Синтия Виктор
Само ти (11)

10

Имаше ужасно главоболие. Струваше му се, че черепът му ще се пръсне. Бен започна да масажира слепоочията си с надеждата да почувства някакво облекчение. Помещението бе препълнено с народ и задушно. Ако само можеше да легне да поспи. Това щеше да бъде най-доброто — просто да влезе в една тъмна стая и да заспи.

Погледна към сестра си. Тя стоеше с бледо, изопнато лице до него и мачкаше бялата копринена кърпичка. Приятелят й Тони не се отделяше от нея и я наблюдаваше с явна загриженост. Когато той протегна ръка към нея, брат й забеляза, че тя бе забравила за присъствието на Тони.

Бен почти не познаваше Тони от училище, но винаги го бе смятал за почтено момче. Обаче, след като го поопозна, промени мнението си за него. Той се оказа просто един самохвалко, опиянен от собствената си значимост. Но нещо в него не позволяваше да бъде приет насериозно. Дори сега трагичната му физиономия се струваше на Бен фалшива. Защо сестра му се бе захванала с човек като него? Изведнъж го обзе необяснимо раздразнение към Наташа. Защо, по дяволите, бе сложила тази голяма шапка днес? Изглеждаше смешно, като героиня в сапунена опера. Едва се сдържа да не я зашлеви.

Май започвам да се побърквам — реши той. — Просто трябва да се махна оттук. Но не помръдна. Вместо това обърна поглед към баща си, който седеше от другата му страна. Ленард бе навел глава, а бузите му бяха мокри от сълзи. Всеки път, когато го погледнеше сега, младежът се сещаше все за една и съща дума: „край“. Животът на Ленард действително бе достигнал до своя край. Дори да не умреше, той никога нямаше да се възстанови след този удар.

Гласът на равина достигна отново до слуха му:

— … Нейната любов и преданост към деца и съпруг, нейната радост да участва активно в живота на общността…

Погледна отново към другия край на помещението. Скромният ковчег бе от тъмнокафяво дърво и на капака му бе изрязана шестолъчна звезда. Бен я бе избрал лично едва вчера, тъй като си бе дал сметка, че баща му е прекалено съсипан, за да се занимава с всички тези безконечни подробности, и желаеше да му ги спести. По негова молба отгоре лежеше една-единствена роза.

Пулсиращата болка в лявото слепоочие бе станала непоносима. В този момент чу как баща му сподави поредното ридание и затвори очи. За кой ли път си припомни мига, в който се обадиха от Уестърфийлдската полиция, покрусеното изражение на баща си, докато очакваше да чуе какво се е случило, задъханите обяснения на Ленард. А след това двамата се бяха спогледали ужасени, неспособни да промълвят и дума, поразени и от още един факт — къде бе станала злополуката… и кой бе в колата заедно с Кит.

Дори не се бяха сбогували. Сутринта нищо не предвещаваше, че вечерта тя щеше да си отиде завинаги. Не можеше да осмисли това. Повтаряше си отново и отново, че майка му е мъртва, но думите някак си нямаха значение за него. Не можеше да плаче, не изпитваше нищо. Никога повече няма да я видя — помисли за кой ли път младежът, като се взираше напрегнато в ковчега и се опитваше да възприеме този факт. Никога, колкото и дълго да живея. Но това така и не се побираше в главата му.

Все пак бе успял да осъзнае, че Джей Ти е още жив. Кучият син бе убил Кит, а самият той не бе мъртъв. Никога не бе имал добро мнение за него: без работа през половината време, но затова пък винаги изтупан, винаги с вид на човек, който рине парите с лопата, преливащ от безпочвени идеи за собственото си величие. Вечно се оглеждаше в огледалото. Да му се повдигне на човек. Бен не можеше да се сети поне за един-единствен случай, в който Джей Ти да е придружил Лилиан до някое училищно събитие, като се започне от открития урок в първи клас и се стигне до пиесата в девети клас, в която Карлин изпълняваше главната роля. Рождени дни, ваканции — Джей Ти въобще не се сещаше за такива неща. Да не говорим за поведението му спрямо жените, флиртуваше с всичко, което носи пола.

