Синтия Виктор
Само ти (31)

30

Карлин с отегчение гледаше огромната купчина папки върху бюрото си. Бе отсъствала само един ден заради тържеството в „Грейси Меншън“, и ето, че се бе натрупала цяла планина работа. Погледна бързо часовника си. Два и петнайсет. Дали ще успее да прегледа всичко това преди традиционната й месечна среща с капитан Фолън в четири? Уморена само при мисълта за онова, което я очаква, тя разтърка очи. Искаше й се някой да прекъсне тази досадна работа и да й предложи нещо бързо и интересно.

Полицейските лейтенанти не би трябвало да си мечтаят за спешна работа, укори се Карлин. Като се има предвид естеството на работата й, нещо интересно би означавало ужасно нещастие за някой невинен гражданин. Но тази неприятна работа на бюро веднага я караше да си припомни отново, че телефонът й вкъщи вече дни наред стоеше безмълвен, както и да се запита защо Бен Дамероф се бе измъкнал така неочаквано от живота й, за да остави след себе си една празнота, която ставаше все по-дълбока.

Карлин вдигна учудено глава, когато телефонът върху бюрото й иззвъня.

— Скуайър — изрече задъхано, като се надяваше, че ще чуе гласа на Бен.

— От гласа ти разбирам, че направо умираш от желание да си поговориш с мен, Кембридж — каза Хари Флойд.

— Та нали си мъжът на моите мечти — отвърна Карлин, като се опита да скрие разочарованието си.

Той се засмя.

— Радвам се, че мислиш така, защото един друг от приятелите ти няма да може да ти се обади вече.

— Какво? — извика уплашено тя. Какво ли искаше да каже Хари? Какво всъщност знаеше той за Бен?

— Скъпа, просто няма да имаш удоволствието да се срещаш повече с господин Антъни Келнър от Сентръл Парк Ест — поясни Хари.

Карлин се опита да подреди мислите си, преди да задава допълнителни въпроси.

— Хайде, изплюй камъчето. Какво е станало с Тони Келнър?

— Открит е в апартамента си тази сутрин. Мъртъв като пън. Вероятно убийството е станало вчера.

Младата жена мълчеше. Господи, Тони е мъртъв — повтаряше си тя.

— Някаква идея кой би могъл да го извърши? — попита накрая.

— Десетки и десетки неизвестни лица. Ти би ли могла да ми кажеш нещо интересно за него? Все пак го познаваше.

— В момента не си спомням нищо съществено — отвърна Карлин, като се стремеше гласът й да звучи безгрижно. — Слушай, защо не ми изпратиш по факса всички данни, с които разполагаш? Знае ли човек, може пък да се сетя за нещо.

— Разбира се, скъпа — отвърна той след кратко колебание. — Ще ти изпратя всичко, с което разполагаме. Медицинското заключение няма да е готово преди края на деня, но затова пък ще получиш всичко останало. Но не забравяй, че случаят е мой.

— Не се боря за слава, Хари, просто искам да се поровя малко в този случай, ей така, от любопитство.

— Тогава го направи — каза Хари и затвори телефона. Само след няколко минути сержант Конклин й донесе папка с материалите, изпратени по факса. Карлин грабна папката и се завъртя със стола си. Това бе един от редките случаи, когато не би искала детективите от другата страна на стъклената преграда да виждат лицето й. Беше обхваната от панически страх. Опитваше се да се концентрира върху подробностите, описани в доклада за престъплението, но единственото, което ясно осъзнаваше, бе, че Тони Келнър е убит от непознато лице или лица. Изтръпваше от ужас при мисълта, че лицето може да се окаже съвсем познато. Поне на нея.

„Ако някога разбера кой се е обадил по телефона, ще го убия.“ — Бен Дамероф бе отправил тази заплаха преди близо двайсет години. Дали сега не бе решил да изпълни обещанието си?

