени изявления и ще трябва да ги отправя публично.

Ще има оживени дебати в медиите. Надявам се да защитя „Сън Саут“ от най-лошите от тях, но имената ни — на Фостър и моето — са синоними на авиолинията. Моля ви за вашето съдействие. Ако някой от медиите ви иска коментар, моля ви да го отпращате към юридическия ни отдел. Няма значение колко безобиден може да изглежда репортерът, моля ви да не отговаряте на никакви въпроси, както и да не правите никакви изявления или предположения. Всичко, което кажете, ще бъде използвано извън контекста.

— Какви неприятности предричате, че ще се случат? — попита някой.

— Характерът на нашите отношения с Гриф Бъркет може да стане предмет на разговори. Признавам, че те бяха крайно лични и тайни.

— Над стаята се спусна неловка тишина.

Когато никой не заговори, тя продължи:

— Това ме води към следващата точка. Ако в някакъв момент сметнете, че съм неподходяща или неспособна да изпълнявам отговорностите си към „Сън Саут“ и неговите служители, ако не желаете да ви представям като изпълнителен директор на авиолинията или в каквото и да е друго качество, поискайте оставката ми и аз ще я подам веднага и без обсъждане. Искам всички да го разберете.

Най-накрая Джо Макдоналд вдигна ръка.

— Бях избран за говорител на това заседание.

— Добре — тя се стегна. Може би вече бяха решили, че жена, чийто съпруг е умрял при неясни обстоятелства, и която е замесена по някакъв начин с бивш футболист — престъпник, няма да е подходяща да бъде техен изпълнителен директор.

— Обсъдихме това преди заседанието — каза й Джо. — И постигнахме съгласие да останеш на сегашната си позиция. Тоест, изпълнителен директор.

— Много съм поласкана да го чуя — каза тя, борейки се да удържи емоциите си. — Не исках да загубя съпруга си и работата си в една и съща седмица. Но онова, което ви казах, остава в сила. По-нататъшният успех на „Сън Саут“ трябва да бъде вашият приоритет. Ако някога почувствате, че бъдещето на авиолинията е в риск, ваш дълг е да ме смените.

— Наш дълг е да подкрепим лидера си — каза Джо. Обадиха се още няколко души: — Слушайте, слушайте! — Джо продължи: — Ние сме с теб, Лора. Напълно вярваме в твоята почтеност, както и в способността ти да ръководиш компанията.

— Благодаря — тя глътна няколко сълзи. — А сега, след като уредихме този въпрос, нека поговорим за „Селект“. — Чу се изненадан шепот. — Разпространяват ли се все още копия на програмата? — обърна се тя към Джо.

— Събрах ги всичките. Ти ми каза, че за известно време „Селект“ се отлага.

— За тогава, да. Сега официално подновявам програмата.

* * *

Беше един изтощителен ден, но пък възнаграждаващ. Тя постигна много. Повторното внасяне на „Сън Саут Селект“ беше посрещнато с ентусиазма, на който се беше надявала. Мнозина я поздравяваха за това, че върви напред и се фокусира върху бъдещето, вместо да преживява нещастията на миналото.

След заседанието разговаря със старшия партньор на юридическата фирма, която движеше личните дела на Фостър. От уважение към нея уважаваният джентълмен бе дошъл в нейния офис. Те прегледаха завещанието на Фостър, различните дарения, които бе направил на благотворителни организации и особено на фондацията, наречена на Илейн.

— Бих искала да връча това дарение лично — каза му Лора. — Както знаете, фондацията бе много скъпа на Фостър. Всъщност, щом имението бъде продадено, искам всички постъпления да отидат там.

— Продадено?

Той се изненада, че тя иска да продаде имението и се опита да я разубеди от вземането на такова крайно решение в момент, когато емоциите й вземаха връх.

Тя остана твърда.

— Решението ми не е прибързано. Имах две години да мисля по него. Ако Фостър не бе преживял автомобилната катастрофа, още тогава щях да го обявя за продан. Няма живи от рода Спийкман. Не искам да живея там сама, а то е прекалено разкошно, за да стои празно. Би било загуба. Затова ви моля да направите необходимото. Искам да бъде продадено колкото е възможно по-дискретно, без фанфари и медии. Тези условия трябва да бъдат отбелязани в договора с посредника.

— Разбирам — кимна адвокатът.

По закон нероденото й бебе беше наследник на имението. Но тя не си представяше как ще отглежда дете в тези огромни, официални помещения. На детето нямаше да му липсва нещо, което не е познавало. Без съмнение, адвокатът би възразил срещу несправедливостта на решението й, но тя не му каза, че е бременна.

Той, както и екипът на „Сън Саут“ се нуждаеха от време, за да осъзнаят шока от смъртта на Фостър, преди след това да се шокират от това, че е оставил наследник. А тя се нуждаеше от време, за да го разбере за себе си.

С изключение на полицейската кола, която я следваше обратно до хотела, тя се чувстваше много по-спокойна от преди. Настроението й в никакъв случай не беше жизнерадостно, но изпитваше удовлетворение, че е прекарала деня, без да се поддава на съжалението, което я правеше инертна миналата нощ.

Полицаят пред вратата на стаята й не забрави да й поиска ключовете на колата. Тя му ги остави с намръщване, което той се престори, че не забелязва. Докато пиеше кока-кола от мини бара, си пусна да изгледа новините в шест. Преследването на Гриф Бъркет продължаваше да е водещата новина.

Родарт беше в обсега на камерите, говореше за евентуални следи, но Лора не му вярваше; репортерът, който го интервюираше, също изглеждаше скептичен. Когато го попита за Мануело Руиз, той замълча стратегически, после каза:

— Боя се да мисля за съдбата на господин Руиз, макар да продължаваме да се надяваме, че ще бъде открит невредим — ударението бе сложено върху това, което той не каза.

Тя изключи телевизора и си взе душ. Погледна менюто на рум сървиса, защото въпреки лекото гадене, беше гладна. Запита се какво ли да си избере. Нищо не й изглеждаше апетитно, но си поръча сандвич и помоли картофеното пюре да бъде заменено от пържени картофки. Поне щяха да я заситят.

Храната пристигна. Полицаят подписа сметката, измъчено добавяйки петдоларов бакшиш, който тя настоя да даде на келнера в добавка към фиксираната такса за сервиране. Занесе подноса на леглото си и докато отхапваше по малко, започна да прави списък на имуществото на Фостър, което искаше да предаде на хората, които бяха специални за него. Имаше неща в офиса му, в къщата и особено в библиотеката, за които знаеше, че той би желал да ги притежават определени хора.

След като привърши, започна да пише благодарности. Кей се беше заела с тази работа, но някои от благодарствените писма според Лора трябваше да бъдат написани лично от нея.

Полицаят почука силно на вратата и я стресна.

— Госпожо Спийкман? Добре ли сте?

Като остави настрана картичките, тя стана, отиде до вратата и погледна през шпионката. Мъжът отвън почти изпълваше увеличителното стъкло, застанал с гръб към вратата и разперил ръце, сякаш барикадирайки входа.

— Добре съм, офицер.

— Добре. Стойте вътре.

— Какъв е проблемът?

— Не отваряйте вратата.

Тя откопча веригата, вдигна резето и отвори. Полицаят се обърна и я блъсна обратно вътре. Той ритна вратата с пета в същия момент, когато я притисна към стената.

— Още не съм срещнал жена, която да стои там, където са й казали.

Беше Гриф Бъркет.