Синтия Виктор
Само ти (34)

33

Бен се появи на вратата на един от кабинетите, където провеждаше прегледите си. В ръката си държеше папка с данните за пациента, с когото току-що бе се занимал.

— Хелън — каза, като се спря за миг пред бюрото на секретарката си. — Бих искал да видя отново господин Балантайн след две седмици. Той твърди, че се чувства добре, но аз държа да прегледам още веднъж раната му.

— Сигурно в момента го превързват? — попита Хелън. Той кимна и продължи:

— Обясних му, че това е заключителната част от оперативното му лечение, но той ми махна с ръка.

— Може би трябва да го приемеш като комплимент — засмя се тя. — Явно той смята, че работата е свършена достатъчно добре и няма нужда от нищо повече.

— Но това е…

Бен бе прекъснат от появата на двама яки мъже, и двамата облечени в тъмни костюми и бели ризи, като единият носеше и вратовръзка на широки райета. Нещо в изражението им подсказваше, че те нямат нужда от медицинска помощ.

— С какво мога да ви услужа? — попита Хелън.

— Вие ли сте доктор Бенджамин Дамероф? — попита безцеремонно единият, като гледаше към Бен.

— Да, аз съм. Какво има?

— Аз съм детектив Уилям Хърли, а това е детектив Дан Манис — каза единият и веднага извади значката си, за да им я покаже. — Ще имаме нужда от вас за малко, докторе. Бихте ли дошли с нас до управлението. Отнася се за смъртта на един господин на име Антъни Келнър.

— Но какво общо имам аз с това? — учудено попита Бен.

— Бихме искали да дойдете с нас до управлението, за да отговорите на някои въпроси — намеси се детектив Манис.

— Вижте, просто ми е невъзможно в този момент. Чакат ме толкова пациенти — каза и посочи хората в чакалнята.

— Напълно ви разбираме — опита се да прояви любезност детективът. — Но все пак настояваме да ни придружите.

Настъпи напрегната тишина. Хелън гледаше разтревожено ту към двамата мъже, ту към доктор Дамероф.

— Не може ли да се измисли нещо? — ядосано попита Бен. — Ще отговоря на вашите въпроси, но нека го поотложим. Какво ще правят пациентите ми?

— Трябвате ни сега, докторе — категорично отсече Хърли, който явно не беше склонен към никакви пазарлъци.

— Значи искате от мен да оставя всичко тук и да тръгна веднага с вас?

— Точно така — кимна Манис.

Бен погледна ядосано към двамата мъже, после към Хелън, а след това обратно към тях.

— Колко време ще ни отнеме разговорът? — запита той, като започна да съблича престилката си.

— Нямам представа, докторе.

— Хелън, най-добре е да определиш нови часове на всички — намръщено разпореди Бен и отиде в кабинета си, за да закачи престилката си зад вратата. Извади от джоба пейджъра и го закачи на колана на панталона си. — Ама че работа — мърмореше ядосано.

— Не се безпокой — каза Хелън. — Аз ще се погрижа за всичко.

— Ще ти се обадя, ако ми позволят — каза й той, преди да тръгне. — А ако има нещо спешно, веднага ми се обади. Ако не успееш да се свържеш с мен, помоли доктор Шапиро да ти помогне.

Единият от детективите задържа вратата пред Бен и тримата излязоха в коридора. Пациентите, които вече чакаха отвън, гледаха с изненада своя лекар, облечен в костюм и вратовръзка, вместо в бялата престилка, с която бяха свикнали да го виждат. Той явно отиваше някъде.

— Госпожо Саймън, господин Ван Хъл, съжалявам, но се налага да прехвърлим консултациите за утре — започна да им обяснява Бен. Детективите нетърпеливо продължиха напред, за да му подскажат, че нямат време да чакат. — Случи се нещо непредвидено и трябва да изляза.

— Добре ли сте, доктор Дамероф? — попита госпожа Саймън разтревожено, като погледна подозрително към двамата му спътници.