Не, това бе невъзможно, повтаряше си тя, като се опитваше да обуздае паниката си. Изведнъж й хрумна една спасителна мисъл. Спомни си, че Бен щеше да пътува извън града. Трябваше да присъства на някаква медицинска конференция в Чикаго и щеше да се върне едва утре. Можеше да се закълне, че й бе казал за това още преди да преустанови връзките си с нея. Завъртя отново стола към бюрото и погледна нетърпеливо към календара си. Бързо прехвърли страниците. Ето го, записано с червен химикал през трите дати: „Бен в Чикаго“.

Изпита огромно облекчение и отпусна зарадвано глава върху бюрото си, но един бърз поглед през стъклената преграда й подсказа колко много свидетели наблюдаваха поведението й. Разследването по този случай трябваше да се проведе, както и при всички подобни случаи, макар че Тони заслужаваше да умре. Не беше особено горда с тези свои мисли, но такава бе истината. Е, не можеше да твърди, че е благодарна на човека, който бе поел инициативата да го извърши.

Добре поне, че този човек не бе Бен. В този миг отново я обзе някакво съмнение. Ами ако той не е отишъл в Чикаго? Не, със сигурност е заминал, в случая става дума за конференция, опита се да увери сама себе си Карлин. Независимо от това съмненията не я напускаха и просто не можеше да се съсредоточи.

Накрая посегна към телефона. Моля те, Господи, направи така, че съмненията и притесненията ми да са напразни — молеше се тя, докато набираше познатия номер.

— Здравей, Хелън — каза щом позна гласа на секретарката на Бен, — обажда се Карлин Скуайър. Знам, че Бен не е в града, но бих искала да оставя едно съобщение за него.

— Здравейте — отвърна бодро жената. — Нямам нищо против, но защо да се затруднявате да оставяте съобщение. Можете лично да говорите с него веднага щом излезе от операционната. След около час, час и половина.

Карлин с мъка успя да изрече следващите думи:

— Смятах, че е заминал за Чикаго.

— Не, конференцията се отложи. Да му предам ли да ви се обади?

— Да, да позвъни, когато може — едва отрони тя, като знаеше, че той едва ли ще отговори на телефонното й обаждане. Особено ако е останал в Ню Йорк, за да извърши убийство.

Имаше чувството, че ще полудее. Не мога просто да си седя тук и да чакам — помисли си. Погледна към календара си за следващия ден. Нямаше нищо неотложно. Отново се опита да се съсредоточи върху данните около убийството на Тони Келнър и трескаво започна да си записва имена и телефонни номера. Просто не можеше да си представи, че Бен Дамероф е в състояние да убие някого. Никога не би могла да го повярва. Но каквато и да бе истината, трябваше бързо да я открие.

В момента не й оставаше нищо друго, освен да понесе поне тричасовата среща при Ерни Фолън. Когато капитанът стигна до промените в смените и измененията в допълнителните заплащания за прослужени години, искани от сдружението на полицаите, Карлин не можа да се въздържи и погледна часовника си. Обикновено проявяваше голям интерес към тези месечни срещи, но тази вечер тревогите й, свързани с полицейското управление, бяха изтикани на заден план. В седем и половина срещата най-после свърши. Тя веднага хвана такси към източната част. Почуди се дали да не използва служебната си карта, за да стане по-бързо, но всъщност пътуването й бе лично. По нейно указание шофьорът спря пред голяма бяла сграда на Йорк Авеню. Помоли портиера да позвъни на Мишел Милър и взе домофона, когато чу, че отгоре се обадиха.

— Госпожо Милър, аз съм лейтенант Скуайър от Централното полицейско управление. Може ли да ми отделите няколко минути от времето си?

Жената отговори положително.

— Четиринайсети „Б“ — обясни й портиерът, като посочи към асансьора. Мишел Милър обитаваше просторен апартамент с две спални и огромни прозорци с прекрасна гледка към Ийст Ривър.

Когато високата слаба жена й отвори и я покани вътре, Карлин се извини за неочакваното си посещение.

— Не се безпокойте — промърмори Мишел Милър и изтри с кърпичка очите си.