Бен се размърда неспокойно на мястото си. Оказа се, че и майка му е била една от тези жени, че бе отвърнала на идиотските призиви на Джей Ти. По дяволите! Защо не бе оставил мръсните си игрички за друго място? — на Бога. Амин.

Ленард и Наташа се бяха изправили, Тони придържаше сестра му за лакътя. Бен побърза да стане и четиримата излязоха от помещението. До слуха му достигнаха хлипанията и риданията на другите опечалени, но той не погледна към тях. Много от присъстващите даже не познаваше. Откъде, по дяволите, идваха? Не предполагаше, че майка му е познавала толкова много хора, но в същото време не се изненадваше. Нейното присъствие даряваше радост и бе желано от всички.

Липсваше единствено Карлин. Тя бе все още в болницата. За два дена правеха втора операция на краката на Джей Ти. Бен не я бе виждал от злополуката и бе говорил по телефона с нея само за минутка. Искаше да бъде с нея, да зарови лице в топлия й нежен врат и да почувства ръцете й около тялото си. Струваше му се, че би могла да го отърве от всичко това.

Последва баща си навън. Влязоха в черната лимузина, която щеше да ги откара до гробището. Баща му седна и закри лице с ръце. Наташа ги последва. Брат й забеляза с облекчение, че Тони е останал за друга кола. Погледна към сестра си. Тя се взираше през прозорчето. Младежът видя дългата черна катафалка. Ковчегът се забелязваше през малкото й задно прозорче.

Кит беше съвсем сама в тази катафалка. А трябваше да бъде тук при тях, жива, тя именно правеше от тях едно семейство, тя ги сплотяваше. Никога не се бе случвало само тримата да ходят някъде без нея. Тя трябваше да бъде сега при тях, да говори весело за едно или за друго. О, Боже, как само искаше да види майка си! Моля те, Господи, само за минутка, поне само да се сбогувам с нея и да я прегърна за последен път, да вдъхна познатия аромат на парфюма й, да й кажа, че я обичам!

Но той бе заобиколен само с тежкото мълчание в колата и с трескавата активност навън. Лимузината потегли плавно след катафалката.

Бен отново се сети за Карлин, отчаяно му се искаше да я вземе в прегръдките си. Но не можеше да забрави, че тя е дъщеря на човека, убил майка му.

Истината бе прекалено тежка, за да я понесе. Не, стига вече — помоли се той. — Моля те, стига вече.

 

 

Наташа поклати глава.

— Не, благодаря, госпожо Арно — отвърна любезно тя. — Не съм гладна.

— Разбирам, скъпа.

Съседката кимна съчувствено и се запъти с поднос сандвичи в ръцете към онези, които се бяха върнали след погребението.

Девойката наблюдаваше движенията й с нарастващо нетърпение. Трябваше да се махне от всички тези хора. Задушаваха я със своето съчувствие. Най-важното — трябваше да поговори с Тони. Взела решение, тя прекоси стаята и се приближи до приятеля си, който разговаряше с някаква възрастна двойка и като че ли попиваше всяка тяхна дума.

Наташа направи гримаса. Както винаги той се опитваше да очарова всички с надеждата, че това ще му послужи за в бъдеще. На нея й се струваше, че неискреността му се забелязва от километър. В началото бе вярвала, че всичко, което прави той, е безупречно. Сега вече знаеше истината.

Онова, което я влудяваше най-вече, бе начинът, по който опитваше да ръководи целия й живот. Понякога й идеше да закрещи, след като бе трябвало да отговаря на безконечните му въпроси за това къде или с кого е била. Той, изглежда, я мислеше за своя собственост. Обаче завистта, която виждаше в очите на другите момичета, когато вървяха с Тони, хванати ръка за ръка из училищния коридор, й даваше сили да се примири с всичко.

