Сандра Браун
Сделка за милиони (14)

Глава четиринадесета

Родарт беше паркирал на пресечката. Предното стъкло на колата му отразяваше разлистените дървета отгоре, така че Гриф не можеше да го види. Но беше протегнал ръката си извън стъклото и му помаха приятелски.

Гриф забрави напълно за извинението към Лора Спийкман. Изтича до хондата, метна се в нея и запали двигателя. Гумите оставиха следи по алеята, докато излизаше на заден. Преодоля бързо краткото разстояние и спря с писък на половин инч от решетката на седана на Родарт. Беше вън от хондата, преди инерцията да се е успокоила.

Родарт го чакаше. Двигателят му не беше включен, но стъклото на прозореца откъм шофьорското място беше спуснато. Гриф положи нечовешко усилие да се удържи да не го стисне за врата и да го измъкне през този прозорец.

— Ти си долен страхливец, Родарт.

— Да не се опитваш да ме засегнеш?

— Наемаш главорези да ти вършат мръсната работа, когато се касае за мъже. А жените ги пребиваш сам.

— Като заговори за това, как е любимата ти курва? — Родарт се разсмя на гневното изражение върху лицето на Гриф. — Окей, малко се поувлякох. Защо не се оплака от мен на полицията?

— Такова беше решението на Марша.

— Но се обзалагам, че не си му се противопоставил, нали? Само мисълта за полиция кара сфинктера ти да се свива, не е ли така? Чух, че са ти се нахвърлили двама бивши фенове.

— Бяха професионалисти.

— Убеден ли си?

— Ти беше зад тях.

Родарт размаха пръст към него.

— Но не подаде оплакване в полицията. Бас ловя, че не си казал и на адвоката си. Нито на надзорника си. Джери Арнолд, така ли беше?

— Знаеш кой отговаря за пробацията ми? — Гриф съжали за въпроса си в мига, в който го зададе. Показа колко изненадан и разтревожен е от това, че Родарт е така добре запознат с живота му.

Родарт се ухили.

— Знам много за теб, номер десет.

Сигурно знаеше. Сигурно го беше следил, иначе нямаше да знае, че Гриф е бил точно в онзи спортен бар в нощта, когато онези животни му се нахвърлиха. Нямаше да знае също да го търси тук, на тази улица, днес. Точно сега.

Исусе.

И преди Гриф да е осъзнал напълно тревожните изводи, които следваха от това, Родарт каза:

— Единственото нещо, което не зная, е името на новата ти пачавра там.

Гриф обърна бързо глава и видя как Лора Спийкман изкарва колата си на алеята. За щастие, потегли в обратната посока.

— Агент по имотите — каза Гриф. — Показваше ми къщата.

Родарт се изкикоти.

— Търсиш къща, след като току-що се нанесе в двойния си апартамент?

— Оказа се, че кварталът не ми харесва много.

— Откъде получаваш пари, че да си купуваш такива скъпи играчки? Изглежда като система. Телевизор с голям екран. Все такива неща.

Умът на Гриф препускаше. Искаше му се да забие юмрук в муцуната на Родарт, защото всяка дума от нея увеличаваше тревогата му. Родарт го знаеше къде живее. Знаеше за какво харчи парите си. А сега знаеше и за тази къща. Най-обезпокоителното беше, че можеше да научи за споразумението му със семейство Спийкман.

— Виж — каза Родарт разговорливо, — това, което мисля, е, че преди да използваш големите си силни ръце на куотърбек, за да счупиш врата на Бил Бенди, си бръкнал с тези ръце в личната му спестовна касичка.

— Това са глупости и ти го знаеш. Как бих могъл да взема някакви пари? Бях арестуван на местопрестъплението.

— Технически — каза Родарт и направи ленив жест. — Преди да те осъдят, си успял да ги скриеш така, че никой да не може да ги намери. Стояли са си някъде, трупали са лихви и са те чакали да ги изтеглиш. Сега вече са ти подръка. Точно както си го планирал.

Той млъкна, намръщи се и каза тъжно:

— Само дето онези от „Виста“ са наясно, Гриф, и това са техните пари, не твоите. Ще бъдат искрено благодарни на онзи, който може да им ги върне обратно.

— С други думи, на теб.

— Просто се опитвам да направя нещата по-лесни, това е. Правя услуга на всички. Тези момчета си прибират парите и просто забравят онова, което си направил на бедния стар Бенди. Разбираш ли за какво става дума? Колко приятно ще е за всички? — предразполагащата му усмивка се стопи. — Къде са парите?

— Заблуждаваш се. За Бенди. За мръсните капитали. За всичките шибани неща. Мислиш ли, че ако имах пари, щях да карам тази бричка? — той посочи с ръка към хондата. — Втора употреба, която купих от адвоката си.

Родарт го гледа известно време, после произнесе спокойно:

— Вадиш страшна фигура в това сако на „Армани“.