— Ще бъда кратка. Разбрах, че вие сте били извикана да идентифицирате тялото на господин Келнър. Сигурно сте му била близка приятелка.

Жената вдигна зачервените си очи към Карлин.

— Тони Келнър ми бе годеник, лейтенант. Днес е най-лошият ден в живота ми.

— Не знаех, че връзката ви е била толкова сериозна. За кога бе насрочена сватбата? — попита уж между другото, като се опитваше да прикрие изненадата си. Тони не й бе споменавал нищо за близка приятелка, да не говорим за годеница.

— Готвехме се да определим датата.

Карлин хвърли поглед към лявата ръка на жената: нямаше никакъв пръстен.

— Чудесен апартамент имате — отбеляза, като се приближи към прозореца и погледна навън. — Това кулата на „Ла Гуардия“ ли е? — попита, като посочи към отсрещната страна на реката.

— Да — отвърна младата жена. — Всъщност Тони винаги казваше, че точно тази прекрасна гледка го е накарала да купи апартамента.

Погледна я учудено.

— Доколкото знам, Тони Келнър е живял на Сентръл Парк Уест?

— Да, да, разбира се — бързо отвърна Милър.

Май прекалено бързо, помисли си Карлин.

— Всъщност апартаментът там му служеше за кантора, за жилище. След като се оженехме, щеше да се премести да живее тук.

— А вие с какво се занимавате?

— Работех като модел. А сега мисля да се прехвърля в бизнеса с недвижими имоти. През цялото лято ходих на курсове всяка сряда следобед.

Карлин се обърна и погледна отново навън. От всичко чуто си направи извода, че апартаментът е на Тони, а тази жена няма никакви средства. Не й бе подарил годежен пръстен и бе готова да се закълне, че изобщо не е имал намерение да се жени за нея. Може би дори се е канел да я разкара. Това е един прекрасен мотив за убийство, макар че жената се опитваше да го прикрие, като представи нещата по съвършено различен начин.

— Какъв човек беше Тони? — попита Карлин, като се обърна и се насочи към канапето. — Ще разрешите ли? — попита, преди да се настани на него.

— Заповядайте — покани я Милър и седна на креслото в бяла копринена дамаска. — Тони Келнър бе най-изобретателният мъж, когото съм познавала. Сигурно знаете за бизнеса му, свързан със запознанствата. Предполагам, че около десет процента от най-богатите жители на този град са му били клиенти, мога да се закълна, че е така — очите й заблестяха. — Наистина беше изобретателен. При това много нежен и внимателен. Говореше за тези жени с толкова чувство, сякаш му бяха деца.

Милър се впусна в подробни обяснения, като подсмърчаше от време на време. Странно — мислеше си Карлин. — Човекът, когото Мишел Милър описва, прилича толкова на Тони Келнър, когото познавам, колкото Били Лъжецът прилича на папата.

— Благодаря ви, госпожо Милър. Бих искала да ви оставя визитната си картичка, за да ми се обадите, ако си спомните още нещо, което смятате за важно — каза тя, като се изправи да си ходи.

— Според мен би трябвало да поговорите и с Робърт Амес, който бе бизнес партньор на Тони. Сигурна съм, че би могъл да ви даде доста информация за него.

При тези думи в очите й блесна някакво странно пламъче.

— Те добри приятели ли бяха?

— По-скоро бих казала, че Тони беше добър приятел на Боби. Много добър приятел — отвърна жената и й отвори вратата.

— Доста ме заинтригувахте — каза Карлин, като се облегна на вратата, вместо да излезе навън.

— Не бих могла да ви кажа нещо повече от това, лейтенант. Просто си помислих, че може би ще искате да поговорите с него. Доколкото знам, Боби дължи всичко, което е постигнал, на Тони. Но през последните няколко месеца непрекъснато му правеше разни номера, Тони няколко пъти ми спомена за това.

— Ясно — каза в заключение Карлин и се насочи към асансьора. След като Милър затвори вратата след нея, тя си извади бележника от чантата и записа името. Робърт Амес.