— Всичко е наред — убедително каза той. — Просто имам един спешен случай.

Хърли го хвана за ръката, за да го накара да върви по-бързо, но той ядосано се освободи. Когато излязоха в коридора, Бен се обърна към него:

— Не ви ли стига, че объркахте работата ми и уплашихте пациентите ми? — попита тихо той, за да не може никой наоколо да ги чуе. — Съветвам ви да си държите проклетите ръце настрана от мен.

Един от специалистите по вътрешни болести, когото Бен познаваше, най-неочаквано се появи иззад ъгъла и с изненада се загледа в него.

— Здрасти, Бен — каза му любезно лекарят, когато мина покрай него.

— Здрасти, Марк — отвърна той, като направи огромни усилия да се усмихне.

Продължи да се усмихва и да поздравява и останалите си познати от болницата, които минаваха покрай него. Но усмивката изчезна от лицето му веднага след като застанаха пред вратата на асансьора.

Господи, сигурно трябва да съм им благодарен, че не ми сложиха белезници — помисли си. Може би се превръщаше в някакъв параноик, но беше убеден, че всички разбраха, че го отвеждаха полицаи, и цялата тази история бе толкова унизителна!

Какво ли ще го питат, когато го отведат в полицейското управление? С ужас си помисли за Карлин и за въпросите, свързани с нея, които биха могли да му зададат. Нямаше никакво намерение да крие истината относно своите връзки с Келнър. Но просто щеше да му е невъзможно да говори за нея, не би могъл да го направи. Нямаше представа какви са правата му в това отношение и дали би могъл да откаже да отговаря на въпросите им. Единственото, в което не се съмняваше, бе, че има нужда от адвокат, и то веднага.

 

 

Щом видя шефа си да влиза в стаята, Хелън веднага скочи на крака.

— Добре ли си, доктор Дамероф? — попита нетърпеливо тя.

Бен кимна. Не бе на себе си, откакто напусна полицейското управление късно снощи, но нямаше смисъл да тревожи и секретарката си.

— Добро утро, Хелън. Чувствам се добре — подчерта той. — Оказа се, че не е нищо съществено. Само ми изгубиха времето. Да не мислим повече за това.

Тя взе купчината със съобщения, оставени за него.

— Ето телефонните обаждания. Сигурно най-голям интерес ще предизвика съобщението на доктор Роулингс. Той иска да те види в кабинета си веднага.

Сайръс Роулингс бе завеждащ отделението. Бен взе и останалите съобщения.

— Не каза ли за какво се отнася?

— Не.

— Благодаря ти, Хелън — каза, влезе в кабинета си и затвори вратата.

Дали Роулингс не е разбрал за вчерашния инцидент? Няма начин да е нещо друго, явно бе разбрал, че полицията го е разпитвала във връзка с убийство.

Господи, в полицейското управление нещата се развиха много по-ужасно, отколкото бе очаквал. Ако не бе толкова притеснен, Бен би могъл да се изсмее, като си представи отново вчерашните събития. Той се бе безпокоил, че може да го разпитват относно евентуалната връзка на Карлин с убийството на Келнър. Но съвсем скоро му дадоха ясно да разбере, че подозират самия него в това убийство. Щом разбра накъде отиват нещата, той веднага предяви претенции да бъде извикан адвокатът му. Явно на полицаите това никак не им хареса. Твърдяха, че към него не са отправени никакви конкретни обвинения, като се надяваха, че ще успеят да измъкнат от него информацията, която им бе необходима.

А по-късно, когато се прибра вкъщи след разпита в полицейското управление, с изненада откри името на Карлин в заглавията на вестниците. Явно напразно си бе изгубил времето с опити да я прикрива. Не беше единственият, който подозираше, че тя е убила Тони Келнър.

Все още ставаше дума само за подозрения. Срещите му с полицаите съвсем не бяха приключили, в това нямаше никакво съмнение. Но точно сега пред него стояха два други въпроса, на които трябваше да си отговори: какво точно бе чул Роулингс и какво възнамеряваше да предприеме.