Но не и с онова, което се случи този път. Бе допуснала огромна грешка, като го накара да се обади в мотела. Глупавата й идея да накаже майка си бе станала причина за смъртта й и сега трябваше да живее с тази мисъл. Траурната церемония от тази сутрин бе най-ужасяващото нещо, което бе преживяла някога. Стомахът я болеше ужасно, а опелото като че ли бе продължило цяла вечност. Наташа потрепери. Бе сигурна, че всички знаеха какво бе сторила, че всеки момент някой от присъстващите щеше да скочи и да я посочи с пръст, да закрещи, че е убийца. В един момент страхът й стана толкова силен, че гърлото й се сви и не й позволяваше да диша. Истинско чудо бе, че не загуби съзнание. Когато застана край гроба, в който положиха ковчега, тя зарови лице в ръкава на Тони, за да не разберат колко е зашеметена. Срамуваше се да признае дори пред себе си, че не чувстваше мъка заради майка си. Ужасът да не бъде разкрита засенчваше всичко друго.

Това щеше да бъде нейната тайна навеки, знаеше, че щеше да я отнесе в гроба. Но не беше чак толкова сигурна за Тони. Не можеше да си позволи да го държи повече тук, защото можеше да се изтърве в разговорите си с баща й или с брат й. Нищо чудно дори да реши да сподели с тях. Стомахът й се сви болезнено при тази мисъл.

— Извинете — обърна се тя към двойката, която говореше с приятеля й. — Мога ли да ви го отнема за момент? — осъзнала незабавно, че тонът й бе прекалено бодър за случая, Наташа понижи глас и погледна тъжно към Тони:

— Трябва да поговоря с теб.

— Разбира се, скъпа — прегърна я през кръста той.

— Какво ще кажеш да излезем да се поразходим? — прошепна тихо тя.

— Както искаш.

И я потупа нежно по бузата. Наташа едва се удържа да не отблъсне ръката му.

Щом се озоваха навън, го поведе към малка детска площадка. Беше празна, само ръждясалите люлки поскърцваха.

— Добре ли си, сладурче? — попита най-сетне Тони.

Думите му бяха последната капка, от която чашата преля. Тя го погледна право в очите.

— Искам да се разделим.

— Какво? — отстъпи смаян той.

— Вече не ни е хубаво заедно, Тони.

— Какво?!

— Да, правилно си чул — кимна момичето. — С нашата връзка е приключено.

Тони започваше да се ядосва.

— Почакай. Нямаш причина да казваш това и аз няма да те оставя да ме зарежеш просто така.

Наташа не отговори.

— Хей — гласът му ставаше все по-силен. — Нима онзи ден не ме помоли да направя нещо за теб и аз не го изпълних точно? Видя ли сега какво стана заради това нещо, а, Наташа? Майка ти я погребаха днес заради онова, което смяташе за безобидна шегичка — очите му я пронизваха. — Аз обаче те обичам и съм готов на всичко заради теб. Така ли мислиш да ми се отплатиш?

— Не става дума за това.

— О, така ли, а? — удари по катерушката така силно, че момичето подскочи. — Е, аз пък мисля, че точно за това става дума. Мисля, че не ме искаш, защото знам какво си направила — изражението му ставаше все по-неприятно. — Ти си лошо момиче, знаеш ли, Наташа? Направи белята, а сега се опитваш да прикриеш следите си.

Обърна се към него ядосано.

— Не е заради това, пак ти казвам. Просто не те обичам.

— Не ме обичаш ли? — изкрещя той и сви ръце в юмруци. — Не ме обичаш?

За миг й се стори, че ще я удари. Тогава внезапно поведението му се промени коренно. Приближи се до нея, погали я по косите, взе дланта й в своята.

— Наташа, сладка моя, ти не знаеш какво говориш. Много си нещастна и има защо. Това е тъжен, много тъжен ден за теб. Сега ще се прибереш и тази нощ ще поспиш. А утре ще осъзнаеш, че това е грешка, и двамата ще се престорим, че никога не се е случвала. Обичам те, скъпа. Няма да те оставя да си отидеш така.