 

 

Робърт Амес я посрещна в апартамента си точно в осем и трийсет сутринта. С очилата си с тънки рамки и тъмносиния си костюм на тънки райета той изглеждаше като всеки втори или трети жител на този квартал. Тази част от Трето Авеню се бе превърнала напоследък в рай на младите професионалисти, които не бяха женени, изкарваха добри пари и имаха голямо желание да поддържат контакти помежду си.

— Нашите услуги бяха свързани преди всичко с жени с определено социално положение, затова и мъжете, с които им помагахме да се срещнат, се подбираха след внимателна проверка — отвърна съвсем професионално Амес на първия й въпрос.

— Тази проверка беше ли свързана с навиците и личните им качества или се отнасяше единствено до финансовото им положение?

— Всъщност и двете неща са от съществено значение за клиентки като нашите.

Карлин слушаше внимателно. Ясно си представяше как този човек, заедно с Тони Келнър, когото добре познаваше, омайват самотните дами с надеждата, че ще могат да им измъкнат всичко, което притежават.

Когато насочи разговора към личните им взаимоотношения и чувствата му към Тони Келнър, Амес като че се натъжи.

— Той бе най-добрият партньор, който човек би могъл да има — повтори няколко пъти. — Най-верният приятел на света. Щедър до безумие.

— И до какво безумие го доведе тази негова щедрост? — попита Карлин, като се направи, че разбира погрешно думите му.

— Исках да кажа, че беше много щедър, а не че е извършил нещо неразумно.

— Господин Амес — продължи тя, — за нас е много важно да съберем максималната възможна информация. Вие имате ли представа кой би искал да го премахне? Може би дори някоя клиентка, която е останала недоволна от услугите му?

Той разпери безпомощно ръце, сякаш искаше да покаже, че с удоволствие би помогнал, стига да можеше…

Тя обаче сериозно се съмняваше в искреното му желание да помогне на полицията. Явно Робърт Амес имаше намерение да представи една идеална картина, в рамките, на която човек трудно би могъл да се ориентира къде да търси престъпника. Независимо от това реши да прояви по-голяма настойчивост.

— Има ли още нищо, което бихте искали да ми кажете? Каквото и да е то.

Амес вдигна ръка, за да избърше с нея невидимата пот от челото си, което привлече вниманието на Карлин към гъстите черни косми, покриващи китките му. В миг й заприлича много повече на животно, което се готви за скок, отколкото на внимателен млад бизнесмен, за какъвто се опитваше да се представи.

— Има един човек, с когото сигурно бихте искали да поговорите — каза той, като подбираше внимателно думите си. — Тони имаше приятелка, една жена на име Мишел Милър. Скъса с нея преди няколко месеца, но тя все още живее в неговия апартамент в горната част на града. Сигурно ще искате да…

В този момент телефонът иззвъня и прекъсна думите му.

— Здрасти, Бро — започна Амес, след като чу гласа отсреща, — при мен има външен човек, по-точно лейтенант от полицията, която разследва убийството на Тони.

Карлин го наблюдаваше как слуша внимателно онова, което му казва човекът отсреща.

— Не, не този следобед. Имам доста неща за уреждане. Ще се опитам да дойда в неделя. Ще ги разбием, бъди сигурен в това.

— Извинявайте — обърна се той към Карлин, след като затвори телефона. — Брат ми е треньор по тенис в един клуб в Ню Рошел. Щяхме да участваме в турнир на двойки през уикенда, но след смъртта на Тони и всичко това… — внезапно той като че се досети, че разговаря с лейтенант от полицията. — Извинете, сигурно това изобщо не ви интересува. И така, освен Мишел не бих могъл да си спомня за друг, с когото си струва да поговорите. Тони беше най-добрият ми приятел. Надявам се, че ще откриете човека, който направи това с него, и ще го качите на електрическия стол.

— В Ню Йорк не се практикува смъртно наказание, господин Амес — отвърна съвсем сериозно Карлин. — Благодаря за помощта ви.