Телефонът за лични разговори иззвъня. Бен бе доволен, че има възможност да се измъкне за миг от неприятните си мисли.

— Бен, скъпи, здравей.

— Сара? — извика учудено. Не бяха разговаряли от деня, в който й каза, че скъсва с нея. — Приятно ми е да чуя гласа ти — каза и наистина беше така.

— Бен, Дийн ми спомена, че вчера полицията е идвала да те разпитва във връзка с някакво убийство. Добре ли си?

Значи пораженията са по-големи, отколкото си представяше. Щом дори човек като Дийн Фолклин бе разбрал за случката с Бен вчера, то тогава без съмнение всички в болницата вече знаеха, че е замесен в някаква история, от която се интересува полицията. Сигурно това е била главната тема по време на сутрешното кафе.

— Благодаря ти за загрижеността, Сара. Вярно е, че не изкарах вчерашния следобед по възможно най-приятния начин, но те уверявам, че се оправих.

— Бен, кажи ми истината. Наистина ли имаш сериозни проблеми? — попита загрижено тя.

— Честно казано, все още не знам — отвърна той и това наистина беше така.

— Никой не вярва сериозно, че ти би могъл да имаш нещо общо с убийството, нали?

Не й отговори.

— О, Господи! — въздъхна Сара. — Моля те, ако смяташ, че бих могла да направя нещо…

Бен бе трогнат. Все пак той беше този, който я изостави. Наистина тя бе приела приключването на връзката им с достойнство, но при всички случаи постъпката му я бе наранила.

— Благодаря ти, Сара. Толкова си благородна — искрено каза той.

— Нали все още сме приятели, или поне бих искала да е така. Винаги можеш да разчиташ на кен, стига да съм в състояние да ти помогна.

— Ти си чудесна жена. Кажи ми как си, Дийн не ти създава неприятности, нали?

— Не мога да повярвам, че в такъв момент си готов да губиш време в разговори за моя брак.

— Просто искам да чуя как си.

— Е, добре, ще ти кажа. Сигурно ще ти се стори невероятно, но преди около месец не издържах и му казах, че го напускам. Наистина имах намерение да го направя.

— Смятала си да го напуснеш?

— Да, и той разбра, че е точно така. Беше направо шокиран, че имам смелостта да постъпя по този начин… Бен, просто не можеш да си представиш, сега той е съвършено различен човек. Помоли ме да не го напускам и ми обеща, че ще обърне нова страница.

— И какво направи ти? — скептично попита Бен.

— В началото изобщо не му повярвах. Но той наистина бе готов да положи усилия, затова му дадох малко време. Опитваме се да започнем всичко отначало.

— Надявам се, че ще успееш, най-искрено ти го желая.

— Благодаря ти.

— А сега ми кажи какво бих могла да направя за теб, кажи, моля те… — настоя тя. — Моят живот е доста уреден в момента. Но при теб нещата май са твърде сложни. Безпокоя се за теб. Обещай ми, че ще ми се обадиш, ако смяташ, че мога да ти помогна с нещо.

— Има нещо… — неуверено започна той. — Смятам, че е най-добре да се подготвя, и колкото по-рано, толкова по-добре.

— Кажи.

— Изглежда, че ще имам нужда от добър адвокат, специалист по криминални престъпления. Аз си имам адвокат, но в случая става дума за човек, който би могъл да се справи с дело за убийство. Моят човек едва ли го бива за това. Ти би ли могла да намериш някого?

— Нима нещата наистина са толкова сериозни? — ужасено попита Сара.

— Нямам представа. Но е най-добре да съм подготвен за всичко.

— Господи! — изпъшка тя. — Веднага ще направя нужните справки.

— Благодаря ти.

— И Бен, знай, че всичко ще си остане само между нас. Може да съм си оправила отношенията с Дийн, но той не бива да научава нищо за нашия разговор, нали разбираш?