Гриф се опита да запази неутралното си изражение.

— Благодаря. Щеше да прилича на лайно върху теб.

Родарт се ухили.

— Боя се, че си прав. Нямам телосложението.

— Нямаш и топките. Ако ги имаше, щеше да излезеш от тази грозна кола, да престанеш да отправяш завоалирани заплахи и да се биеш с мен като мъж.

Родарт направи физиономия, сякаш размисляше над думите му.

— Сигурен ли си, че го искаш, Гриф? Помисли добре.

Гриф кипеше вътрешно, но знаеше, че не може да излее яростта си. Ако се нахвърлеше на Родарт, щеше да даде на кучия син точно това, което той искаше.

— Марша не ти е казала нищо — каза той. — Съсипал си лицето й за нищо.

Родарт вдигна рамене.

— Предполагам. Не ми каза нищо полезно, от което разбрах, че няма да каже на никого нищо дълго време. Чудно ще е ако бъде в състояние да прави свирки с тази нейна овързана с жици челюст. И още нещо… — Гриф не захапа, но Родарт все пак му каза: — Мисля, че една курва няма да прави кой знае какви фасони да й го начукват отзад.

Вълна от ярост обля Гриф. Родарт усети и се ухили.

— Правил ли си й го някога по този начин?

Гриф се питаше дали при нападението си Родарт я беше изнасилил? Не беше питал Марша, защото не искаше да й причинява повече страдания. И може би защото просто не искаше да знае точно колко лошо е пострадала заради него. Но сега искаше единствено да убие този мръсник, който му се хилеше насреща.

Родарт кимна към къщата надолу по пряката.

— Ами онази? Дори от това разстояние мога да ти кажа, че новата ти любовница има малко дръзко задниче. Защо не ми кажеш името й? Така или иначе ще го разбера.

Чувствата на Гриф преминаха от люта ярост до вледеняващ студ за секунди. Степента на гнева му го уплаши и трябва да бе уплашила и Родарт.

— Някой ден — каза той спокойно, с убеденост и обещание в гласа, — ще те убия.

Родарт смъкна спирачката надолу и му се усмихна, докато се отдалечаваше на заден ход.

— Копнея за деня, в който ще се опиташ.

* * *

Портиерът неохотно позвъни в апартамента на Марша. Обърнат гърбом към Гриф, той заговори шепнешком в телефона, докато Гриф не се пресегна през плота и не го потупа по рамото.

— Дайте ми телефона. Ако обичате — добави той нетърпеливо.

Мъжът неохотно му подаде слушалката.

— Марша?

— Всъщност, Дуайт е.

— Здравей, Дуайт. Гриф Бъркет. Искам да се кача горе.

— Съжалявам, не може.

— Кой го казва?

— Тя не желае компания.

— Трябва да я видя.

— Почива си.

— Ще почакам.

Чу се драматична въздишка, последвана от:

— Сигурно ще ме убие, но добре.

Дуайт отвори вратата на апартамента и отстъпи встрани, за да влезе Гриф.

— Днес не е от добрите й дни.

— Нито пък за мен — отвърна Гриф мрачно, когато последва съседа на Марша в просторната дневна, където Марша се бе излегнала на дивана. Изглежда спеше, въпреки че бе трудно да се каже, защото главата й бе увита в бинтове.

— Прекарала е операция?

— Първата от много. Преди три дни. Носът й трябваше да се чупи наново. Все още много я боли, но казаха, че е достатъчно добре, за да се прибере вкъщи.

— Като цяло как се справя?

— Не много добре. Тя…

— Чувам те, да го имаш предвид — гласът й звучеше глухо заради превръзките и челюстта, която все още не можеше да движи свободно, но тя се подиграваше сама на себе си и Гриф възприе тона й.

Придавайки известна несериозност на гласа си, той каза:

— Я чуй! Мумията проговори!

— Варя супа от раци — каза Дуайт. — А тя е раздразнителна като мама мецана, така че бъди мил с нея. — Той потупа Гриф по ръката и се насочи към кухнята.

Гриф си взе един стол и го придърпа към дивана, така че Марша да може да го вижда, без да се налага да обръща главата си. Тя каза:

— Ако мислиш, че сега изглеждам зле, почакай да ми свалят превръзките. Ще бъда пълен ужас.

Беше увита от шията до глезените в халат за баня, но той можеше да каже със сигурност, че сочните очертания на тялото й са се смалили. Запита се колко ли килограма бе свалила откакто не я беше виждал. Протегна се, взе ръката й в своята и я целуна.

— Никога не можеш да изглеждаш ужасно, колкото и да се стараеш.

— Не бих искала и майка ми да ме вижда по този начин. Не че се е засилила, след като се отрече преди години от мен.

— Говорим само за това как изглеждаш, а как всъщност се чувстваш?