Като му остави визитната си картичка, тя напусна апартамента и тръгна бавно пеша по Трето Авеню. Така, значи според Амес Тони е направо ангел, а Мишел Милър в най-скоро време е щяла да бъде изхвърлена от апартамента. Размисли върху възможните хипотези. Мишел наистина пораждаше подозрения. Дали наистина Тони се е готвел да я изхвърли на улицата, както твърдеше Робърт Амес? И дали това я бе разгневило толкова, че да я накара да го застреля?

Замисли се и върху думите на Амес, които имаха за цел да представят убития Келнър като истински ангел. Просто не можеше да повярва, че Тони действително е бил лоялен партньор. Докато стигне до Гранд Сентръл, вече бе измислила начин да провери каква е всъщност истината.

В три и петнайсет Карлин вземаше урок по тенис при Стюарт Амес в тенис клуба с изглед към Лонг Айлънд в Долен Уестчестър. „Трябва да съм в добра форма до следващата неделя“ — му бе казала тя по телефона, след като се представи, като съвсем естествено пропусна да обяви с какво се занимава. Стюарт бе по-висок и по-добре сложен от брат си, но със също толкова гъсти косми по ръцете и краката, както и по цялото тяло.

След двайсет и пет минутни усилия, по време на които трябваше непрекъснато да слуша указания от рода на: „Обърни се настрани и извий ракетата назад“, нямаше защо да се преструва на уморена — тя просто едва дишаше, когато го помоли за петминутна почивка.

Единственият път, когато бе държала ракета в ръцете си, бе през един уикенд, когато бе отишла заедно с Нанси Ериксън в лятната къща на родителите й. Тогава беше втора година в колежа. Сега с удоволствие седеше пред чашата чай с лед и бе готова да разговаря със Стюарт Амес до края на определеното й за урока време. Уж между другото, спомена, че познава един Робърт Амес, който доста прилича на него.

— Това е брат ми — радостно каза той. — Откъде го познавате?

— Имах намерение да използвам услугите му за запознанство, но после размислих и се отказах — отвърна Карлин и сведе смутено глава, за да покаже, че не я бива много в тези работи. — Срещах се няколко пъти с брат ви, но всъщност през по-голямата част от времето контактувах с един мъж на име Антъни Келнър.

Стюарт я погледна и сви вежди.

— Странно е, че споменавате за него. Той току-що бе убит.

— Убит! — почти извика тя. — Брат ви сигурно се чувства ужасно. Предполагам, че са били добри приятели.

— Да, бяха близки — предпазливо отвърна мъжът.

— О, струва ми се, че Антъни Келнър бе един от най-приятните мъже, които някога съм срещала — продължи уж развълнувано Карлин. — Всъщност аз се надявах, че лично той ще ме покани да излезем. Беше толкова интелигентен и искрен, така въодушевен от работата си.

— Ами — смънка Стюарт, който явно не бе на същото мнение.

— Всъщност е доста чудно, че вашият брат изобщо е бил включен в тази дейност — заразказва тя. — Сигурно това е станало със специалната благословия на господин Келнър, защото той май не уважаваше много подчинените си и предпочиташе да върши сам важните работи.

— Ще ви кажа нещо — не издържа накрая Стюарт, явно раздразнен. — Тони Келнър беше един кучи син. Според мен той непрекъснато мамеше брат ми. Трябва да знаете, че си живееше като крал, докато Боби вършеше по-голямата част от работата. Никой не заслужава подобна съдба, но, честно казано, лично аз няма да пролея и сълза за Тони, нито пък брат ми ще го направи.

Докато пътуваше обратно към Манхатън, Карлин си припомни отново целия разговор. Значи Робърт Амес няма да пророни и сълза над гроба на своя обичан делови партньор. А Мишел Милър е била заплашена всеки момент да бъде изхвърлена от луксозния апартамент на бившия си любим. Дали някой от тях двамата не би искал Тони да умре? Със сигурност да. Опита се да се убеди, че тези факти са доста съществени. Но в ушите й продължаваше да звучи заканата на Бен: „Ако някога открия кой се е обадил по телефона, ще го убия!“