Сандра Браун
Сделка за милиони (27)

Глава двадесет и седма

Търнър вдигна ръце отбранително.

— Трябваше да им се обадя, Гриф. За твое собствено добро.

Гриф се засмя презрително.

— Като юрист и приятел, да си го начукаш! — след което излезе. Заобиколи плувния басейн и използва градинския стол като стъпи върху него, за да прескочи оградата на имота. Коленете му поеха удара в земята. Друг плувен басейн. На този подводната лампа беше включена. Приличаше на прожектор, насочен към него.

Прожекторът го накара да си помисли за полицейски хеликоптер и това му даде стимул да прескочи оградата, без да се занимава с резето. Прекоси двора, улицата, хлътна в предния двор на друга къща, където имаше включени пръскачки. Краката му се намокриха и подметките му започнаха да се хлъзгат.

Поредна чудата ограда.

— Мамка му! — нямаха ли тези хора доверие на собствените си съседи? Той потърси вратата, която бе трудно да намери в тъмното. Откри я, но беше заключена отвътре. Отстъпи, засили се и се хвърли срещу нея. Тя не помръдна.

В този момент чу скърцане на гуми, достатъчно близо, за да усети мириса на опушен каучук. Той притича през пръскачките отново към съседната къща. Най-после една къща без ограда, само жив плет. Гмурна се в него. Бодливите растения забиваха ноктите си в голите му крака, разкъсвайки кожата, но той не позволи това да го забави. Тичаше между тази къща и другата зад нея и изведнъж се озова на улицата, където беше оставил колата.

Спря за миг в мрака, дробовете му горяха, сърцето му биеше до пръсване. Чуваше викове, скърцане на гуми, затръшване на врати на автомобили. Колата на Хъникът беше на три къщи от мястото, където стоеше. Тук нищо не помръдваше. Все още. Не можеше да се бави. Скоро щяха да започнат да го търсят и по тази улица. Трябваше да рискува и да се покаже.

Той пристъпи между двете къщи, готов да хукне.

Една полицейска кола, осветена като коледна елха, взе най-близкия завой на две колела.

Гриф се върна обратно в сянката. Проклинайки Търнър. Проклинайки късмета си. Проклинайки целия си скапан живот.

После хукна.

* * *

По-късно щеше да се чуди как, по дяволите, се беше осмелил да излезе оттам. Бягството му почти го бе накарало да повярва в божествената намеса. Може би за първи път през неговия живот Господ бе готов да играе в неговия отбор.

Той криволичеше между съседските дворове, притичвайки от едно тъмно петно мрак към друго. Хеликоптерът се появи с прожектора си, който беше по-мощен от лъч на фар. Часове наред Гриф се кри от него и от полицейската кола, която или летеше, или пълзеше по улиците. Полицаи претърсваха всичко наоколо, минавайки от врата на врата.

Той си намери убежище за няколко минути в един отворен гараж, където откри парцали да избърше кръвта от краката си. От потта раните го смъдяха. Веднъж, когато се оказа между наближаващия прожектор на хеликоптера и полицая, той се плъзна на дъното на един плувен басейн. За щастие не беше с подводни светлини; беше претенциозен, точно копие на тропическа лагуна, оформена от вулканична скала, така че бе тъмен.

Задържа дъха си, докато не усети, че дробовете му започват да горят, но заради честото плуване напоследък беше в много по-добра кондиция, отколкото щеше да бъде иначе. Гледайки през повърхността, забеляза, че светлините на хеликоптера опипват района. Полицаят се приближи толкова близо, че Гриф го чуваше как мърмори нещо под нос.

Най-накрая мъжът и хеликоптерът се махнаха. Главата на Гриф се показа над водата и той загълта жадно въздух. Излезе от басейна посинял, но жив. Краката вече не го смъдяха. Дори не направи опит да се върне при колата. Ченгетата щяха да се въртят наоколо и щом пуснеха номера й през базата данни за моторните превозни средства, щяха да открият, че не е на никого от живеещите на тази улица.

Поне имаше клетъчен телефон. Слава богу, че го беше взел. Помисли си дали да не се обади на Глен Хъникът и да го помоли да се срещнат някъде и да го вземе. Но не искаше да въвлича човека повече, и без това бе направил достатъчно.