— Благодаря ти още веднъж.

— Ще ти се обадя още днес следобед, най-късно утре сутринта. Това достатъчно бързо ли е?

— Разбира се, Сара — засмя се той.

Двамата си казаха „довиждане“ и веднага щом затвори телефона, Бен помоли Хелън да позвъни на секретарката на Сайръс Роулингс и да й каже, че може веднага да тръгне към кабинета на завеждащия, ако той има възможност в момента да го приеме.

 

 

Карлин седеше до телефонния секретар и слушаше поредното обаждане. Когато чу гласа на сержант Конклин, който се канеше да й остави съобщение, тя грабна слушалката.

— Ало, Конклин, аз съм тук.

— Лейтенант?

— Предполагам, че вече си научил всичко — започна тя без никакво предисловие.

— Смешно е, наистина е смешно да се смята, че ти би могла да убиеш онзи човек — отвърна той.

Карлин изпита облекчение. Толкова бе приятно да знаеш, че поне някой ти вярва.

— Слушай, лейтенант — продължи сержантът. — Може би не е редно да ти съобщавам това, но научих нещо важно от Били Уилямс, детектива от Двайсето полицейско управление, който бе изпратен в родния ти град.

— Да? — нетърпеливо попита тя.

— Предполагам, че познаваш онзи лекар, който живее в източната част, Бенджамин Дамероф — внимателно започна Конклин и по гласа му се досети, че сигурно някой му бе казал за връзката й с Бен. — Е, Били открил някакъв мъж на име Ленстолър, който май е бил съученик и на двама ви в гимназията. Той разполагал с информация, която е трябвало да предаде още преди двайсет години.

— Оо! — разочаровано възкликна Карлин. Тя добре знаеше за каква информация става дума.

— Излиза, че майката на Дамероф е загинала при катастрофа, станала в резултат на едно телефонно обаждане от страна на Келнър — замълча и след известно колебание продължи нататък, като подбираше внимателно думите си: — Доколкото разбрах, и твоят баща е пострадал при същата катастрофа. Но както и да е, сега тези идиоти в управлението смятат, че вие двамата с Дамероф сте главните заподозрени по този случай — той отново млъкна с надежда, че Карлин ще даде някакво обяснение. — Вчера го доведоха в управлението и го разпитваха.

Тя се опита да не издава чувствата си и възможно най-спокойно изрече:

— Благодаря ти, че ми каза.

— Оо, сигурен съм, че всички подозрения от теб ще отпаднат в най-скоро време. Всичко това е някаква измислица на болни мозъци.

Гневът му я поуспокои малко и тя затвори телефона. Значи бяха разкрили връзката на Бен с Келнър. Карлин очакваше, че това може да се случи, но въпреки това беше направо шокирана.

Телефонът отново иззвъни. Тя не вдигна слушалката, включи се телефонният секретар. Обаждаха се от списание „Таим“. Списание „Таим“! Няма що, попадна вече в най-тиражните издания, унило си помисли тя.

Не я сдържаше на едно място, затова побърза да отиде във всекидневната. Проклетият телефон не бе престанал да звъни през целия ден, обаждаха се репортери от най-различни вестници, продуценти на дискусии и шоута — всички искаха да получат коментар или съгласие от развенчаната героиня за участие в предаванията им. Най-напред информацията, че е заподозряна в убийство, се бе появила в нюйоркските вестници, но веднага след това и останалите средства за информация подхванаха темата, явно всички бяха единодушни, че си заслужава. „Дали героинята няма да се окаже убийца?“

Когато прочете това заглавие, Карлин имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Във вестника бяха публикували нейна снимка от церемонията в „Грейси Меншън“, точно в момента на приемането на наградата от кмета за успеха си по случая с „Телефонния маниак“. После следваше подробно описание как е разкрила серийната убийца и накрая се споменаваше, че в момента тя самата е заподозряна в убийство.