Наташа се отдръпна и остро заяви:

— Чуй ме, Тони. Няма да си променя намеренията. Не искам да се виждаме. Не ми се обаждай, не идвай повече.

И си тръгна.

— Ти си гадна кучка, знаеш ли това, скъпа? — извика зад гърба й той. Тя спря, дочула заплашителния му тон.

— Току-що положи майка си метър и половина под земята.

— Ти я положи в буквалния смисъл на думата — но няма да можеш да го направиш и с мен.

Обърна се, за да го погледне.

— Мислиш си, че ще се отървеш с това ли? — на устните му се появи усмивка. — Лъжеш се.

Тя не помръдваше, беше като хипнотизирана. Погледът му придоби отнесено изражение.

— С теб бяхме отбор, забрави ли? Нещо специално. Заедно можехме да направим всичко.

Изведнъж сви юмрук и го стовари с всичка сила върху металния лост на катерушката. Трепна от болка, но въпреки това продължи да удря, но от това яростта му само се засилваше.

Най-накрая Наташа се обърна и си тръгна, като се надяваше, че Тони не е забелязал ужаса й.

 

 

Бен затвори вратата след последния посетител. Не можеше да си намери място, макар да бе изтощен след толкова часове, през които бе приемал съболезнования, бе благодарил учтиво, бе ги оставял да му стискат ръката или да го хващат за рамото, като му шепнат излишните думи, предназначени да дадат утеха.

Обърна се и огледа апартамента, за да намери какво да прави. Но съседките вече бяха разчистили всичко, преди да си тръгнат. Баща му се бе оттеглил в спалнята си само преди минути и бе затворил вратата след себе си, сега оттам не се чуваше никакъв звук. Младежът влезе в кухнята, смазан от тежката тишина. Сушилката за съдове бе натежала от все още мокри, чисти чинии и сребърни табли. Мивката беше празна, барплотовете — избърсани. Тук също нямаше какво да прави.

Нямаше желание да разговаря, но с облекчение чу иззвъняването на телефона.

— Бен, аз съм — гласът на Карлин звучеше уморено. — Добре ли си?

Обзе го силен копнеж. Изобщо не трябваше да допуска да му минават такива мисли за нея. Тя не беше отговорна за действията на баща си.

— Добре съм — успокои я.

— Чувствах се ужасно, задето не можах да бъда с теб днес — продължи тя. — Моля те, прости ми. Но не можех да оставя майка си сама в болницата…

— Всичко е наред — прекъсна я нежно той. — Разбира се, че не си могла да я оставиш.

Гласът й издаваше усилията да не се разплаче.

— Всичко е толкова потресаващо, Бен — възкликна девойката. — Той не усеща изобщо краката си. Лекарите са сигурни, че никога вече няма да може да ходи — сега вече плачеше. — Само лежи безпомощно. Ще може да се движи само с инвалидна количка.

При тези думи го обзе такъв гняв, че трябваше да стисне слушалката с всички сили, за да запази самообладание. Искаше му се да изкрещи с цяло гърло, да завие като животно: Но копелето е живо, а майка ми е мъртва. Трябваше да стане обратно — цялото му тяло трепереше от ярост. — Ако майка ми бе останала жива, дори и в инвалидна количка, щях да благодаря на Бога всяка минута на всеки ден.

Пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои.

Карлин продължаваше да хълца.

— О, Бен — заяви през сълзи тя, — защо трябваше да се случва това?

Наложи си да се овладее, за да я успокои.

— Всичко ще се оправи, Карлин. Ще видиш.

Не му отговори, но младежът чу, че плачът й започва да затихва.

— Трябва да вървя — съобщи след малко той.

— Разбирам — отговори момичето. Последва пауза. — Бен, обичам те.

Побърза да затвори телефона. Така може би Карлин щеше да помисли, че не я е чул.

Отпусна се на един стол. Гневът и мъката му бяха прекалено силни. Дишането му стана неравно и учестено и изведнъж, най-после, Бен заплака. Сам в малкото, ярко осветено помещение, той се поклащаше напред-назад на мястото си, задушаван от ридания.