Нямаше на кого друг да се обади. На никого, на когото можеше да вярва. На никого, който му вярваше.

Почувства се по-сигурен, когато излезе от квартала на Уайът Търнър, но съвсем малко, защото все още го чакаше дълъг път, докато стигне мотела. Ченгетата от целия град сега щяха да търсят пешеходец с неговото описание. На сутринта по улиците на Далас щеше да има много маниаци, тичащи за здраве. Тези, които тичаха преди изгрев, сигурно щяха да бъдат спирани и разглеждани внимателно.

Когато мина през подлеза и видя в прозореца на мотела да блещука неоновата светлина, прииска му се да заплаче от облекчение. Не беше много, но бе единственото място, където да се скрие. Току-що бе започнало да се развиделява.

Имаше нужда да легне. Да затвори очи. Да диша бавно. Да си почине.

Но когато наближи паркинга, забеляза, че наркоманът, който бе на рецепцията, не е на смяна. Заместникът му беше облечен небрежно, но изглеждаше прекалено чистичък, за да работи на подобно място.

Гриф се сниши зад преносимата палатка на магазина за употребявани гуми. От това скрито място видя как служителят излиза иззад гишето. Излезе навън и се загледа към дъното на открития коридор. Носеше чаша с пяна. Ароматът на прясно сварено кафе накара устата на Гриф да се напълни със слюнка. Но усети, че сърцето му се свива, когато установи, че този тип спира пред стая номер седем и почуква три пъти на вратата.

Отвори му мъж, който изглеждаше също тъй спретнат като него. Той взе кафето от приятеля си и вкуси първата глътка с едно дълго „Ах-х-х“. Размениха си няколко думи набързо, след което този на регистрацията се върна зад гишето, а другият остана вътре.

Гриф се наведе зад знака, рекламиращ рециклираните гуми, и подпря глава на коленете си.

Как, по дяволите, го бяха намерили? Ясновидец ли беше Родарт?

Остана приклекнал зад знака известно време, докато мускулите на уморените му крака започнаха да се схващат, коленете му се вдървиха и хоризонтът на изток се озари в портокалово.

С ясната мисъл, че трябва да се премести, той бръкна в чорапа си за банкнотите, които беше пъхнал там, преди да отиде у Търнър. Парите бяха мокри заради влизането му в басейна, но можеха да се използват. Беше оставил клетъчния си телефон под трамплина за скачане в басейна, да не се вижда, преди да се гмурне във водата, и когато излезе си го взе. Батерията още беше пълна.

Тази нищожна сума в брой и телефонът бяха единственото, което му бе останало. Дори не разполагаше със сухи дрехи за преобличане. Но не можеше да стои тук. Трябваше да се маха. Разгъна с мъка бодящите си крака и тръгна, като внимаваше да има нещо между него и офиса на мотела.

Докато крачеше, отвори телефона си и проведе кратък разговор.

* * *

Глен Хъникът беше в офиса си, пиеше кафе и бъбреше с един клиент, когато служителката, която приемаше поръчки, почука на отворената му врата.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин Хъникът. Един човек иска да ви види. Детектив от полицейското управление. Казва, че е важно.

— Влизай — Хъникът махна с ръка на мъжа да влезе.

— Стенли Родарт, детектив от Далаското полицейско управление — той показа на Хъникът документите си.

— Седнете, детектив — каза Хъникът сърдечно и му посочи един стол. — Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Сигурен ли сте? Кафето ни е толкова добро, колкото автомобилите.

— Не, благодаря.

— Може би една приятна, студена кола?

— Нищо, благодаря — каза Родарт, показвайки нетърпение.

— Да не би да купувате коли тази сутрин, детектив?

— Не — Родарт кимна към другия мъж в стаята, който седеше срещу бюрото на Хъникът. — Може ли да останем за минутка сами?

— Запознайте се с Джеймс Макалистър. Джим е мой адвокат и нямам тайни от него — изражението върху лицето на Родарт беше неоценимо.

Хъникът едва не се захили. Детективът не беше очаквал да присъства адвокат.

Хъникът беше пристигнал в магазина малко след като бе мръкнало, така че да постави свалената верига отново на мястото й, преди подчинените му да започнат да пристигат на работа. Беше на бюрото си и се занимаваше с документи, когато дойде предупредителното обаждане на Гриф по телефона. За щастие, той вдигна слушалката. Когато чу гласа му, Гриф каза:

— Получи се гадно. Съжалявам. Ще те потърси ченге на име Родарт. Стенли Родарт. Ако те притесни много, кажи му следното. Слушаш ли ме?