От вътрешния отдел вече я бяха разпитвали два пъти и по време на тези разпити й стана пределно ясно, че Хари съзнателно е излъгал относно това къде е прекарала следобеда в деня на убийството на Келнър.

— Къде беше в онзи ден? — питаха я.

— Бях с Хари Флойд.

— Съжалявам, но той не е склонен да те прикрива, така че е най-добре да се откажеш. Имаш ли алиби или не?

— Какво искате да кажете. Хари е моето алиби. Макар че изобщо нямам нужда от никакво алиби, дявол да го вземе!

— Флойд ни каза къде е бил.

Болката от предателството беше непоносима. Но за това щеше да мисли по-късно. В момента трябваше непременно да открие кой беше истинският убиец.

Главният проблем беше в това, че всичките нишки все още водеха към Бен. Имаше и други хора с мотив за извършване на престъплението, но неговият бе най-силен. На всичкото отгоре опитите му да я избягва само още повече засилваха подозренията й. Ако искаше нещата да се изяснят, със сигурност би се свързал с нея, за да работят заедно по разкриването на престъпника. Но по начина, по който действаше…

Всъщност това наистина бе смешно. Карлин погледна часовника си. Пет и половина. Сигурно ще успее да го свари в кабинета му. Грабна чантата си и бързо напусна апартамента. Трябваше да разкрие кой го е направил.

Като си пое дълбоко дъх, Карлин почука на вратата на кабинета на Бен. Бе чакала близо час, докато приключи с прегледите на пациентите си, освен това помоли Хелън да не му казва, че е тук. Сърцето й биеше лудо в очакване на отговор на почукването.

— Влез.

Овладя се и влезе в стаята.

Очите му се разшириха от учудване. Той се изправи, за да я посрещне, но в поведението му имаше една въздържаност, от която я заболя. Не знаеше дали й се иска да се разплаче, или да се разкрещи от яд.

— Не те очаквах — безизразно изрече той и й посочи близкия стол. — Моля, влез и седни.

— Мисля, че няма защо да се държим толкова официално, не е ли така? — попита тя. Бен й изглеждаше толкова отнесен, така далеч от нея. Хайде — напомни си, — не забравяй за какво си дошла.

— Видях заглавията във вестниците — продължи той, вече доста разколебан. — Съжалявам за онова, което пишат. Сигурно ти е много трудно.

— Разбрах, че и ти си обект на не особено приятно за теб внимание — започна Карлин, като внимателно обмисляше думите си. — Вчера са те водили на разпит в управлението?

— Както винаги разполагаш с последната информация — горчиво се засмя той. — Да, водиха ме.

— И някакъв резултат от всичко това?

— За момента ме оставиха на мира, но предполагам, че няма да е за дълго. Истинският ужас започна, когато се върнах тук. Явно хората по върховете в тази болница не са във възторг от факта, че сред тях се е появил заподозрян в убийство. Не бих казал, че директно ме изхвърлиха, но имам доста неизползвана отпуска, така че ми препоръчаха да си я взема веднага, моментът според тях бил доста подходящ за това. Днес е последният ми работен ден до второ нареждане.

— Наистина ли? — съчувствено попита Карлин.

— Новината се разпространява със скоростта на светлината — уморено отбеляза Бен. — Пациентите се обаждат и задават въпроси, а онези, които имат по-пълна информация, направо се отказват от часовете си. Сигурно докато това проклето разследване приключи, вече напълно ще съм загубил пациентите си, кариерата ми ще бъде унищожена.

— Не бих казала, че и моята кариера е във възход — отбеляза тя. — Кметската управа, шефовете ми в управлението, пресата — всички са срещу мен.

Бен я погледна безизразно.

Тя събра сили и реши да премине в настъпление. Време беше.

— Слушай, Бен, трябва да си поговорим за всичко това. Каквито и причини да си имал, за да ме избягваш, сега те нямат значение, трябва да загърбим дребните си спорове. Сега сме само ти и аз, двамата. Моля те кажи ми истината. Знам, че ще ти бъде много трудно, сигурно се чувстваш ужасно. Но ние сме единствените, които знаем какво точно се случи в Уестърфийлд, така че бих могла да те разбера, ако си го направил.