— Като дрогирана.

Той се засмя.

— Добра дрога?

— Бих могла да направя състояние с продажба на такива боклуци. Стига да не бяха против закона.

— Като заговорихме за нарушаване на закона… — той я погледна право в очите, които се взираха в него през един разрез в бинтовете. — Ще отида в полицията във връзка с Родарт.

Реакцията й беше мигновена.

— Не!

— Чуй ме, Марша. Знам какво ти е причинил. Похвали ми се преди по-малко от час.

Тя остана вгледана в него един дълъг момент, след това затвори очи, сякаш да избяга от него, от спомена си, от всичко. Гриф усети тръпката, която мина през нея.

— Защо не ми каза?

— Не исках да говоря за това.

— Наранил те е.

— Да.

— Лошо.

Тя отвори очи.

— Аз съм курва. Правила съм всичко. Но винаги, когато аз владея положението. Да те принуждават, е нещо съвсем различно — тя отново затвори очите си. — Повярвай ми. — Когато след малко го погледна, каза: — Опитай се да обясниш това на едно ченге.

— Ще го направя. Била си изнасилена.

— И ще ти кажат, че няма значение.

— За мен има значение! — той скочи от стола си, блъскайки го назад. Дуайт долетя, препасан с престилка и с лъжица в ръката. — Връщай се при супата си — нареди Гриф.

Дуайт се поколеба, покри лъжицата със свободната си ръка и се върна в кухнята. Декораторът почти хукна да се спасява, което успокои гнева на Гриф. Той взе стола си и седна на него, вземайки отново ръката на Марша в своята.

— Родарт няма намерение да се отказва. Кучият син ме дебне. Знае всичко, което се случва в живота ми. Но това не може и да се сравни с твоите преживявания. Иска ми се да го убия заради това. Но не мога и той го знае. Не мога да направя нищо, без да наруша пробацията си. Той ще продължи да ме преследва, Марша. Да ме притиска. Ще продължи да наранява хората, които са ми близки. Единствената възможност да го спрем, е да съобщим в полицията.

— Заклевам те, Гриф, недей.

— Но…

— Погледни ме! — очите й се напълниха със сълзи. — Ако направиш това, все едно да насочиш прожектор към мен и бизнеса ми. Всички богати фарисеи — някои от които са ми клиенти, между впрочем — ще се уплашат да не се разбере за тях и ще размахат обвинително пръст срещу мен и това, с което се занимавам. За тези лицемери ще е без значение, че съм била в спешното и кръвта ми е изтичала. Ще кажат, че това е наказанието, което ми се е полагало. Ако изобщо извикат Родарт да отговаря, което е съмнително, той ще отрече, че ме е бил и ще обвини клиент или любовник, който е дошъл след него. Вероятно теб. Няма ДНК. Използва кондом. — Тя добави горчиво: — Поне за това съм благодарна.

— Мамка му! — изруга Гриф, знаейки, че наистина е така. — Значи очакваш от мен да не правя нищо?

— Моля те да не правиш нищо. Избягвах публичността, когато бях блестяща и секси. Мислиш ли, че ще мога да понеса да ме гледат в този вид? Не мога, Гриф. По-скоро ще скоча от покрива — тя го каза по такъв начин, че той напълно повярва, че е способна да го направи. — Заплахата от разкриване ще прогони клиентелата ми. Ще загубя всичко. Ако изобщо те е грижа за мен, недей. Откажи се — тя издърпа ръката си от неговата и затвори очи.

— Мисля, че трябва да си вървиш. Тя се нуждае от сън — Дуайт отново бе влязъл в стаята. Тонът му не бе нелюбезен, но несъмнено той бе самоназначилият се адвокат и защитник на Марша.

Гриф кимна и се изправи. Преди да се отдалечи, той се наведе и целуна затворените й очи. Дуайт го видя до вратата.

— Предлагам ти да звъннеш, преди да дойдеш отново тук.

Гриф се съгласи с мълчаливо кимване.

Във фоайето натисна бутона за асансьора, но беше толкова потънал в мисли, че стоя и гледа няколко секунди празната кабинка, преди да стигне до съзнанието му, че трябва да влезе вътре.

На слизане осъзна, че никакви по-нататъшни аргументи няма да променят мнението на Марша. Натискът само щеше да увеличи душевните й мъки. Той вече достатъчно я бе изтормозил, пък и всичко, което бе казала, беше истина. Да се обърне към полицията щеше да означава наистина да гледат не само Марша, но и него през лупа. А той не го искаше точно толкова, колкото и тя.

Не, трябваше да реши проблема с Родарт сам, да се изправи срещу кучия син.

Той спря в цветарския магазин във фоайето на първия етаж и поръча да занесат в апартамента на Марша една орхидея. На приложената към нея картичка, написа: „Окей. Това си остава наша тайна. Но той ще си плати.“ Не се подписа.