— Слушам те.

Гриф остави Хъникът със съобщението и затвори. Обръщайки се към Родарт сега, Хъникът каза:

— Джим е тук да купува кола за дъщеря си, която става на шестнайсет следващата седмица. Очаква да му направя отстъпка. А той никога не ми направи отстъпка за юридическите такси. Казах му…

— Намерихме кола, която е ваша собственост — каза Родарт, прекъсвайки го рязко. — Беше изоставена на улицата в един квартал на четири-пет километра оттук.

Хъникът погледна към Макалистър, показвайки изненада:

— Намерили сте я? Вече? — той подсвирна. — Впечатлен съм. Едва съобщихме, че е открадната, кога беше, Джим? В осем или девет тази сутрин? Вие, момчетата от полицията, сте наистина добри.

Родарт за втори път беше получил удар.

— Съобщили сте, че колата е открадната?

Макалистър потупа отвореното куфарче в скута си и извади един формуляр от него. Беше издаден от полицая, който бе отговорил на обаждането на Хъникът, когато му съобщи, че една кола липсва. Родарт дръпна формуляра от Макалистър, погледна го, и провери достоверността му, дата на производство и модел, регистрация. На Хъникът му се стори, че Родарт изпита желание да смачка листа и да го хвърли на пода. Макалистър го спаси навреме и го сложи обратно в куфарчето си.

— Кога е била открадната? — попита детективът кратко.

— Не знам. Не съм забелязал да липсва до тази сутрин. Оттук се изнасят коли през целия ден, всеки ден. Може да я няма от две седмици, от няколко дни или от няколко часа. Няма начин да се каже.

— По цялата кола има пръстови отпечатъци на Гриф Бъркет — изръмжа Родарт. Изглеждаше като човек, който едва сдържа нервите си.

— Гриф Бъркет? Онзи Гриф Бъркет? Майтапите ли се? Сигурни ли сте?

— О, да. Сигурен съм.

— Виж ти. Хм. Чудесата никога не свършват.

Погледът на Родарт потъмня.

— Оставил я е паркирана две пресечки от къщата на адвоката си, където е отишъл миналата нощ да го моли за информация, която може да му помогне да избегне ареста за убийството на Фостър Спийкман. Търнър ни се обади.

Хъникът погледна към Макалистър.

— Какъв късмет, че си тук.

— Бъркет е успял да избяга пеша — каза Родарт.

— Момчето има талант — рече Хъникът. — Най-бързият куотърбек, който някога съм виждал. Тези негови движения с краката бяха нещо, което трябваше да се види, нали?

Родарт беше готов да избухне.

— Дали сте му тази кола, което е равнозначно на подпомагане и подстрекаване на един заподозрян за убийство.

— Това е ужасно грозно твърдение — произнесе хладно Макалистър. — Заради това ще инструктирам клиента си да не отговаря на никакви по-нататъшни ваши въпроси, детектив.

Игнорирайки адвоката, Родарт задържа очите си върху Хъникът.

— Кога ви се обади Бъркет? Вчера? Миналата нощ?

Хъникът не каза нищо.

— Очевидно му се възхищавате, но той не е герой. Вчера е направил поредица от разговори до телефонни абонати с фамилията Руиз. Накарах ченгетата да се свържат със семействата с фамилия Руиз, търсейки следи към изчезналия Мануело Руиз, за когото вярваме, че е бил очевидец на убийството на Фостър Спийкман. Сравнихме телефонните номера. Същите са. Проследихме изходящия номер и той ни отведе до въшлив мотел на 635-а. Сложил съм мои хора на рецепцията, чакат го да се върне, за да вземе нещата си. И когато го направи, ще го прекарам през истинска центрофуга. И името ти ще изскочи. Той ще те предаде, Хъникът. Бъркет няма приятели, само използва хората. Той не е лоялен към никого, освен към себе си. Говори с мен сега, или по-късно ще си обвиняем.

Родарт спря и си пое въздух.

— И така: къде е той? Ако знаеш и не ми кажеш, означава, че възпрепятстваш правосъдието. Къде е той?