— Моля?! — повдигна учудено вежди той.

— Трябва да знам истината. Няма да те изоставя, повярвай ми, ще се опитам да ти помогна. Но трябва да ми кажеш. Ти ли уби Тони Келнър?

— Какво?! — извика с такава ярост той, че Карлин се сви уплашено на стола. — Сериозно ли говориш?

— Все пак ти имаш основание да го направиш — започна трескаво тя. — Тогава се закле да убиеш човека, който го е извършил. Не е трудно да се стигне до извода, че сега си изпълнил клетвата си. Спомням си как се ядоса, когато разбра кой го е направил.

— Просто не мога да повярвам! — извика Бен и удари с юмрук по бюрото. — Да не си си изгубила ума? Как можа да си помислиш, че съм в състояние да застрелям някого? Такова ли ти е мнението за мен?

— Не ми крещи — извика Карлин. — Срещу теб има доста доказателства, които могат да те пратят в затвора. Опитвам се да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — повтори той и очите му потъмняха от гняв. — Нима според теб помощта може да се изразява в обвинения в убийство? — с отвращение поклати глава. — Като си помисля, че през цялото време се опитвах да те прикрия, а ето, че ти пристигаш сега и ме обвиняваш, че съм някакъв хладнокръвен убиец! Всъщност ти самата се нуждаеш от помощ.

— Какво искаш да кажеш с това? — ядосано му отвърна тя. — Отлично знаеш, че всичко, което се появява във вестниците, е долна лъжа.

— А ако има още нещо, за което вестниците не са писали? Разни дребни нещица, които сигурно ще излязат по-късно наяве, макар че на теб никак не би ти се искало това да става?

— За какво, по дяволите, става дума?

— Келнър ми каза, че ти вземаш подкупи, за начинаещи…

— Подкупи?! Той ти е казал, че аз… и ти си му повярвал?

— Как бих могъл да зная на какво да вярвам и на какво — не! — изрече малко по-спокойно Бен, като се опитваше да се овладее.

Карлин бе толкова ядосана, че просто не можеше да намери подходящите думи.

— Господи, никога не бих си и помислила, че ще повярваш на подобна лъжа…

— По дяволите, аз го цапардосах по лицето като най-обикновен хлапак. Но след това той бе убит. Какво би трябвало да си помисля според теб?

— Какво каза? — извика тя и скочи на крака.

Бен също се изправи и застана срещу нея от другата страна на бюрото.

— Не се преструвай, че това е невъзможно. Той ми каза, че най-редовно ти плаща. Освен това ти имаш същия мотив, какъвто и аз. Както и на всички останали, и на мен ми дойде наум, че може да си решила да го накажеш за онова, което е извършил. Може пък само да си се правила на безразлична, когато ти съобщих, че той се е обадил тогава в мотела. Ти си полицай, така че със сигурност знаеш как да си служиш с оръжие.

— Как смееш да говориш подобни глупости! Така ли се опитваш да ми отмъстиш? Наистина, ченгетата носят оръжие, защо да не го използват срещу всеки, който ги ядоса?

— А да не би да беше прилично от твоя страна да ме обвиняваш в убийство? — не й остана длъжен Бен. — Аз съм лекар. Ние лекуваме хората, за бога, и никога не ги убиваме само защото са ни наранили.

— Върви по дяволите! — изсъска му Карлин.

Бен излезе иззад бюрото и бързо отиде до вратата на кабинета си.

— Не съм те молил да идваш тук — каза троснато и отвори вратата. — Можеш веднага да си тръгнеш.

Тя профуча ядосано покрай него.

— Идването ми тук бе голяма грешка. Но няма смисъл да се безпокоиш. Това вече няма да се повтори. Никога.

Той затръшна вратата зад гърба и.

— Така…