Хъникът спокойно си запали цигара.

— Сигурен ли сте, че не ви се пие кока-кола?

Родарт стовари юмрука си върху бюрото му.

— Кажи ми, мътните да те вземат!

— Детектив Родарт, притеснявате клиента ми — намеси се Макалистър.

Родарт се изправи и се наведе през бюрото, завирайки лицето си по-близо:

— Мога да взема разпечатка от телефонните разговори на магазина, която ще докаже, че се е обаждал тук.

— Трябва ви съдебно разрешение — каза адвокатът. — Съмнявам се, че който и да е съдия в страната ще ви го предостави поради такава неоснователна причина, но ако някой го направи и откриете на тази разпечатка номер, който принадлежи на господин Бъркет, това все още не доказва, че той е говорил с господин Хъникът. Колко разговора дневно според вас се получават в този офис за продажба на коли? Стотици, нали? Моят клиент не може да бъде отговорен за никой от тях. А дори и да успеете да докажете, че клиентът ми е говорил с господин Бъркет, това не доказва, че му е предоставил кола или му е съдействал по какъвто и да било начин.

Родарт, все още игнорирайки адвоката, се взираше в простодушното лице на Хъникът.

— Мисля, че изчерпахте запаса си от заплахи, господин Родарт — Хъникът остави цигарата си във вдлъбнатия корем на пепелника във формата на броненосец и се изправи. Приближи се до вратата на офиса си и я отвори.

Родарт не обърна внимание на явния намек. Той попита:

— Как Бъркет е взел ключа на тази кола, ако ти не си му го дал?

Хъникът се провикна през отворената врата:

— Скъпа, ела тук веднага.

Служителката, която бе съобщила за Родарт, се появи отново и попита весело:

— Да не си е променил мнението за кафето?

— Кое ми разваля настроението? — попита я Хъникът. — Кога трия сол на главите на продавачите?

— Когато оставят клиентите да си тръгнат, без да са купили кола.

Хъникът избухна в гръмовен смях.

— И за какво друго?

— Че оставят ключовете на колите под стелките на пода.

— Благодаря ти, миличка.

Тя излезе и Хъникът се обърна към Родарт.

— Че оставят ключовете на колите под стелките на пода. Правят го за удобство, с мисълта, че ще се върнат по-късно и както му е редът ще заключат колите, с които са излизали за демонстрационно кръгче. Предвиждат да се върнат, когато няма струпани много клиенти. Но — слава Богу, и аз не се оплаквам — понякога имат клиенти, които ги чакат. Така че просто мушват ключа за запалване под стелката, после се разсейват или пък имат работа и забравят. Той сви едрите си рамене. — Опявам им през цялото време, но какво мога да направя? Продават колите като топъл хляб.

Той размени дълъг поглед с Родарт, който гледаше над главата на невъзмутимия адвокат. Макалистър вдигна веждите си красноречиво. Родарт се насочи към вратата на офиса. Когато преминаваше покрай Хъникът, произнесе полугласно със злобен тон:

— Не се чуваме за последно.

Хъникът каза на адвоката си:

— Извини ме, Джим. Ще го изпратя.

— Глен…

— Спокойно.

Той закрачи твърде бързо за мъж с неговите размери и настигна Родарт, когато детективът се качваше в колата си. Родарт му подхвърли:

— Знам, че ти си осигурил на Бъркет тази кола. Трили сте наровете заедно в Биг Спринг. Следващия път ще отидеш в Хънтсвил, и нека ти кажа — това не ти е затворническият кънтри клуб, в който си бил. Големият ти бял задник ще се хареса много на педерастите, които съм изпратил там. Очите му светеха от злоба. — Днес си създаде враг, Хъникът. Никой не може да ме прави на глупак и да му се размине. Почакай и ще видиш.

Хъникът се наведе към него. Беше с цяла глава по-висок от Родарт и трийсетина килограма по-тежък.

— Не ме заплашвай. Знам за теб. Ти си мръсник. От най-лошия вид. Получил си значка, за да имаш гръб. Но дори ако само си помислиш да нараниш мен или някой от семейството ми, спомни си какво съм ти казал днес.

— Виж ти, и какво е то?

Хъникът се наведе още по-близо и прошепна:

— Марша има много приятели — когато се изправи, изпита удоволствие, че очите на Родарт станаха внимателни. Беше разбрал за какво говори. Името означаваше нещо за Родарт, както и подхвърлената заплаха. Тя внушаваше ако не страх, то най-малкото резервираност.

Хъникът издържа погледа на детектива, после отстъпи назад и пусна широка усмивка.

— Ако ти потрябва някога употребявана кола, ела да се видим — той застана пред маслиново зеления седан и ритна гумата. — Но ти го казвам направо, не бих взел това тук да го продавам.

* * *

Какво щеше да прави? Къде можеше да се скрие?

Да се предаде, както тази фурнаджийска лопата, адвокатът му, го караше, не беше опция. Дори и да желаеше да се повери отново на правната система, което не беше така, Търнър го беше изоставил и, както се разбра, и надзорникът му. Нямаше никой на негова страна.

Не, не можеше да се предаде. Но докато се криеше, можеше да бъде застрелян на улицата, ако не от някой с полицейска значка, то от някой бдителен гражданин.

Застанал на завет в един циментов канал, той отвори телефона си и набра познатия номер единствено защото нямаше абсолютно никой друг, на когото би могъл да звънне.

Изчака шест сигнала, преди да се включи гласова поща.

— Благодарим, че се обаждате на семейство Милър. Моля, оставете съобщение.

Гриф затвори и мигновено набра отново, повече от желание да чуе бодрия глас на Ели, отколкото с надежда, че някой отсреща ще отговори. Чу записа отново, питайки се къде ли можеха да са Ели и треньорът толкова рано сутринта.

И какво щеше да каже, ако някой от тях вдигнеше? Какво можеше да каже, че да повярват?

Той набра друг номер по памет. Джейсън Рич се обади.

— Здравей, Джейсън, Гриф е — опита се да звучи така, сякаш не се е случило нищо необичайно. — Обаждам се, за да се извиня, че не дойдох за тренировката вчера. И че и днес няма да мога.

— Какво става?

— Пипнал съм стомашен вирус. Сигурно е от някаква храна. Направо си изповръщах червата — след като помълча малко, попита: — Баща ти там ли е? Искам да говоря с него, ако може.

— Болен си, така ли?

— Да.

— Значи това, което онзи каза, не е истина?

— Кой и какво е казал?

— Полицаят.

Гриф притисна челото си.

— Родарт ли се казва? Детектив?

— С белези по лицето. Дойде тук вчера и говори с татко и с мен.

Гриф се надяваше, че Родарт е забравил връзката му със семейство Рич, но Родарт никога не забравяше нищо. Беше отправил завоалирана заплаха да навреди на Джейсън. Вчера го беше разпитвал, вероятно бе упражнил натиск върху него да му каже всичко, което знае за Гриф Бъркет. Сигурно е уплашил момчето. Гриф изпитваше желание да го убие заради това.

— Той каза, че ти… — гласът на Джейсън секна. — Каза, че…

— Джейсън!

Гласът на Боли се чу някъде изотзад. Рязък. Обезпокоителен.

— С кого говориш? Джейсън, кой е?

След това Джейсън с умолителен глас произнесе:

— Татко, той е…

— Дай ми телефона — звуци от боричкане. После, право в ушите на Гриф, Боли изръмжа: — Трябваше да знам, че не бива да ти се вярва.

— Боли, слушай, аз…

— Не, ти слушай! Ченгетата бяха тук два пъти. Жена ми превъртя, особено след като този детектив Родарт й каза какво си направил.

— Боли…

— Не искам повече да звъниш. Не искам да наближаваш семейството ми. Поверих ти сина си. Господи, само като си помисля…

— Не бих посегнал на Джейсън. Знаеш го.

— Не, да убиеш сакатия съпруг на любовницата си е по-вълнуващо.

Гриф стисна очи, опитвайки се да заличи обвиненията и картината, която представяха.

— Звъннах ти, за да ти кажа да бъдеш внимателен с Родарт. Дръж Джейсън далеч…

— Да не си посмял да изричаш името на сина ми.

— Чуй ме!

— Наслушах ти се.

— Не оставяй Джейсън сам с Родарт. Не оставяй Джейсън сам, точка. Знам какво си мислиш за мен…

— Не знаеш и половината от това, което мисля за теб. Надявам се, че този Родарт най-после ще те пипне. И когато го направи, се надявам да те изпържи.